Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

2.

Лурдс извика, когато Кристин го дръпна за ръката — китката му още беше извита под невероятен ъгъл. Неколцина пътници видяха какво става и се отдръпнаха назад. Лурдс тръгна, олюлявайки се, а Кристин — ако наистина се казваше така — го блъскаше напред. Черни петна танцуваха пред очите му, беше сигурен, че ще припадне.

Мислите му препускаха. Винаги беше така. Независимо какво ставаше с него или около него, умът му се мъчеше да изкопчи отговорите на загадките. А и младата жена, която го бе издебнала и явно го отвличаше — не искаше да мисли, че това може да е прелюдия към убийство, — със сигурност не беше нещо, на което бе очаквал да се натъкне при пристигането си в Истанбул. Това беше загадка, вероятно смъртоносна. Трябваше да намери изход.

— Сигурна ли сте, че сте хванали, когото трябва? — попита той.

Кристин изви ръката му и болката се усили за миг. Коленете на Лурдс се подкосиха, по лицето му изби пот и той примигна, за да отпъди сълзите.

— Тишина, професоре. Правим го тихо и бързо. Говоренето е забранено.

Огромен като мечок мъж с футболна фланелка на „Грийн Бей Пакърс“ пристъпи към Лурдс. Едра жена и две малки момченца вървяха подире му.

— Хей, приятел — рече мечокът с американски акцент. — Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ? — погледна към Кристин. — Госпожице, ако баща ви е зле, с радост ще помогна. Аз съм парамедик.

„Баща ли?“ — помисли си огорчено Лурдс.

— На много хора им прилошава първия път отвъд океана — рече здравенякът. — Не им понася местната пиячка.

Проклетото вино! Лурдс реши, че сигурно вони на него и човекът го е подушил. Но явно не беше такъв специалист, за какъвто се мислеше, щом не можеше да направи разлика между пиян и наранен човек.

— Нямаме нужда от помощ — отвърна спокойно Кристин и потупа Лурдс по рамото. — Добре сме. Благодаря за предложението.

— Мен ако питаш — рече мъжът, — баща ти не изглежда никак добре. — Направи крачка към тях и посегна към Лурдс.

Лурдс бе обзет от надежда, когато осъзна, че са започнали да привличат внимание. Със сигурност някой щеше да извика полиция. Полицията в туристическите райони беше многобройна и експедитивна. Щом се появяха, щяха да решат проблема. Само се надяваше ръката му да не се счупи дотогава.

Кристин дори не мигна. Плъзна свободната си ръка към китката му и пъхна нещо в дланта му. После го принуди да вдигне ръка и да й насочи към мъжа. Чу се рязко изщракване, последвано от странно бръмчене.

Две тънки жички се стрелнаха от ръката на Лурдс към мъжа с мечешки размери. Все едно Спайдърмен изстрелваше паяжината си.

Мъжът погледна към жиците, които стърчаха от гърдите и корема му, и извика:

— Какво направи, по дяволите?

На Лурдс му се искаше да каже, че нищо не е направил, но знаеше, че Кристин ще го нарани. Американецът се пресегна към жиците, после започна да се свива, гърчи и тресе. Главата му се мяташе бясно напред-назад.

— Хей, мамо — рече едно от хлапетата. — Татко танцува брейк.

— Харолд! — възкликна едрата жена. — Какво си мислиш, че правиш? Ела веднага тук и остави хората на мира. Харолд! Чуваш ли ме?

Харолд престана да се свива, гърчи и тресе. Приличаше на марионетка с отрязани конци. Политна напред и падна по очи на бетона с разперени ръце. Едно такси наби спирачки на сантиметри от него.

— Харолд! — изпищя жената.

— Татко! — изпищяха момчетата.

После и други хора започнаха да пищят. Всеобщата суматоха нарасна до такава степен, че Лурдс се изгуби в море от уплашени хора. Ако Кристин не го стискаше за ръката, щеше да успее да избяга.

— О, боже мой! — извика едрата жена и задърпа жиците от гърдите на мъжа си. — Той уби съпруга ми! — посочи обвинително към Лурдс.

— Не! — несъзнателно запротестира Лурдс. — Не, не съм! Беше — ох!

От болката дъхът му секна и той за малко не се строполи отново на колене. Без да пуска ръката му, Кристин го сграбчи за яката.

