Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

1.

Международно летище „Ататюрк“

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

15 март 2010

— Професор Лурдс! Професор Лурдс!

Доктор Лурдс чу името си сред какофонията от езици, която го обгръщаше. Не очакваше посрещачи в претъпкания пътнически терминал на оживеното истанбулско летище. И гласът беше непознат — на млада жена. Благодарение на многогодишния си преподавателски опит в „Харвард“, да не споменаваме заслужената му слава на ценител на женската красота, Лурдс рядко бъркаше, когато определяше възрастта на жената по гласа й. Завладян от любопитство, той излезе от потока пътници, който се носеше през летището към багажното и наземния транспорт на долния етаж.

Една червенокоса красавица му махаше десетина метра назад и се мъчеше да си пробие път през навалицата. Майка, повела две малки деца, я изгледа с укор, но не всички пътници бяха ядосани — млад мъж с ярка футболна фланелка на френския национален отбор огледа жената с открито възхищение.

Имаше какво да му хареса. Тя бе висока и стройна и се движеше с непринудената грация на атлетка или танцьорка. Лурдс също се наслади на гледката. Беше облечена с прилепнали джинси и изрязан потник, който разкриваше впечатляваща цепка отгоре и шоколадов корем отдолу. Блещукащото диамантче в пъпа подчертаваше още повече шоколадовия загар. Тъмночервената коса се спускаше на масури по голите луничави рамене. Но колкото и да се мъчеше, Лурдс не може да си спомни да я е срещал някога.

— Вие сте професор Томас Лурдс, нали? — Младата жена спря рязко пред него. — Ако не сте, ще се почувствам много неудобно.

Лурдс се усмихна някак свенливо. Умееше да си придава срамежлив вид. Почти можеше да й бъде баща, затова реши, че малко свенливост от негова страна ще отклони неодобрителните погледи на някои от пътниците.

— Аз съм Томас Лурдс. — Той прехвърли напуканата кожена раница на другото си рамо и подаде ръка. — Ако се познаваме, ще трябва да се извиня. Името ви избяга от ума ми.

— Не, не се познаваме. — Ръкостискането й беше изненадващо силно, меката кожа беше загрубяла в основата на пръстите и хълмчетата на дланта й. Явно тренираше здраво.

— Успокоихте ме. Знаех си, че не мога да забравя среща с такава красива жена. В противен случай някой трябваше да ме застреля, за да ми спести мъките.

Червенокосата му се усмихна.

„Карай по-кротко — скастри се сам. — Ще я изплашиш“.

Но случайната среща значително оправи настроението му. Беше прекарал последните няколко часа на борда на самолет на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон. Мястото първа класа беше идеално — с изключение на седемдесетгодишната жена, която седеше до него и го развличаше с разкази от живота си и храносмилателния си тракт. Беше се наливал с калифорнийско вино като самоотбрана и още усещаше замайването. Беше твърдо решен да изгуби визитката, която жената тикна в ръката му в края на пътуването.

Или може би да я изгори.

— Сигурно ме мислите за луда — продължи червенокосата, — че крещя така след вас на летището, но наистина исках да ви видя.

Лурдс пусна ръката й и се усмихна.

— Как иначе щяхте да привлечете вниманието ми?

— Така е. Но ми се искаше да не се натрапвам толкова като ваша почитателка, когато ви срещна.

— Харесвате лингвистиката? — Лурдс беше автор на една-две книги и няколко статии в тази област.

— Не точно. — Тя бръкна в ръчния си багаж и извади издание с твърди корици.

Лурдс позна сензационната обложка в червено и златно. На нея бе нарисуван безразличен, оскъдно, облечен мъж, излегнат в сенките на легло с балдахин. Мъжът изглеждаше като от реклама на Калвин Клайн. Освен това, така поне твърдяха жените, бил всичко, за което би мечтала една дама.

Корицата беше продала много книги и Лурдс с наслада осребряваше чековете от авторски права. Този образ се беше отразил благотворно и на любовния му живот. Отдавна беше открил, че жените обичат да разговарят за секс с него благодарение на корицата. Той предпочиташе да говори по темата на четири очи, винаги когато му се предоставеше възможност.

А беше имал много шансове по време на кариерата си. Дори преди публикуването на книгата, която червенокосата красавица държеше.

— Ах! — ухили се Лурдс. — Вие сте читателка.

— Да. — Тя му подаде книгата. — Видях ви и трябваше да се опитам да взема автограф. Реших, че е щастлива случайност. Затова ето ме тук.

