Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

14.

Кулата на Баязид

Площад „Баязид“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Прохладен бриз духаше от Златния рог. Лурдс стоеше с лице към бриза и долавяше аромата на морето.

От мястото си на върха на Кулата на Баязид виждаше Стария град, двата бряга на Златния рог и устието на Мраморно море. Ако присвиеше очи, можеше да види дори Принцовите острови, където веднъж беше водил Олимпия на излет. Там се пътуваше с файтон и ритъмът беше много по-бавен, отколкото на континента. Много от сградите датираха от Викторианската епоха, когато островите били курорт за богатите.

В миналото на островите заточвали кралски особи. Европейски крале и принцове бяха последвани от османски султани, след като Константинопол падал отново и отново и бил възроден като Истанбул. Като пристанище и като връзка между Изтока и Запада градът никога не бе имал равен на себе си.

Кулата била построена от дърво през 1749 година, но изгоряла по време на Големия пожар в Сибалъ. Заради важността й като пожарникарска кула, била възстановена отново почти незабавно, но пак била направена от дърво. Чак след повторното й унищожаване през 1826 година, през 1828 година била издигната днешната кула. Османската барокова архитектура я караше да изглежда като излязла от вълшебна приказка.

Още три етажа били издигнати през 1849 година, така че часовоят да може да сигнализира за приближаването на вражески кораби и за опасност от пожар. През деня били спускани кошници с различни номера, които означавали къде се намира пожарът. През нощта се използвали цветни фенери.

Лурдс лесно можеше да си представи какво е било в онези ранни години. Часовоят на пост горе е трябвало да си намира работа и забавления, за да запълва дългите часове между пожарите и вълнението. Независимо колко години минаваха, имаше неща в човешкия живот, които никога не се променяха.

— Усмихваш се.

Лурдс се обърна към Олимпия.

— Разбира се, че се усмихвам. Стоя на върха на Кулата на Баязид. Колкото пъти съм идвал тук, все не съм успявал да се кача на кулата.

— Трябва да имаш специално разрешение за това.

— Знам. Казваха ми го. Всеки път.

Олимпия се усмихна.

— Щом като толкова си искал да се качиш на кулата, защо не си ме попитал?

— Не исках да се почувстваш неловко, ако не можеш да го уредиш.

Олимпия повдигна вежди.

— Съмнявал си се, че мога да го уредя?

— Никога. Връзките ти ме изненадват.

— Отново се усмихваш. Има ли още нещо?

Лурдс я придърпа в прегръдките си.

— Мислех си за излета на Принцовите острови.

Олимпия се сгуши в него и стисна ръката му. Той усети топлината й и аромата на лавандула.

— Когато изпуснахме ферибота и останахме да пренощуваме на острова.

— В дъжда, доколкото си спомням — засмя се тя.

— Явно моите спомени са по-романтични от твоите.

— Не, помниш го, защото това е единственият път, когато се съгласих да правим секс на открито.

— Виждаш ли? — Лурдс я ухапа лекичко по врата. — Романтика.

— Спомням си, че беше студено и мокро.

— Не можеше да сме романтични цяла нощ. Освен това дъждът беше освежаващ.

— За теб може би, но аз си стоя в университета и правя проучвания. Държа на удобствата. Ти обичаш трудностите. Затова аз не търся находки, докато стрелят по мен, а ти го правиш.

— Наистина не знаеш какво пропускаш.

Олимпия се освободи от прегръдката му и се извърна към него. В усмивката й имаше тъга.

— Моля да ме извиниш, но не съм съгласна. — Погали го по лицето. — Много добре знам какво пропускам.

Лурдс остана като закован за миг, не знаеше какво да каже.

Олимпия се засмя и добави:

— Беше великолепен на лекцията днес. Студентите те харесаха, но аз го очаквах.

— Имаш хубав випуск — отвърна Лурдс.

— Знам. Как върви твоят таен проект? След като ми отделяш толкова много внимание, едва ли се справяш много добре. Използваш секса за разтуха, когато си в безизходица.

Лурдс се направи на сърдит.

— Вниманието ми може да бъде отвлечено и от красива жена, както знаеш.

— Ще го приема като искрен комплимент, защото беше казано в този дух, но знам истината. Ударил си на камък.

— Не е вярно.

Очите й се разшириха от изненада.

— Разчел си ръкописа?

— Да.

— Това е невероятно. Защо не ми каза?

