Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ускорение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Чарлз Уилсън

Заглавие: Ускорение

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-739-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4344

История

  1. — Добавяне

У дома преди свечеряване

Задържаха ме няколко дни в болница недалеч от Маями, за да зараснат незначителните ми рани. През това време разказвах преживелиците си на федерални следователи и се мъчех да проумея, че Ун е мъртъв. Тогава реших да напусна „Перихелий“ и да открия свой кабинет.

Но нямаше да обявя решението си преди да бъдат изстреляни репликаторите. Не исках да тормозя Джейсън с нови проблеми в толкова важен момент.

 

 

В сравнение с усилията за тераформирането този проект бледнееше. Резултатите щяха да са несравнимо по-величествени и не толкова нагледни, но самата му практичност (няколко ракети и без принуда да се дебне определен момент) го лишаваше от драматизъм.

Президентът Ломакс предпочиташе това да си остане наше начинание. Вбеси европейците, китайците, руснаците и индийците, като реши да не разпространява знанията за репликаторите извън тесния кръг посветени в НАСА и „Перихелий“. По негова заповед бяха премахнати най-съществените части от разпространените версии на марсианския архив. „Изкуствените микроби“ (според президентския жаргон) бяха „технология с висок риск“. Следователно държавата беше задължена да „упражнява контрол“ над информацията, за да предотврати „разпространението на нанотехнологии, водещи до нова, гибелна надпревара във въоръжаването“.

Европейците вдигнаха страшен шум и ООН създаде комисия за разследване, но в свят, където припламваха войни из четири континента, доводът на Ломакс натежаваше на везните. (Макар че, както вероятно би възразил Ун Нго Уен, марсианците бяха живели векове с тази технология… а те не се различаваха чак толкова от земните си прадеди.)

Всичко това допринесе в този ден през късното лято изстрелването от Кейп Канаверал да привлече съвсем рехави тълпи и почти неохотно внимание от медиите. В края на краищата новинарите се чувстваха изцедени от стремежа да узнаят и последната подробност за убийството на Ун.

Все пак си беше поредното шоу и Ломакс пристигна със самолет. И.Д. също прие да бъде уважен с покана и този път нямаше нищо против да се държи прилично.

Сутринта Джейсън и аз потеглихме към ВИП ложите на източния бряг в Кейп Канаверал. Стартовите площадки в морето бяха в добро състояние въпреки ръждата заради солената вода. Построени да издържат на най-мощните носители в годините на тераформирането, те превръщаха съвсем новите ракети „Делта“ в джуджета. Не че различавахме подробности в далечината — само четири бели колони сред мъгливия от изпаренията океан, решетестите конструкции на празни площадки, свързващите ги мостове с релсите, влекачите и корабите на поддръжката, закотвени на безопасно разстояние.

Ломакс се смили над нас и речта му беше кратка. Позова се на наследството, оставено ни от Ун Нго Уен, и на неговата вяра, че мрежата от репликатори, която щяхме да разпрострем в ледените покрайнини на Слънчевата система, скоро ще ни позволи да вникнем в същността и смисъла на Ускорението. Изрече горди слова как човечеството щяло да остави своя следа в космоса.

— Не в космоса, а в нашата галактика — прошепна ми Джейсън. — И… какво означава да оставим следа? Като куче, припикало улична лампа ли? Някой наистина трябва да редактира по-усърдно речите му.

Ломакс слезе от подиума и след познатото обратно броене първата ракета се понесе върху своя огнен стълб към оределия космос отвъд небето.

И докато всички гледаха нагоре, Джейсън затвори очи и събра длани в скута си.

 

 

Отидохме на приема заедно с останалите поканени преди журналистите да ни подхванат за интервю.

