Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

22.

Офисът на „Оушънвю“

Квартал Еминьоню

Истанбул, Турция

24 март 2010

Лурдс пиеше бира на балкона, гледаше синьо-зеленото море и се опитваше да подреди мислите си. Тялото му си почиваше, но умът му се въртеше като дервиш. Беше разчел свитъка. Дори беше сигурен, че е разбрал къде е скрит Свитъкът на радостта.

Това, което най-много го притесняваше, беше предназначението на Свитъка на радостта.

След като откри изгубената Атлантида, Лурдс не мислеше, че нещо вече може да го шокира или изненада. Беше едновременно разтревожен и успокоен, когато разбра, че не е така. Но потенциалната цена на това радостно откритие можеше да се окаже опустошителна.

„Съдбата на света — мислеше той. — Преди имаше много по-драматично звучене и не беше чак толкова плашещо“.

Беше уплашен. Поне когато не се насилваше да отхвърли изцяло преданието, което свитъкът разкриваше.

Бирата му свърши и понеже стомахът му се беше свил, той взе бутилката, стана и влезе обратно в офиса.

Йоаким и Олимпия седяха в кухнята и разговаряха на чаша чай. Даваха си вид на спокойни, но Лурдс забеляза напрежението им.

Те го погледнаха с очакване.

Очите на Олимпия светнаха.

— Разгадал си го. — Гласът и беше тих. — Познавам този поглед.

— Да — отвърна Лурдс. — Разчетох езика.

— Знаеш къде се намира Свитъкът на радостта? — попита Йоаким.

— Мисля, че да.

Олимпия го изгледа изпитателно, поклати глава и доби притеснен вид.

— Не си го разчел сега. Разчел си го преди известно време, нали?

Лурдс отвори хладилника и извади още една бутилка бира. Опря се на барплота, отвори я и отпи.

— Приключих с превода преди близо час — отвърна той.

Лицето на Йоаким помръкна от гняв.

— Защо чака досега, за да ни кажеш?

— Нуждаех се от време, за да обмисля нещата. Сам. Непредубедено.

— Кайин и хората му може да са…

— Наистина ли мислиш, че могат да открият Свитъка на радостта? — прекъсна го Лурдс. — Наистина ли мислиш, че знаят повече от вас? Вие със сигурност не го открихте.

Йоаким се въздържа от коментар и от усилието устните му побеляха.

— И без това сега не можем да го вземем — рече Лурдс. — Ще трябва да изчакаме до довечера.

— Защо?

— Там, където се намира, през деня е пълно с хора. Достатъчно опасно е да се иде и нощем.

— Къде е той? — Гласът на Йоаким беше толкова твърд, че въпросът можеше да се изтълкува и като заповед.

— Ще стигнем и дотам. — Лурдс беше готов да се дръпне. Не вярваше, че Йоаким ще го нападне, но имаше такава опасност. — Сега трябва да поговорим за две други неща.

Съдбата на света.

— Знаеш ли за какво трябва да служи Свитъкът на радостта? — попита той Олимпия. — Освен да спаси света, имам предвид?

Олимпия поклати глава.

— За теб е било важно самото съществуване на нещо толкова древно, на историческа находка с невероятно значение. Допадала ти е самата идея. Нещо, написано от някого преди две хиляди години. Фактът, че според преданията е написано от ученик на Исус е било само допълнителен плюс.

— Да.

Лурдс срещна погледа на Йоаким.

— Но ти знаеш какво е истинското му предназначение, нали?

Йоаким не отвърна.

Олимпия се обади със строг глас:

— По-добре някой да ми обясни. Животът ми е изложен на риск и знам, че полицаите също ще имат много въпроси. Аз имам нужда от отговори.

— Да не споменаваме международния инцидент, с който аз ще трябва да се оправям. — Лурдс прикова поглед в Йоаким. — И за какво? Детински страх от тъмното?

