Серия
Томас Лурдс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Code, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

9.

Търговски център „Оливиум“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

Когато трябва да изчезнеш, най-доброто място да го направиш, е сред тълпата.

Бащата на Клийна я беше научил на това, когато тя беше на дванайсет и започна да разнася оръжия по улиците, за да ги продава. Това беше отдавна, когато Райън Маккена работеше колкото да си изкара хляба по улиците на Комбат Зоун в Бостън. По онова време продаваше оръжията на парче и Клийна често ги разнасяше вместо него.

Тогава се научи как да бяга и да се крие, беше станала много добра. Никой никога не я беше залавял, нито от полицията, нито от другите улични банди. В ума си имаше карта на всички улички и покриви, които осигуряваха прикритие или безопасен изход. Провираше се през теснини като плъх и прелиташе от покрив на покрив като гълъб.

Щом остави Лурдс и облечените с раса непознати, тя се отправи към квартал Зейтин бурну. Беше идвала в Истанбул, за да доставя оръжие, и познаваше добре града. Този квартал беше опасен и беден. През деня бързоноги момчета крадяха чанти и портфейли от туристи, които бяха прекалено големи авантюристи или недостатъчно информирани. Нощем проститутките и уличните далавераджии излизаха да упражняват занаята си в сенките.

В началото Зейтин бурну е бил средище на кожарската индустрия в Турция. Крайбрежният район бе кръстен Казлъчешме, на прочута чешма, издялана във формата на гъска. Гъската вече я нямаше, нямаше я и кожарската промишленост, но гърци, българи, евреи, турци и арменци се бяха омешали и още свързваха двата края тук.

Въпреки различията в културата и езика, Клийна знаеше, че говори на езика на грубите мъже и жени, които работеха на улицата. Знаеше доста и за борещата се средна класа, която водеше почтен живот. Всеки голям град имаше опака страна като тази.

Купи си дрехи от магазин за втора употреба и сега беше облечена с прилепнали американски джинси, пастелно сив пуловер, който изглеждаше нов, работнически ботуши и плетена жилетка. Огромни слънчеви очила скриваха очите й, а огненочервената й коса бе прибрана под черна плетена шапка.

Носеше чешки 9-милиметров пистолет, затъкнат отзад в колана, откъдето бързо можеше да го извади при нужда. Кратка визита при един познат търговец на оръжие й осигури чист пистолет. Замени го за нейния и доплати, защото бе прекалено горещ, за да може да се продаде скоро.

Мислеше си, че трябва да се махне от града, и вървеше из търговския център „Оливиум“ сред тълпата.

Огромният мол имаше четири етажа и помещаваше над сто магазина. Много от тях носеха марките на американски и английски фирми. Имаше киносалони, супермаркет и няколко ресторанта за бързо хранене.

Клийна намери интернет кафе. Даде фалшиво име и фалшиви документи, за да си осигури достъп до компютър.

Избра машина близо до прозореца и седна с гръб към стената. Логна се и написа телефонния сървър, който използваше сестра й. Бриджит непрекъснато пращаше съобщения на приятелите си. Клийна се беше научила как да изпраща, но получаваше много рядко. От дете предпочиташе да не оставя следи.

На сървъра провери списъка със съобщения на предплатения мобилен телефон, който беше купила на летището. Беше го изхвърлила заедно с дрехите и си купи нов от мола.

По принцип получаваше по едно-две съобщения от Бриджит. Този път бяха четиринайсет. Всичките казваха едно и също.

ОБАДИ МИ СЕ.

Клийна почти чу паниката в гласа на сестра си. Затвори прозореца, хвърли картата за достъп в коша и напусна кафенето.

Върна се на партерния етаж и застана до един от ескалаторите, това й осигуряваше път за бягство и в двете посоки. Наблюдаваше тълпата, оглеждаше хората, за да открие хищнически поглед. Държеше жилетката си отворена, за да може лесно да извади пистолета. Прекалено много хора търсеха професор Лурдс или ръкописа, който беше взел.

Извади мобилния телефон и набра номера на чистия телефон, който беше дала на Бриджит, преди да тръгне от Бостън. Мъчеше се да диша спокойно.

Телефонът иззвъня веднъж, два, три пъти.

Вдигни! Умът й си изпълни с образи на ужасни неща, които можеха да са се случили на сестра й. Споменът за разкъсания и окървавен труп на баща й още я преследваше насън.

Чу се и четвъртият сигнал.

Хората наоколо изглеждаха влудяващо безгрижни. Искаше й се да се раздвижи, да прави нещо, а не да стои така и да се тревожи.

Тогава Бриджит вдигна телефона.