Местна кабелна мрежа бе уговорила двадесет минути с Джейсън и десет с мен. Аз бях „лекарят, който се опита да спаси живота на Ун Нго Уен“, а не бях направил нищо друго, освен да угася обувката му и да издърпам тялото под прикритието на колата. Щом проверих за дишане и пулс, стана ясно до болка, че съм безсилен и е по-благоразумно да не се надигам, докато някой не ми се притече на помощ. Точно това повтарях на репортерите и накрая ги отучих да ме разпитват.

Президентът Ломакс влезе, мина да стисне няколко десници и свитата му пак го замъкна нанякъде. И.Д. приклещи Джейсън и мен при шведската маса.

— Както виждам, осъществи желанието си. Няма връщане назад.

— Следователно не си струва да спорим за това — отвърна Джейсън.

През месеците след лечението на Джейсън двамата с Ун бдително наблюдавахме състоянието му. Той мина през всевъзможни неврологични изследвания, дори пак го вкарахме потайно в магнитнорезонансен скенер. Нямаше никакви отклонения, единствените несъмнени физиологични промени се дължаха на оздравяването му от атипичната множествена склероза.

Но у него се появи нещо недоловимо. Веднъж попитах Ун дали у всички хора в Четвъртата възраст настъпват и психически промени.

— Да, в известен смисъл.

От тях се очаквало да се държат различно — и защото това е вероятно, и защото околните разчитат на това.

А Джейсън? Движенията му бяха други. Преди прикриваше болестта си много умело, а сега се набиваше на очи новата свобода в жестовете и походката му. Пак се случваше да изпадне в лошо настроение, но не и да му даде воля. И не псуваше толкова често, тоест рядко пропадаше в онези емоционални ями, в които единственото смислено прилагателно е „шибан“. И беше по-склонен да се шегува.

Както го описвам, изглежда прекрасно. Така е, но всичко това беше на повърхността. Другите промени ме безпокояха повече. Той дотолкова се отдръпна от всекидневното ръководство на „Перихелий“, че подчинените му го осведомяваха веднъж седмично какво става, иначе го оставяха на мира. Започна да чете необработените преводи на материалите по физика в марсианския архив, като заобикаляше наложената секретност или направо я пренебрегваше. Само смъртта на Ун разтърси тази нова безметежност и още не можех да разгадая точно как го обременяваше и наскърбяваше.

— Сам разбираш, че току-що видяхме края на „Перихелий“ — не отстъпи И.Д.

На практика наистина идваше краят. Извън обработката на данните от репликаторите, ако се получат, с „Перихелий“ като гражданска космическа агенция беше свършено. Започваха големи съкращения. Вече уволниха половината помощен персонал. Специалистите намаляваха по-бавно, обикновено подмамени от университети или големи фирми.

— Така да бъде — промълви Джейсън и не схванах дали проявява сговорчивостта на човек от Четвъртата възраст или отдавна потисканата враждебност към своя баща. — Направихме необходимото.

— Стоиш пред очите ми и си позволяваш да произнесеш тази присъда?

— Защото съм убеден в правотата си.

— Има ли значение, че цял живот градих това, което ти току-що изравни със земята?

— Има ли значение… — Джейсън се замисли, сякаш приемаше въпроса на И.Д. сериозно. — Не, в края на краищата няма.

— За Бога, какво те прихваща?! Направи такава огромна грешка…

— Аз не я смятам за грешка.

— … че би трябвало поне да поемеш отговорността за нея.

— Мисля, че направих и това.

— Защото при провал ще обвинят теб.

— И с това съм наясно.

— Ти си човекът, с когото ще си разчистят сметките.

— Ако се стигне дотам.

— Аз не мога да те защитя — предупреди го И.Д.

— Никога не си могъл — отвърна Джейсън.

 

 

Върнах се в „Перихелий“ с Джейсън. Напоследък той караше германска кола с горивни клетки. Тя беше рядкост, защото повечето от нас още имаха коли с бензинови двигатели, конструирани от хора, които не са вярвали, че трябва да мислят за бъдещето. Край нас профучаваха онези, които бързаха да се приберат у дома преди свечеряване.