— За това ли си мислите, че става дума, професор Лурдс? — Йоаким говореше спокойно, но с нотка на враждебност. — Детински страх от несъществуваща заплаха? Уверявам ви, че заплахата, за която става дума в Свитъка на радостта, е съвсем реална. И е тук, между нас.

— За бога, човече! — Лурдс даде воля на безсилието си. Стреляли бяха по него, и за малко да го убият. Никога не се беше озовавал в такава опасност и дни наред беше работил върху свитъка, като всички усилия се бяха оказали напълно безполезни. — В най-добрия случай този свитък и Свитъкът на радостта са безполезни, но наивни мистификации. В най-лошия са просто суеверни заклеймявания на сенките.

— Вие не сте вярващ, нали? — опълчи му се Йоаким.

— Вярващ в какво?

— В господ и неговите творения.

Лурдс си помисли за търсенето на Атлантида и откриването на Дървото на познанието и Първия син. Спомни си преданието за Първия потоп и думите, които щяха да преобразят света. Дали вярваше в господ? Да. Дали обаче господ все още взимаше дейно участие в световните дела беше друг въпрос.

— Свитъкът на радостта не е за господ — отвърна Лурдс.

— Всичко е за господ — поправи го Йоаким.

— Не и този документ. Той е за Луцифер.

— Да — кимна Йоаким. — За Луцифер е, или за някое от останалите имена, с които е известен. Но Луцифер, преди и след падането си, е създаден от господ.

— За какво говорите? — попита Олимпия.

— Този документ — отвърна Лурдс и се обърна към нея, — ако въобще съществува, а не е напразно гонене на вятъра, трябва да отърве света от дявола, или както още там го наричат.

— Не да го отърве от Луцифер — поправи го Йоаким. — Йоан от Патмос е знаел, че Луцифер се разхожда необезпокоявано по света. Разбрал е от блажените устни на Исус как дяволът се е опитал да го въведе в изкушение, докато се е скитал в пустинята. Откакто Луцифер бил пропъден от небесата и Адам и Ева били изгонени от Райската градина от божиите ангели, дяволът шета по света. В продължение на хиляди години събира сила с надеждата да го покори и да наклони везните в своя полза при предстоящата война с господ. Свитъкът на радостта е написан, за да разруши властта, която Йоан от Патмос е предвидил, че един ден Луцифер ще упражнява върху света. Този ден настъпи.

— Това е лудост — отвърна Лурдс.

— Да вярваш в Луцифер ли?

— Да.

— Но вие казахте, че вярвате в господ.

— Съществуването на господ не зависи от това на Луцифер. Само защото имате велик спасител, не означава, че съществува и велик враг.

— Не — съгласи се Йоаким. — Господ никога не е възнамерявал някой от ангелите да изгуби милостта му, нито останалите ангели, които паднали след първия, всичките до един привлечени от обаянието на най-великото божие творение: човека. Но се случило. И Свитъкът на радостта ще поправи част от злото, което се шири по света.

— Казваш, че ако намерим Свитъка, той ще е в състояние да възцари мир на света. — Лурдс се помъчи да сдържи сарказма си, но не успя.

— Не. Единственото, което Свитъкът на радостта трябва да направи, е да изкара Луцифер от укреплението му и да премахне властта, която е изградил на този свят. Времената са опасни за всички ни. Заплашва ни световна война. Икономиката е в хаос. Много хора смятат, че сме само на крачка от края на света.

— И Луцифер е виновен за всичко това?

— Не. Това винаги е било човешки избор. Но Луцифер се възползва от ширещия се хаос и от страха. Това винаги е било най-голямото преимущество на Лукавия.

— Говориш така, все едно Луцифер съществува. Все едно е човек, а не паднал ангел.

— Той съществува.

— Като божествена сила, имаш предвид.

— Не. Той се явява на този свят, както се е явил Исус. В момента е от плът и кръв.

— Просто един ден се появява?

— Бил е роден от смъртна жена и е заел мястото си сред хората.

Лурдс се помъчи да се успокои. Зави му се свят при мисълта какви могат да бъдат последиците, но не можеше да се принуди да повярва. Всичко беше толкова невероятно.

