Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ускорение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Чарлз Уилсън

Заглавие: Ускорение

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-739-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4344

История

  1. — Добавяне

Утрото и вечерта

Стигнах до ниския рид над ранчото на Кондън и спрях така, че колата да не се вижда отдолу. Изключих фаровете и се загледах в осветеното небе на изток преди изгрева — новите звезди се губеха в зловещата му яркост.

Тогава се разтреперих.

Не можех да се овладея. Отворих вратата, тупнах странично и се изправих с огромно усилие. Това си беше страх: не потиснатите опасения на ума, с които живяхме още от началото на Ускорението, а животинска паника, поразила като болест и мускулите, и вътрешностите. Свърши чакането в килията за смъртници. Денят, когато ще изпълнят присъдата.

Питах се дали и Даян е толкова уплашена. Не знаех дали ще мога да я утеша.

Вятърът пак се засили, размята песъчинки и прах надолу по сухия път. Не беше ли предвестник на издутото Слънце, повей от сгорещената половина на планетата?

Приклекнах с надеждата, че не ме виждат, и набрах номера, от който звъня Саймън.

Той се обади след няколко сигнала. Притиснах телефона към ухото си, за да не се чува толкова шумът на вятъра.

— Не бива да го правиш — оплака се Саймън.

— Да не прекъсвам Възнесението?

— Не мога да говоря сега.

— Къде е тя, Саймън? В коя част на къщата?

— Ти къде си?

— На хълма до вас.

Небето изсветляваше с всяка секунда, моравата червенина се простираше до западния хоризонт. Виждах добре къщата. Беше се променило много през годините. Но оборът май беше постегнат и белосан.

Много повече ме смути изкопът успоредно на сградата, който бе затрупан с прясно изкопана пръст.

Нова септична яма? Или масов гроб?

— Идвам да я видя — натъртих.

— Просто не е възможно.

— Предполагам, че тя е в къщата. В някоя от стаите на горния етаж. Прав ли съм?

— Дори да я видиш…

— Саймън, кажи й, че идвам.

Между къщата и обора се мярна силует. Не беше Саймън, нито брат Арън, освен ако не бе отслабнал с петдесетина килограма. Вероятно пастор Дан Кондън. Мъкнеше пълни кофи с вода. И ми се стори, че бързаше. Правеха нещо в обора.

— Тук животът ти е в опасност — предупреди ме Саймън.

Засмях се, нямаше как да се въздържа.

— Ти в обора ли си или в къщата? Кондън сега е в обора, нали познах? Ами Сорли и Макайзък? Как да се промъкна покрай тях?

На тила ми сякаш се лепна топла ръка и аз извих глава.

Усещах натиска на слънчевата светлина. Горният ръб на светилото се показа над хоризонта. Колата, оградата, камъните хвърляха дълги виолетови сенки.

— Тайлър? Няма да се промъкнеш. Трябва да…

Гласът му потъна в гръмко пращене. Мощното излъчване на Слънцето явно бе стигнало до аеростата, който поддържаше връзката. По инстинкт натиснах бутона за повторно набиране, но от мобилния ми телефон вече нямаше полза.

Останах присвит, докато три четвърти от светилото не се издигнаха под хоризонта, ту поглеждах, ту се извръщах вцепенен и боязлив. Огромният диск преливаше в оранжево с яркочервени оттенъци. По него бяха плъзнали черни петна подобно на гноясали циреи.

После станах. Може и да бях мъртъв. Не знаех дали не съм получил смъртоносни доза радиация. Поне засега жегата се понасяше, но на клетъчно равнище вероятно се случваха какви ли не поразии от рентгенови лъчи, пронизващи въздуха като невидими куршуми. Тръгнах надолу по черния път към къщата, откъдето щяха да видят, че не нося оръжие. Никой не ми посегна чак докато пристъпих към дървената веранда. В този миг стокилограмовото тяло на брат Арън Сорли изскочи отвътре и стовари приклад на пушка в слепоочието ми.

