Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (7)

Нищо не е вечно

Сутринта си знаех, че не съм готов да я видя отново.

Събудих се в разкошната лятна вила на И.Д. в Бъркшир, а слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета. Казах си: „Стига глупости.“ Омръзнаха ми всички подхранващи сами себе си лигльовщини, сред които беше и връзката ми с Кандис Буун. Тя разгада лъжите ми преди аз да ги осъзная. „Това семейство Лоутън ти е мания“ — натякна ми веднъж. Не ми казваше нищо ново.

Не бих могъл да твърдя искрено, че още бях влюбен в Даян. Връзката помежду ни никога не бе стигала до такава яснота. И двамата я надраснахме като лози, виещи се нагоре по решетка. Но в разцвета си беше истинска връзка, чувство, което почти плашеше със своята тежест и зрялост. Затова го прикривах толкова неистово. Иначе щях да уплаша и Даян.

Още си позволявах въображаеми разговори с нея, обикновено късно нощем. Бях достатъчно себичен да ми липсва, но и достатъчно разсъдлив да знам, че никога не сме били наистина близки. Охотно бих я забравил.

Само че не бях готов да я видя отново.

 

 

Джейсън седя при мен в кухнята, докато си приготвях закуска. У мен напираше желанието да метна вещите си в колата и да отпраша.

— Разкажи ми какво е станало с „Новото царство“ — помолих го.

— Ти изобщо ли не четеш вестници? Да не заключват в изолатори студентите по медицина?

Разбира се, знаех нещичко за „Новото царство“ — чувах това-онова по новините или от разговори в трапезарията. Знаех, че е вдъхновено от Ускорението християнско движение. Християнско на думи, макар че го заклеймяваха и основните, и фундаменталистките църкви. Привличаше младите и недоволните. Двама мои състуденти се отказаха от следването в първи курс, за да живеят според повелите на „Новото царство“. Смениха несигурните академични кариери с просветление, което не изискваше такова напрежение на мисълта.

— Обикновено движение — започна Джейсън, като онези около милениума. Позакъсня за смяната на хилядолетията, но пък се пръкна точно навреме за края на света.

— С други думи — култ.

— Не съвсем. С термина „Новото царство“ обхващат всички хедонисти в руслото на християнството. Не е култ само по себе си, макар да включва и някои групички, прекланящи се пред нещо. Няма един изявен водач. Няма и свое свето писание, крепят го шепа бунтарски настроени теолози, с които има хлабави връзки — Рейтъл, Лора Грийнгейдж и подобни. — И аз бях виждал книжките им по щандове в магазините. Теология на Ускорението със заглавия под формата на въпроси: Свидетели ли сме на Второто пришествие? Ще преживеем ли края на времето? — Нямат и ясни цели, просто се събират да се сплотят в почивните дни. Гледал ли си видеозаписи от техните сборища, които наричат „екстаз“?

Да, бях ги виждал и за разлика от Джейс, който не беше много наясно с плътските влечения, май можех да разбера с какво привличат. Съборът им в планината през миналото лято приличаше и на балтистки пикник, и на концерт на „Грейтфул Дед“. Огряна от слънцето поляна, диви цветя, церемониални бели роби. До вечерта бяха наклали голям огън, имаше и сцена за музикантите. После робите се свлякоха на земята и започнаха танците, а и по-интимни сценки.

Масмедиите се давеха от пресилена погнуса, но в моите очи всичко изглеждаше очарователно невинно. Нямаше проповеди, просто стотици поклонници се смееха пред озъбената муцуна на гибелта и обичаха ближните си, както биха искали да бъдат обичани. Дисковете с този запис се предаваха от ръка на ръка в студентските общежития из цялата страна, стигнаха и до Стоуни Брук.

— Трудно ми е да проумея какво би привлякло Даян в „Новото царство“.

— Напротив, Разчитат точно на хора като нея. Даян е уплашена до смърт от Ускорението и всичко, което то означава за света, „Новото царство“ е тяхното обезболяващо. Превръща най-големия си страх в обект на обожание, в порта към Небесното царство.

— Откога е свързана с тях?

— Повече от година. Откакто се запозна със Саймън Таунсенд.

— И Саймън ли е от „Новото царство“?

— Уви, той е от най-запалените.

— Ти виждал ли си го?

— Даян го доведе в Голямата къща миналата Коледа. Мисля си, че искаше да позяпа какви фойерверки ще пламнат. Естествено И.Д. не одобри Саймън. Дори се държа враждебно. — Джейсън се понамръщи от спомена. Явно баща му беше прекалил. — Но Даян и Саймън постъпиха според нравите на „Новото царство“ — подложиха и другата буза. Малко оставаше да го уморят с усмивките си. Буквално. Ако бе получил още един благ и всеопрощаващ поглед от тях, инфарктът нямаше да му се размине.

