Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

11.

Истанбул емние мудурлугу

Ватан кад/Фатих

Истанбул, Турция

17 март 2010

Лурдс се усмихна насила, защото стомахът му изведнъж се сви.

— Тежко четиво наистина. Моля ви, внимавайте. Много е стара.

Мъжът тупна книгата и в коридора проехтя глух звук. — Това вече го разбрах.

Без да се замисля, Лурдс се приближи и взе книгата от него с разтреперани ръце.

— Съжалявам. Не знаех, че е толкова важна — каза мъжът.

— За мен е — отвърна Лурдс.

— Прегледах я. Не можах да я прочета.

— Освен ако не знаете старогръцки.

— Не знам. Рисунките изглеждат интересни. Някои са доста зловещи.

— Ще се съглася с вас.

— За какво се разказва в книгата?

Лурдс се поколеба само за миг.

— За архитектура.

— И аз така си помислих. Много ли е стара?

— Още не съм установил със сигурност. — Лурдс внимателно стискаше книгата под мишница. — Още я превеждам.

Мъжът махна към раницата с небрежен жест.

— Виждам, че пътувате с много книги.

— Така е. Дано останалите, които взех за това пътуване, да са в хотела!

— Мисля, че всичко беше прибрано. Е, може да има един-два куршума вътре. Май си носите много работа.

— Така е.

— Не се ли тревожите, че нещо може да изчезне?

— Не — отвърна Лурдс. — Повечето от документите, по които работя, докато пътувам, не са оригинали. Обикновено нося снимки или сканирани копия.

Мъжът се усмихна.

— Предполагам, че е трудно да се носи камък, покрит с йероглифи.

— Така е. Както и стена, покрита с клиновидно писмо.

Погледът на мъжа се стрелна отново към книгата.

— Предполагам, че това е изключение.

— Да. — Лурдс не поясни нищо повече.

Мъжът бръкна в сакото си и пистолетът му се показа за миг. Отвори легитимацията си от Държавния департамент и показа на Лурдс снимката и картата си.

— Казвам се Хейдън Мълинс. Аташе съм към Държавния департамент на Съединените щати в Турция.

— Всички аташета към Държавния департамент ли ходят въоръжени в Истанбул?

— Не. Но след случилото се при пристигането ви решиха да въведат специални правила за вас. — Мълинс се наведе и вдигна раницата му. — Последвайте ме, колата ни чака.

Лурдс кимна.

Ерзос му подаде визитна картичка.

— Това са телефоните ми за връзка, професор Лурдс. Позволих си да напиша личния си мобилен номер на гърба. В случай че решите, че има нещо, с което мога да ви услужа.

— Благодаря ви. — Лурдс взе визитката. — Дано хванете хората, които търсите.

— Ще ги хванем, професоре. Истанбул е древен град, пълен с много древни тайни, но новите рядко остават неразкрити. Онези мъже, които и да са те, не ми изглеждат като хора, които ще си тръгнат с празни ръце. — Ерзос присви рамене. — Това може да е зле за вас, но ще ни даде още един шанс да ги хванем. Този път ще успеем. Но подходящият момент, така да се каже, е в ръцете на Аллах… Пазете се, професоре!

Понеже не знаеше какво друго да направи, Лурдс кимна и пое след Мълинс.

— Не е голям оптимист, а? — попита Мълинс, когато се отдалечиха достатъчно. — Смята ви за ходещ труп.

— Вероятно има основание — отвърна Лурдс. — Пътуването ми беше прекалено бурно, за да му се понрави. Както и на мен.

— Може ли един съвет, професоре?

— Разбира се.

Мълинс стрелна поглед към визитката в ръката му.

— Не бих се доверявал много на местните, ако разбирате какво искам да кажа.

— Защо?

— Всеки в града си гони интереса. Жалко ще е да ви видят сметката.

