Чарлз Броко
Кодът на Луцифер (24)

23.

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

24 март 2010

— Господи! — възкликна Вики Деанджело, докато стоеше до Уебстър и наблюдаваше как цял ред сгради на Финансовия остров избухват в пламъци. Пожар избухна над тъмната вода в пристанището и се отрази в надигащите се вълни. — Те са полудели.

Уебстър си помисли, че господ няма нищо общо със случващото се в Саудитска Арабия. В интерес на истината, беше сигурен в това. За малко не се разсмя от тази мисъл.

— Знаете ли, шефе — обади се Тристан Хамилтън, в гласа му се долавяше притеснение, — май е добра идея да се отдръпнем от прозорците. Дори и никой да не реши да стреля насам, ударната вълна може да ни застигне. Ако прозорците избухнат, летящите стъкла могат да ви срежат като хамбургер.

— Ще се оправим — успокои го Уебстър. — Няма да пострадаме.

— Не знам за вас — отвърна Хамилтън, — но някои от приятелите ми са силно разтревожени, че бунтовниците палят петролните полета като фойерверки. Когато хората се изнервят така, може да стане нещо. Съединените щати не могат без петрол. Страната ни ще стане на пух и прах без него.

— Това е една от причините да настоявам за развитието на технологията ми — обади се Стивън Нейпиър.

— Само хвърляш прах в очите на хората, друже — отвърна Хамилтън. — Знам, че много от големите ти инвеститори са от петролния бранш, а и ти имаш големи дялове в петролни корпорации. Ако тази крава пресъхне и ти ще пострадаш.

Нов, още по-силен взрив раздра нощното небе. Експлозията разтресе тялото на Уебстър с няколко секунди закъснение.

Хамилтън изруга.

Телефонът на Вики иззвъня. Тя го вдигна и се отдалечи, говореше бързо.

Уебстър се запъти към бара и си наля още едно питие.

— Няма да ми се разсърдите, ако кажа, че изглеждате ужасно спокоен — рече Нейпиър на Уебстър, когато той се приближи до него.

— Спокоен съм — отвърна Уебстър и отново се извърна към прозореца! — Американският флот чака в морето. Трябва да кажа само една дума и тюлените ще дойдат да ни измъкнат.

— Добре е да го знам.

Уебстър пресуши чашата си и си наля нова.

— Защо не ги извикате тогава?

— Защото не е дошъл моментът. Знаеш колко е важен точният момент, Стивън. Колко близо си до този алтернативен източник на гориво?

Нейпиър са поколеба.

— Мисля, че няма да преувелича, ако ви кажа, че сме по-близо, отколкото всички предполагат.

— Не, няма.

— Но подходящият момент за новия енергиен източник трудно ще се уцели.

— Защото ако чакаш прекалено дълго, ще трябва да наваксваш в свит пазар, който няма да може да ти плати максимално. А ако го изкараш прекалено рано и хората откажат да преминат на него, ще бъдеш принуден да продаваш много по-евтино само за да не фалираш.

Нейпиър кимна.

— Наясно сте.

— Така е. Когато по време на Втората световна война повечето предприятия на тежката индустрия били унищожени, трябвало да започнат от нулата. В резултат използвали по-добро оборудване и създали много по-добра продукция от американската промишленост. Просто така. Освен това били извън американската икономика. САЩ просто вдигнали митата достатъчно, за да помогнат на американската автомобилна индустрия да не фалира. До 1987 година, когато японците спасиха американския долар. След това бяха постигнати нови договорености, които позволиха на част от японския внос да навлезе в страната, като заобиколи митата.

— През следващите двайсет години продажбите на японски коли започнаха да надвишават местното производство — допълни Нейпиър. — И вижте състоянието на автомобилната промишленост днес. — Той отпи от питието си. — Можем да продадем моя продукт в Америка.

— Но това не е единственият пазар, който искаш.

— Не.

— Искаш всичко. Световният пазар. Иначе не си заслужава.

— Или поне толкова от него, колкото мога да имам.

— Разбирам те. — Уебстър погледна към телевизора, който Вики гледаше с жив интерес. — И не те виня.

— Ще е по-добре за всички ни, ако алтернативното гориво се пусне на целия пазар — продължи Нейпиър.