Червена точка за Саймън, казах си аз.

— Значи Саймън й подхожда?

— Той е точно това, което Даян иска. И е точно това, от което тя най-малко се нуждае.

 

 

Появиха се следобед в таратайка на петнайсетина години с ненаситен за гориво двигател. Даян караше, спря и излезе, но багажникът ми пречеше да я видя, затова пък Саймън се показа целият, усмихнат плахо.

Той беше симпатяга. Източил се малко над метър и осемдесет, не изглеждаше хилав, колкото и да беше кльощав. Неговото обикновено, доста продълговато лице се обрамчваше от рошава златиста коса. Носеше дънки и карирана риза, а на лявата си ръка бе вързал навита синя кърпа. По-късно научих, че това е една от емблемите на „Новото царство“.

Даян заобиколи колата и застана до него. И двамата погледнаха засмени до ушите към мен и Джейсън на верандата. Даян също се бе облякла в любимия стил на „Новото царство“ — светлосиня пола до глезените, синя блуза и смешна широкопола черна шапка. Но дрехите много приятно открояваха външността й, внушаваха, че пращи от здраве и простодушна чувственост. И лицето й беше свежо като неоткъсната ягода. Заслони очите си с длан и пак се усмихна сърдечно — преди всичко на мен, както ми се искаше да вярвам. Господи, тази усмивка… И неподправена, и палава.

Губех опора под краката си.

Мобилният в джоба на Джейсън изцвърча. Той погледна кой го търси.

— Трябва да се обадя — прошепна ми припряно.

— Джейс, не ме зарязвай сам тук.

— Ще бъда наблизо, в кухнята, и веднага се връщам.

Шмугна се в къщата тъкмо когато Саймън стовари голямата си платнена торба върху дъските на верандата и изрече оживено:

— Вие сигурно сте Тайлър Дюпри!

Протегна ми ръка и аз я стиснах. Силни пръсти, не много натрапчив южняшки говор. Даян налетя покрай него с вик „Тайлър!“ и ме награби в задушаваща прегръдка. Изведнъж усещах само дъх на слънце от топлата й коса.

Отдръпнахме се на безопасно разстояние един от друг.

— Тайлър! — пак възкликна тя, сякаш се бях превърнал в забележителност. — Толкова добре изглеждаш след всичките тези години.

— Осем — промърморих глуповато.

— Олеле, толкова ли минаха?

Помогнах да замъкнем багажа им вътре, подканих ги да седнат в дневната и припряно отидох да доведа Джейсън, който още си гукаше с мобилния с кухнята. Стоеше с гръб към мен.

— Не — промълви напрегнато. — Дори и Държавният департамент ли?

Спрях като закован. Държавният департамент?

— Мога да се върна до два часа, ако… Оо! Разбирам. Не, няма нищо. Обади се, ако има промени. Да. Благодаря.

Пъхна апаратчето в джоба и чак тогава ме зърна.

— С И.Д. ли говореше?

— Не, с помощника му.

— Нещо не е наред ли?

— Стига, Тай, да не искаш да ти разкрия всичко? — Опитът му за усмивка не беше от най-сполучливите. — Жалко, че чу това.

— Чух само как предложи да се върнеш в столицата и да ме оставиш със Саймън и Даян.

— Ами… може и това да стане. Китайците са се запънали.

— В какъв смисъл?

— Не искат да се откажат окончателно от изстрелването на ракетите. Държат да си запазят и тази възможност за избор.

Атаката с термоядрени заряди срещу обектите над полюсите…

— Нали все някой се опитва да ги разубеди?

— Дипломатическите усилия не секват. Лошото е, че и не постигат нищо. Преговорите не помръдват от безизходицата.

— Значи… мамка му, Джейс! Какво ще стане, ако наистина изстрелят ракетите?

— Какво ще стане ли? Две мощни термоядрени бойни глави ще бъдат взривени съвсем близо до непознати за нас устройства, които някак са свързани с Ускорението. А последствията… много интересен въпрос. Но още не се е случило и може би ще го избегнем.

— Ти говориш за последния ден на Земята или пък за края на Ускорението…

— По-тихо! Имаме гости, забрави ли? Изсилваш се. Това, което китайците са намислили, е безразсъдно, вероятно и безполезно, но дори да се престрашат, едва ли ще означава самоубийство. Каквото и да представляват Хипотетичните, би трябвало да знаят как да се защитят, без да унищожат и нас. А и не е задължително точно онези обекти над полюсите да са устройствата, поддържащи Ускорението. Възможно е да са пасивни наблюдателни платформи, комуникационни модули, дори примамки за отвличане на вниманието.