— Знаеш ли кой е Луцифер?

— Какъв е настоящият му човешки лик? Йоаким поклати глава. — В свитъка, който преведе, не се ли споменава, че Луцифер ще се разкрие, щом Свитъкът на радостта бъде намерен?

— Не се споменава.

— Помислете, професор Лурдс. Откакто пристигнахте, откакто започнахте да търсите Свитъка на радостта — макар че не знаехте, че го правите, — бяхте обкръжен от враждуващи сили.

— Съвпадение. — Още докато го изричаше, Лурдс си даде сметка колко неубедително прозвуча отговорът му.

Йоаким се усмихна.

— Наистина ли смятате така? След като от толкова години сестра ми ми разказва за вас. Запознали сте се доста отдавна, но аз не й бях разкрил тайните си. Когато го направих, тя предложи вие да помогнете. Покани ви да дойдете. Изведнъж всички тръгват да търсят Свитъка на радостта, включително и американското ЦРУ и военна сила, чиято принадлежност още не сме установили. Само вие успяхте да преведете ръкописа, който дори пазителите му не знаеха как да разчетат в продължение на осемстотин години.

Колкото и невероятно да звучеше, Лурдс нямаше какво да отговори или възрази. Веригата щеше да се прекъсне наистина само ако не беше успял да разгадае езика.

Но той беше успял. И сега знаеше какво се бяха опитвали да разберат през последните осем века Йоаким и предшествениците му.

Въпреки това при всичко, което знаеше, Лурдс не беше наясно каква ще се окаже цената в края на краищата. Свитъкът на радостта трябваше да е нещо повече от документ, прогонващ дявола. Ако не друго, той знаеше, че собственото му любопитство ще е прекалено силно, за да устои.

Поемайки си дълбоко дъх, Лурдс взе бутилката от барплота и потърка с нея челото си. Студенината й облекчи пулсиращото главоболие, което започваше.

— Наясно си с това, което говориш, нали? — попита той след малко. — Ако ни заловят, единственото ни извинение за свършеното досега ще е, че дяволът ни е накарал да го сторим.

— Може би трябва да се погрижим да не ни заловят — предложи Йоаким.

— Като се има предвид къде трябва да отидем, какво трябва да направим, както и кой ни издирва, това е слабо вероятно, нали така? — Лурдс изсумтя ядосано, взе си още една бира от хладилника и излезе на балкона.

 

 

Клийна напъха пистолета под бедрото си, докато караше бързо през натовареното движение.

— Ако направиш някоя глупост — каза тя на мъжа, когото беше похитила, — ще те убия.

Той не отвърна нищо, продължи да стиска юмруци, за да възвърне чувствителността в изтръпналите си ръце. В погледа му имаше гняв и предизвикателство, но и страх.

— Трябва да оставиш колата — посъветва я Севки. — В нея има джипиес локатор. Това е стандартна процедура.

Клийна не се беше сетила за това, но така или иначе не възнамеряваше да остава задълго в нея.

— Как се казваш?

— Отвличането ми ще ти докара доживотна присъда без право на обжалване — отвърна той злобно. — Гарантирам ти го.

Тя го изгледа.

— Значи, ако те гръмна, няма кой знае колко да влоша положението си. — Вдигна пистолета и го простреля в лявото бедро. В затвореното пространство на колата пронизителният пукот на пистолета отекна като гръмотевица.

Мъжът зави от болка и изненада и се хвана за ранения крак. Кръв протече през пръстите му, но не беше от артерията.

— Не е много страшно — рече Клийна. — Но след следващия изстрел ще имаш нужда от възстановителна операция на коляното. Може да останеш сакат.

Мъжът я наруга.

— Следи от преследване? — попита тя Севки.

— Да.

Стомахът й се сви и тя подуши кръвта на мъжа.

— На десет пресечки са и се приближават — уведоми я Севки.