— И двамата се съгласихме, че умееш да отвличаш вниманието.

— Можеше да дойдеш по-рано и да ми кажеш добрата новина.

Лурдс поклати глава, усети как възбудата му се засилва отново. Последните два дни се бяха превърнали в маратон на почти съсипващо безсъние. Въпреки че Олимпия беше идвала всяка вечер в хотела, сексът само го упойваше и той сякаш изпадаше в несвяст за няколко часа.

— Нямаше добра новина, докато не дойдох в тази кула — отвърна той. — Последните парченца от шифъра най-сетне се подредиха в главата ми, докато се изкачвах по стълбите. Двеста осемдесет и шест стъпала, струва ми се.

— Изкуствен език ли е?

— Всъщност точно тук сбърках отчасти. В ръкописа е използван не един изкуствен език, а три. И съществува сложна система на заместване на трите езика, която вероятно зависи от своето рода генератор на случайни числа.

— Генератор на случайни числа?

— Представи си играта „Туистър“. Играла си на „Туистър“, нали?

— Разбира се, като момиче.

— Помниш ли стрелката, която се върти?

Олимпия кимна.

— Казва ти къде да си сложиш ръцете й краката.

— Точно така. Ляв крак на зелено. Дясна ръка на червено. И така нататък. Това в известен смисъл всъщност са два езика.

— Не те разбирам. Виждам само един език: посоките.

— Защото възприемаш двата езика едновременно — отвърна Лурдс. — Стрелката всъщност превежда на език на физическо движение и на език на зрителните възприятия, ако ме разбираш. Картонът със стрелката е разделен на четири квадрата…

— За краката и ръцете — прекъсна го Олимпия. — И цветовете за зрението. Два езика.

Лурдс се усмихна.

— Сега го разбра.

— И за какво се разказва в твоята тайнствена книга?

— Става дума за местонахождението на нещо, наречено Свитък на радостта.

Цялото оживление изведнъж се изпари от лицето на Олимпия.

Загрижен, Лурдс сложи ръка на рамото й, за да я подхване.

— Добре ли си?

— Да. Но това е толкова неочаквано. — Изглеждаше много развълнувана. — Всъщност не беше толкова неочаквано. Надявах се да се случи, но не знаех дали ще можеш да се справиш с превода. От две хиляди години стотици хора са се опитвали да направят това, което ти току-що стори. И нито един от тях не е успял.

— Знаела си за книгата? — изуми се Лурдс.

Олимпия се мъчеше да събере мислите си.

— Знаех за книгата, но никога не я бях виждала. Никой, който познавам, не я е виждал. Вече смятахме, че е просто легенда. Или че е съществувала, но е унищожена.

Лурдс я сграбчи за раменете.

— Олимпия! Олимпия! Погледни ме!

Тя го направи, но като че ли мислите й бяха другаде. Изведнъж тревогата, която го беше обзела в катакомбите, го завладя отново.

— Олимпия, за какво говориш? Откъде знаеш за тази книга? Какво представлява Свитъкът на радостта?

Тя взе ръката му и го погледна право в очите.

— Имаш ли ми доверие?

Лурдс не знаеше какво да отговори.

— Моля те, Томас, приятели сме — повече от приятели — от години. През всичкото това време никога не съм те молила за нещо голямо. Сега те моля да ми се довериш.

— Добре — отвърна той, надяваше се, че няма да дойде моментът, в който ще съжалява за това.

 

 

Бизнес център

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

19 март 2010

Застанал до прозореца на последния етаж на луксозната офис сграда, Елиът Уебстър гледаше проблясващите зелени вълни на Червено море. Мислите му бяха насочени към миналото, към империите, които се бяха издигали и загивали на този бряг. От тях бе останал само прах и няколко сгради и паметници тук-таме.

Новата империя, за която крал Юсеф бин Абдул Азис ал Сауд бе дал живота си, се изграждаше пред очите на Уебстър. Строителни бригади и земекопни машини поставяха стоманените скелети на високите сгради и копаеха основи и улици върху горещия пясък. Шумът проникваше дори в звукоизолираното помещение. Стъклото на прозореца вибрираше от приглушените удари.

Един от най-впечатляващите райони на новия град се простираше на пристанището, съвсем близо до брега. Няколко небостъргача стърчаха от външния периметър на острова. Слънчевите лъчи се пречупваха в металните конструкции, по тесните греди се движеха мъже, продължаваха да строят нагоре към небето. В центъра на острова имаше повече сгради, както и мрежа от улици и високо издигнати магистрали.