Напразно се мъчеше да се откопчи. Тя знаеше какво прави.

— Вървете, професор Лурдс! Щеше да ми е забавно да видя как ви арестуват, задето опържихте това говедо, но имам други планове за вас.

Милиони въпроси заляха ума на Лурдс, но той не зададе нито един от тях. Продължи право напред, докато не излязоха на следващата улица.

— Можеш ли да ме видиш? — попита Кристин.

Лурдс се поколеба, помнеше заповедите да не говори и погледна през рамо към похитителката си.

— Можеш ли да ме видиш? — повтори Кристин.

— Не — отвърна той.

— Млъкни! — заповяда му Кристин. — Не говоря на теб.

Лурдс млъкна. Погледна назад към мъжа на земята и с облекчение забеляза, че се е размърдал. Изглеждаше невероятно объркан. Зад него трима мъже си пробиваха път през навалицата. Те сочеха към Лурдс и бъркаха под саката си. Това не беше обнадеждаващ знак.

Кристин изруга и обяви:

— Имам компания. Трима мъже.

Мъжете размахаха оръжия и преградата от хора, която ги отделяше от Лурдс и Кристин, се пръсна. Пешеходци и таксиметрови шофьори се разкрещяха от ужас. Хората тръгнаха да се крият зад павилиони и коли.

Кристин блъсна Лурдс да върви и го накара да прекоси улицата на бегом. Една кола зави рязко, за да не ги удари, и се заби в едно от паркираните таксита. Обувките на Лурдс хрускаха върху стъклата, които се бяха пръснали по улицата след сблъсъка. Надяваше се да няма ранени.

— Не — сопна се Кристин гневно, макар че той не беше промълвил нито дума. — Не знам кои са. Явно е изтекла информация за купона. Къде е колата?

Дръпна Лурдс да спре, като почти го задуши със собствената му фланелка. Иззад ъгъла вдясно се появи сребрист джип и се понесе право към тях.

Пешеходците се опитаха да се махнат от пътя му, но един от тях се оказа прекалено бавен и джипът го блъсна. Човекът политна встрани, претърколи се, после се изправи, олюлявайки се, и се хвана за ръката.

Лурдс изруга, но си спомни, че му е забранено да говори. Заради липсата на самообладание вероятно щеше си докара някое счупване. Приготви се за мъчителната болка, но в този миг джипът рязко спря пред тях. Вратата на пътника се отвори, един здравеняк се пресегна и сграбчи Лурдс за фланелката.

— Влизай! — нареди Кристин и го бутна отзад.

Здравенякът дръпна Лурдс навътре и той си удари коленете в ръба на вратата. Не можа да запази равновесие, политна и се просна в колата.

Извърна глава, за да види кой е новият му похитител, и видя как лявото ухо на здравеняка избухна в червено. Кръвта опръска стъклото отзад, на което вече имаше дупка колкото палец.

— Стрелят по нас! — развика се Лурдс. Още куршуми се посипаха по прозорците и по бронята на джипа.

Здравенякът извади автоматичен пистолет изпод велуреното си сако, натисна главата на Лурдс към постелката и се прицели.

— Тоя е голям умник — отбеляза здравенякът и отвърна на огъня, докато кръвта се стичаше по лицето и врата му.

— Университетски преподавател е — отвърна Кристин. — Не може да се оправя сам. — Тя се метна в джипа, като стъпи върху задника и гърба на Лурдс. Шляпна шофьора по тила и нареди: — Карай!

Джипът се разтресе и тръгна. Гумите изсвириха в знак на протест и Лурдс удари лицето си в пода, когато колата подскочи над някакво препятствие. Надяваше се да не е поредният пешеходец.

Нова канонада отнесе задния прозорец. Парчета бронирано стъкло се посипаха върху Лурдс и той съжали, че е копнял да се случи нещо толкова вълнуващо, колкото търсенето на Атлантида.

Спомени за всички изпълнения на косъм от смъртта, които бяха придружавали вълнението, профучаха през главата му.

Какво, по дяволите, съм си въобразявал?

Сега отново имаше отвличания, куршуми и крещящи хора.

Как така се объркаха нещата?

Нали уж трябваше да се забавлявам?!