— С удоволствие ще ви я надпиша. — Лурдс взе книгата и бръкна в джоба си за писалка.

— Ето. — Тя му подаде своята.

— Да разбирам ли, че ви е харесала?

— Хареса ми. Но предпочитам аудиокнигата. Купих си втори диск. Първия го изтърках от слушане. Харесвам гласа ви. Гася лампите и го слушам в спалнята. — Тя млъкна, намръщи се и прехапа устни. — Не ви притесних, нали?

Лурдс махна с ръка.

— Издателката на аудиокнигата настоя аз да я прочета, след като ме чу да изнасям лекция по превод.

Издателката беше млада и красива и лично се беше погрижила с него да се отнасят царски.

— Пише, че всичко в книгата е истина. Вярно ли е?

Лурдс не можеше да преброи колко пъти са му задавали този въпрос. Ръкописът от четвърти век, в който се съдържаше разказът, озаглавен „Будоарни занимания“, беше превърнал професор Томас Лурдс в знаменитост и любим незаконен син на „Харвард“. Деканът продължаваше да се мръщи всеки път, когато се сетеше за тематиката на бестселъра на Лурдс. Оригиналният документ, който Лурдс беше разчел, описваше подробно многобройните и всевъзможни съвкупления на автора с всички пикантни подробности.

Самият Лурдс не знаеше нищо за автора, освен това, което разкриваше ръкописът. Имайки предвид сексуалните подвизи и естествената надареност, които си приписваше мъжът, Лурдс си мислеше, че ако е съществувал наистина, трябва да е бил чудо на природата с невероятна издръжливост.

— Според вас истина ли е? — попита я той.

— Боже, надявам се!

— Не знам колко истински са историите. Само ги преведох от оригиналния език…

— И направихте записа.

Лурдс кимна.

— Да. Но от звукозаписното студио подобриха качеството на гласа ми и добавиха музикален фон.

— Кени Джи, нали?

— Ами, по-скоро някой, който звучи съвсем като него.

— Според мен имате великолепен глас, дори и без музикален фон. — Червенокосата му се усмихна сластно.

— Благодаря ви — отвърна Лурдс.

— Такава съм глупачка. — Изглеждаше засрамена. — Сигурно непрекъснато ви го казват.

— Всъщност не. Обикновено само когато раздавам автографи. Повечето хора не ме разпознават.

— Снимката ви е на гърба на книгата. Как може да не знаят кой сте? — Тя взе книгата от ръцете му и я обърна, за да покаже цветната снимка отзад.

Снимката беше хубава и Лурдс го знаеше. На нея стоеше пред разкопки в Кадис, Испания, където Атлантида беше изгубена, намерена и повторно изгубена. Написа книга за откритието и тя също бе станала бестселър, но „Будоарни занимания“ си оставаше на върха на списъка.

На снимката Лурдс беше с панталони цвят каки, туристически обувки, маслинена войнишка риза, разкопчана, за да се вижда бялата тениска отдолу, и любимата австралийска каубойска шапка. И сега беше с нея. На снимката слънчевите му очила висяха небрежно от яката на тениската. Беше се облегнал нехайно на лопата, а зад него в скалата зееше входът на пещера. Черната му коса беше въздълга и се спускаше леко над лицето му. Имаше и късо подстригана козя брадичка. Освен облеклото, не се беше променил много, откакто бе правена снимката. Знаеше, че изглежда поне с десет години по-млад от истинската си възраст. Това си имаше преимуществата. Особено когато си падаш по по-млади жени.

— Колкото и да е невероятно — каза тъжно Лурдс, — повечето хора дори не четат името на автора върху книгата. Още по-малко пък запомнят лицето му. Подобни срещи се случват обикновено само на рок звезди и актьори.

— Вие сте първият писател, когото преследвам.

— Радвам се, че го сторихте. Но не чух името ви. — Той се приготви да пише върху първата страница на книгата. — На кого да я надпиша?

— Кристин. Кристин Уебър.

— „На Кристин — произнесе на глас Лурдс, докато пишеше, — автограф в замяна на очарователната усмивка. Надявам се, че не се чувствате излъгана“. — Духна страницата, за да изсъхне мастилото, после й подаде книгата и писалката.

— Няма начин. Това ще бъде най-хубавият момент от пътуването ми до Истанбул. — Кристин гушна книгата за миг, преди да я сложи обратно в чантата.

— Искрено се надявам да не е така — отвърна Лурдс.

— Колкото и да е тъжно, така е.

Той поклати невярващо глава.

