Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Луцифер

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-655-251-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3217

История

  1. — Добавяне

25.

Арката на четирите вятъра

Вила „Дория Памфили“

Рим, Италия

3 април 2010

— Томас! Насам!

Изтощен от пътуването през последните няколко дни и от напрежението, на което беше подложен след напускането на Истанбул, Лурдс първоначално не видя стария си приятел и наставник. Закова на място и се огледа предпазливо.

— Чисто е, професоре — отекна гласът на Клийна в ухото му.

Макар че ходеше със слушалка вече почти цяла седмица, още не беше свикнал с нея.

Отец Гейбриъл Мадейро седеше на пейка в сянката на една горичка. Беше нисък човек, но изпълнен с безгранична енергия. Беше горе-долу толкова широк, колкото и висок, а косата и брадата му бяха снежнобели и изпъкваха на фона на матовата му кожа.

Той затвори дебелата книга, която четеше, и отбеляза с показалец докъде е стигнал. Лурдс знаеше, без да вижда корицата, че е някой трилър. Отец Гейбриъл го беше запознал с Джеймс Бонд и Джейсън Борн, докато едновременно с това го обучаваше в тънкостите на латинския. Любовта на отец Гейбриъл към езика, старите книги и еднодневките се беше предала и на него.

Щом се приближи, отец Гейбриъл го стисна за миг в силна мечешка прегръдка и го вдигна от земята. Макар и минал шейсетте, отецът си оставаше як мъж.

— Радвам се да те видя — рече той, когато пусна Лурдс. — Липсва ми, че не ми се пречкаш в краката.

— Дано този път не ти се пречкам много — каза Лурдс.

— Мисля, че няма. — Отец Гейбриъл го поведе към пейката. — Голяма кариера направи. Атлантида? — Повдигна вежди. — Сигурно е било вълнуващо.

— Беше.

— Прочетох книгата ти. Много е хубава.

— Радвам се, че мислиш така. Предпочитах да ти разкажа историята лично.

— И аз бих предпочел да я чуя лично. — Отец Гейбриъл вдигна рамене. — За жалост имах малко работа в Рио де Жанейро.

— Спасяваш се от зимата, доколкото си спомням — усмихна се Лурдс. Срещата им изглеждаше съвсем обикновена. Само дето у него бяха четирите пръстена, които беше събрал от Кордоба, в околностите на Москва, Йерусалим и Истанбул.

— Липсва ми зимата, но не ужасно много. — Отецът го гледаше замислено. — Не бих си и помислил, че ще се окажеш престъпник обаче. Мислех, че съм те научил на нещо хубаво.

— Престъпник ли? — изненада се Лурдс.

Отец Гейбриъл кимна.

— Разбрах, че си офейкал от Истанбул с много важни религиозни реликви.

— Вярваш ли на това?

— Нито за миг.

Лурдс се ухили.

— Всъщност има нещо вярно.

— Така ли? — Отец Гейбриъл се престори на шокиран.

— Спомням си един католически свещеник…

— Чието име не бива да се споменава.

— … който предпочита името му да не се споменава — продължи Лурдс, — та той също върши мошеничества от време на време.

— Може би престъпва линията тук-таме. — Отец Гейбриъл се ухили доволно.

— Не биваше да ме взимаш с теб. Ти ме разврати.

— Не съм те развратил. Ти беше на шестнайсет…

— Бях на дванайсет — възпротиви се Лурдс.

— И твоята бавачка…

— Момичето, което беше дошло да учи английски.

— … вече те беше развратило. — Отец Гейбриъл подръпна брадата си. — Или пък ти разврати нея, забравих как точно беше.

— Беше взаимно развращаване — отвърна Лурдс. — Тя имаше опит, но аз бях чел повече.

— И за това пак аз съм виновен, предполагам.

— Ти оставяше онези глупави шпионски романи да се търкалят навсякъде.