Клийна прецени, че разполага най-много с две минути, преди преследвачите да я настигнат. Зави рязко в първата пресечка и усети как коланът се вряза в гърдите й, когато качи колата на бордюра.

Паркира в средата на улицата, слезе, заобиколи от другата страна и издърпа жертвата си. Той се правеше на безпомощен, макар и не без основание.

— Върви! — заповяда му Клийна. — Или ще се погрижа никога вече да не можеш да ходиш.

Мъжът тръгна, като щадеше ранения си крак. Оставяше кървава диря по напуканите камъни.

В края на улицата, когато преследвачите бяха все още на две пресечки от тях, Клийна зави към един паркинг. Младо момче излезе от будката да ги посрещне.

— Мога ли да ви помогна?

Клийна посочи най-близкия седан.

— Искам ключовете за тази кола.

— Къде е билетът ви?

Тя му показа пистолета. Очите му се разшириха и той бръкна през прозореца да вземе ключовете. Клийна също бръкна вътре и отскубна телефонния кабел от стената.

— Ще дойдат да ме търсят едни мъже — предупреди го тя. — Американци. Ще бъдат груби и ти няма да искаш да говориш с тях, защото няма да се държат приятелски. Разбра ли ме?

Младежът кимна, изглеждаше паникьосан.

— Понякога английският ми не е толкова добър.

— Вероятно ще ти набият добър английски в главата, ако имат възможност. — Клийна посочи кървавата следа, оставена от жертвата й. — Може и да не ме проследят дотук, но мисля, че ще го направят.

Тя отвори вратата на седана и бутна пленника си вътре. Доусън изстена и се стовари върху седалката. Клийна заобиколи колата и се пъхна зад волана. Двигателят запали незабавно. Тя излезе на заден от паркинга и зави обратно в уличката.

Отдалечи се от джипа, който беше зарязала. В огледалото за обратно виждане видя как една кола спира зад него. Преди да излезе от улицата, пристигна и втора.

— Ще те намерят — рече мъжът отпаднало. Беше пребледнял.

Клийна се притесни, че може да изпадне в шок и да умре.

— Ще е прекалено късно, за да ти помогнат.

— Не знаеш с кого си имаш работа.

— ЦРУ. Как е за начало?

Доусън се опита да не показва изненадата си.

Клийна караше умело с общия поток от коли.

— Сега ми кажи как се казваш или ще ти оправя коляното. — Гласът й беше студен и сдържан, все едно водеше нормален разговор.

Мъжът леко се наклони и се облегна на вратата.

Клийна насочи пистолета към коляното му.

— Давай! Скачай. Направиш ли го, ще те прегазя.

Той оклюма, явно се примири със съдбата си.

— Повярвай ми. Не искаш да ме нараняваш повече.

— Напротив, искам. Но в момента можем да се спазарим.

Доусън упорито отказваше да отговори.

— Три, две…

— Доусън — рече той. — Джеймс Доусън.

— И работиш за ЦРУ?

— Да.

— Какво правиш в Истанбул?

— Разследвам вероятна терористична клетка.

Тя знаеше, че е лъжа, но се направи, че му вярва.

— Защо Томас Лурдс е въвлечен в разследването ти?

— Наличната информация ни кара да вярваме, че Лурдс разработва изкуствен език за терористи.

— Това са пълни глупости — обади се Севки в ухото й. — Мисли, че си има работа с идиоти. — Би бил страхотен план, но терористичните клетки са създадени да действат самостоятелно. Между тях не се осъществяват връзки. Именно затова са толкова опасни.

И Клийна беше наясно с това.

— Лурдс не прави нищо такова — отвърна тя.

— Разчитах на теб и на сестра ти за информация относно местоположението му — рече Доусън. — Тя ни беше нужна.

Клийна спря колата заради червения светофар на едно оживено кръстовище.

— Последен въпрос и можеш да си ходиш.

Доусън понечи да каже нещо, но се разколеба и замълча.

— За кого работиш?

— ЦРУ. Знаеш го.