Отдясно архитектите бяха използвали естественото пристанище, повтарящо формата на острова. В голямата марина с формата на сърп имаше цяла флотилия кораби, яхти и моторници. Повечето от плавателните съдове бяха за удоволствие, но имаше и баржи, които превозваха материали и оборудване за строителните бригади.

— Как ще нарекат острова? — попита Стивън Нейпиър. Беше застанал до Уебстър.

— Финансовият остров — отвърна Уебстър.

— Лесно се запомня — саркастично отвърна Нейпиър.

— Може да звучи по-добре на арабски — провлечено се обади Тристан Хамилтън. Стоеше на разстояние от тях, опрял ръка на прозореца.

— Трябва да признаем, че името е доста прямо. — Спайдър седеше в едно от плюшените кресла и работеше на лаптопа си.

Вики Деанджело стоеше в другия край на просторната зала, подпряна на един скрин. Говореше бързо по сателитния си телефон — определяше програмата, която филмовите й екипи трябваше да следват в града. По време на полета до Саудитска Арабия беше решила да направи специален репортаж за него.

Уебстър ценеше съобразителността и предприемчивостта й. Точно заради тези й качества я беше потърсил. Беше подписала временни споразумения с рекламодатели от Саудитска Арабия да поемат разходите за специалния репортаж.

— Ще стане красив град — заяви Хамилтън, — но изглежда недостатъчно защитен.

— Саудитската кралска флота е в морето — отвърна Уебстър.

— Както и американски военни кораби — отвърна Нейпиър. — Готов съм да се обзаложа, че американският флот ще държи размирниците далеч от града по-добре, отколкото саудитският.

Уебстър кимна. Това беше един от важните аргументи, които се надяваше да изтъкне пред младия крал. Вместо да го изслуша обаче, принц Халид щеше да приеме предложението като лична обида. В интерес на истината, вицепрезидентът разчиташе на това. Младостта на Халид и преживяното от него, заедно с изгарящото му желание да изгони шиитите от родината си, щяха да наклонят везните към войната.

И ако това не се окажеше достатъчно, информацията, която Доусън беше предал тази сутрин чрез хората си в страната, щеше да го направи.

Междувременно Уебстър щеше да изглежда като герой, който се опитва да захлупи врящия казан. Знаеше, че накрая ще гледат на него като на спасител, дори и след като първоначалните му усилия не сполучат. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Какво си намислил? — попита Хамилтън. — Приличаш на котка, която е изяла канарчето.

— Набирам увереност — отвърна Уебстър. — Трупам позитивна енергия.

— Това е добре, защото лично аз се чувствам като канарчето в момента.

— Ще се получи — каза Уебстър. — Повярвай ми, щом нещата се уталожат, всички ние ще бъдем на много подобри позиции.

В този момент Хамал, представителят на принц Халид, влезе в залата. Беше ги посрещнал на летището и оттогава ги придружаваше. Той беше едър мъж, минал четирийсетте, с матова кожа и свирепа на вид, разделена на две брада. Покритите му с белези мазолести ръце свидетелстваха за трудни години и суров живот. Но бялата му роба и гутрата бяха безукорно чисти.

Много хора можеха да пренебрегнат и подценят този мъж, даде си сметка Уебстър. Но той не беше сред тях.

— Господин вицепрезидент — любезно рече Хамал и черните му очи обходиха групата. — Принц Халид ще ви приеме заедно с гостите ви. Бихте ли ме последвали.

— Разбира се — отвърна Уебстър.

Разкошните офиси демонстрираха богатство, привилегии и власт. Бяха обзаведени със скъпи мебели, килими и висящи по стените компютърни изображения на бъдещия изглед на КАЕК — така местните наричаха Икономическия град на крал Абдула, — след като бъде завършен.

— Твърде крещящо е — прошепна Вики.

— Представянето е всичко — прошепна в отговор Уебстър.

— Не и когато е прекалено.

Шест часовоя, въоръжени с картечници, стояха пред тежката бронирана врата, на която беше изобразен гербът на Саудитска Арабия — палма върху кръстосани мечове. Един от пазачите пристъпи напред и махна на останалите да се заемат за работа. Уебстър беше претърсен и проверен с детектор за метал.