Отец Гейбриъл се ухили.

— Така беше.

Лурдс замълча за миг.

— Липсваше ми.

— Знам — сериозно отвърна възрастният мъж. — И ти ми липсваше. Годините стават все по-къси…

— … и минават все по-бързо — довърши мисълта му Лурдс. — Мисля, че най-накрая разбрах какво искаш да кажеш.

— Добре. Значи усилията ми не са били напразни. Успокои ме. — Той се втренчи в Лурдс. — В колко голяма беля си се забъркал?

— На един хвърлей от зиналата паст на ада.

Отец Гейбриъл разтърка ръце.

— Много време мина, откакто можех да кажа същото. Разкажи ми.

Седнал на сянка сред шепота на вятъра и наясно, че Клийна Маккена го пази с пистолета си от няколко крачки разстояние, Лурдс разказа всичко на отец Гейбриъл.

Разказа му за светкавичното пътуване до Русия, където статуята на Дева Мария плачеше, и как бяха открили втория златен пръстен в една от основите на църквата, която патриарх Никон нарочно е поставил там навремето.

Разказа му за пътуването до Йерусалим и за църквата на Божи гроб, където откриха третия пръстен в една от стените близо до стълбата, на втория етаж, която никой не беше местил от сто години. Тази стълба отбелязваше мястото, където истинския кръст беше свален по време на разпването на Христос.

И накрая Лурдс каза на отец Гейбриъл за фонтана при Голямата джамия в Кордоба и как водите му бяха поаленели само няколко дни преди пристигането им.

Когато свърши, Лурдс се облегна назад и изчака да види каква ще е реакцията на отец Гейбриъл.

— Мислиш, че вицепрезидентът на Съединените щати е Луцифер?

На Лурдс никак не му хареса как прозвуча това.

— Не само аз — отвърна той отбранително. — Още няколко души го мислят.

— Кажи ми, професоре, какво ще си помислят колегите ти от „Харвард“, ако им го кажеш?

— Честно казано, страх ме е да си го представя. Сигурно ще ми отнемат правото да паркирам.

— По-скоро биха те сметнали — за крадец, отколкото за луд. В това да си крадец има нещо секси.

— Приличам ли ти на луд?

— Не, не ми приличаш. Имаш вид на страшно уморен човек.

— Чувствам се невероятно уморен. Последните няколко дни, последните три седмици, са ми като в мъгла.

— Но все пак си открил Луцифер.

— Честно казано — отвърна Лурдс, — не съм го търсил и явно не е толкова трудно.

— Защото той те е търсил.

Лурдс усети студен полъх по гърба си.

— Неприятна мисъл — отговори той.

Отец Гейбриъл подръпна брадата си.

— Вицепрезидентът на Съединените щати.

— Да.

— Със сигурност ти трябва малко време, за да свикнеш.

— Така е.

Отец Гейбриъл се усмихна.

— Но никак не съм изненадан, че нашият Луцифер е решил да влезе в политиката. Макар че можеше и по-лошо да е.

— По-лошо?

— Можеше да стане телевизионен евангелист.

Въпреки напрегнатото положение Лурдс се разсмя.

Отец Гейбриъл не остана по-назад, а после попита:

— Как мога да ти помогна, Томас?

— Имам нужда от място, където да работя — отвърна Лурдс. — Безопасно място.

Отец Гейбриъл кимна.

— Разбира се.

— Достатъчно място и за спътниците ми.

— Единият е жена?

— Всъщност са две.

— Включително червенокоската зад онова дърво, която се прави на разсеяна?

Клийна изруга, което накара Лурдс да се усмихне. Тя направи неприличен жест към свещеника.

— Изискана млада дама — засмя се отец Гейбриъл. — Да разбирам ли, че си в непрекъсната връзка с нея.

— Да.

— С две жени по-трудно се оправя, човек, отколкото с една — рече отецът.