— С по-голямата печалба ще можем да подкрепим преминаването към него, да създадем буфер в икономиката. Когато хората започнат да се оттеглят от петролната индустрия, трябва да можем да ги поемем. Повечето. Но само ако хванем световен дял.

— Знам.

— Ситуацията обаче ще промени динамиката на всичко.

Уебстър кимна. Залагаше на това.

 

 

Проходът на знаменията

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

24 март 2010

— Тук няма нищо, професор Лурдс.

Без да обръща внимание на твърдата непоколебимост в гласа на Йоаким, Лурдс освети стената на прохода с фенера си. Прокара ръка по стената и усети само студен камък. Извади джобното си ножче и почука с него по стената.

— Губите ни времето — настоя Йоаким.

— Не можеш ли да го оставиш малко на мира? — попита Клийна.

Лурдс остана изненадан от защитата на младата жена. За миг забрави да почуква. Дори Йоаким само я изгледа.

— Опитва се да направи нещо — продължи Клийна. — Очакваш да свърши за дни това, което вие не сте успели за осемстотин години. Успокой се малко и помисли.

Лурдс се усмихна леко на думите й. Клийна се приближи да му помогне. Извади нож и също започна да почуква по каменната повърхност.

— Търсиш кухина, нали? — попита Клийна.

— Да — съгласи се Лурдс. — Откога стана вярваща?

— Аз ли? — Тя поклати глава. — Аз съм католичка, но не съм ходила на църква много отдавна.

— Не в господ. — Лурдс се премести няколко сантиметра и почука отново. Не кънтеше на кухо. — В мен.

— Не бих го приела много насериозно, ако бях на твое място. Ако трябва да избирам между теб и онзи навъсения, предпочитам да се доверя на теб. Иначе ще трябва да се върнем обратно в скривалището, което си намериха, и да те гледам как четеш книги. Лично на мен ми втръсна да те гледам как четеш.

— Не съм чел само — защити се Лурдс.

— Разбирам, но знаеш какво искам да кажа. — Клийна се помести леко и започна отново да почуква.

Олимпия взе един камък и също се включи.

— Сигурен ли си, че е от тази страна на прохода?

— Да. Тук трябва да бъде според свитъка, който разчетох. — Въпреки упоритостта си обаче, Лурдс усети как увереността му започва да се изпарява. Беше преминал отсечката веднъж, после още два пъти. Според това, което беше разбрал, входът към Прохода на знаменията трябваше да е тук някъде. Не знаеше как е възможно да са го пропуснали.

Усилията му удариха на камък.

— Сигурен ли си за разстоянието? — попита Клийна.

— Да.

— Други мерки ли са използвали по онова време?

— Как не се сетих за това? — обади се Олимпия саркастично.

— Внимавай — предупреди я Клийна, — ако продължаваш да се държиш толкова грубо, някой може да ти стовари къща на главата.

— Сериозно? — попита Олимпия. — Как можа да го кажеш! Вървим по стъпките на човека, който ни е оставил най-интригуващата и важна книга в Библията, а ти цитираш „Магьосникът от Оз“?

— Не ставаше дума за магьосника, а за една от злите вещици.

— Знам за какво ставаше дума. Просто мисля, че май…

— Дами! — прекъсна ги Лурдс.

Те го изгледаха, лицата им изпъкваха в мрака на светлината на фенерите.

— Не мога да чуя нищо — рече той. — Ако не чувам чукането, не мога да чуя и кънтенето на кухо.

И двете жени отново насочиха вниманието си към търсенето. Йоаким и монасите също се бяха заели да помагат.

Лурдс избърса потта от челото си с ръкава и продължи. Беше сигурен в превода. Вратата трябваше да е тук някъде.

 

 

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

24 март 2010

— Господи! — прошепна Вики, без да откъсва очи от телевизора. Държеше телефона до ухото си. — Задръжте ги там. Това е невероятен репортаж.

Уебстър прекоси стаята и се приближи към нея. Картината от камерата беше, меко казано, „нестабилна“, подскачаше като луда. На екрана саудитски танкове се движеха по улицата. От ъгъла и от разположението Уебстър предположи, че танковете са близо до току-що взривения ред сгради.