 

 

Не ме уби, може би защото не искаше да си цапа ръцете преди Възнесението. Само ме захвърли в празна спалня на горния етаж и заключи вратата.

Минаха два-три часа преди да седна, без да ми се гади.

Щом преодолях световъртежа, отидох до прозореца и вдигнах жълтата хартия, закрила стъклото. Сега Слънцето беше зад къщата и обливаше земята и обора с яростно оранжево сияние. Въздухът беше нажежен, но нищо не гореше. Котка пиеше застояла вода от локва в сенките. Допуснах, че котката ще доживее до залеза. Както и аз.

Опитах се да помръдна вехтата рамка. (Не че бях в състояние да скоча невредим.) Не беше залостена, а по-лошо — обездвижена с клинове и клеясала от боята, нанесена преди много години.

В стаята нямаше нищо, освен леглото и ненужния мобилен телефон.

Съмнявах се, че имам сили да изкъртя дебелата дървена врата. Даян може и да беше в съседната стая, на метри от мен, но нямаше как да науча.

Дори опитите да разсъждавам за това ми навлякоха силна замайваща болка там, където прикладът окървави главата ми, и легнах по неволя.

 

 

До средата на следобеда вятърът стихна. Завлякох се отново до прозореца и зърнах крайчето на слънчевия диск над обора — толкова грамаден, че създаваше илюзията за непрекъснато пропадане, за възможността да протегна ръка и да го докосна.

Стаята се нагорещяваше от сутринта. Нямаше с какво да меря температурата, обаче сигурно стигна четирийсетина градуса. Жега, която не убива веднага. Жалко, че го нямаше Джейсън да ми обясни термодинамиката на масовата гибел. Може би щеше и да ми нарисува диаграма, да ми покаже къде линията минава през точката на смъртта.

Дан Кондън отиде в обора и се върна още два пъти. Имаше нещо от деветнадесети век у него с тази поддържана брада и грозновато лице — дългокрако подобие на Линкълн в сини дънки, крачещо решително. Не ме погледна и когато потропах с юмрук по стъклото.

Удрях и по стените с надеждата, че Даян ще се отзове. Никой не отвърна с нищо.

Пак ми се виеше свят, проснах се на леглото, затворената стая ме задушаваше и потта попиваше в чаршафите.

Заспах или загубих съзнание.

 

 

Събудих се от заблудата, че в стаята е пламнал пожар, но ме бе подвело съчетанието от горещия застоял въздух и немислимо яркия залез.

Пак застанах пред прозореца.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Високи разпокъсани облаци се простираха в притъмнялото небе — оскъдна влага, изтръгната насила от препечената земя. Видях, че някой е преместил моята кола вляво от обора. Ясно ми беше, че са взели ключовете. Бездруго в резервоара не бе останал много бензин.

Но аз преживях деня. И двамата с Даян още бяхме живи. Както и милиони други. Значи ни предстоеше бавен Апокалипсис. Щеше да ни убие градус по градус или като изтърбуши глобалната екосистема.

Подпухналото светило най-сетне се скри и въздухът като че веднага изстина с пет градуса.

Забелязах няколко пръснати над облаците звезди.

Не бях ял нищо, жаждата ме измъчваше. Питах се дали Кондън е намислил да ме убие, като ме лиши от вода… или ме е забравил. Дори не понечих да умувам как пастор Дан Кондън намества събитията в съзнанието си, дали тържествува или се ужасява, или са го обзели и двете чувства.

В стаята притъмня. Нямаше лампа, но чух слабичкото боботене на дизелов генератор, прозорците на първия етаж и оборът се осветиха.

А аз имах само телефона. Извадих го от джоба и го включих разсеяно, колкото да видя блещукането на екранчето.

И ми хрумна още нещо.

 

 

— Саймън?

Тишина.

— Саймън, ти ли си? Чуваш ли ме?