— Каза, че този човек ти бил като баща — обади се Клийна.

— Така е — отвърна Лурдс.

— Нищо чудно, че имаш морал на уличен котарак.

— Недей така, той е свещеник.

Клийна изглеждаше поразена.

— Остави ме да покажа среден пръст на свещеник?

— Не си ми искала разрешение, нито ме предупреди какво смяташ да правиш.

— Ти си идиот!

— Не аз показах среден пръст на свещеник.

Отец Гейбриъл помаха на Клийна и тя засрамено му помаха в отговор.

— Няма вид на лингвистка — рече свещеникът.

— За щастие няма вид и на контрабандистка на оръжие — отвърна Лурдс.

— Така те мразя в момента — рече Клийна.

— Сигурно и отдавна не се е изповядвала — рече Лурдс.

Клийна изруга в ухото му.

— Освен подслон и безопасно място, на което да работиш, имаш ли нужда от още нещо? — попита отец Гейбриъл.

— Книги — рече Лурдс. — Ще имам нужда от някои от специалните книги, които Ватикана държи заключени. Трябва да разчета езика. Ще е трудно, защото е разделен на четири части.

— Добре. — Отец Гейбриъл се изправи. — Караш ли?

— Взехме такси.

— Оставяш живота си в божиите ръце. — Отец Гейбриъл тръгна да си ходи. — Хайде, Томас! Можеш да се повозиш с мен, няколко телефонни обаждания и всичко ще е уредено, докато стигнем там, където отиваме.

— Хвърли поглед през рамо и видя, че Клийна ги следва.

— Безочливата ти малка приятелка може да дойде с нас, стига да обещае, че няма да прави циркове.

Клийна изчака отец Гейбриъл да извърне поглед и показа среден пръст на Лурдс.

— Господ го видя — рече свещеникът.

 

 

Уморен и отчаян, Лурдс влезе в огромната кухня, където отец Гейбриъл въртеше няколко тенджери върху печката. Лурдс знаеше, че в тях има различни видове паста и зеленчуци. Свещеникът дори беше успял да изпече хляб и от голямата тава се носеше приятен аромат.

Апартаментът имаше шест спални, три бани, огромна кухня и трапезария и обширно общо помещение. Лурдс не можеше да си представи колко голямо семейство трябва да е живяло тук. Не можеше да си представи и къде са отишли. Когато попита отец Гейбриъл за това, старият свещеник просто махна с ръка.

— Някои хора имат стари грехове, от които не могат да се отърват — рече той. — От време на време им давам шанс да направят някоя добрина.

Нямаше кой знае какви удобства, но Лурдс се мъчеше със загадката на последния език.

Взе едно от хлебчетата, които току-що бяха извадени от фурната. Наложи се да го подхвърля от едната ръка в другата, защото беше ужасно горещо. Когато най-сетне то изстина достатъчно, той го разтвори и го натъпка със сирене.

Отец Гейбриъл изтри потта по челото си с ръкав.

— Напредваш ли?

— Малко, може би. Не мога да кажа. Толкова дълго се мъча над него, че вече всичко ми изглежда еднакво.

— Как не! Ти си най-добрият ученик, който съм имал. Ще приема провала ти като лична обида.

— Можеш да ми помогнеш.

Отец Гейбриъл разбърка една от тенджерите, после се пресегна към следващата лъжица.

— Не, не мисля. Ти надмина скромните ми възможности много отдавна. Ако се опитам да ти помогна, само ще се посрамя и ще те объркам.

Лурдс отчупи залък от хлебчето и го изяде. Беше много вкусно.

— Имам чувството, че се нуждая от свеж поглед.

— Ще стане. Дай му време.

— Нямаме време. — Лурдс погледна към телевизора в ъгъла на кухнята.