Вълна от въоръжени мъже се изтегляше пред наближаващите танкове. Мъжете се изпокриха зад сградите, но това не им помогна. Екипажите на танковете стреляха по тях, сриваха каменните стени с оръдията и 50-калибровите картечници. Трупове и разрушени сгради задръстваха улицата насред море от кръв. Като механични хищници танковете прегазваха телата и отломките.

Операторът снимаше на няколко крачки зад вълната бунтовници. Явно се страхуваше за живота си, защото се движеше бързо и несръчно.

Втори мъж го следваше и се смесваше с редовете на бунтовниците. Стискаше микрофон в ръка, напрежение изопваше лицето му.

— … вижда се, че ударните отряди на принц Халид не пестят… — каза мъжът с микрофона.

— Стой пред камерата, Джърнигън — нареди му Вики с твърд глас. — Тези кадри са пари. Ще се погрижа името ти да стане известно във всеки американски дом. Просто се успокой и стой…

В този момент куршум от картечницата се заби в тила на мъжа. Кръв, кости и мозък пръснаха навсякъде. Някои попаднаха върху обектива на камерата и сложиха червен филтър на картината.

Вики изруга:

— Харисън! Чуй ме! Знам, че е мъртъв. Видях как стана. Продължавай да снимаш. Такива репортажи превръщат операторите в легенда.

„Такива репортажи ще се въртят в YouTube с години“, каза си Уебстър. И знаеше, че Вики Деанджело се интересува повече от този аспект. На всички репортажи щеше да стои нейното лого.

Танковете премазваха телата, нападали по улиците. Едно от тях беше на репортера.

Камерата рязко се завъртя надясно. Операторът явно възнамеряваше да се скрие в най-близкия магазин.

— Харисън — заяви невъзмутимо Вики, — остани на място. Снимай танковете. Имаме нужда…

Картината изведнъж се залюля и обърна нагоре. Фокусира се за миг върху изскачащите пламъци, после се завъртя към земята в калейдоскоп от гледки.

Вики изруга и натисна друго копче на сателитния си телефон.

— Харисън, дано да си мъртъв!

Уебстър се усмихна, докато слушаше как Вики нарежда на продуцента да се премести на следващата гореща точка в града. Когато картината се смени, сателитният телефон на Уебстър звънна. Номерът показваше, че го търсят от Белия дом. Той натисна копчето и се обади.

— Ало? — каза президент Уегънър. — Елиът? Елиът ти ли си?

— Да, тук съм, Майк. — Връзката пукаше.

— Слава богу! — възкликна Уегънър. — Изгубихме връзка с теб.

Всъщност Уебстър нарочно не беше вдигнал на предишното позвъняване и знаеше, че опитите на агентите от секретните служби да се свържат с главния оператор са блокирани. Спайдър се беше погрижил за това. Той седеше в ъгъла на стаята и не се отделяше от компютъра си.

Уебстър знаеше, че Спайдър е в стихията си, извършвайки тактически набези в американското и международно интернет пространство. На него се дължеше и фактът, че някои излъчвания на Вики Деанджело стигнаха до комуникационните сателити. Спайдър беше мъжът зад завесата, магьосникът, който правеше възможно случващото се да достигне до цялото земно кълбо.

— Още сме тук — рече Уебстър.

— Има ли начин да се махнете от това място? — попита Уегънър.

— Не и без да се изложим на голяма опасност.

— Вече сте в голяма опасност. Току-що видях по националната телевизия как убиха репортер.

Уебстър погледна към телевизора и видя, че Вики вече е завъртяла сцената в ефира. Повтаряха я отново и отново, кадър по кадър. До утре сутринта това щеше да е един от най-паметните образи. Репортерът умираше отново и отново и камерата почервеняваше.

— Накарах принц Халид да ми обещае, че нищо няма да ни се случи — рече Уебстър.

— Дори кралската армия да не ви пипне с пръст, бунтовниците ще ви обстрелват. От ЦРУ са прихванали кодирани съобщения между шиитски терористи в района.

Това също беше заслуга на Спайдър. Разбира се, идеята беше на Уебстър. Хората си умираха за драми. Нищо не ги разделяше по-бързо и „горещите“ телевизионни новини се бяха превърнали в предпочитана дрога. Това беше един от недостатъците на това да дадеш на човеците свободна воля. Трябваше непрекъснато да бъдат стимулирани да я използват. Когато стимулацията не ставаше естествено, създаваха я изкуствено.