— Свитъкът, който Лурдс търси, не е нещо, което би заинтересувало ЦРУ.

— Изкуственият език…

— Не — прекъсна го Клийна и насочи пистолета към коляното му. — Кой те прати да заловиш Лурдс? — Тя погледна към светофара. — Имаш време, докато светне зелено.

— Уебстър — прошепна Доусън.

— Уебстър?

— Тук съм по разпореждане на вицепрезидент Уебстър.

Светна зелено и колата зад Клийна нетърпеливо изсвири.

— Американският вицепрезидент? — Севки не можеше да повярва.

Колата отзад пак наду клаксона и Клийна махна на Доусън.

— Слизай от колата! Каквото и да правиш, никога вече не се приближавай отново до мен или до сестра ми.

— Не се тревожи за това. Следващия път няма да ме видиш. Когато разбереш, че съм наблизо, вече ще е прекалено късно. — Той затвори вратата и застана до отворения прозорец, докато събере достатъчно кураж. — Единственият въпрос е дали да убия първо сестра ти, или теб.

Севки изруга.

— Агент Доусън — рече тя.

Той се извърна към нея, самоуверена усмивка потрепваше на устните му. Понечи да отвори уста, за да каже нещо, но видя, че Клийна насочва пистолета към него.

Тя натисна спусъка и усети отката в юмрука си.

Куршумът улучи Доусън под лявото око, близо до ноздрата. Няколко души наблизо разбраха, че се стреля, и залегнаха на земята.

— Мили боже! — възкликна Севки. — Да не би да го застреля?

— Да. — Клийна натисна педала на газта и профуча през кръстовището, а Доусън се просна на улицата. — Не можех да го оставя жив. Щеше да изпълни заплахата си.

— Лурдс е мишената. Трябваше да се спотаиш и да се измъкнеш. Нямаше да тръгнат да гонят едновременно и теб, и професора.

Клийна зави надясно.

— Мислиш ли, че мога просто да избягам?

— Можеш. Мога да направя фалшиви документи и на теб, и на сестра ти.

— И къде ще живеем?

— Тук, за начало.

Сълзи бликнаха от очите й, когато осъзна колко голям е залогът.

— Не мога да причиня това на сестра си — прошепна тя. — Не можеш да си представиш какво преживя. Домът й в колежа е единственият дом, който истински познава. Не мога да я откъсна от него. Не и когато е толкова близо да завърши и да започне живота си.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще се пусна по вълната. Да видя къде ще ме отведе. — Тя направи няколко остри завоя и паркира колата до един магазин. Остави ключовете в стартера и излезе.

— Видя срещу какво се изправяш. Говориш за самоубийство.

Клийна крачеше енергично, искаше да се отдалечи колкото се може повече от колата.

— Стигнахме чак дотук.

— Дори не знаеш дали има нещо вярно във всичко това — възпротиви се Севки. — Отдавна изгубени тайни не падат просто така от гардероба.

— Понякога падат. Знаеш го. Част от бизнеса ти се основава на това.

— Две хиляди години са много време, за да се запази една тайна.

— Хората казват, че египетските пирамиди са построени много преди това.

Севки въздъхна.

— Можеш да се оттеглиш — рече Клийна. — Нищо не те задържа. Нуждаех се от помощта ти, за да разбера кой е ударил сестра ми. Ти ми помогна.

— И двамата сме луди. Знаеш го, нали?

Клийна се усмихна и стъпките й станаха малко по-леки.

— Не знаех, но се надявах.

— Да стискаме палци професорът да е толкова добър, за колкото го мислят.

 

 

— Когато „Света София“ била построена по нареждане на Константин — каза Лурдс, докато приглаждаше картите от храма, които Йоаким беше донесъл, — по стените били направени няколко мозайки. Останали там стотици години, докато мюсюлманите не покорили града и не завладели църквата.

Йоаким и Олимпия се приближиха, за да гледат. Другите монаси побързаха да ги последват и около заседателната маса почти не остана празно място.