— Ало?

Клийна веднага разбра колко уплашена е сестра й. Бриджит най-често беше щастлива и доволна. А ако не беше, започваше да мрънка, ставаше саркастична и не се търпеше. Но нали такива бяха всички по-малки сестри.

— Ало? — Клийна чу, че гласът й е пресипнал.

— Добре ли си?

Клийна продължаваше да се оглежда. Възможно беше някой да проследява връзката посредством джипиес сателит.

— Добре съм. Как е птичката? — Това беше таен въпрос, който беше измислила, за да се увери, че Бриджит е сама.

— Забрави за кода — отвърна Бриджит сърдито. — Случи се нещо, за което трябва да знаеш. От часове чакам да се свържа с теб.

— Нямах възможност да се обадя. Кажи ми за птичката.

— Няма време за…

— За какво? — отсече Клийна. — Да бъдеш предпазлива? Ако си уплашена, значи точно сега е моментът да внимаваш.

Бриджит изруга. Никога не го беше правила.

Клийна се насили да запази самообладание и да се съсредоточи. Нарочно си бяха създали процедури за безопасност. С баща й винаги ги спазваха.

— Джъгхед — отвърна Бриджит. — Сега доволна ли си?

Имаха птичка, гълъб, бяха я кръстили на любим комиксов герой. Обичаха я, но един ден Бриджит донесе улична котка у дома. Когато се върнаха от училище, котката беше съборила клетката на земята и беше убила Джъгхед. Само главата и краката бяха останали.

Бриджит плака с дни, но никога не забрави, че Джъгхед е бил в по-голяма безопасност сам. Когато имаше непознат в къщата или наблизо, всички бяха изложени на риск.

— Какво има?

— Снощи в бара дойде един човек. Заплаши ме. После ме удари.

Клийна бързо задуши гнева, който се надигна у нея. „Гневният ум е опасен сам за себе си, момичето ми — непрекъснато повтаряше баща й. — Запази гнева за момента, когато имаш нужда от него. Но първо се увери, че е изстинал и се е втвърдил. Тогава ще е опасен за някой друг, не за теб“.

— Добре ли си? — попита Клийна.

— Не, не съм добре. Не знам кой беше този човек. Дойде в бара, изчака да остана сама и ми зашлеви шамар.

— Само те е зашлевил?

— Да.

— Нищо счупено?

— Не, нищо счупено. Но счупи носа на Лиам, когато той се опита да ме защити.

Клийна се опита да си спомни кой беше Лиам. Бриджит вечно говореше за приятели, колеги и младежи. Трудно беше да ги запомни всичките.

— Шефът ми — добави Бриджит.

— Да — отвърна Клийна. — Сега се сетих. Помни: никакви имена.

— Този човек вече знае името ти.

— Някой друг може да не го знае. Поеми си дъх и се успокой.

Бриджит си пое дъх на пресекулки.

— Знаеш ли кой е този човек? — попита Клийна.

— Не.

— Виждала ли си го някога?

— Не мисля.

— Трябва да си сигурна — отвърна Клийна.

— Не знам! Много хора идват в бара.

— Приличаше ли на клиент?

Бриджит замълча за миг.

— Не, беше някак прекалено чист. Издокаран.

— Какво искаше?

— Теб.

— Защо?

— Не каза.

Клийна се насили да остане спокойна.

— Какво каза?

— Каза, че иска да му се обадиш. Остави номер.

— Дай ми го. — Клийна бързо записа номера на бележката от магазина за втора употреба. — Не се връщай в апартамента.

— Няма. Щом като този човек знае, че съм ти сестра и къде работя, вероятно знае и къде живеем.

— Точно така. Продължавай да разсъждаваш толкова ясно и ще се оправим. На сигурно място ли си?

— Да. В…

— Не ми казвай — прекъсна я Клийна. — Може би е добра идея да не ходиш на работа известно време. Там си прекалено уязвима.

— Не мога да не ходя. Обичам си работата.

— Знам.

— А и парите явно не достигат — продължи Бриджит. — Напускаш града така само когато парите не ни достигат. А идва време за таксата.

— Ще има достатъчно пари — отвърна Клийна. Щеше да ги събере, дори да се наложеше да обере няколко дилъра на дрога в Комбат Зоун. — Обещавам. Междувременно искам да си в безопасност.

— Ами ти?

Клийна усети тежестта на чешкия пистолет на кръста си и огледа навалицата в мола.

— Не се безпокой за мен, момичето ми.

— Звучиш като татко, когато ме наричаш така.

— Извинявай.

Бриджит смекчи тона.