— Истанбул е удивително място. Знаете ли, че това е единственият град в света, който се простира на два континента?

— Така ли?

— Невероятно място. Не мога да си представя да ти е скучно тук. — Погледна си часовника. Имате ли багаж?

— Боже, забравих! — Очите й се разшириха от ужас. — Къде трябва да отида?

— Идвал съм тук няколко пъти и може би ще успея да ви помогна да намерите багажната лента. С коя авиолиния летяхте?

— С „Бритиш Еъруейс“, също като вас.

— Добре. Можем да си поговорим по пътя. — Той кимна към табелата, която указваше посоката на багажната лента на три езика. Можеше да чете гладко и на трите. Поведе Кристин натам.

— Какво ви води в Истанбул? — Лурдс се качи на ескалатора, който водеше към приземния етаж на летището. Кристин Уебър застана до него. Парфюмът й беше упойващ или, може би, от виното, което беше изпил в самолета, му се зави свят.

— Баща ми има срещи тук — отвърна Кристин. — Международен инвеститор е. — Тя сви рамене. — Договаря някакво корпоративно сливане и искаше да бъдем заедно за малко.

— Добре звучи.

— Обикновено прекарва повече време на телефона да уговаря сделките си, отколкото с мен. Накрая поръчвам много румсървис и наваксвам с пропуснатите филми.

— Съжалявам да го чуя.

В подножието на ескалатора Лурдс се ориентира и пое към карусела на „Бритиш Еъруейс“. Тълпата чакаше търпеливо, но сигналните лампи не мигаха. Багажът още не беше пристигнал.

— Трябва да отделите време да видите града — рече той.

— Не ми допада идеята да обикалям сама.

— Никого ли не познавате тук?

— Не. Както ви казах, срещата с вас ще е най-хубаво го нещо от това пътуване. Ще стоя като затворник в хотела и ще гледам през прозореца към града, в който никога не съм била.

Той се поколеба за миг, после се престраши. С доктор Олимпия Аднан, жената, с която бе дошъл да се види, някога бяха близки, но това беше преди много години. Когато му се обади през януари, тя спомена, че има връзка с някакъв белгийски археолог. Така че Олимпия нямаше да запълни дългите вечери, които щеше да прекара тук. Може би бе открил приятно разнообразие.

— Мога да ви разведа из града — каза той. — Ако искате. Това е четвъртият по големина град в света. Тук са живели хора още от 6500 г. пр.Хр. — това прави близо девет хиляди години. Първото му известно име е Византион. Включен е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Наистина трябва да разгледате.

— Често ли предлагате да сте гид, професор Лурдс?

— Не. — „Често“ беше толкова субективно понятие.

— В добри ръце ли ще бъда? — попита тя.

— Категорично — усмихна се Лурдс и почувства почти нетърпение. — Има какво да се види в този град и за мен ще е удоволствие да ви придружавам, когато имате време.

— Ще ми бъде приятно.

— Добре. Сега само ми посочете куфарите си и аз с радост ще ги сваля вместо вас.

— Само един е. Останалите ще ги изпратят право в хотела. Не исках да остана гола, ако багажът ми се загуби.

Изкусителният образ проблесна в ума му, докато търсеше куфарите си.

— На почивка ли сте дошли? — попита Кристин.

Лурдс крачеше до младежа, който караше багажа му към стоянката за таксита и лимузини. Носеше сам раницата си, защото никога не би я свалил доброволно. Трудът му и компютърът бяха в нея.

Един от куфарите му беше пълен с книги и носачът доста се озори с него. Когато опреше до справки, Лурдс все още предпочиташе напечатаното на хартия — понякога не можеше да се разчита на многобройни източници на електричество.

— По-скоро на работна ваканция — отвърна той.

Кристин въздъхна.

— Дотук с обещанието да ме разведете из красивия град.

— Не ме бъркайте с баща ви, аз не съм работохолик — възпротиви се Лурдс.

— Радвам се да го чуя. Върху какво ще работите?

— Ами… — Поколеба се как да назове отношенията си с Олимпия Аднан. — Една моя колежка ме покани да изнеса лекции пред дипломантите й в Истанбулския университет.

— Върху „Будоарните занимания“ ли?

— Не. По-сериозни неща. Отделът за редки шедьоври към музея на Централната библиотека притежава някои предмети, за които ще изнеса лекции.

— Ще има ли изпит?

— Боже, дано да няма — ухили се той. — Иначе студентите ще ме намразят. Надявам се да проведем непринудени разговори, които да ги вдъхновят. — Вдигна палец и показалец. — Мъничко.