— Повярвайте ми — отвърна Лурдс, — последното, което искам, е да ми видят сметката.

— Значи наистина не знаете какво искаха онези смешници?

Лурдс излъга без всякакво колебание.

— Не.

— Странно, а? — Мълинс му се ухили. — Длъжен съм да ви го призная, професоре. Имате камъни вместо топки. Повечето хора щяха да хукнат да търсят скривалище след преживяното от вас. А вие сте готов да изнасяте лекции пред студентите.

— Повярвайте ми, не смелостта е причината да остана тук.

— О, значи е чувството за дълг? Обещание към приятел?

— Нещо подобно. По-скоро любопитство.

Лурдс спря до седана, който Мълинс посочи на паркинга, и огледа улицата. Очевидно никой не се интересуваше от него. Лекият ветрец леко хапеше и разнасяше аромат на пикантна храна. Професорът не знаеше кое иска най-напред: храна или креват. Имаше нужда и от душ и чисти дрехи.

Мълинс го видя, че се оглежда наоколо, и попита:

— Параноя, а, професоре?

— Може би — призна Лурдс.

— Ще се почувствате ли по-спокоен, ако ви кажа, че ще ви държим под око известно време?

— Да — излъга Лурдс. Още се отнасяше с подозрение към факта, че Държавният департамент беше дошъл да го спасява, без да го засипва с въпроси. Не му звучеше никак логично. А всички, с които се беше срещнал тук, в Истанбул, го предупреждаваха да бъде разумен.

Той се плъзна върху седалката и закопча предпазния колан.

 

 

Централно разузнавателно управление

Лангли, Вирджиния

Съединени американски щати

17 март 2010

— Искаш да кажеш, че никой от хората, които познаваме, не може да разчете тази книга? — попита Доусън.

В лявата част на екрана в командния център, Джошуа Хеджис изглеждаше извън себе си от притеснение. Беше преминал петдесетте и не беше свикнал да се появява неподготвен, както сега. Носеше бяла риза с навити до лактите ръкави. Вратовръзката му седеше накриво. Венец от мека като памук бяла коса ограждаше голото му теме.

— Не открихме никого, сър.

— И нямаме никаква представа какво пише в книгата?

Хеджис се поколеба.

— Архитектура, сър?

— Така ли каза обектът?

Аналитикът се сви едва забележимо.

Доусън гневно тръсна глава. Беше спал по време на обратния полет от Бостън и си беше откраднат два часа в кабинета, докато турската полиция разпитваше Лурдс, но не се чувстваше отпочинал. Новините от шефа на криптографите още повече засилиха умората му.

— Ние сме ЦРУ — рече Доусън. — Не би трябвало да има по-добри от нас в разчитането на кодове.

— Сър — обади се Хеджис, — в наша защита ще кажа, че това не е просто код. Това е…

— Имаме лингвисти. Ти имаш лингвисти.

— Да, сър. Имаме. Разполагаме с хора, които могат да четат и пишат на старогръцки по-добре от всеки друг. Но всички сме на мнение, че това не е просто старогръцки, а кодирана версия на старогръцкия.

— Разкодирайте я тогава.

— Опитваме се, сър. С малко повече време…

Доусън погледна към другата половина на екрана. „Представителят“ на Държавния департамент Мълинс всъщност беше агент на ЦРУ. Той бе заснел с цифрова камера старата книга, която професорът бе скрил в раницата си, и беше изпратил записа в Лангли. Книгата беше единствената възможна следа сред откритото в раницата.

— Знаеш ли на кого докладвам, Хеджис? — попита Доусън.

Хеджис преглътна с мъка.

— Да, сър.

— Повярвай ми, щом ти казвам, че натискът идва от високо. Ако не разбиеш кода — и то бързо, — следващата ти задача ще бъде в Антарктида. Ясно ли се изразих?

— Кристално ясно, сър. Но има поне едно хубаво нещо, сър.