— Ако китайците все пак изстрелят ракетите, ще научим ли преди взривовете?

— Зависи за кого говориш. Повечето хора май няма да чуят и думичка преди всичко да е свършило.

В този момент се досетих, че Джейсън вече не е само чирак при баща си, а е започнал да създава свои връзки с високопоставени хора. По-късно ми предстоеше да науча още много за фондацията „Перихелий“ и за работата на Джейс там. Засега тя си оставаше част от живота му, за която не знаех нищо. Дори в детството ни той си имаше тайни — извън Голямата къща беше вундеркинд в математиката и с лекота напредваше в елитното частно училище. Вкъщи пак си беше Джейс. Стараехме се да не смесваме тези две страни от живота му.

Но сега сянката, която хвърляше, се бе разширила. Не запълваше времето си, като вдъхва страхопочитание на преподавателя по висша математика в „Райе“, а си извоюваше положение, от което да насочва хода на човешката история.

— Да, ако се случи — добави Джейсън, — ще науча предварително. Ние ще научим. Но не искам и Даян да се тревожи. Нито Саймън, разбира се.

— Чудесно. Ще внимавам да не мисля за това. Краят на света. Голяма работа.

— Нищо подобно. Още не се е случило. Успокой се, Тайлър. Ако си търсиш занимание, сипи нещо за пиене.

Колкото и нехайно да говореше, ръката му трепереше, докато вадеше четири чаши от кухненския шкаф.

Бих могъл да си тръгна. Да изляза, да се пъхна в моя „Хюндай“ и да отпраша надалеч по пътя, преди някой от тях да се е усетил. Мислех си за Даян и Саймън в хола с тяхното хипарско християнство и за Джейсън в кухнята, който чакаше да му съобщят за края на света по мобилния телефон. Нима исках да прекарам последната си вечер с тези хора?

И в същото време се питах: „А с кого?“

 

 

— Запознахме се в Атланта — разказваше Даян. — Държавният университет на Джорджия организира семинар по алтернативни форми на духовност и Саймън бе дошъл да чуе лекцията на Рейтъл. Случайно го срещнах в закусвалнята. Имаше свободни места при него, четеше си „Второто пришествие“, а аз бях сама, затова се настаних на неговата маса и се заприказвахме.

Двамата седяха на жълтия диван до прозореца — Даян подпряна на страничната облегалка, Саймън с изопнат гръб. Усмивката му започваше да ми дотяга. Май никога не изчезваше от лицето му.

Не беше лесно да поддържаме разговора, защото имаше прекалено много нежелани теми. Опитах се да наподобя усмивката на Саймън.

— Значи си студент?

— Бях.

— С какво се занимаваш напоследък?

— Общо взето, пътешествам.

— Саймън може да си го позволи — вметна Джейсън. — Има наследство.

— Кротувай си — скастри го сестра му с рязък глас, който вещаеше сериозна разпра. — Поне този път. Моля те.

Саймън вдигна рамене, без да се засегне.

— Вярно си е. Имам заделени пари. Двамата с Даян се възползваме от този шанс да опознаем по-добре страната.

Джейсън не беше готов да миряса.

— Саймън е свободолюбив човек, не гони кариера.

— Струва ми се, че никой от нас не е напълно свободен — отвърна Саймън, — но наистина не се стремя към кариера. Предполагам, че околните ме смятат за ленив. Да, така е. Моят неизкореним порок. Но бездруго се питам каква ли полза бих допринесъл, като се замисля в какъв свят живеем. — Той ме погледна. — Тайлър, ти си лекар, нали?

— Току-що завърших.

— Според мен си намерил чудесно призвание. Може би най-полезното от всички.

Джейсън обвини заобиколно Саймън, че не е годен за нищо. Саймън пък му натякна, че почти всички професии са безсмислени… освен такива като моята. Все едно да гледаш кръчмарско сбиване, в което побойниците се движат с балетни стъпки.

И все пак почувствах желание да се извиня вместо Джейсън. Той се дразнеше не от възгледите на Саймън, а от самото му присъствие. През тази седмица в Бъркшир уж трябваше пак да се съберем тримата — той, Даян и аз — и да си припомним детството. Но по принуда се озовахме в една и съща къща със Саймън, в когото Джейс виждаше натрапник.

Попитах Даян откога пътуват.