Безредиците в Саудитска Арабия продължаваха, докато принц Халид воюваше по границите. Шиитски войни бяха започнали да се промъкват през границите, за да подкрепят пръснатите из цялата страна бунтовници. За да влошат още повече нещата, частни охранителни служби, наети от американски и европейски корпорации, също продължаваха да проникват в страната, за да обезопасят ценни съоръжения.

Кадрите по телевизията показваха смърт и нещастия, пушек, картечен огън и експлозии. Хеликоптери и самолети падаха от небето, улучени от вражески огън. Танкове избухваха по улиците. По границите загиваха войници. На няколко пъти избухваха въоръжени сблъсъци.

— Дори и да не ми беше казал, че Луцифер е замесен — тихо промълви отец Гейбриъл, — щях да видя пръста му във всичко това.

— Къде се намира вицепрезидентът? — попита Лурдс.

— Още е там, в Икономическия град на крал Абдула. Изглежда, Уебстър ще получи подкрепленията, за които настоява.

— Какви подкрепления?

— Уебстър е поискал провеждането на военна операция в страната.

— В Саудитска Арабия?

— Да.

— Няма голям шанс това да прерасне в международен конфликт, нали? — саркастично попита Лурдс.

— Разбира се, че не.

— О, това беше сарказъм!

— Да. Но в него има известна доза истина. Уебстър се оказа голям организатор. Вече е накарал няколко европейски и американски корпорации да подкрепят действията му там.

— Всички те се страхуват да не загубят парите си — рече Лурдс.

— Като се имат предвид скорошните икономически трусове, ясно ми е защо хората искат да запазят това, което имат, и са готови да прибегнат до извънредни мерки, за да го постигнат.

— Това не са просто извънредни мерки. Саудитците няма да го позволят. Близкият изток ще воюва поколения наред.

— Ако просъществуваме толкова дълго — съгласи се отец Гейбриъл. — Имам предвид света.

— И никой не го вижда?

— Разбира се, че някой го вижда. Но хората, които разполагат със силите да осъществят всичко това — политици, големи бизнесмени и дори религиозни водачи, — вярват на казаното от Уебстър: Ако Западът не отстои позициите си в Близкия изток, ще загуби всичко, което има.

— Това е глупаво.

— Наистина ли мислиш така?

Лурдс не отговори.

Отец Гейбриъл го погледна и добави:

— Настанаха страшни времена, Томас. Парите не са това, което бяха. Трудно се намира работа. Безопасността остана позабравен спомен. Това е било подготвяно от доста време. — Той погледна към телевизора. — Проблемите тепърва започват.

 

 

Лурдс се събуди на бюрото, където работеше без почивка от три дни. Едва успя да задържи наклонената купчина книги, преди да паднат и да са разпилеят по пода.

„Трябва да поспиш“, каза си той. Но знаеше, че всички опити ще са безполезни. Щом задремеше, щеше отново да се събуди. Точно както сега.

Беше толкова близо до решението на загадката на пръстените. Беше се трудил толкова много върху тях, че можеше без усилие да си ги представи. Не спираха да се въртят един върху друг в главата му. Явно нямаше значение колко пъти променя въртенето им или в какъв ред ги подреждаше.

Нямаше смисъл.

Думите в Свитъка на радостта продължаваха да му се изплъзват, тъкмо да ги разбере и…

Беше влудяващо.

Отиде до плика, в който бяха тоалетните му принадлежности и чистите дрехи. Накрая се оказа, че Йоаким и приятелите му не са бедни като църковни мишки, а и Клийна има пари, скрити на различни места, макар че с много по-голяма неохота се разделяше с тях, отколкото монасите.

Лурдс се запъти на пръсти към най-близката баня. Смътно си даваше сметка, че е посред нощ и всички останали са заспали. Не забеляза, че ваната е заета, докато не издърпа ризата през главата си.

— Какво правиш? — чу той гласа на Клийна и замръзна на мястото си.

— Съжалявам. Не видях, че си тук. — Знаеше, че не бива, но не можа да се въздържи и погледна в огледалото с надеждата да улови отражението й там.