— Това ме изненадва — рече Уебстър.

— Смятат, че Съединените щати са се съюзили със сунитите и краля.

— Винаги сме създавали подобно впечатление. От много отдавна сме в добри отношения с тях — до присъствието ни в Ирак да подкрепим шиитите.

— Знам, но сега се носят слухове, че Съединените щати възнамеряват да се възползват от размириците и да окупират страната.

— И двамата знаем, че това не е вярно. — Но точно това беше замислил Уебстър.

— Не напълно — отвърна президентът.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух да се говори, че някои американски корпорации възнамеряват да използват наемници, за да защитят активите си там.

— Едва ли можеш да ги виниш — Уебстър наблюдаваше как огромен товарен кораб избухва в пристанището. — Нито принц Халид, нито враговете му ги е грижа за цивилните щети. Корпорациите ще загубят милиони до сутринта. Тези загуби не означават нищо за саудитците. Икономиката им ще остане стабилна. Те имат това, което искат всички, и то е на безопасно място под земята. След като пожарите угаснат и прахолякът се уталожи, корпорации ще се редят отново да плащат за правото да сондират.

— Само засега — отвърна Уегънър. — Това ще се промени, когато повече не се нуждаем от петрола им.

— Нещата вечно се променят.

— Но дотогава трябва да запазим статуквото, доколкото можем.

Военен хеликоптер прелетя смущаващо близо до сградата. Хамилтън и Нейпиър се отдръпнаха от прозореца. В следващия миг хеликоптерът изстреля серия ракети, които превърнаха улицата пред хотела в купчина горящи отломки. Канонадата разтресе сградата под краката на Уебстър. Дим се изви нагоре и веднага замъгли бойното поле.

Уегънър изруга.

— Това твоят хотел ли е?

Уебстър погледна към екрана на телевизора и видя, че наистина дават хотела. Почуди се дали хората на Вики Деанджело са последвали група шиити дотук, или са се върнали с надежда да намерят убежище.

В следващия миг огнена вълна помете предната страна на сградата. Пламъците моментално опустошиха зеленината пред хотела. Само миг по-късно скъпата фасада се запали и стъклата почерняха, преди прозорците да се спукат и разпаднат.

— Да — рече Уебстър. — Това е нашият хотел.

— Елиът, не можеш да рискуваш така. Трябва да измъкнеш и себе си, и хората си оттам, още сега.

— И къде да отидем?

— Флотът ви чака. На борда има хора, които могат да ви изкарат оттам.

— Не съм убеден, че сме свършили тук.

— В граничните зони вече се стреля без предупреждение.

— Знам, но ако Съединените щати изпратят военни сили в страната — дори за да спасят вицепрезидента, — граничните зони ще подпалят пожар, който ще обхване целия Близък изток. Действията ни ще бъдат изтълкувани от сунитите като подкрепа за шиитите. Шиитите ще изтълкуват тези действия като липса на вяра и слабост в сунитите. — Уебстър замълча. — Между чука и наковалнята сме, Майк. Не искам да взимам прибързани решения.

— Хотелът ти гори — отвърна Уегънър. — Ако не друго, ще закъснееш с решенията.

— Много американци работят в тази страна — отвърна Уебстър. — Наши хора, Майк. Хора, които ние с теб сме се заклели да защитаваме. Не мога да ги изоставя. — Той замълча, знаеше, че дърпа всяка нарцистична и патриотична струна у Уегънър. — Ако решим да ме изведеш оттук, искам всички американци да бъдат изведени от града. Когато приключим мандата си, искам да си ида със салют, а не като страхливец. Не искам да ме запомнят като вицепрезидента, който си е подвил опашката и е избягал от Саудитска Арабия, оставяйки всичките си сънародници да умрат.

Уегънър замълча за миг.

По телевизията долният етаж на хотела изведнъж се изпълни със снежна виелица. Уебстър знаеше, че противопожарната система се е задействала. Саудитски военни части караха две пожарникарски коли към хотела. За секунди отрядите развиха маркучите и заляха огъня с вода.

— Знаеш ли какво искаш, Елиът? — попита Уегънър.

— Начин да осигурим безопасността на хората си. Както обещахме.