— Много от мозайките били откраднати и по време на Четвъртия кръстоносен поход — допълни Йоаким. — Били съхранявани в частни колекции или продадени на колекционери впоследствие.

Лурдс постави пълната до половина бутилка с бира в ъгъла на картата, за да не се навие хартията. Капки вода се стекоха по бутилката и оставиха мокра следа.

— Така е — съгласи се той. — Повечето били повредени по време на преустройствата, извършени от мюсюлманите. Но има четири, които били скрити в проходите под църквата. Според свитъка, който разчетох. Свитъкът на радостта може да бъде открит с помощта на сведенията в тези мозайки.

— Това е невъзможно — рече Йоаким.

— Защо? — попита Лурдс.

— Защото сме претърсили всеки сантиметър от проходите. Няма тайни проходи, за които не знаем.

— Ако това е така, тогава нямам никаква представа къде е Свитъкът на радостта. — Лурдс го погледна право в очите. — Това преведох.

— Ако имаше такъв проход, щяхме да го открием.

— Не и ако господ не е искал.

— Това е светотатство.

— Така ли? Или вярваш, че всичко случващо се има първопричина, или не. Нали това пише в Свитъка на радостта? Знаменията, въздигането на Луцифер на този свят.

— Ти си чужденец. Това не трябваше да се падне на теб.

— Не съм го избирал — съгласи се Лурдс. — По-скоро бях запланувал приятно съчетание между работа и почивка. — Той потупа картата. — Но сега ви казвам, че в разчетения от мен свитък подробно е обяснено как да се открие този проход. Ако отидем да проверим и не е там, тогава не знам какво да ви кажа. — Замълча. — Аз отивам. Ако не за друго, поне за да задоволя любопитството си. Но също така и с надежда да сложа край на всичко това. В момента нямам друг избор. Нямаме какво да губим.

— Ще отидем — отвърна Йоаким, но определено не беше щастлив.

— Ще имаме нужда от провизии. — Лурдс нави картите и ги пъхна обратно в цилиндричния калъф.

— Ще трябва да простиш на брат ми, Томас.

Лурдс стоеше до леглото и завързваше връзките на туристическите си обувки. През прозореца на спалнята се виждаше залезът. Златиста светлина се процеждаше в стаята и постепенно чезнеше.

— Йоаким е свикнал нещата да стават, както той каже — продължи Олимпия.

— Разбрах. Но може да бъде доста непоносим, когато реши.

— Най-големият проблем е, че вие двамата — рече тя с усмивка — много си приличате.

— Аз и брат ти? — Лурдс не можеше да повярва. — Не съм убеден.

— И двамата сте властни, горди и изпълнени с усещане за собствената си значимост. Никой от вас не се погажда добре с останалите. С една дума — непоносими.

— Това трябва да ме накара да се почувствам по-добре ли?

Олимпия се усмихна.

— И двамата също така сте интелигентни и решителни. И упорити.

— Както биха казали някои мои студенти: „Това хич не ме топли“.

Олимпия прекоси стаята и оправи яката му.

— Опитвам се да кажа, че и за двамата ще е по-добре, ако работите заедно, вместо да се правите на дръвници. Трябва да се вслушвате един в друг. Ти знаеш повече от него за местонахождението на Свитъка и това го тревожи. А той има достъп до тези чудни монашески хроники, които не иска да ни даде да видим. Не само това, но и никой друг не ги е виждал. — Тя замълча.

— Ако не беше толкова непоносим и самонадеян, вероятно щяхме да се разбираме по-добре.

— Странно. И той каза нещо подобно за теб.

Лурдс затвори ноутбука и го прибра в раницата си.

— Поне за това сме на едно мнение.

Усмивката на Олимпия се стопи и лицето й доби сериозно изражение.

— Ако се окажеш прав, а мисля, че си, довечера ще бъде много опасно.

— Мислех, че нещата вече бяха много опасни.

— Така е, но ти беше погълнат от свитъка последните няколко дни. Не видя какво става по света.