— Нямам търпение да го чуя — изръмжа Доусън.

— Ако ние не успеем да разбием кода с целия софтуер и наличен състав, много се съмнявам, че някой друг ще успее да го направи.

— Това не ми е достатъчно. Искам превод.

— Да, сър.

Доусън натисна едно от копчетата върху слушалките с микрофон, които носеше на главата си, и прекъсна връзката с Хеджис. Анализаторът изчезна от екрана и след миг там се появиха изображения от тайнствената книга на Лурдс.

Доусън вдигна въздушната мишка и щракна по цифровите страници. Цял час бе разглеждал символите и вече го болеше главата. После превключи на безжичната камера, монтирана в седана, в който се возеше Лурдс.

Професорът седеше до шофьора и разтриваше слепоочията си. Не изглеждаше като заплаха за националната сигурност. Дори не приличаше на ерудиран харвардски учен. Имаше вид на бродяга — небръснат, рошав и мръсен.

Но в сивите му очи имаше нещо, което подсказваше за интелекта му. Лурдс беше превеждал документи и надписи, които никой друг на света не бе успял да разчете.

Доусън се помъчи да си представи какво го прави толкова добър и не можа.

„Сигурно има късмет — помисли си той. — Всичко, което се случи от пристигането му в Истанбул, го доказва. Можеше — даже трябваше — отдавна да е мъртъв“.

Само че в такъв случай нямаше да могат да се доберат до книгата. Доусън изруга приглушено. Искаше му се да знае за какво е всичко това. Вицепрезидентът беше наясно, но не искаше да му каже. Обикновено беше сред добре информираните му приближени, но невинаги.

Не можеше да стои спокойно и закрачи пред екрана на стената.

— Разполагаме ли със звук и картина от хотелската стая на Лурдс?

— Вече да — отвърна един от техниците зад гърба му.

— Пуснете я.

Екранът примигна и картината се смени. За едно мигване страниците от книгата изчезнаха и на тяхно място се появи изглед към хотелски апартамент. Двама мъже и една жена, облечени с униформи на хотелския персонал, се трудеха чевръсто в стаите.

— Последователно включване — каза един от техниците.

Поредица гледни точки се завъртяха по екрана. Доусън преброи девет камери, които осигуряваха различна и припокриваща се картина от всекидневната, спалнята и банята на апартамента.

— Картината е в изправност — докладва техникът. — Започвам проверка на звука.

На екрана тримата се разхождаха из апартамента и разговаряха с нормален тон. Направиха още няколко дребни настройки на звука, преди системата да бъде обявена за задоволителна.

— Подслушваме ли хотелския телефон? — попита Доусън.

— Първо това направихме — отвърна техникът.

— А мобилния на Лурдс?

— Инсталирахме клонираща програма, преди да му го върнем. Ще следим всички входящи и изходящи обаждания, както и гласовата поща.

Доусън се поуспокои. Поне държаха всичко под око. Професор Томас Лурдс не можеше да стори нищо, без те да разберат. На Доусън само му се искаше да разбере защо вицепрезидентът проявява такъв интерес към него.

— Къде е Лурдс? — попита Доусън.

Горният десен ъгъл на екрана се разтегли в улична карта. Две местоположения, маркирани с 1 и 2 светнаха. Номер 2 беше неподвижен, а номер 1 се движеше. Колата на Мълинс беше снабдена с джипиес.

— Остават три минути, сър — каза един от техниците.

— Ще ни трябват десет минути, за да разчистим тук — рече един от агентите в хотела. — Можете ли да забавите пристигането?

— Обади се на Мълинс и го уведоми — нареди Доусън.

Миг по-късно 1 промени посоката, като сви в една странична улица и се отдалечи от хотела. Доусън наблюдаваше Лурдс на екрана и забеляза, че той се стегна на седалката.

— Лурдс разбра, че се отклониха от маршрута — рече Доусън. — Кажи на Мълинс.