 

 

Централно разузнавателно управление

Лангли, Вирджиния

Съединени американски щати

15 март 2010

Главен агент Джеймс Доусън беше застанал пред огромен екран с висока разделителна способност и гледаше развоя на събитията на международното летище „Ататюрк“. Ранени хора се търкаляха по земята и кръвта им се стичаше по бетона. Всеки от тях застрашаваше кариерата му. Беше я градил цели седемнайсет години.

„Не беше планирано така — ядосваше се той. — Трябваше да го направят внимателно. Без шум, без пукотевица“.

Бяха сложили свой човек на мястото на шофьора на лимузината. Тримата мъже, които бяха тичали след джипа и бяха гърмели из летището, по никакъв начин не можеха да бъдат свързани с Управлението, дори и полицията да ги намереше — живи или мъртви. Те не знаеха от кого са наети. Това поне му даваше възможност да отрича, ако нещо се разбере. Но той беше планирал операцията да бъде невидима.

Няколко души от техническия персонал се бяха свили зад компютрите си на масата зад него. Очакваха заповедите му.

— Дайте ми най-доброто изображение на жената, с което разполагате — нареди Доусън.

Незабавно част от екрана се отдели от живото предаване. След секунда се появи образът на млада жена. Заради спуснатата по спешност задача отрядът едва беше успял да замени шофьора и да проникне в системата за охрана и наблюдение на летището.

Щеше да е много по-лесно да отвлекат професор Томас Лурдс, докато беше в Съединените щати. Защо шефът му държеше да задържи професора отвъд океана, си оставаше тайна за Доусън. Но той нямаше намерение да иска отговори. Издигането му се дължеше на подчинението на заповедите, без да задава въпроси.

Жената на екрана изглеждаше загрижена, но не напълно изненадана.

„Дали е очаквала намеса? — зачуди се Доусън. — Или просто е прекалено уверена в способностите си?“ Видя я как се провира през тълпата и набутва Лурдс в джипа.

— Щом е толкова добра — попита озадачено той, — защо не знаем коя е?

— Търсим, сър — отвърна една от жените. — Ако знаехме къде да търсим първо, щяхме по-бързо да открием името й.

На екрана някой от колата стреляше с автоматичен пистолет. Двама от преследвачите бяха повалени, както и шепа невинни очевидци.

Доусън отново изруга. Похитителите на Лурдс, които и да бяха те, бяха не по-малко решени от него да отвлекат и задържат шофьора.

— Продължавайте да търсите — отсече Доусън. — Трябва да се е добрала до Лурдс някъде по пътя към Истанбул. Иначе щяха да го отмъкнат много по-рано. Щеше да е полезно, ако знаеше защо всички искат професора. — Ако тези хора имаха отряд в Бостън, жената нямаше да отвлича Лурдс сама. Върни пак мястото, където се справя с него. Където го сграбчва за ръката и го принуждава да я последва.

Нов прозорец се отвори на екрана и записът със схватката го изпълни.

— Увеличи го — нареди Доусън.

Картината стана по-голяма.

Доусън веднага разпозна хватката.

— Тя владее бойни изкуства. Освен това не се оглежда за полиция, което ме кара да мисля, че поне в Турция не я издирват. Добре действа при близък контакт. Желязна е под обстрел. Хайде, хора, търсете я в списък за издирване някъде. Някой толкова добър, при това жена… не може да е толкова трудно да я откриете. Трябва да е професионалистка.

На екрана двамата преследвачи на земята не помръдваха. Панталоните и ризите им бяха целите в кръв.

„Идиоти! — помисли си Доусън. — Нямат дори бронежилетки“. Разбира се, никой не очакваше това да се случи. Трябваше да е просто отвличане, а не престрелка. Загледа се в джипа, който потегли надолу по улицата.

— Можеш ли да изкараш регистрационния номер? — попита Доусън.

— Да, сър.

Отвори се нов прозорец на екрана — с изображение на задницата на колата. Увеличиха го, докато не се видя номерът.

— На кого е колата? — попита Доусън.

— Проверяваме в момента, сър.

Доусън закрачи из стаята. Беше бесен. Понечи да извади мобилния телефон от джоба на ризата си, но устоя на порива да види дали шефът му е звънял. Телефонът беше на вибрация, така че само той щеше да разбере, когато някой го търси.

Не го извади. Щеше да разбере, ако беше звънял.