Мълчание, последвано от писклив глас, синтезиран от цифрови импулси.

— Така ме стресна, че щях да пукна на място. Мислех, че това чудо се е повредило.

— Не работи само денем.

Сега Земята ни пазеше от намесата на Слънцето. Дори аеростатите да бяха пострадали (сигналът беше накъсан от смущения), засега препредаваха поносимо.

— Съжалявам, че пострада, но аз те предупредих.

— Къде си? В къщата или в обора?

— В къщата.

— Цял ден не видях жените на Кондън и Сорли, нито децата. И семейство Макайзък не се мяркат. Какво им се случи?

— Заминаха.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Не само Даян се разболя. Първо беше най-малкото момиченце на Теди Макайзък. После синът му, накрая и самият Теди. И когато се видя, че… да де, че са много болни и не оздравяват, ами… натовари ги на пикапа си и си отиде. Жената на пастор Дан се махна заедно с тях.

— Кога беше това?

— Преди два месеца. Жената и хлапетата на Арън също си отидоха малко по-късно. Загубиха вярата си. И се страхуваха да не прихванат нещо.

— Ти видя ли ги да тръгват? Сигурен ли си?

— Защо питаш?

— В онзи изкоп до обора май е погребан някой.

— А, това ли било… Прав си — там заровихме заразения добитък.

— Моля?!

— Един човек… Бозуел Гелър имаше ранчо в Сиера Бонита. Приятел на „Храма на Йордан“ отпреди раздорите. Приятел на пастор Дан. Отглеждаше червени юници, но от Министерството на земеделието започнаха разследване към края на миналата година. Тъкмо щеше да успее! Бозуел и пастор Дан искаха да слеят в една порода всички видове червени юници, каквито ги има по света, защото това символизира покръстването на неверниците. Жертвоприношението също трябва да бъде и истинско, и символично. В края на света Слънцето ще погълне червената юница, а пепелта й ще бъде разпръсната по четирите посоки на света, за да го прочисти от смъртта. Ето какво се случва сега.

— Тук ли държахте тези крави?

— Само малка част от тях. Петнайсетте, които отведохме скришом, за да не ги конфискува Министерството на земеделието.

— Тогава ли се разболяха хората?

— Не само хората. И добитъкът. Изкопахме дългата яма при обора, за да ги заровим там — от кравите за разплод останаха само три.

— И преди смъртта си губеха сили, преплитаха крака и слабееха?

— Да, повечето… Как позна?

— Симптомите на СССС. Кравите са пренесли заразата. От това е болна Даян.

След тежко мълчание Саймън изломоти:

— Не бива да говоря с теб.

— Аз съм в задната стая горе…

— Знам.

— Тогава ела и ми отключи.

— Не мога.

— Защо? Дебне ли те някой?

— Не мога да те пусна просто така. Лошо е и че говорим. Зает съм, Тайлър. Приготвям вечерята на Даян.

— Нима още може да яде?

— Малко… ако й помагам.

— Пусни ме. Няма защо и другите да знаят.

— Не мога.

— Тя се нуждае от лекар.

— И да искам, няма как да ти отворя. Ключовете са у брат Арън.

Помислих и предложих:

— Когато занесеш вечерята на Даян, остави й телефона. Нали е искала да говори с мен?

— Често казва неща, които не мисли.

— И това ли е една от прищевките й?

— Не мога да говоря повече.

— Саймън, само й остави телефона. Саймън?

Нито звук.

 

 

Чаках до прозореца. Пастор Дан се върна в къщата с празни кофи и след малко ги понесе към обора, пълни с гореща вода. Няколко минути по-късно Арън отиде при него.

В къщата останаха Саймън и Даян. Може би той я хранеше.

Осветените цифри на часовника ми отброиха един час.

Чух приглушен шум от затварянето на врата и миг по-късно Саймън отиде в обора.

Не се огледа към прозореца.