В колата Мълинс се обърна към професора и му каза:

— Трябва да се отбия на едно място за една секунда, ако не възразявате.

— Разбира се — отвърна Лурдс.

Две пресечки по-нататък, Мълинс паркира колата и слезе.

— Имате ли нещо против да останете вътре, професоре?

— Абсолютно нищо.

Мълинс кимна доволно и влезе в малък бижутерски магазин. Лурдс незабавно бръкна в раницата си и извади тайнствената книга. Прелисти страниците, извади малък бележник и започна да си нахвърля бележки. Работеше бързо и самоуверено.

Доусън крачеше нетърпеливо.

— Можем ли да видим какво пише?

Изредиха се различни гледни точки от камерата в колата, но напразно. Това, върху което работеше Лурдс, си остана скрито.

След няколко минути екипът в хотела се обади по радиото, че са разчистили терена. Мълинс потвърди, че е разбрал, и излезе от магазина с малка торбичка.

— Изглежда, професорът се разработи — обади се Мълинс на път към колата. — Можем да вземем това, което е записал.

Доусън се замисли. Сътвореното от Лурдс със сигурност щеше да е по-полезно от всичко, което криптографският отдел беше сглобил в Управлението. Но дали няколкото трохи, които професорът беше събрал, щяха да са достатъчни, за да повдигнат булото над отговорите, които книгата съдържаше.

— Как искате да подходя в случая? — попита Мълинс, когато стигна до вратата на колата.

Лурдс чак сега го забеляза и кротко, преструвайки се на отегчен, прибра книгата в раницата и натъпка бележника в джоба на ризата си.

Мълинс се пъхна зад волана.

Доусън пое дълбоко дъх и издиша. Хора като професора обичаха да действат умно. Вече беше отказал да сътрудничи на истанбулската полиция.

Умното действие означаваше, че Лурдс бе създал собствен шифър за бележките си. Бяха разбрали това от написаното, което Мълинс беше открил в раницата и понеже Лурдс го биваше толкова много с езиците, шифърът вероятно не беше само един.

— Не — отвърна Доусън. — Остави го. Знаем къде се намира. Можем да го приберем, когато решим. — Под погледа му Мълинс запали колата и се включи в движението.

 

 

Хотел „Есрин краун“

Квартал Султанахмет

Истанбул, Турция

17 март 2010

Лурдс плъзна картата в процепа на вратата, врътна дръжката и влезе в тъмната стая. Спря се още на прага.

Вътре имаше някой. Или току-що си беше тръгнал. Ароматът на скъп парфюм витаеше из въздуха.

Беше му смътно познат, но нямаше намерение да насилва късмета си. Пътуването до Истанбул се бе оказало изпълнено с изненади.

Измъкна се заднешком от стаята, като се чудеше дали да не иде в друг, не толкова пренаселен хотел. Преди да затвори вратата, някой го потупа по рамото.

Лурдс подскочи и за малко не извика от страх. Вдигна свободната си ръка, за да се защити, притиснал с другата раницата към гърдите си.

— Томас? — изписка Олимпия Аднан и отскочи назад. — Какво правиш? Щеше да ме удариш.

— Олимпия! — засрамен, Лурдс се изпъчи леко. — Не бива да се промъкваш така зад гърба на хората.

Все още озадачена, тя тръсна глава и го изгледа малко сърдито.

— Надявах се, че ще се радваш да ме видиш. В края на краищата не сме се виждали от близо три години.

Високите скули и леко раздалечените очи я правеха много красива. Гъстата черна коса се спускаше на лъскави абаносови вълни по раменете й. Безупречната маслинена кожа й придаваше екзотично излъчване. Главата й бе само няколко сантиметра над рамото на Лурдс, а костюмът с права пола очертаваше пищната й фигура в най-добра светлина. Носеше обувки с високи токчета, които подчертаваха изящните й прасци. Рубинен медальон на верижка от бяло злато висеше малко над загатнатата цепка в острото деколте на сакото.