Обаче парата го беше замъглила и той изруга късмета си.

— Не ставай — пошегува се. — Няма нужда да ме изпращаш.

Водата се разплиска зад гърба му.

— Няма нужда да си ходиш — каза му Клийна.

Лурдс бавно се извърна, още не си беше оправил ризата, и я погледна.

Тя се беше излегнала във ваната и сапунената пяна едва скриваше гърдите й. Косата й беше вдигната на конска опашка. Луничавите й рамене изглеждаха нежни и закръглени, но Лурдс знаеше, че имат мускули като въжета.

— Няма нужда да си ходя? — попита дрезгаво Лурдс.

— Не. Ваната е голяма.

— Да, така е.

— Е? Какво чакаш? Да не се засрами изведнъж?

— Не. — Лурдс се съблече и влезе при нея. Водата беше току-що налята, още толкова гореща, че му беше трудно да се отпусне в нея. Но умът му беше другаде. Една вълничка се разби в гърдите на Клийна и разкри ягодовите й зърна.

— Защо не спиш? — попита тя.

— Не можах да заспя.

— Много хубаво си спеше, когато те проверих преди малко.

— Вече не мога да заспя.

— Аз също.

Лурдс вдиша свежия аромат на сапуна. Имаше чувството, че е умрял и е отишъл на небето. Тя се размърда и сложи краката си върху неговите, за да имат повече място.

— Ще ти изтрия гърба, ако ти изтриеш моя — предложи Лурдс.

Без да продума, Клийна се плъзна към него и уви ръце около врата му. Той я прегърна.

— Когато за пръв път те видях, си казах, че това никога няма да се случи — призна му тя, гледайки го право в очите.

— Когато за пръв път те видях, се надявах да се случи — отвърна честно Лурдс.

Тя обърна очи.

— Това не ме накара да се почувствам специална. Мине ли жена покрай теб, ти я забелязваш.

— Много съм внимателен. — Лурдс я погали по врата и тя потрепери.

— Знам, че няма да означава нищо повече от това, което значи в момента.

— В момента означава много.

Тя обхвана лицето му с ръце.

— В момента означава много.

Лурдс докосна възбудената и гъвкава плът. Горещите й целувки накараха кръвта му да закипи и му се зави свят, но той знаеше, че това отчасти се дължи на горещата вода и недоспиването.

Тя отвори несесера си и извади презерватив, после бръкна във водата. Той беше готов за миг, докато му го слагаше. Тя се настани върху него и двамата се сляха. Тя се хвана за стените на ваната, започна леко да се поклаща и двамата забравиха за страха и напрежението.

 

 

Лурдс усети, че някой го наблюдава. Усети стройно голо тяло да се притиска към гърба му. Ароматът на парфюм му каза, че в стаята има още някой.

„Не е моментът да се будиш — каза си той. — Заспивай отново…“

— Знам, че си буден — рече Олимпия. — Достатъчно дълго съм спала до теб, за да знам кога наистина спиш.

Лурдс отвори очи, примигна и я погледна.

— Така е. — Не се опита да се извини за присъствието на Клийна.

Олимпия седеше на бюрото с кръстосани ръце и явно не беше щастлива.

— Не че съм толкова глупава да вярвам, че ще ми бъдеш верен, Томас, но си мислех, че ще имаш благоприличието да изчакаш всеки да поеме по пътя си.

— Не съм го планирал. — Лурдс седна и дръпна завивката върху бедрата си.

— О, сега ще се правиш на скромен ли?

Или предпазлив, помисли си Лурдс. Олимпия никога не го беше хващала с друга любовница. Не знаеше какво да очаква от нея, но явно нямаше да е нищо хубаво.