— За да го направим, трябва да създадем американски плацдарм в близост до местоположението ти. Трябва да контролираме терена. На саудитците… на принц Халид няма да му хареса, защото ще изглежда така, сякаш подкопаваме властта му и му нямаме доверие.

— Знам. Но може би точно от това има нужда. Що се отнася до властта на принца, много хора я клатят в момента. — Уебстър беше твърдо решен да се наложи.

— И не мислиш, че това ще предизвика международен конфликт?

— Напротив. Знам, че ще предизвика. Не искам да го правя, освен ако не се налага. И ако се стигне дотам, трябва да направим изявление. Може да купуваме петрол от страната, но това същевременно е огромна инвестиция. — Щяха да направят изявление. Уебстър щеше да се погрижи за това. Спайдър щеше да го осигури. — Ако саудитците отбележат напредък, ако успеят да овладеят насилието скоро, тогава няма да има никакво значение. Сигурен съм, че принц Халид ще спази обещанието си да се погрижи за хората ни. Но ако не може, трябва да сме готови да се погрижим сами за тях.

— Говориш за окупационни сили.

— Не. Окупационните сили идват, за да останат или да плячкосват. Аз искам просто да изведем хората си, като ограничим жертвите до минимум. — Това звучеше крайно благородно и Уебстър знаеше, че президентът няма да устои на изкушението да го засенчи.

Нова серия експлозии разтърси стъклата и отекна в сградата. Вики потрепери, но не спря да се разпорежда.

Хамилтън и Нейпиър също говореха по сателитните си телефони.

— Знаеш, че съм прав, Майк — спокойно каза Уебстър. — Знам, че е много страшно. — Искаше думите му да прозвучат убедително. — Не сме искали да става така. Ако принц Халид не се беше възкачил на трона, нямаше да сме тук сега. Но той се възкачи и започна тази касапница, която в момента заплашва да обхване цялата страна и да застраши живота на нашите сънародници.

— Армията е на негова страна. Операцията няма да продължи дълго.

— Така се говореше и за Ирак. И двата пъти.

Зад хотела, към центъра на града, нови взривове разрушиха скелета на новострояща се сграда. Стоманените греди се сринаха и разпиляха по улицата като парчета от детски конструктор.

— Виж цялата картинка — рече Уебстър. — Ако ние не нахлуем, китайците ще го направят. И на тях им трябва петролът. В интерес на истината, ако скоро не предприемем нещо, може да решат, че сега е идеалният момент да настъпят и да заемат позиции. А влязат ли веднъж, Майк, няма да е лесно да бъдат разубедени. Те имат собствени нужди.

Президентът въздъхна уморено.

— Това ще се окаже змийско гнездо, Елиът.

— Винаги е било змийско гнездо. Просто змиите се размножиха напоследък.

Вики се обърна изненадано към Уебстър.

— Неидентифицирани хеликоптери летят над петролните полета. Знаеш ли нещо за това?

Уебстър поклати глава.

— Какво беше това? — попита президентът. — Какви хеликоптери?

— Имаш ли някой там? — попита я Уебстър.

Жената поклати глава.

— Досега силите на принц Халид пречеха на сраженията да се разпрострат към петролните полета. Не мислех, че имаме нужда от хора там. Екип пътува натам в момента.

— Няма значение — обади се президентът. — Явно „Уърлд Нюз Нетуърк“ предава директно.

— „Уърлд Нюз Нетуърк“ вече имат човек там — каза Уебстър на Вики.

— Знам. Откъде мислиш, че имам информацията?

Уебстър хвана дистанционното и смени на канала на „Уърлд Нюз Нетуърк“. Залогът явно се покачваше. Искаше да види резултатите.

 

 

Проходът на знаменията

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

24 март 2010

— Отказвате да признаете поражението, професор Лурдс — обвини го Йоаким. — И да е бил тук проходът, вече го няма. — Раздразнението му отекна в тунела.

Няколко от монасите продължаваха да проверяват стената, Клийна и Олимпия — също.

Лурдс нямаше да му позволи да го разсейва. Той извади бутилка вода от раницата си и прехвърли отново бележките от превода в главата си. Беше разбрал правилно посоките. Това беше тунелът. Сигурен беше.

Но къде беше скритата врата?

— Трябва да опитаме нещо друго — рече Йоаким.