Един от мъжете протегна сламен панер и каза:

— Моля, телефоните и преносимите компютри — в панера. Ще ви бъдат върнати на излизане от кабинета на Негово Превъзходителство.

Уебстър даде пример, като пръв сложи смартфона си „Блекбъри“ в панера. Останалите го последваха. Вратата се отвори.

Принц Халид, облечен с широка роба и гутра, стоеше с лице към стена от поляризирано стъкло, което поглъщаше яркото следобедно слънце в залива. Беше метър и осемдесет висок и строен, но не изглеждаше внушителен. Държанието му обаче компенсираше това. В Стойката му имаше сурово предизвикателство. Държеше ръцете си зад гърба, докато гледаше надолу към града като хищна граблива птица. Носеше два големи пистолета, запасани на кръста, и извит ятаган в ножница на гърба. Носенето на оръжия на публично място беше нещо, което баща му никога не би позволил, но принцът изглеждаше като роден воин.

Уебстър се загледа в отражението на младия принц в стъклото. Халид имаше дългия гърбав нос на баща си и острия поглед на ястреб, който придаваше на красивите му черти опасно излъчване. Брадата му беше къса и рехава и това му придаваше вид на младеж, който се опитва да изглежда много по-възрастен.

Ако не беше този, който беше, Уебстър можеше да изпита съжаление към младия принц, който съвсем неочаквано се беше възкачил на престола.

Халид се обърна към Уебстър, премери го от главата до петите, после огледа набързо и останалите. Стисна презрително устни, сякаш не бяха оправдали очакванията му.

— Принц Халид — рече Хамал накрая, — представям ви вицепрезидента на Съединените щати Елиът Уебстър.

Знаейки, че следващият ход е на младия принц, Уебстър не помръдна от мястото си.

— Добър ден, принц Халид. От името на Съединените щати, президент Уегънър и лично от мое име, бих искал да ви изкажа искрени съболезнования за скорошната ви загуба. Баща ви беше добър човек и голям приятел на моята страна. Ще липсва на всички ни.

— Благодаря ви, г-н Уебстър. Много мило от ваша страна. — Гласът на Халид беше почти монотонен, но Уебстър долови острата нотка на гняв в думите му. — Както и да е, не сте дошли само за да ми предадете съболезнованията си в този тежък за мен час, нали?

— Не — отвърна Уебстър. — Това е цената, която държавният глава трябва да плати. Личният му живот се преплита завинаги с делата му на държавник.

— Така ми казаха и съветниците ми. — Халид стисна левия си юмрук и го опря в стъклото. — Също така не исках да се виждам с вас днес, но те настояха.

— Може би ще е по-добре да дойдем по-късно — предложи Уебстър.

Халид се обърна към тях със сковано от ярост лице.

— Това няма как да стане, нали? Щом се разчуе — а то ще се разчуе, защото сте довели и госпожица Деанджело — отказът ми да се срещна с вас ще бъде възприет като слабост. Не е ли така?

— Ваше Превъзходителство, не искам да проявя неуважение, но това е момент на изпитание за всички нас. Светът се срасна по-здраво през последните няколко десетилетия. Смъртта на баща ви…

— Беше убийство — прекъсна го Халид. — Наречете го с истинското му име, или изобщо не говорете за това.

Уебстър се засегна, но си припомни, че това е поведението, което бе очаквал от младия принц. Все пак му беше трудно да го преглътне. Той кимна и добави:

— Убийството на баща ви ще повлияе на света.

— Странно, нали? Никой не се сети да му каже, че животът му е повлиял на света.

— Радвах се на добро приятелство с баща ви.

— Говореше много за вас — съгласи се Халид. — Ако не беше вашата дипломация в региона, страната ви можеше и да не се сдобие с договорите за петрол, на които в момента се радва.

— Това, което е добро за моята страна, е добро и за вашата.

— Страхувам се, че тук не сме на едно мнение. — Халид замълча. — С цялото ми уважение, разбира се. — Той махна към града от другата страна на стъклото. — На моя народ му трябваше време, за да разбере, че бъдещето ни се простира тук, а не със Съединените щати или Западния свят.

— Какво искате да кажете? — попита Вики. — Много от вашите хора обичат Съединените щати и Западния свят.

— Защото вашата страна, заедно с останалите, съблазняват народа ми поколения наред — отвърна Халид. — Чужденците показаха на моя народ начин на живот, който никога не може да бъде техен. Ние живеем според повелите на Аллах и ученията на неговия пророк Мохамед, не според повелите на бога на разточителството и прахосничеството на вашия народ.