— Това… — Лурдс търсеше точните думи. Толкова езици владееше, а не знаеше какво да каже. — Това е малко…

— Боже! — изстена Клийна. — Двамата просто ще седите и ще си говорите ли? — Седна в леглото, без да й пука, че е гола пред Олимпия.

— Това не те засяга — отвърна Олимпия. — Това е между мен и Томас.

— Не и когато ще говорите за мен. — Клийна събра косата си назад, използва ластика на китката си, за да я върже на опашка, и стана от леглото.

— Знаете ли какво? Нямам нужда от скандал. Имам нужда от сън. Вие двамата си се разбирайте. Аз смятам да поспя още няколко часа.

Тя грабна тениската от пода и я облече, обу си бикините, взе възглавница и одеяло и излезе от стаята.

— Сутрин е много кисела — рече Лурдс.

Олимпия повдигна вежди.

— Аз дойдох сутринта, за да ти направя закуска.

— Една закуска ще ми дойде добре — отвърна Лурдс, беше готов да се съгласи с всичко.

— Сега вече можеш да си я приготвиш сам.

— О, да, мога да го направя.

— Как върви работата, която би трябвало да вършиш?

— Не знам. — Лурдс седна и се облегна на таблата на леглото. — Всеки път, когато си мисля, че правя пробив, нещо не се получава.

— Виж, ще говорим за връзката ни друг път. Явно, не ти е приятно.

Това беше повече от явно.

— Но мога да се държа като възрастна. Ние сме двама възрастни.

Трима, всъщност, помисли си Лурдс и едва се сдържа да не го изтъкне. Не беше добре да го споменава.

— Най-важен е преводът на Свитъка на радостта. Следиш ли новините от Саудитска Арабия?

— Да, донякъде. Отец Гейбриъл ме осведомява.

— Нещата там се влошават. В Залива са струпани американски военни части. Много хора очакват вицепрезидентът да изпрати войски вътре.

— Ако го сторят — рече Лурдс, — Близкият изток ще бъде разкъсван от войни години наред.

— Знам, и когато стане така, насилието може да залее Истанбул и Турция. Искам семейството ми да е в безопасност, Томас.

— Разбирам. Правя всичко по силите си, Олимпия.

— Знам. Нямаше да ти кажа нищо, но те видях тук с нея и… — Олимпия поклати глава.

В този миг сателитният телефон на Лурдс иззвъня. Беше благодарен за прекъсването.

Докато не чу гласа.

— Професор Лурдс?

Беше чувал този глас много пъти. Обикновено в политически предавания и в новинарски интервюта. Гласът беше мечтата на всеки оратор.

— Да — отвърна Лурдс.

— Предполагам, че знаете кой ви се обажда?

— Знам.

— Това, което не знаете, е, че държа по-малката сестра на Клийна в ръцете си. Не тук, в Саудитска Арабия, а в Съединените щати. Или ще дойдете да се срещнем, или ще я убия.

Лурдс си пое бавно и внимателно дъх.

— Добре. Къде искате да се срещнем?

 

 

Страх душеше Лурдс, докато стоеше пред изхода за пътници на летището. Късни пасажери изпълваха терминала. Заради случващото се в Близкия изток въздушният транспорт изпитваше трудности и придвижването беше трудно.

Олимпия стоеше до него и той усещаше напрежението, които струеше от нея.

— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?

Лурдс я погледна, без да изпуска от очи хората, които се провираха около тях. След всичко случило се през последните няколко седмици, изпитваше истинска параноя от тълпящи се около него мъже и жени.

— Знам. — Лурдс сниши глас, едва се чуваше от шума на летището и съобщенията за палети.

— Не знаем дали Уебстър държи сестрата на Клийна.

— Клийна казва, че сестра й не е там, където я е оставила в Ню Йорк.

— Как хората на Уебстър са я открили толкова бързо?

— Той е вицепрезидент на Съединените щати — „И паднал ангел“.

Олимпия се вгледа в очите му.

— Не затова те извиках тук, Томас.