— Нямам против. Просто знам, че когато го правиш, си мислиш за него, а ти никога не мислиш за него, освен ако няма сериозен проблем.

— Бих казала, че случилото се с теб е доста сериозно — отвърна Клийна. Потисна гнева, който се надигаше у нея.

— Има и още нещо — каза Бриджит по-тихо.

— Какво?

— Мъжът каза, че ако не му се обадиш, ще ме убие.

Клийна преброи до десет, за да се успокои.

— Още ли си тук?

— Тук съм. Не се тревожи. Ще му се обадя.

— Добре, но тогава ще трябва да се тревожа за теб.

— Ще се оправя. — Клийна се насили да го каже весело, почти безгрижно. — Сигурно е някой клиент, който се е поразгорещил.

— В такъв случай е по-добре да нямаш вземане-даване с него повече.

— Няма. Обещавам. А сега се отърви от този телефон. И аз ще се отърва от моя, така че този номер няма да е валиден вече.

— Минаваме на резервния вариант ли?

— Да.

Резервният вариант беше компютърен контакт само чрез обяви, поместени в популярни сайтове за размяна на информация.

— Сигурна ли си? — попита Бриджит още по-тихо, издавайки страха си.

— Че всичко ще е наред ли?

— Да.

Клийна отговори незабавно и ласкаво:

— Съвсем сигурна съм. — Но сърцето й биеше много по-бързо от обичайното.

— Обичам те — рече Бриджит.

— И аз те обичам, хлапе. — Клийна прекъсна връзката с нежелание. Сълзи напираха в очите й, но не им позволи да се отронят. Огледа отново навалицата, не видя нищо подозрително и се запъти към най-близкото кошче за боклук. Пусна телефона в него и продължи.

„Продължавай да дишаш — повтаряше си тя. — Продължавай да дишаш и се съсредоточи. Който и да е ударил Бриджит, който и да я е заплашил, ще го накараш да си плати“.

Купи предплатена карта от мола и набра номера, който Бриджит й беше продиктувала. Кодът беше на Истанбул, в което нямаше много логика. Защо някой ще ходи в Бостън да заплашва Бриджит, щом като вече е в Истанбул?

Телефонът звънна само веднъж.

— А, госпожице Маккена. Знаех, че ще се обадите, но очаквах да го направите много по-рано.

— Бях заета — отвърна грубо Клийна. — И без имена, иначе затварям.

Това явно свари мъжа от другата страна неподготвен. Тя се възползва от паузата, за да се ослуша за шумове по линията. Гласът звучеше американски и прекалено самоуверено. Този мъж явно бе свикнал да се разпорежда.

— Слушайте — рече той доста по-рязко, — ще го направим по моя начин.

— Не — прекъсна го Клийна и се загледа в небето през витрината на фоайето.

— Сестра ви каза ли какво й обещах да направя с нея, ако…

— Спестете ми го. — Клийна си погледна часовника. — Имате още една минута и двайсет и три секунди, преди да затворя.

— Ако исках да проследя разговора, вече щях да съм го направил.

— Значи работите в някоя от разузнавателните агенции на САЩ? Няма как иначе, щом твърдите подобно нещо, и то без всякакво неудобство.

Мъжът не отговори.

— Не само това — продължи Клийна, — вие сте просто бюрократ. Мишка, която се прави на лъв. — Знаеше, че е опасно да го предизвиква, но това беше единственият начин да разбере повече за него.

Той изруга.

— Виждаш ли колко е лесно? — засмя се тя. — Колкото повече говориш, толкова повече научавам за теб. И трябва да си сигурен, че един ден, когато най-малко го очакваш, ще се приближа зад гърба ти и ще ти прережа гърлото.

— Сестра ти…

— По-голяма опасност от това не може да я грози, така че не си прави труда да ме заплашваш повече. — Биваше си я. Дори и баща й щеше да е впечатлен. — Седемнайсет секунди.

— Струваше ми един отряд — изръмжа мъжът.

— Онези говеда на летището? Моля те. — Клийна зачака мъжът да отхвърли обвинението. Вече беше сигурна, че си има работа с американска разузнавателна агенция, и лесно щеше да разбере коя.

— Затова сега ти ще си моят отряд.

Бинго, помисли си победоносно тя и отсече:

— Осем секунди.

— Искам да не се отделяш от мъжа, когото отвлече, и да ми кажеш какво е намислил. Можеш да ми звъниш на този номер по всяко време, денем и нощем.

— Закъсня. Вече го изгубих.

— В момента е в полицейското управление в Истанбул. Предлагам да идеш там и да го вземеш.

— Щом знаеш толкова много, за какво съм ти аз?