— Джипът е регистриран на куриерска служба в Истанбул — обади се един от техниците. — „Стрейт Месинджърс“. Намират се близо до моста Галата в квартал Еминьоню.

Доусън не знаеше къде се намира Галата, нито колко квартала има в Истанбул. Хората му щяха да открият фирмата.

Продължи да крачи, като обмисляше възможностите си. Нямаше да се паникьоса. Наставникът му не го беше избрал, защото блокира в напрегнати ситуации.

— Дай адреса на червения отряд — нареди Доусън. — Ако колата не е открадната и тези хора са отвлекли Лурдс, може да го заведат там. А ако не са те, някой все пак може да знае къде се намира професорът. Кажи им да ми намерят Лурдс или някой, който знае къде е.

— Да, сър.

Доусън сърдито впи поглед в образите на жената, мъртвите мъже и джипа. Изоставаше в гонитбата, но още беше в играта.

Телефонът завибрира над сърцето му и той бързо го извади:

— Да, сър.

— Джими — рече ласкавият изискан глас. — Седя в кабинета си и гледам новините, нахвърлям си бележки за предстоящата близкоизточна конференция. По „Си Ен Ен“ току-що излъчиха шокиращ репортаж, че професор Томас Лурдс е бил замесен в престрелка на международно летище „Ататюрк“.

— Да, сър. Следим внимателно положението.

— Никъде в биографията на професор Лурдс не виждам да има военно обучение или връзки с турската армия. Или с някоя друга армия.

— Не, сър, но е бил скаут.

— Това би му било от полза, ако трябва да запали огън, да определи накъде е север или да преведе някого през улицата.

— Някои скаути се учат да стрелят, сър.

— Съвсем сигурен съм, че подобни умения не биха позволили на професор Лурдс да избяга от хората, които си изпратил подир него.

— Лицето на Доусън пламна.

— Не, сър.

— Не би изпратил някой, който би го атакувал грубо и директно. От излъченото по „Си Ен Ен“ излиза, че има много ранени и вероятно загинали на летището. — Думите на мъжа бяха укорителни, но гласът му остана спокоен. — Накратко, това е международен инцидент. Такъв ли беше планът ти?

— Не, сър. Това не беше планът. Забъркана е трета страна, за която не знаехме, че е в играта. Нещата ескалираха, когато те отвлякоха Лурдс, преди да успеем да се доберем до него. Опитахме да си го върнем. Стрелците не могат да бъдат проследени до Управлението или до вашия кабинет.

— Радвам се да го чуя, Джими. Това е добре. Но по всичко изглежда, че си загубил професор Лурдс.

Доусън беше втренчил поглед в огледалото за обратно виждане на джипа на екрана.

— Не още, сър. Разпознахме похитителите на професора. По следите им сме.

— Добре тогава. Проявяваш инициатива. Това исках да чуя. Знам, че си човек, на когото мога да разчитам за резултати.

Гърдите на Доусън се надигнаха от гордост.

— Както ти казах по-рано, Джими, работата е важна. Много важна. Много бих желал да разговарям с професор Лурдс в близко бъдеще.

— Ще разговаряте, сър.

— Тогава оставям нещата във вещите ти ръце, Джими. Обади ми се, щом приключиш.

— Да, сър. Господин вицепрезидент… — Чу се щракване и връзката прекъсна. Доусън изключи телефона и го пъхна обратно в джоба си.

— Сър — обади се един от техниците.

Без да се обръща към него, Доусън рече:

— Дано новините са добри.

— Установихме самоличността на жената, сър. Член е на Ирландската републиканска армия. По непотвърдени данни.

Нямаше никакъв смисъл. Защо й е на ИРА да се забърква в това?

— Имаме хеликоптерен отряд наблизо, нали? — попита Доусън.

— Да.

— Искам ги във въздуха. Дай им информацията за джипа и им кажи да го намерят. — Той въздъхна тежко. Операцията бе станала малко напечена, но щеше да приключи до няколко минути.

 

 

Фенериолу

Квартал Йешилкьой

Истанбул, Турция

15 март 2010

Гумите изсвириха и трансмисията на джипа се напрегна. Лурдс чу воя на метала от мястото си на пода. Стомахът му се сви, когато колата поднесе и сякаш политна във въздуха за миг. Главата му се удари в пода, после в металните държани на седалката пред него. От цепнатата му устна потече кръв.