Той беше при Сорли и Кондън и ако му стигаше слабоумието да остави мобилния телефон на звуков сигнал, можех да го изложа на голяма опасност. Е, не ме засягаше чак толкова дали ще го сполети зло.

Ако бе оставил телефона на Даян, сега беше моментът.

Набрах номера.

— Да… — Гласът на Даян. — Кой е? — попита малко по-силно.

Задъхваше се немощно. И тези три срички стигаха всеки лекар да се замисли от какво е болна.

— Даян, аз съм — Тайлър.

— Тай… Саймън каза, че може да се обадиш.

Вслушвах се напрегнато, за да доловя думите. Произнасяше ги с гърлото, езика и устните, почти без да напряга белите дробове. Синдромът на сърдечно-съдовата слабост поразява първо тях, а след това и сърцето в опустошение като атака на безмилостна армия.

— Аз съм наблизо, Даян.

— Наблизо. Може ли да те видя?

Идеше ми да издълбая с нокти дупка в стената.

— Скоро ще дойда. Обещавам. Трябва да те измъкнем оттук, за да потърсим помощ. Ще те излекуваме.

Слушах измъченото дишане и не знаех дали още е в съзнание. Тя промълви:

— Аз май видях Слънцето…

— Това не е краят на света. Засега.

— Не е ли?

— Не е.

— Саймън… ще е много разочарован.

— Даян, болна си от „четирите С“. И почти няма съмнение, че семейство Макайзък също са се заразили. Умно са постъпили, че са потърсили помощ. Болестта може да се лекува. — Не добавих: „До определен етап или ако състоянието не е безнадеждно.“ — Но първо трябва да те отведем.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Разбра ли какво ти казах досега?

— Да.

— Готова ли си да тръгнеш?

— Ако е време…

— Крайно време е. Дотогава събирай сили. Но може би ще тръгнем внезапно. Разбираш ли ме?

— Саймън… — чух слабичко. — Разочарован…

Нямаше време за друго.

Заскрибуца ключ. Затворих телефона и го пъхнах в джоба. Вратата се отвори и Арън Сорли запълни рамката с пушка в ръка. Задъхваше се, сякаш бе тичал нагоре по стъпалата. Дръпнах се и раменете ми опряха в стената.

— На твойта шофьорска книжка пише, че си доктор. Вярно ли е?

Кимнах.

— Идваш с мене.

 

 

Сорли ме избута надолу по стълбата и ме подкара към обора.

Ниско на изток луната, оцветена в кехлибарено от раздулото се слънце, беше по-малка и с повече белези. Нощният въздух опияняваше със своя хлад. Вдишвах го с пълни гърди. Облекчението продължи само докато Сорли отвори със замах вратата на обора и ме връхлетя наситена кланична воня на изпражнения и кръв.

— Хайде, влизай — бутна ме той със свободната си ръка.

Над отворена ниша бе закачена халогенна лампа с дебел кабел, проточил се към генератора в дъното, който гъргореше като мотоциклет на високи обороти.

Дан Кондън потапяше ръцете си в кофа с гореща вода. Обърна се, когато влязохме. Не изглеждаше толкова страховит. Всъщност ми се стори смален и измършавял, може би дори в начален стадий на СССС.

— Я затворете тази врата!

Саймън стоеше на няколко крачки от него и ме поглеждаше изнервено.

— Ела тук — заповяда ми Кондън. — Имаме нужда от помощта ти, а май и от знанията ти по медицина.

В нишата кльощава крава лежеше на замърсена слама и се напъваше да роди.

Опашката й бе вързана с връв за врата, да не пречи. Околоплодната ципа се издуваше навън, по сламата имаше петна кървава слуз.

— Не съм ветеринар.

— Знам.

В очите на Кондън напираше едва сдържана истерия — поглед на човек, който е поканил хора на празненство, но всичко е потръгнало накриво, гостите са озверели, съседите се оплакват, от прозорците хвърчат бутилки като снаряди.