— Около седмица, но ще сме на път цяло лято. Сигурна съм, че Джейсън ти е говорил за „Новото царство“. Но всичко наистина е чудесно! По интернет си говорим с приятели от цялата страна. И можем да отсядаме при тях за по ден-два. Ще ходим на сбирки и концерти от Мейн до Орегон, от юли до октомври.

— Значи ще спестите и от хотели, и от дрехи — озъби се Джейсън.

— Не всяка сбирка е „екстаз“ — тутакси се сопна Даян.

— Май няма изобщо да пътуваме — намеси се Саймън, — ако тази наша вехтория се разпадне. Двигателят не е регулиран, прахосва твърде много гориво. За жалост не знам как да поправям коли. Тайлър, ти разбираш ли от двигатели?

— Малко. — Досетих се, че това е намек да излезем навън, докато Даян се опита да постигне примирие с брат си. — Хайде да го погледнем.

Небето си беше ясно и над изумруденозелената ливада трептяха вълни от топъл въздух. Признавам си, че не слушах внимателно оплакванията на Саймън от двигателя, когато вдигна предния капак на стария „Форд“. Щом беше богат, както подхвърли Джейсън, не можеше ли да си купи по-свястна кола? Дали пък парите му не са в някой фонд под доверително управление?

— Може би изглеждам глуповат — изведнъж каза той, — особено в компанията на хора като вас. Никога не ме е бивало много в науката или техниката.

— И аз не съм специалист. Дори и да понагласим двигателя, задължително е да го провери истински монтьор, щом ще пътувате през цялата страна.

Саймън наблюдаваше ококорен как се занимавам с двигателя.

— Ще се вслушам в съвета ти.

Струваше ми се, че свещите не са в ред. Попитах го дали някога са били сменяни.

— Доколкото знам — не.

А колата бе навъртяла стотина хиляди километра…

Взех инструментите от моята кола, извадих една от свещите и му я показах.

— Ето главната причина за вашите проблеми.

— Това нещо ли?

— И неговите приятелчета. Добрата новина е, че това не е скъпа част. Лошата — че е най-добре да не потегляте наникъде, докато не ги сменим.

— Хъм…

— Можем да отскочим до града с моята кола и да купим нови свещи, ако почакаш до сутринта.

— О, разбира се. Много мило. Не се каним да си тръгнем веднага… освен ако Джейсън не поиска.

— Джейсън ще се успокои. В момента си има някои…

— Не е нужно да ми обясняваш. Джейсън предпочита да не съм тук. Разбирам го, без да се обиждам. Но Даян не искаше да приеме покана, в която се подразбира аз да не дойда. Нищо не пречи да отседна в града.

— Но защо?

Тъй и не проумях как попаднах в това положение — аз увещавах Саймън Таунсенд да остане. Не че знаех и какво да очаквам от срещата с Даян. Неговото присъствие обаче помете надеждите ми в зародиш. Може би за добро.

— Предполагам, че Джейсън ти е говорил за „Новото царство“. С него спорихме за това.

— Каза ми, че вие двамата сте от движението.

— Не се каня да държа вдъхновени речи пред теб. Но ако нещо в движението те смущава, дали не бих могъл да разсея съмненията ти?

— Саймън, за „Новото царство“ знам само каквото са показвали по телевизията.

— Някои го наричат християнски хедонизъм, но аз предпочитам „Новото царство“. Поначало това е идеята му, събрана в две думи. Да осъществим царството Божие на земята преди свършека на света, като го изживеем тук и сега. Да направим последното поколение непорочно като първото.

— Аха… Е, вече си разбрал, че Джейсън не понася добре религията.

— Разбрах, но… Тайлър, не ми се вярва, че му пречи тъкмо религията. Искрено ти казвам — аз се възхищавам от Джейсън Лоутън и не само защото има блестящ ум. Той е един от посветените, ако ми простиш думата. Отнася се сериозно към Ускорението. Колко хора сме сега на Земята? Седем милиарда? Осем? Всеки от тях знае, че звездите и Луната са изчезнали от небето, но продължава да живее със затворени очи. Малцина сме онези, които наистина вярваме в Ускорението. За „Новото царство“ то е важно, както и за Джейсън.

— Но не по същия начин.

— Да, това ни разделя. Два възгледа, които се борят да стигнат до мнозинството. Не след дълго хората волю-неволю ще се изправят лице в лице с истината. Предстои им избор между научното обяснение и духовното проникновение. Ето какво безпокои Джейсън. Защото опре ли до живота и смъртта, вярата винаги надделява. Ти къде би искал да прекараш вечността? В земен рай или в стерилна лаборатория?