— Ще искат да говорят за книгата ви.

— Книгите — поправи я Лурдс. — Сигурно сте права. — Почти навсякъде, където отидеше, неизменно се повдигаше и темата за „Будоарни занимания“.

— Предметите, които ще разглеждате, много ли са важни? — попита Кристин.

— Надявам се. Повечето не са били изучавани от американски учени. Аз ще съм първият. И много се вълнувам.

Той спря при бордюра и погледна към морето от превозни средства, което се движеше едва-едва по платната на терминала. Носът и очите му пареха от изгорелите газове.

— Ще направите ли филми за находките? Гледах сериите за Египет и Испания. Цялата поредица „Надпреварата за Атлантида“.

В главата му нахлуха спомени. Беше видял много неща и бе участвал в невероятни открития, но нищо не можеше да се сравни с търсенето на изгубената Атлантида. То го беше завладяло, ужасило и за малко да го убие. А сега… сега разбра, че му липсва преследването.

През последните няколко месеца — макар че не би го признал пред никого — бе копнял нещо толкова интересно да завладее живота му отново. Животът на ръба на острието осигуряваше невероятен прилив на адреналин.

Кристин посочи към стоянката на такситата.

— Можем да вземем такси. Къде сте отседнали?

— Хотел „Есрин Краун“.

— Така ли? Аз също.

— Колко удобно, а?

— Така е. Може да закусим преди лекцията ви сутринта.

— Би било чудесно.

— Междувременно искате ли да отидем заедно с таксито до хотела и да пийнем по нещо на бара? — попита тя.

— Звучи фантастично — съгласи се Лурдс. — Но ще ме чака кола.

— Някой ще ви чака?

— Да, фирма за лимузини: — Той бръкна в джоба на ризата си и извади картончето, на което асистентът му беше написал маршрута с четлив почерк. Но буквите бяха ситни и той присви очи.

— Професор Лурдс! — чу се напевен мъжки глас. — Насам!

Лурдс се обърна по посока на гласа и забеляза елегантен тъмносин мерцедес, до който стоеше шофьор с ливрея и табела с надпис: „Професор Томас Лурдс“. Лимузината беше паркирана пред чакащите таксита.

Лурдс махна на мъжа.

Шофьорът също помаха, отиде да отвори багажника и хвърли табелата вътре.

— Натам — рече Лурдс на младия носач, който буташе куфарите му. Обърна се към Кристин. — Ако не греша, в колата сигурно ще има коктейли.

Кристин изгледа втренчено лимузината, после се извърна към него. Вече не се усмихваше.

— Това беше малко неочаквано.

— Моля да ме извините — отвърна Лурдс. — Вероятно беше прекалено нахално да ви предложа да се качите в лимузината ми. Не исках да ви засегна.

— Вярвам ви, професор Лурдс. Много жалко. Изглеждате ми наистина симпатичен. — Кокетството се беше свлякло като костюм от нея, разкривайки решителна млада жена с мисия.

Понеже внезапната промяна в отношението й никак не му допадна, пък и не знаеше на какво се дължи, Лурдс понечи да се отдръпне от нея. Но тя се пресегна бързо, хвана го за ръката и каза:

— Ще вземем моята кола.

Лурдс се опита да се освободи, но не можа. Тя беше по-силна, отколкото изглеждаше. Тук ставаше нещо много странно. Пресегна се към китката й с другата си ръка. Никога не беше учил бойни изкуства, дори след неприятностите, в които се беше забъркал по време на търсенето на Атлантида. Беше решил, че едва ли отново ще има нужда от подобни умения. Явно беше сбъркал. Но измъкването от хватка беше въпрос на преимущество. Той беше по-едър и по-силен от нея. И поне се надяваше да е по-бърз.

Тя обаче сграбчи дланта му и я изви към китката му с неочаквано движение. Болката разкъса ръката му и се заби в мозъка му. Докато се усети, той вече беше на колене върху твърдия бетон.

Какво ставаше тук, по дяволите? Беше сигурен само в едно — момичето не бе обикновена почитателка.

— Чувате ли ме, професор Лурдс? — прошепна Кристин в ухото му.

Трябваше му малко време, за да си спомни как се задействат устата и гласът му.

— Да.

— Добре. Ще станете, когато ви кажа, и ще вървите след мен. Ще го направите без съпротива. Иначе ще ви счупя ръката. Разбрахте ли?

Лурдс дори не се замисли. Болката беше прекалено силна, за да се съпротивлява.

— Да, разбира се.

— Да вървим тогава!