— Наистина ли минаха три години? — попита той, искаше му се да спре да се хили толкова глупаво.

— Минаха.

— Изглеждаш зашеметяващо.

— Благодаря ти. Старая се. — Част от някогашната закачливост проблесна в кафявите й очи. Тя се пресегна и оправи яката на ризата му. — Май и ти трябва да се постараеш малко.

— Последните два дни нямат нищо общо с това, което ми обеща, когато ме покани да дойда — отвърна й Лурдс.

Олимпия сбърчи нос.

— Знам. По новините само за това говорят. Съжалявам за всичко. Но трябва да признаеш, че не съм виновна за случилото се.

Това му напомни за парфюма, който беше подушил в хотелския апартамент. Сложи пръст на устните си.

Заинтригувана, Олимпия присви очи и се наведе към него.

— Какво има? — прошепна тя.

— Има някой в стаята ми.

— Глупости! — Олимпия изглеждаше оскърбена. — Това е много добър хотел. Отсядала съм тук. Аз ти направих резервацията.

— Сигурността не е на ниво — прошепна Лурдс.

— Сигурността тук е добра.

— Бяха пуснали полицията.

Олимпия вдигна юмруци към сочните си устни.

— Били са полицаи, Томас. Много ясно, че трябва да ги пуснат.

— Можеха да ме предупредят на рецепцията.

— За какво? Че са пуснали полицията в стаята ти?

— Да.

— Може полицаите да са ги предупредили да не ти казват. Помисли ли за това?

— Разбира се. Вероятно така е станало. Но започнах да мразя изненадите.

Олимпия извъртя очи.

— Разбрах го, когато те потупах по рамото и ти за малко не се подмокри.

— Не, приготвих се да се отбранявам.

— В случай че никой досега не ти го е казвал: ти си най-добрият лингвист сред специалистите по самоотбрана.

Лурдс се намръщи.

— Май си се променила. Не помня да си била толкова груба преди три години.

— Глупости. Винаги когато си се надувал, съм те бодвала.

— Това трябваше да е моя реплика.

Тя му се усмихна обезоръжаващо.

— Тогава се съсредоточи.

Тя се провря покрай него, дръпна картата от ръката му и я прокара през процепа.

Лурдс сложи ръка на вратата, сякаш за да й попречи да се отвори.

— Недей да влизаш!

Олимпия вдигна вежди.

— Така ли? С това ли ще ме спреш?

— Сериозно, Олимпия. Вътре има някой.

— Откъде знаеш?

— Подуших парфюма й.

— Имаш забележителен нюх за парфюми. Но може да е останало от друга жена, която е била в стаята ти.

— Ако е имало жена в стаята ми, аз не съм разбрал. Беше заинтригуван от двусмисления характер на разговора им, от флирта и нотката на ревност. — Как е любовният ти живот, между другото?

Олимпия се намръщи.

— Какъв любовен живот?

— Мислех, че имаш връзка с белгийския археолог.

— Имах. За жалост и двамата открихме, че много прилича на теб.

— На мен ли?

— Да. Прекалено въвлечен в собствените си изследвания, за да позволи на някоя жена да го отклони задълго от тях.

— Ох!

Олимпия го потупа по бузата.

— Никога не си ме наранявал, скъпи. Още от самото начало ми даде да разбера, че само се забавляваме. И така си беше. — Тя го хвана за яката на ризата и го придърпа за дълга целувка.

Главата му се замая от упойващото усещане, което предизвикваха устните й.

— Томас — прошепна тя задъхано, когато се дръпна от него.

— Да?

— Вратата се отваря навътре. — Тя плъзна картата, врътна дръжката и бутна вратата.

Лурдс я последва в стаята, въпреки че всичките му инстинкти крещяха да бяга от хотела.