Той усети, че тя се чувства виновна, и се усмихна въпреки страха и съмненията.

— Знам.

— Не биваше да пострадаш. Не биваше да бъдеш изложен на опасност. — Сълзи проблеснаха в очите й.

— Не мисля, че някой от нас има право да очаква безопасност и сигурност при сегашните условия. Виж кой е по петите ни.

— Знам.

— Йоан от Патмос е предвидил всичко това. — Лурдс я стисна за раменете. — Дал ни е оръжието, от което се нуждаем, за да сразим врага.

— Щях да се чувствам по-добре, ако беше превел Свитъка на радостта.

— Аз също.

— Не искам да прозвучи като обвинение.

Лурдс я целуна по челото и вдъхна аромата й.

— Знам.

— Колкото и да ми се иска, още не мога да ти простя заради Клийна.

Той я прегърна и кимна.

— Разбирам.

— Понякога си като дете в сладкарски магазин. — Олимпия извърна глава към него. — Толкова си инфантилен и егоистичен. Но мисля, че заради това си толкова отдаден на работата си и толкова добър.

— Може би. А може да е просто недостатък.

— Искам само да си в безопасност.

— Аз също. — Той я притисна към себе си и си помисли за онова, което го очакваше. Всичко в него крещеше да бяга. Не беше герой.

Но тайната на Свитъка на радостта го подлагаше на танталови мъки. Символите постоянно се въртяха в главата му, движеха се и се свързваха по различен начин. За жалост нито една от тези връзки не беше вярната. Страхът го караше да се отдръпне, но любопитството го подтикваше да обикаля около пламъка още по-силно.

Мрак изпълваше пистата от другата страна на прозореца на терминала. Самолетите се движеха — поток от светлини, някои кацаха, други излитаха. Нова вълна пътници се изля на терминала.

Лурдс улови движение в стъклото и видя отражението на едрия мъж, който се приближаваше към него. Веднага позна в него един от преследвачите в Истанбул.

Цивилните дрехи не можеха да скрият войнишката стойка. Лурдс беше почти сигурен, че мъжът не носи оръжие на летището, но това не го правеше по-малко опасен.

— Професор Лурдс. — Гласът на мъжа беше сдържан.

Лурдс отблъсна Олимпия и застана пред него. Коленете му трепереха, но той се опита да не им обръща внимание.

— Аз съм Лурдс.

— Разбира се, че сте вие. — Мъжът кимна към една от вратите. — Чака ни частен самолет.

Лурдс погледна електронния билет в ръката си.

— Предполагам, че това няма да ми трябва.

— Не.

Лурдс си пое дълбоко дъх.

— У вас ли е свитъкът, професоре?

— Да.

Пронизителният поглед на мъжа се впи в очите на Лурдс.

— Няма да ви го поискам тук, професоре. Работодателят ми ще ви го поиска лично. И тогава ще му го дадете.

Лурдс се опита да каже нещо, но не можа.

— Ако не го направите — продължи мъжът все така любезно, — ще ви убия. Ако такава е волята на работодателя ми. С него шега не бива.

Неспособен да си отвори устата, Лурдс кимна.

— Добре. Радвам се, че се изяснихме. Сега целунете приятелката си за довиждане и да вървим.

Олимпия се приближи и прегърна Лурдс. Гласът й се беше снижил до шепот, предназначен само за неговите уши.

— Пази се, Томас!

Лурдс я притисна силно, после вдигна раницата си и напусна заедно с мъжа летището. Когато излезе от терминала, влажният нощен въздух го обгърна.

Овладя страха, който препускаше бясно из него, като се съсредоточи върху пермутациите[1] на тайнствения пети език, който — беше сигурен в това — щеше да е ключът към посланието на Свитъка на радостта.

Бележки

[1] Пермутация — разместване на елементи по отношение на различните начини, по които могат да бъдат подредени. — Б.ред.