— Баща ви никога не е смятал…

Халид повиши ядосано глас:

— Баща ми и много от неговите съветници бяха също толкова изкушени, колкото и глупаците, които тръгнаха по вашия път. Държеше змии в пазвата си и накрая те го убиха.

— Не си спомням някой да е казвал, че знае кой е убил баща ви — рече Уебстър.

— Шиитите. Не се съмнявам в това. Стават все по-дръзки, откакто вашата страна нападна Ирак и сложи тези безбожници на власт. — Тъмните очи на Халид искряха. — Бяхте предупредени, но правителството ви реши да го направи въпреки всичко.

— Простете ми, Ваше Превъзходителство, но не съм дошъл да споря за войната в Ирак. Тя няма нищо общо с това.

— Ако мислите така, значи сте глупак. Тази война е част от войната, която се води между сунити и шиити, откакто тези негодници решиха да издигнат свои пророци и да отхвърлят волята на Аллах и неговия пророк Мохамед.

— Саддам Хюсеин беше садистичен диктатор, който представляваше заплаха за света — изръмжа Хамилтън и направи крачка напред. — Ако му бяхме позволили да продължи, накрая можеше да стъпи и на вашия врат. Смели американски войници дадоха живота си на фронта, за да запазят мира в Близкия изток. Няма да позволя да ги хулите.

Един от личните гвардейци на Халид пристъпи напред, но Уебстър протегна ръка да спре Хамилтън и Халид направи знак на хората си да се отдръпнат. Дясната ръка на принца стискаше дръжката на един от пистолетите.

— Никой няма да стъпи на врата ми — каза Халид с тих, заплашителен глас. — Обещавам ви.

— Може би всички трябва да направим крачка назад — предложи Уебстър. Ситуацията излизаше от контрол по-бързо, отколкото бе предполагал. Част от него се радваше на това, но знаеше, че трябва да си даде вид, че овладява нещата.

— Правителството ви маскира злодеянието и алчността си като патриотизъм — изръмжа Халид. — Китайската икономика е в стабилен възход и китайците могат да се мерят с вашия отслабващ американски долар за петрола. Моята страна — в интерес на истината, целият Близък изток — ще има по-голяма полза да продава петрол на Китай и Индия, отколкото на Съединените щати. Ще имаме по-големи печалби и рискът ще бъде по-малък.

— Докато китайците не решат да анексират Близкия изток — отвърна спокойно Нейпиър. — Това им е навик от хилядолетия, да знаете.

— А, господин Нейпиър, чудех се кога ще имате нещо да кажете. За да оборя вашето предположение, ще кажа, че Съединените щати така и не успяха да „анексират“ Близкия изток, макар че със сигурност наложиха присъствието си тук. Какво ви кара да мислите, че китайците ще извадят по-голям късмет?

— Американците не са склонни да водят едностранни военни действия…

Принцът изсумтя презрително.

— … с много малки изключения — продължи спокойно Нейпиър. — И скорошният ни опит в региона потвърждава нежеланието ни да превръщаме това в постоянна политика.

— Китайците могат да изпратят армията си директно в страната ви — намеси се Хамилтън. — Наистина ли смятате, че разполагате с войски и техника да им се противопоставите? И дали изобщо ще можете да им се противопоставите?

— До скоро вярвах, че тогава Съединените щати ще се изправят да ни защитят. Но страната ви не е отбелязала в историята си много случаи на защита на други народи, когато цената стане прекалено висока — отвърна Халид. — И вашият народ, вашите войници, няма да се бият за моя народ. Те ще се бият за петрола.

— Общи интереси — отвърна Хамилтън. — Това побратимява хората.

Халид повдигна вежди.

— Значи сега сме братя? Тогава предполагам, че и вашият баща и брат са били убити?

Хамилтън изруга тихо.

— Независимо от това — намеси се Уебстър — можем да имаме общи интереси.

— Ние продаваме, вие купувате — отвърна Халид. — Такива отношения можем да имаме с всеки. Съединените щати обаче не могат. Вашият народ разчита на петрола ни, но сега се оказваме заобиколени от други народи, които могат да разчитат на нас за същото. Без никой от тях да се бърка в работите ни и да се мъчи да ни налага рестрикции за това какви отношения да поддържаме с останалите народи в региона.