— Имаме нужда от още един чифт ръце.

Каквото знаех за разплоден добитък и фермерство, бях го чул от Моли Сийгръм в разказите за стопанството на нейните родители. Никоя от историите не звучеше приятно. Кондън поне си бе набавил най-елементарните неща при раждане на теле — гореща вода, дезинфектиращ препарат, вериги, голямо шише с минерално масло, по което личаха кървави отпечатъци.

— В нея са смесени много породи — заговори той. — Но брат Гелър предупреждаваше, че това увеличава риска от трудно раждане. Често се случвало при кръстоските. Тя ражда от почти четири часа. Трябва да извадим плода.

Редеше думите равно и безизразно, сякаш поучаваше слабоумни. Не го засягаше кой съм и как съм попаднал тук, щом можех да му послужа.

— Искам вода — обадих се аз.

— Ето ти кофа да си измиеш ръцете.

— Не за миене. Не съм пил глътка от снощи.

Кондън замря, сякаш трябваше да обмисли чутото. Накрая кимна.

— Саймън, погрижи се.

Явно Саймън беше момчето за всичко сред тримата. Той наведе глава.

— Ей сега, Тайлър, не се тревожи.

Внимаваше да не срещне погледа ми, докато Сорли му отваряше вратата.

Кондън пак се обърна към изтощената крава. Мухите полепваха нагъсто по хълбоците й. Кондън сипа масло на ръцете си и приклекна да разтвори родилния канал. Лицето му се кривеше от жадно очакване и погнуса. Тъкмо започваше и главата на плода се показа съвсем малко в поредния изблик на кръв и течности въпреки силните контракции на майката. Телето беше прекалено едро. Моли ми бе разказала и за такива случаи. Нямаше да ни е леко.

Никак не ни улесняваше и очевидното заболяване на кравата — от устата й капеше зеленикава слуз, трудно си поемаше дъх и след отслабването на контракциите. Двоумях се дали да спомена на Кондън, че и божествената му юница е заразена.

Пастор Дан или не знаеше, или нехаеше, останал с паство от двама — Сорли и Саймън. Представях си колко могъща трябва да е вярата му, щом не го е изоставила чак до края на света. Изгъгна със същия сподавен истеричен глас:

— Телето… Арън, телето е червено, виж го!

Сорли дойде да надникне в нишата. Телето наистина беше червено, обляно в кръв. И провисваше безсилно.

— Диша ли? — попита той.

— Ще диша — отвърна разсеяно Кондън, наслаждаваше се на искрената си вяра в мига, когато светът ще се понесе във вечността. — Увийте веригите над копитцата, по-скоро!

Сорли ме изгледа красноречиво — „една шибана думичка да не съм чул от тебе!“ — и двамата изпълнихме заповедта, като се оплескахме с кръв до лактите. Израждането на едро теле е и жестоко, и грозно занимание — нелепо сливане на биологията с грубата сила. Нужни са поне двама доста силни мъже. Трябваше да дърпаме веригите в такт с контракциите на кравата, иначе щяхме да я изкормим.

Но това животно беше изтощено до смърт. И нямаше съмнение, че телето също се ражда мъртво.

Двамата със Сорли се спогледахме безмълвно.

— Първата ни работа е да извадим теличката — настояваше Кондън. — После ще я съживим.

Хладен повей откъм вратата. Саймън носеше бутилка изворна вода, зяпаше изцъклено нас и полуизваденото мъртво теле, а лицето му побеляваше смайващо.

— Донесох ти вода — успя да смънка.

Кравата се сгърчи в слаба безполезна контракция. Пуснах веригата.

Кондън промълви:

— Ти си пийни, чадо, за да продължим.

— Трябва да се почистя. Поне да си измия ръцете.

— Чиста гореща вода има в кофите при балите сено. Ама побързай.

Той стискаше клепачи, може би унесен в битката между здравия си разум и вярата.