За разлика от Саймън не смятах, че отговорът се подразбира. Спомних си какво казал Мак Твен, когато му задали подобен въпрос: „Рая — заради климата, ада — заради компанията.“

 

 

От къщата се чуваха гълченето на Даян и сърдитите, но сдържани реплики на Джейсън. Двамата със Саймън извадихме сгъваеми столове от гаража и седнахме в сянката на навеса.

Врявата вътре полека стихна. След малко Джейсън излезе смирено и помоли да му помогнем с барбекюто. Отидохме с него зад къщата и си поприказвахме любезно, докато се загрее скарата. Накрая излезе и Даян — позачервена, но тържествуваща. Така гледаше винаги след победа в спор с Джейсън: хем високомерие, хем изненада.

Когато се настанихме около масата, Саймън попита:

— Възразявате ли да благословя трапезата?

Джейсън изви очи към тавана, но си замълча. Аз се настроих да изтърпя цяла проповед. Саймън само промълви:

— Дари ни смелост да приемем даровете, що Ти си сложил пред нас и днес, и до края на дните.

Не благодарност, а смелост… Много съвременно. Даян ми се усмихна и стисна ръката на Саймън.

 

 

Слънчевата светлина тепърва гаснеше и комарите още не се бяха развилнели. Ветрецът замря и въздухът се насищаше с мека прохлада.

А другаде всичко се случваше далеч по-шеметно.

Не знаехме (дори Джейсън с неговите дебели връзки още не бе осведомен), че между първата и последната хапка от нашата вечеря китайците напуснали преговорите. Издали заповед за незабавното изстрелване на цял рояк модифицирани ракети „Дон Фън“ с термоядрени бойни глави. Те може би са набирали височина в стремителни дъги, когато ние вадехме бира „Хайнекен“ от хладилника — запотени зелени бутилки, напомнящи ракети.

Разтребихме масата на верандата. Споменах захабените свещи и намерението си да откарам Саймън в града сутринта. Даян зашепна нещо на своя брат, накрая го сръчка с лакът. Джейс най-сетне кимна и се обърна към Саймън.

— До Стокбридж има голям автомагазин, отворен е до девет вечерта. Защо не отидем с теб още сега?

Предлагаше помирение, макар и неохотно. Саймън се опомни от изненадата и отвърна:

— Не бих отказал да се повозя във „Ферари“.

— Ще настъпя газта, ако искаш.

Джейсън намери утеха в шанса да се изфука с колата си и влезе в къщата да вземе ключовете. Аз се озърнах към Даян. Хилеше се самодоволно.

А ракетите „Дон Фън“ са доближавали обвивката на Ускорението, накрая минали през нея в полет към зададените им цели. Странно е да си ги представям как са фучали над Земята, внезапно станала под тях тъмно безжизнена, как са се ориентирали само по програмите в своите компютри, за да се насочат към лишените от всякакви особености туловища, увиснали стотици километри над полюсите.

Досущ като представление без публика, разиграло се прекалено бързо, за да го види някой.

 

 

Осведомените предполагаха (доста по-късно), че взривовете на китайските бойни глави изобщо не са повлияли върху разликите в хода на времето. Но подействаха — и то разтърсващо — върху визуалния филтър около Земята. А как се отразиха върху нагласите на хората спрямо Ускорението…

Както Джейс бе обяснил още преди години, различният ход на времето означаваше, че повърхността на нашата планета щеше да бъде пометена от неимоверни количества радиация, и то изместена към синия край на видимия спектър, ако Хипотетичните не управляваха процеса. Излъчването на Слънцето за три години, събрано в една секунда — предостатъчно да погуби всяко живо същество, да кипне океаните и да препече почвата. Хипотетичните, създали времевата капсула на Земята, ни опазваха от смъртоносните вторични ефекти. Те определяха и колко от собствената топлина и светлина на планетата да бъде излъчена обратно в космоса. Може би затова климатът през последните години беше толкова приятно… равномерен.

Поне небето над Бъркшир беше кристално безоблачно, когато китайските бойни глави достигнали целите си в 7 часа и 55 минути вечерта според часовниците по източното крайбрежие на Щатите.

 

 

Седяхме с Даян в дневната. Телефонът зазвъня.

Дали бяхме забелязали нещо, преди Джейсън да се обади? Промяна в светлината, смътно усещане, че облак може да е заслонил Слънцето? Не. Нищо подобно. Цялото ми внимание бе насочено към Даян. Пиехме студен сок и си бъбрехме за дреболии. Книги, филми. Разговорът ме запленяваше не с думите, а с ритъма, който налучквахме, щом останем насаме. Също както някога. Всеки разговор между приятели или влюбени поражда свои ритми — освободени или спънати, скрити беседи като подземни реки дори под най-скучните реплики. В нашия разговор нямаше нищо интересно, но безмълвната му част беше твърде дълбока, понякога и коварна.