— Ние разполагаме с наши кладенци, от които можем да вадим още петрол при нужда — заплаши Хамилтън.

— Така казвате. Но когато цената на петрола се вдигне, страната ви плаща, а не търси начин драстично да увеличи вътрешния добив. — Халид поклати глава. — Не, вашето правителство се тревожи за вътрешния добив на петрол и трупа каквото има като уплашена вдовица.

Хамилтън се обърна към Уебстър.

— Не си струва да се говори с този смешник.

— Вашата страна — продължи Халид — има навика да се сприятелява със страна производителка на петрол, да й налага икономически споразумения посредством подкупи и принуда, да облагодетелства шепата хора, които държат властта в страната, без да я е грижа за гладуващите маси, после да изсмуква петрола до последната капка. С петрола си отива и добрата воля. Страната ми не е като животно, блъснато от кола, което чака лешоядите да дооглозгат кокалите му.

— Ваше Превъзходителство — обади се Уебстър, — не сме дошли за това.

— Глупости — отвърна Халид. — Точно това правите от години. Хайде да си пофантазираме малко. Да кажем, че Китай наистина реши да се възползва от нас и ни нападне, защото ние настояваме да търгуваме със Съединените щати и добивът ни не може да задоволи нуждите и на двете държави. Да продължим нататък с фантазията и да кажем, че Съединените щати решат да влязат в сухопътна война с Китай. — Той насочи вниманието си към Нейпиър. — И да кажем, че корпорацията на г-н Нейпиър успее да намери алтернативен източник на гориво, който може да се мери по цена с петрола. — Гласът на принца стана по-тих, но в него се долавяше още по-твърда нотка. — Колко време според вас ще трябва на Америка да изтегли войските си?

— Нещата, за които се тревожите, са далеч в бъдещето — отвърна Уебстър. — Трябва много време, за да може страна като нашата да се преориентира от продукти на петролна основа към нещо друго.

— Според вашето виждане. — Халид отново погледна навън към града. — Не моето. Бъдещето се намира зад ъгъла. Виждал съм го в мечтите си. Баща ми никога нямаше да признае, че съществува.

— Може би ще е по-добре, ако поговорим след няколко дни — отвърна Уебстър. — Когато сте по-спокоен.

Халид се обърна към него.

— Достатъчно спокоен съм. Не накарах да ме коронясат днес, предпочетох да изчакам с тази чест, след като бъдат разкрити убийците на баща ми и на семейството ми. После ще поема короната и властта над моя народ. Ще започна прочистване на родината си. Всички, които се намират в нашите граници и не живеят според законите на Пророка, ще бъдат прогонени или убити. Няма да бъда милостив или глупав като баща си. Знам кои са враговете ми и няма да ги търпя в кралството си.

— Мили боже! — прошепна Вики.

Уебстър забеляза страха, който обзе спътниците му.

Ликуваше.

Щяха да се върнат в хотелските си стаи и да разпространят този страх сред останалите, които имаха пари и инвестиции в Близкия изток. Щеше да настане паника. И тя нямаше да свърши само със срива на доверие в икономическите сектори в Америка и Западния свят. Щеше да засегне и военните, когато Пентагонът разбереше колко много войници и техника са застрашени.

Явно планът му за катастрофата в Близкия изток беше в действие.

— Как ще реагирате на убийството на баща си? — попита Уебстър.

— Ще намеря шиитските убийци и ще ги екзекутирам. Военни отряди са по следите на хората, които стоят зад това страхливо нападение.

Уебстър знаеше, че принцът смята така само защото полковник Антъни Екарт беше оставил фалшива следа, която водеше до известни шиитски дисиденти в Саудитска Арабия. Инсценировката беше правдоподобна. А накрая, кой знае? Тези шиитски дисиденти дори можеха да поемат отговорността за убийството на краля и останалите членове на семейството му.

Халид впи поглед в Уебстър.

— Искам да говоря с вас и по още един въпрос. Може би ще успеете да ми помогнете.

— Разбира се, ако мога.

Халид кимна на човек от охраната си, той отиде до една врата и въведе млад мъж, двайсетинагодишен.

Дясната буза и дясната ръка на младежа бяха бинтовани. Той накуцваше и по цялото му тяло имаше следи от скорошни изтезания.

— Познавате ли този човек? — попита Халид.

Уебстър го огледа демонстративно, но не го позна.

— Не. Трябва ли?