Измих си ръцете и ги дезинфектирах. Сорли не откъсваше поглед от мен. Държеше веригата, но пушката му беше подръка, подпряна на стената.

Саймън ми подаде шишето и аз се наведох към него.

— Безсилен съм да помогна на Даян, ако не я измъкнем оттук. Разбираш ли? И няма да успея без твоята помощ. Имаме нужда от здрава кола с пълен резервоар, а Даян трябва да е вътре преди Кондън да се убеди, че телето е мъртво.

Саймън ахна:

— Наистина ли е мъртво?!

За щастие Кондън и Сорли не се заслушаха.

— Не диша, а и в кравата животът едва мъждука.

— Но то червено ли е? Цялото? Без бели и черни петънца? Чисто червено?

— Саймън, ако ще да е червено като шибана пожарникарска кола, с нищо няма да помогне на Даян.

Пулеше се в мен, като че ли му съобщих, че любимото кученце е било прегазено на улицата. Питах се кога ли преливащото му самочувствие се е сменило с това тъпо недоумение — изведнъж или радостта от вярата се е процеждала от него като от пясъчен часовник.

— Ако предпочиташ, говори с нея — увещавах го. — Попитай я какво е нейното желание.

Ако тя още беше в съзнание, за да му отговори. Ако помнеше, че й се обадих по телефона.

— Обичам я повече от живота — отрони Саймън.

— Нужен си ни тук! — подвикна ми Кондън.

Изпих наведнъж половината вода от шишето, а очите на Саймън се наливаха със сълзи. Водата беше чиста, свежа и вкусна.

А след малко двамата със Сорли дърпахме веригите, за да помогнем на умиращата крава да роди.

 

 

Най-сетне извадихме телето около полунощ и то се отпусна с подвити предни крака под неподвижното тяло, с безжизнени кървясали очи.

Кондън постоя над телцето. Изви глава към мен.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Не мога да го възкреся, ако за това ме питаш.

Сорли ме изгледа начумерено — „Недей да се гавриш, и без това му е тежко.“

Преместих се тихомълком към вратата. Саймън се изсули час по-рано, докато още се борехме с изобилното кървене, оплескало сламата, дрехите и ръцете ни. През открехнатата врата виждах суетене около колата — моята кола. Мярна се карираната риза на Саймън.

Правеше нещо там и аз се надявах, че знам с какво е зает.

Сорли се взираше ту в мъртвото теле, ту в пастор Кондън. Поглаждаше си брадата, без да забелязва как я цапа с кръв.

— Ако я изгорим…

Кондън го опари с мътен поглед.

— Може би… — упорстваше Сорли.

Саймън отвори докрай вратата и нахлу хлад. Обърнахме се към него.

— Тя е в колата. Готови сме за тръгване.

Говореше на мен, но предизвикателно впи поглед в Кондън и Сорли. Пастор Дан само сви рамене, сякаш земните дела вече не го засягаха.

Аз пък гледах брат Арън, който прекрачи към пушката си.

— Не мога да ти попреча, но излизам оттук — казах му.

Ръката му застина и той се намръщи. Изглеждаше, че се мъчи да подреди в ума си последователността на случките, които го бяха превели до този миг — всяка следваше неизбежно и логично от предишната, а въпреки това…

Отпусна ръката си и рече на пастор Дан:

— Аз пък мисля, че и така може да я изгорим.

Тръгнах към вратата със Саймън, без да се оглеждам. Сорли имаше време да грабне пушката и да се прицели, но не ме беше грижа за това.

— Може да я изгорим преди утрото — чух гласа му. — Преди Слънцето да се покаже отново.

 

 

— Ти карай — помоли Саймън щом доближихме колата. — В резервоара има бензин, има и туби в багажника. Малко храна и още бутилирана вода. Ти карай, а аз ще седя отзад да я придържам.

Включих двигателя и бавно поехме нагоре по склона, край оградата и нататък към магистралата.