— Не — възрази Лурдс. — Тук е.

— Тогава къде е?

— Явно е скрит. — Лурдс прибра бутилката с вода. — В свитъка се твърдеше, че Проходът на знаменията няма да бъде открит, докато не му дойде времето.

— Тогава може би още не му е дошло времето? — Олимпия се присъедини към тях. По кожата й проблясваха капчици пот.

— Това е добро оправдание за провала — отвърна Йоаким.

— Недей! — предупреди го Олимпия. — Нямаше да стигнем толкова далеч, ако не беше Томас.

— Не знаем колко далеч сме стигнали, нали? — Йоаким се присъедини към останалите монаси и отново започна да чука по стената.

— Няма много вяра за монах, а? — попита Лурдс.

Олимпия отпи глътка вода.

— Разбирам отчаянието му. Можеш ли да си представиш — да знаеш толкова много в продължение на години и да не можеш да откриеш Свитъка на радостта?

Лурдс си помисли за изгубената библиотека на Александрия и как беше прекарал последните двайсет и няколко години в търсене на откъслечни сведения, митове и слухове, в опити да открие книги, които може да се оцелели след пожара преди толкова много години. — Всъщност мога да си го представя. И е отчайващо.

Олимпия погледна надолу към тунела.

— Възможно ли е да има прокопан друг тунел? Този, който всъщност търсим, да е от другата ни страна?

— Не видяхме друг тунел.

— Това не значи, че няма такъв. Тук е истински лабиринт.

— Много ми прилича на подземията на Лондон — призна Лурдс. — Нюйоркските бледнеят в сравнение с това. Поне там тунелите са по-големи.

— Защото са правени за влакове. Тези са копани за бегълци.

— Човек би си помислил, че е по-лесно да откриеш тунел в това ограничено пространство. — Умората вече завладяваше Лурдс.

— Няма ли други указания за мястото?

Лурдс поклати глава.

— В свитъка пише, че мястото на Прохода на знаменията ще се разкрие, когато му дойде времето.

— И кое време ще е това?

Устните на Лурдс се разтегнаха в подигравателна усмивка.

— Удивително е колко неясни могат да бъдат подобни свитъци, когато се стигне до конкретни подробности.

— Със сигурност има нещо.

Лурдс цитира:

— „Само боязлив и покаял се човек ще намери вратата към Прохода на знаменията. Праведните никога не ще познаят пътя“.

— Само това ли се казва?

— Само това. Освен указанията как да се стигне дотук. — Внезапно го осени идея и той се зачуди как не се е сетил досега. Тръгна напред, обратно към мястото, където беше стоял първоначално. Боязлив и покаял се човек, не праведник.

— Томас? — Олимпия вървеше по петите му.

Лурдс тихо изруга. Коленичи и погледна към пода, внимателно измете с ръка насъбралия се от столетия прахоляк. Постепенно камъните се показаха.

Без да кажат нито дума, Олимпия и Йоаким се заеха да му помагат. Разчистеното място ставаше все по-голямо и по-голямо.

Йоаким спря за миг.

— Открих нещо. — Той освети с фенера си един от камъните. — Тук има надпис. Не мога да го прочета.

Лурдс се приближи и коленичи до него. Наистина имаше надпис, но почти не се виждаше, изтрит от стъпките и времето. Извади бутилката вода от раницата си, разви капачката и изля част от нея върху издълбания камък.

Водата изми надписа и го направи по-лесен за четене, но сенките заблуждаваха, дори и след като Лурдс подсуши мястото с ръкава на ризата си.

Извади бележника от раницата си, сложи една страница върху надписа и направи натривка. Резултатът беше по-ясен. Той вдигна страницата и Йоаким насочи фенера си към нея.

— Можете ли да я прочетете? — попита Йоаким.

— Мога — отвърна Лурдс. — Същият език, на който е и свитъкът. — Направи превода наум, после го прочете на глас. — „Обърни се към господ за отговорите, които търсиш“.

Йоаким насочи лъча към тавана. Той беше покрит с паяжини.

Лурдс прибра бележника си и се изправи. Свали си ризата и я размаха нагоре, за да обере паяжините.

Едва различи надписа върху един от камъните, но знаеше какво гласи той.

Проходът на знаменията.