Лурдс знаеше, че е права.

— Когато Йоан от Патмос написал Свитъка на радостта, направил предсказание.

— Че ще бъде намерен в размирни времена? — Лурдс се усмихна. — Подобно твърдение придружава всеки документ, който предсказва свършеха на света. Може да се очаква.

— Ела с мен.

Заинтригуван от сериозността й, Лурдс метна раницата си на рамо и тръгна след нея. Тя се приближи до телевизора в приемната, който беше донесен, за да следят местните новини.

Когато го включи, на екрана се появи местен новинарски канал. Отдолу пишеше Риад, Саудитска Арабия, и се виждаха мобилизирани отряди. Танкове се носеха по улици и през пустинята, а изтребители излитаха денем и нощем.

— Какво става? — попита Лурдс.

— Кралят на Саудитска Арабия беше убит преди няколко дни.

Лурдс смътно си спомни нещо по въпроса, но не му беше обърнал внимание.

— Най-малкият му син, принц Халид, наследи трона. Никой не мислеше, че това ще стане — каза Олимпия. — Принц Халид провежда политика на геноцид в страната си. — Тя кимна към телевизора. — Явно това гледаме в момента.

Лурдс познаваше добре младия принц. Той се беше появявал няколко пъти по новините въпреки протестите на баща си.

— Това е ръката на Луцифер — тихо заяви Йоаким.

— Това е напрежение в Близкия изток — отвърна Лурдс. — Подобни проблеми винаги са съществували там. За съжаление вероятно ще си останат завинаги. Не бих търсил нещо повече от това, което се вижда.

— Казахте ми да ви се доверя. Време е да ми отговорите със същото.

Леко смутен, Лурдс поглади брадичката си.

— Съдбата на света е заложена в онези земи — продължи Йоаким. — В тази също. Винаги е било така.

Чу се тропане на външната врата.

Монасите се скупчиха един до друг.

— Аз съм — извика Клийна от другата страна на вратата. — Сама съм и влизам. — Вратата се отвори и тя пристъпи прага.

Олимпия се намръщи. Беше се надявала, че няма да види повече Клийна Маккена.

— Кръв ли имаш по ръкава? — попита я Йоаким.

Лурдс забеляза петънцата, които бяха започнали да покафеняват.

— Няма от какво да се страхувате — изстреля Клийна в отговор.

— Какво си направила? — попита Олимпия.

— Нищо. Ако не друго, поне ни осигурих малко време. — Тя не помръдваше. Ръката й беше близо до пистолета и Лурдс знаеше, че не се доверява на никого в стаята. Зачуди се какво я е накарало да се върне. — Това дори не е мой проблем. Но се върнах, за да помогна.

— Заради доброто си сърце ли? — попита Олимпия.

Клийна й хвърли смразяващ поглед, но не отговори.

— Вие дори не знаете срещу какво сме изправени. Или срещу кого.

— Луцифер — отвърна Йоаким, без да се поколебае.

Клийна изруга.

— Запази си дяволите и демоните. По някаква причина Съединените щати проявяват интерес към Свитъка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Йоаким.

— Мъжете от университета — рече Лурдс. — Тези, които ни преследваха в тунелите.

— Да — отвърна Клийна. — Елиът Уебстър е изпратил още един отряд агенти на ЦРУ в Истанбул. Готова съм да се обзаложа, че той стои и зад въоръжения отряд, който ни преследваше.

— Елиът Уебстър? — попита Олимпия. — Вицепрезидентът на Съединените щати?

— Освен ако не познаваш друг Елиът Уебстър, който може да дава заповеди на ЦРУ.

— Вицепрезидент Уебстър е там — обади се един от монасите.

— Къде? — попита Лурдс.

Мъжът кимна към телевизора.

— Там. В Саудитска Арабия. На миротворческа мисия. Макар че всички знаят, че е отишъл да говори за американските и европейските бизнес интереси и капиталовложения там. В момента е малко или много заложник в страната.