— Действай! И без номера. Ако си послушна, малката ти сестричка ще празнува следващия си рожден ден.

„Но не и ти“, обеща си Клийна.

— Ще ми е от полза да знам защо е толкова важен — рече тя.

— Казват, че любопитството погубило котката. В твоя случай може да погуби сестра ти. Заеми се със задачата. Обади ми се веднага, щом имаш новини, и ми се обаждай поне на всеки дванайсет часа. Знам, че няма да запазиш този телефон, така че няма да се опитвам да ти се обаждам.

Мъжът затвори. Клийна стисна телефона толкова силно, че го счупи. Насили се да издиша дълбоко, после слезе с ескалатора на първия етаж. Изобщо не забави крачка, докато вървеше към предната страна на мола. Мислеше трескаво. Щом като щеше да остава дълго в Истанбул, имаше нужда от припаси.

Но най-вече се нуждаеше от информация. И знаеше откъде да си я набави.

 

 

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

17 март 2010

— Севки, отвори. — Клийна отново потропа на олющената врата. Беше едва 10:37 сутринта, прекалено рано за човека, когото бе дошла да види.

Апартаментът беше дълбоко в сърцето на квартал Зейтин бурну, на шестия етаж на сграда, която беше видяла много по-добри времена. Отстрани на сградата имаше зигзагообразна метална стълба. Клийна си помисли, че изглежда дори по-зле от последния път, когато се бе отбила тук. Още тогава се притесняваше, че стълбата може да се срути, докато се качва по нея. Най-долният етаж на сградата някога бил тъкачна фабрика, но сега служеше за убежище на бездомници.

На вратата нямаше никакъв надпис. Клийна обаче знаеше, че Севки не се е преместил, защото — макар че наемателите не го знаеха — той беше собственик на сградата.

— По-добре си върви и ела по-късно! — извика писклив глас.

Тя се извърна леко с ръка под жилетката и погледна жилищната сграда от другата страна на улицата. Дребна възрастна жена седеше в сенките, подпряна на тесния перваз, и пушеше цигара. Роклята й беше избеляла и протрита, но изглеждаше чиста.

— Този човек — продължи старицата — не става сутрин. Спи по цял ден.

— Благодаря — отвърна Клийна. — Но ще опитам още веднъж. — Махна й и се завъртя към вратата. След миг едно кафяво око се залепи на шпионката.

— За бога! — изръмжа мъжки глас. — Върви си. Ела в по-приличен час.

— Севки, пусни ме, преди да съм изкъртила вратата. — Тя пак изрита вратата, този път по-силно.

— Боже, нямаш ли маниери, жено?

— Не, и срам нямам. Пусни ме, или ще ти се стори, че трите малки прасенца леко са се отървали.

— Доколкото си спомням. Трите малки прасенца побеждават накрая.

— Не и в моя свят.

Севки дръпна резетата, седем на брой, и отвори вратата. Тя беше тежка и увисна на добре смазаните панти. Под олющеното дърво имаше метална плоскост, достатъчно дебела, за да издържи на куршуми и леки гранати. Севки вярваше в безопасността.

— Има ли някой с теб? — попита той, провря глава и огледа улицата.

Клийна го шляпна по тила.

— Глупаво е да си провираш главата така. Някой ще ти я пръсне.

— Не, не, никой няма да ми я пръсне. Знаех, че си тук, и знаех, че си сама. Последвах съвета ти и взех предохранителни мерки. — Севки посочи сградата отсреща. — Погледни под стряхата.

Клийна видя, че там е монтирана малка камера.

— Безжична връзка — обясни Севки. — Виждам всичко на компютъра си.

— Много добре.

Севки се ухили като хлапе. Беше малко по-висок от Клийна и изглеждаше доста тромав. Черната му коса беше гъста и рошава. Краищата на кичурите му бяха сини. Беше облечен с маслиненозелени дочени панталони и черна фланелка с пламъци под зелена риза с костюмиран супергерой с блестящ пръстен. Кръгли очила украсяваха тясното му лице.

— Не съм те виждал отдавна — рече той.

— От няколко месеца — съгласи се Клийна.

— Пет месеца, три седмици и два дни.

Не беше изненадана, че ги е преброил. Севки имаше феноменален ум и точно заради това идваше при него.

— Добре изглеждаш — рече той. — Как е животът?

— В беда съм.

Безгрижното изражение се изпари от лицето му.

— Каква беда?

— От лошите. От онези, дето не знаеш колко са лоши, докато наистина не те застигнат.

— И те е застигнала?

— Да.

— Някоя от тези лоши беди да те е проследила дотук?

— Не, сигурна съм.

Севки отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

— Влизай.