Около тях виеха клаксони.

Мъжът отпред изпсува, а шофьорът го попита накъде да кара. Говореха на фарси. Якото говедо с отнесеното ухо се смееше гръмогласно.

Понеже не я виждаше, Лурдс не знаеше какво прави Кристин. Вдигна глава и изтри кръвта от устата си. Пръстите му почервеняха.

Някой — и той беше почти сигурен, че бе Кристин — го ритна в главата.

— Внимавай! — изкрещя един от мъжете.

— Виждам го! — извика шофьорът.

Джипът се раздруса здраво и почти спря, после — с накланяне и скърцане на метал — продължи по пътя си.

Здравенякът презареди автоматичния си пистолет с тренирана лекота.

— Проклети кретени! — изруга Кристин. Този път Лурдс долови ирландския акцент в гласа й. Беше го прикривала, докато се правеше на възхитена почитателка.

Лурдс се извъртя леко и се помъчи да се обърне, за да може да я вижда.

Кристин се наклони към облегалката за миг и се изправи с пистолет в ръка. Дръпна предпазителя с явна вещина.

Смехът на здравеняка секна.

— Знаете ли къде отивате? — попита Кристин.

— Разбира се — отвърна мъжът на седалката до шофьора. — Всичко се движи според плана.

— Сериозно? — Гласът й беше пропит със сарказъм. Лурдс се зачуди на колко ли години е. Изглеждаше на деветнайсет, но това му се струваше невероятно след всичко, което бе сторила днес.

Лурдс реши, че тя е най-много на двайсет и пет. В гласа й сега ясно се долавяше акцентът от Зеления остров, но явно бе живяла известно време в Щатите. Или пък се беше сдобила с достойни за „Оскар“ актьорски умения заедно с овладяването на бойните изкуства. Изглежда, беше и добър стрелец — пистолетът в ръката й не трепваше.

Коя беше тя? И как можеше да избяга от нея?

— Появата и стрелбата на онези мъже влизаше ли в проклетите ви планове? — попита Кристин.

Двамата отпред мълчаха. Шофьорът лавираше между колите и джипът постоянно се накланяше, завързваше, забавяше и подскачаше. От време на време удряше по нещо, но набързо и без сериозни щети.

— Не — отвърна здравенякът.

— Тогава защо бяха там?

— Плячката ни е по-известна, отколкото предполагахме. — Здравенякът поклати глава. Капчици кръв от раненото му ухо се разхвърчаха из въздуха. — Няма значение. Твоята роля приключи.

— Не и докато не си прибера останалата половина от хонорара — рече Кристин.

Лурдс обмисляше шансовете си за бягство. Ако беше Харисън Форд в някой екшън, щеше да се надигне, да забие лакът в мутрата на здравеняка, после да отвори вратата и да скочи в движение на асфалта, като се отърве само с няколко драскотини.

За жалост той не беше Харисън Форд. Щеше да си счупи нещо, ако скочеше в движение при такава скорост — може би фатално. При приземяването върху настилката щеше жив да се одере, а някоя кола неминуемо щеше да го прегази. Въпреки това, съдейки от касапницата, която бяха оставили на летището, реши, че с него е свършено, ако скоро не направи нещо.

В момента никой не му обръщаше внимание и може би беше време за действие.

Риташе футбол от малък. Още играеше в университетския отбор и се включваше в сборни мачове, когато имаше възможност. Беше във форма и беше бърз. Надигна се на колене, успя да се изправи и удари тавата си в покрива с такава сила, че за малко да изгуби съзнание.

Не беше точно според плана, но все пак бе нещо.

— Какво си мислиш, че правиш, слабако? — извика здравенякът и се пресегна към него.

Зареден с адреналин и действащ инстинктивно, Лурдс заби лакът в огромната му мутра.

Надяваше се да го нокаутира, но ударът успя единствено да откъсне още едно парче от наръфаното му ухо.

Като изрева от болка, здравенякът се хвана за главата и халоса с оръжието си Лурдс по челото.

При удара пистолетът гръмна и Лурдс политна назад, замаян от болка.

Половината глава на шофьора бе отнесена от изстрела. Разбитото стъкло беше покрито с кръв. Мъртвият затисна волана и клаксонът зави. Джипът се понесе бясно и неуправляемо напред.