И съвсем скоро започнахме да флиртуваме, сякаш Саймън Таунсенд и последните осем години бяха нищо. Отначало на шега, после — не знам… Казах й, че ми е липсвала.

— Неведнъж ми се искаше да си поприказваме — откликна Даян. — Имах нужда от това. Но или не знаех номера на телефона ти, или си внушавах, че си прекалено зает.

— Можеше да научиш номера. И никога не съм бил чак толкова зает.

— Прав си. По-скоро ме възпираше… моята плашливост.

— Значи съм страшен?

— Не ти, а отношенията ни. Май ми се струваше, че трябва да ти се извиня за нещо. А изобщо не знаех как да подхвана. — Тя се усмихна унило. — И сега не знам.

— Даян, няма за какво да се извиняваш.

— Благодаря ти, но не мога да се съглася. Вече не сме хлапета. Сега съм способна да погледна на миналото малко по-зряло. Бяхме толкова близки, колкото е възможно за двама души, без да имат и физическа връзка. А тъкмо това не можехме да направим. Или дори да споменем. Все едно бяхме дали обет за мълчание.

— Още от нощта, когато звездите изчезнаха — промълвих с пресъхнала уста, ужасен от себе си, но и настръхнал.

Тя направи неопределен жест.

— Онази нощ… Знаеш ли какво си спомням от нея? Биноктара на Джейсън. Докато вие двамата зяпахте небето, аз гледах към Голямата къща. Честно казано, дори не помня звездите. Помня обаче как видях Керъл в една от спалните с един от сервитьорите. Тя беше пияна и му се натискаше. — Даян се засмя смутено. — Това беше личният ми апокалипсис. Всичко, което мразех в семейството си и Голямата къща, събрано в една нощ. Исках да се престоря, че то не съществува. Че ги няма Керъл, И.Д., Джейсън…

— И мен ли?

Тя се премести на дивана и опря длан в бузата ми — така бе потръгнал този разговор. Ръката й беше хладна от чашата.

— За тебе не се отнасяше. Аз бях уплашена, а ти — безкрайно търпелив. Благодарна съм ти за това.

— Но не можехме…

— … да се докоснем. Да.

— И.Д. не би го изтърпял.

Даян си дръпна ръката.

— Нямаше и да научи, ако бяхме поискали. Но си прав. И.Д. ни пречеше. Просмукваше се във всичко като зараза. Мислех си, че е гнусно онова живуркане като безгласна буква, което бе отредил за майка ти. Унизително. Признавам си, че ми беше омразно да съм негова дъщеря. И побеснявах най-много от подозрението, че ако… нещо се случи между нас, може би ще е твоят начин да си отмъстиш на И.Д. Лоутън.

Тя се облегна, леко смаяна от самата себе си.

— Нямаше да е така — уверих я сдържано.

— Аз бях объркана.

— Това ли е „Новото царство“ за тебе? Начин да си отмъстиш на И.Д.?

— Не — отрече Даян, все още усмихната. — Обичам Саймън не само защото разярява баща ми. Тай, в живота нищо не е толкова просто.

— Не би ми хрумнало да намеквам, че…

— Убеди ли се колко е натрапчиво? Някои подозрения направо се промъкват в ума ти и се загнездват. Не, „Новото царство“ не е заради баща ми, а за да открия божественото в онова, което се случи със Земята, и да го въплътя във всекидневието.

— Може би и в Ускорението нищо не е толкова просто.

— Саймън казва, че или ни убиват, или ни преобразяват.

— А на мен каза, че градите земния рай.

— Нали уж християните би трябвало да правят точно това? Да градят Божието царство чрез своя живот?

— Или поне да го градят, като танцуват.

— Все едно слушам Джейсън. Очевидно е, че не съм се захванала да оправдавам всичко в движението. Миналата седмица имахме сбирка във Филаделфия и срещнахме друга двойка на нашата възраст. Приветливи, умни. Саймън реши, че имали „жив дух“. Вечеряхме заедно. После ни поканиха в хотелската си стая и преди да се опомним, вече сипваха кокаин на масата и пускаха порно. Не оспорвам, че и различни особняци се примъкват към „Новото царство“. И за повечето от тях вероучението сякаш го няма, освен като размита картинка на рая. Но в най-добрите си прояви движението е каквото се представя пред хората — искрена жива вяра.

— Вяра в какво, Даян? В екстаза? В безразборния секс?

Съжалих за думите си в мига, когато ги изрекох. Явно успях да я оскърбя.