Мъжът стоеше разтреперан, дишаше учестено и гледаше в пода, сякаш го беше страх да погледне другаде.

— Казва се Фарук — отвърна Халид. — Дойде при мен да търси закрила. Твърди, че работил за вашето ЦРУ.

— Не знам нищо за това.

Халид се усмихна, но изражението му беше хладно и сдържано.

— Предполагам, че и да беше вярно, щяхте да го отречете.

Уебстър не си направи труд да отговаря.

— Твърди, че ЦРУ го вербувало заедно с приятелите му да отвлекат един човек от международно летище „Ататюрк“ само преди няколко дни. Някой си професор Томас Лурдс. Познавате ли го?

— Знам кой е, разбира се. Даваха нападението над него по новините. Последното, което чух, е, че са му позволили да остане в Истанбул, за да продължи с изследванията си.

— Така е — отвърна Халид. — Този тук успял да избяга от полицията и ми разказа много интересна история. Желаете ли да я чуете?

Уебстър се насили да запази самообладание. Изобщо не беше очаквал това.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство. Щом я намирате за интересна.

— Много е интересна. — Халид се приближи до треперещия мъж и сложи окуражително ръка на рамото му. — Този човек тук твърди, че не само е трябвало да залови професора, но и да разбере дали у него има един документ.

— Документ ли?

— Да, явно нещо с историческа стойност, свързано с религиозната история на Истанбул. Знаете ли нещо за това?

— Не — излъга Уебстър и едва преглътна гнева си. Някъде по веригата имаше теч. Лош късмет беше, че Свитъкът на радостта се беше появил по същото време, когато правеше хода си в Близкия изток. И Доусън не биваше да казва на никого, че търсят религиозен ръкопис.

— Е — продължи Халид с безстрастен тон, — можете да проучите въпроса, когато имате време.

— Разбира се.

— Истанбул е важен град за историята на моя народ.

— И на моя.

— Мюсюлмани и християни воюват от векове — заяви Халид. — Този град съдържа историите на двете култури и всеки религиозен документ би представлявал огромен интерес за мен.

— Разбирам.

— Изпратих военен контингент в Истанбул с надеждата да намерят документа.

— Ако такъв съществува — възрази Уебстър.

Халид отстъпи назад от мъжа с белезниците.

— За мен не е тайна, че сред хората ми има шпиони. Знам, че някои от тях са ваши. Този мъж се е уплашил за живота си и е дошъл при баща ми да търси опрощение на греховете си към нас. Вярно ли е, Фарук?

— Да, кралю мой.

— Баща ми щеше да му прости и вероятно да търси начин как да го използва, за да разбере повече за това, което ЦРУ иска да научи за моята страна.

Вики изведнъж стисна Уебстър за ръката. Ноктите й се забиха в дланта му.

— Мили боже! — прошепна тя и извърна глава.

Явно предусещайки какво ще последва, окованият мъж опита да се извърне и наведе едновременно. Вдигна ръце, за да се защити.

С бърз замах Халид изтегли меча от гърба си и разсече странично мъжа. Острието посече ръцете на затворника и мина точно под челюстта му през плът и кости.

Кръв опръска Халид и поляризираното стъкло, когато отсечените пръсти се посипаха по пода и се сгърчиха. Робата, гутрата и лицето на принца бяха обагрени в червено. Той стоеше, без да трепне.

Обезглавеният мъж се свлече на пода и тялото му се сви в предсмъртен гърч.

Халид коленичи и избърса меча си в дрехата му, преди да го върне в ножницата на гърба си. Изправи се и се обърна към Уебстър.

— Аз не съм като баща си — рече принцът, докато кръвта се стичаше по суровите му черти. — Няма да търпя предатели. И тази страна ще започне да следва божията воля. Няма да простя на враговете си, нито ще им се размине. — Той прекрачи трупа. — Разбирате ли, вицепрезидент Уебстър?

— Разбира се — отвърна Уебстър, като се мъчеше да изглежда потресен. Беше изненадан от кръвожадността на Халид, но това само щеше да е от полза за плановете му.

Но фактът, че принцът знаеше за събитията в Истанбул, можеше да представлява проблем. Единствено мисълта, че Екарт и хората му вече трябваше да са кацнали там, успокояваше Уебстър.

Принцът щеше да закъснее.

Томас Лурдс скоро щеше да бъде отново в ръцете на Уебстър.