— Екстазът не е едно и също с безразборния секс. Не и ако го постигнеш наистина. Но в лоното Божие нищо не е забранено, ако няма гняв или злоба, ако изразява не само човешката, а и божествената любов.

И тогава звънна телефонът. Сигурно го погледнах гузно, защото Даян долови изражението ми и се ухили.

Щом натиснах бутона, чух гласа на Джейсън:

— Казах ти, че ще бъдем предупредени. Извинявай. Заблудил съм се.

— Какво?!

— Тайлър… не видя ли небето?

 

 

Качихме се на горния етаж и си избрахме прозорец с изглед на запад. Дръпнах пердетата настрани и Даян ахна.

Нямаше залязващо Слънце… или по-скоро бяха няколко.

Цялата западна половина от небосклона пламтеше. Вместо слънчевия кръг имаше дъга от червеникаво зарево, която обхващаше петнайсетина градуса от хоризонта, а в нея сякаш трепкаха множество кадри от поне десетина залеза. Светлината се менеше като отблясъци от далечен огън.

Не знам колко дълго зяпахме облещени. Накрая Даян смънка:

— Какво е това, Тайлър? Какво става?

Разказах й наученото от Джейсън за китайските ракети.

— Знаел е, че може да ни сполети? — Тя си отговори сама: — Разбира се, че е знаел. — От странната светлина бузите й розовееха като в треска. — Ще ни убие ли?

— На Джейсън не му се вярва. Само че ще подлуди доста хора.

— Но не е ли опасно заради радиацията или нещо друго?

Съмнявах се, без да съм уверен в обратното.

— Да опитаме с телевизията.

Във всяка спалня имаше голям телевизор с плазмен екран, вграден в ореховата облицовка срещу леглото. Предполагах, че ако радиацията е смъртоносна, би смутила и сигнала.

Телевизорът обаче работеше добре и новинарският канал ни показваше тълпи от хора в европейски градове, където беше тъмно… доколкото можеше да притъмнее тази нощ. Опасна радиация липсваше за сметка на необузданата паника. Даян седеше сковано на края на леглото, сплела пръсти в скута си, много уплашена. Седнах до нея.

— Ако това можеше да ни убие, вече щяхме да сме мъртви. Навън залезът прескачаше насечено към здрач. Размитото сияние се избистри в няколко спускащи се слънца, всяко от тях призрачно бледо, после по небето плъзна ярка спирала и угасна.

Седяхме един до друг, докато навън притъмняваше.

И накрая заблещукаха звездите.

 

 

Успях да се свържа с Джейс още веднъж, преди честотата да бъде препълнена от обаждания. Каза ми, че Саймън тъкмо плащал за новите свещи на колата си и небето сякаш избухнало. Бягащи хора вече запушили с колите си пътя от Стокбридж, по радиото съобщавали за отделни грабежи в Бостън и задръствания по големите магистрали. Затова Джейс отбил към паркинга зад един мотел и наел стая за себе си и Саймън. Очакваше, че още сутринта щяло да се наложи да пътува за столицата, но първо щял да остави Саймън в къщата.

После даде своя мобилен на Саймън, аз дадох моя на Даян и излязох от стаята, за да говори на спокойствие с годеника си. Лятната вила изглеждаше зловещо пуста. Обикалях и включвах осветлението навсякъде. Даян ме повика.

— Искаш ли нещо за пиене? — попитах.

— О, да.

 

 

Малко след полунощ излязохме навън.

Даян си придаваше смелост. Саймън й бе дръпнал насърчително слово в духа на „Новото царство“. В теологията на движението нямаше място за обичайното Второ пришествие, Възнесение или Армагедон — Ускорението ги съчетаваше чрез хитроумни доводи за сбъдването на древните пророчества. Саймън й заявил, че щом Бог иска да използва небето като платно, за да ни нарисува голите геометрични форми на времето, значи ще го направи и нашето стъписване и уплаха са напълно подобаваща реакция. Но тези чувства не бива да ни смазват, защото висшият смисъл на Ускорението е да ни спаси — последната и най-прекрасната глава в човешката история.

Излязохме да гледаме небето, защото Даян реши, че това е проява на духовна храброст. По небето пак нямаше облаци, долавяхме дъх на смола. Магистралата беше далеч от къщата, но понякога чувахме слабо вой на сирени и клаксони.

Сенките ни играеха около нас — различни части от небосвода проблясваха ту на север, ту на юг. Седнахме на тревата няколко крачки пред верандата, Даян се облегна на мен и аз обгърнах с ръка раменете й. Е, и двамата бяхме малко пийнали.

Въпреки годините на охладнели отношения, въпреки нелекото ни израстване в Голямата къща и нейното обвързване със Саймън Таунсенд, въпреки „Новото царство“ и дори предизвиканото от термоядрени експлозии пощуряване на небето аз не можех да се откъсна от усещането за допира на нейното тяло. Чудно, но то ми беше толкова познато — извивката на ръката й, в която опирах длан, тежестта на главата й върху рамото ми. Все едно си припомнях.

В небето искряха необичайни гледки. Не истинската светлина на вселената отвъд нашия пашкул, която би ни убила мигновено, а отделни картини, избледняващи като след угасване на лампа. После виждахме същото място, каквото е век или хилядолетие по-късно, сякаш гледахме филм, заснет от сюрреалист. Някои от кадрите бяха разтеглени, звездното или лунното сияние бе превърнато в призрачни кълба, кръгове или дъги. Друг път се появяваха отчетливи образи, които тутакси се стопяваха. На север линиите и кръговете в небето бяха по-тесни, но по-близките до небесния екватор звезди танцуваха в лудешки овали. Пълни луни или тънки сърпове примигваха от хоризонт до хоризонт в бледооранжево. Млечния път се бе слял в ивица бяло мъждукане, изпъстрено от избухванията на умиращи слънца. С всеки полъх на лятната нощ се раждаха или загиваха звезди.

Всичко се движеше по заплетени линии, които подсказваха предълги, все още невидими цикли и периоди. Небето туптеше като сърце над нас.

— Толкова е живо! — промълви Даян.

У нас се е вкоренило предубеждение, обвързано с мимолетното ни съществуване — ако нещо се движи, то е живо, иначе е мъртво. Звездите и планетите също са в движение, но само чрез неизменните закони на притеглянето. И падналият камък не е жив, а орбиталното движение си е все същото падане, но проточено почти до безкрайност.

Ако обаче някой продължи във времето живота ни на мушици еднодневки, както бяха сторили Хипотетичните, разликата се замъглява. Звездите се раждат, живеят и умират, накрая завещават своята пепел от атоми на следващи звезди. Сборът от техните разнообразни движения е невъобразимо сложен, игра на привличане и скорост, която е прекрасна, но страшна. Да, страшна, защото също като при земетръс тези подскачащи звезди правеха временно онова, което трябваше да бъде постоянно и устойчиво. „Нищо не е вечно, всичко тече и се променя.“ Не помнех къде бях прочел тези думи.

— Написал го е Хераклит — отговори Даян.

Дори не знаех, че съм размишлявал на глас.

— През всички онези години, проклетите гадни години в Голямата къща си знаех…

Опрях пръст на устните й. Знаех какво е знаела.

— Искам да се приберем вътре — каза Даян. — Искам да отидем в спалнята.

 

 

Не закрихме прозореца с пердетата. Проблясъците от мятащите се звезди проникваха в стаята и в мрака чертаеха мътно шарките си по кожата на Даян и по моята, както градските светлини се виждат през залято от дъжда стъкло. Не казвахме нищо, думите щяха да ни пречат. Щяха да бъдат лъжа. Любихме се безмълвно и чак накрая открих, че си повтарям: „Нека това е вечно. Само това.“

Спяхме, когато небето е потъмняло отново, а звездните фойерверки угаснали. Нападението на китайците не беше нищо повече от безсмислен жест. Хиляди умряха в повсеместната паника по света, но нямаше преки жертви от взривовете на Земята, а вероятно и сред Хипотетичните.

Слънцето изгря както обикновено.

Събуди ме бръмченето на телефона в къщата. Аз бях сам в леглото. Даян се обади от друга стая, после влезе да ми каже, че говорила с Джейс. Пътищата се разчистили и карал насам.

Тя ухаеше на сапун, дрехите й миришеха на колосан памук.

— Това ли беше? — рекох й. — Саймън идва и двамата потегляте? И тази нощ не означава нищо?

Даян седна на леглото до мен.

— Тази нощ просто не означава, че няма да тръгна със Саймън.

— Очаквах друго.

— Означава повече, отколкото мога да изразя с думи. Но не заличава миналото. Дала съм дума, имам вярата си, а това поставя живота ми в ясни граници.

Не долавях увереност в гласа й.

— Вяра… Само не ми казвай, че наистина вярваш в тези щуротии.

Тя се изправи, свила вежди.

— Може би не вярвам. Може би имам нужда от човек, който вярва.

Събрах си нещата и ги натиках в колата преди да се върнат Джейс и Саймън. Даян гледаше от верандата как затварям багажника.

— Ще ти се обадя.

— Непременно го направи — отвърнах аз.