Казах на Джейсън, че ще напусна „Перихелий“ и ще се заема с частна лекарска практика.

Той помълча, загледан в трепкащия над пътя нажежен въздух.

— Не си принуден да го правиш. „Перихелий“ сигурно ще се пребори да оцелее още няколко години, а аз имам достатъчно власт да те оставя на щат. Или да те наема като личен консултант.

— Тъкмо в това е проблемът, Джейс. Не съм особено необходим. Винаги беше така през тези години.

— Тоест скучаеш?

— Ще бъде приятно разнообразие да се почувствам полезен.

— Как тъй не се чувстваш полезен? Ако не беше ти, сега щях да се возя в инвалидна количка.

— Не аз ти помогнах, а Ун. Аз само държах спринцовката.

— Не бих се съгласил. Ти се грижеше за мен в най-тежкото време и съм ти благодарен. Освен това… имам нужда да говоря с човек, който не се опитва да ме купи или продаде.

— Кога сме си приказвали от душа за последен път?

— Пък и аз може да съм преодолял една медицинска криза, но не се знае няма ли да ме споходи друга.

— Джейс, ти си в Четвъртата възраст. Посещенията при лекар са ти спестени в близките петдесет години.

— И за това знаете само ти и Керъл. Още една причина да не се радвам, че напускаш. — Той се поколеба, но попита: — Защо и ти не се подложиш на процедурата? Ще си добавиш поне още половин век към живота.

Да, бих могъл. Но след петдесет години щяхме да бъдем в хелиосферата на раздуващото се Слънце. Безсмислено.

— Предпочитам да съм полезен сега.

— Твърдо ли си решен да напуснеш?

И.Д. би ми казал: „Остани. Твой дълг е да се грижиш за него.“

И.Д. би могъл да каже какво ли не.

— Твърдо.

Джейсън стисна по-силно волана и се взря в пътя, сякаш видя нещо неописуемо тъжно там.

— Е… Значи не мога да сторя друго, освен да ти пожелая късмет.

 

 

През последния ми ден в „Перихелий“ техниците и секретарките ме поканиха в една рядко използвана заседателна зала на прощална гощавка. Получих подаръци, подходящи за поредния беглец от смаляващата се тукашна общност: миниатюрен кактус в керамична саксийка, чаша за кафе с моето име, игла за вратовръзка във формата на вестителски жезъл.

Джейсън дойде вечерта в моя апартамент с по-съмнителен дар.

Картонена кутия, завързана с връв. Когато я отворих, намерих вътре дебело тесте листове с плътно напечатан текст и шест оптични диска без етикети или надписи.

— Джейс…

— Медицинска информация. Представи си, че е учебник.

— Каква информация?

— От архивите — усмихна се той.

— Марсианските ли?

Джейсън кимна.

— Но тя е засекретена!

— Формално погледнато — да. Ломакс би засекретил и телефонния номер 911, ако имаше надежда да му се размине безнаказано. В това може би има данни, заради които „Пфайзър“ и „Илай Лили“ ще се простят с печалбите си. Но не мисля, че техните проблеми ни засягат. А ти?

— Не, но…

— Нито бих повярвал, че Ун щеше да се съгласи с тази секретност. Затова полека пробутвам части от архивите на хора, заслужили доверието ми. Тайлър, не си длъжен да правиш нищо. Прегледай го или го зарежи, ако щеш го скрий някъде и забрави… няма да се сърдя.

— Страхотно. Благодаря ти, Джейс. Подарък, за който може да ме арестуват.

Той се ухили до ушите.

— Знам, че ще направиш верния избор.

— За който си нямам представа.

— Ще го налучкаш. Разчитам на тебе, Тайлър. След лечението…

— Да?

— Май започнах да виждам света мъничко по-ясно.

Не пожела да обясни думите си и накрая аз пъхнах кутията в багажа. Изкушавах се да напиша на нея „Спомени“.

 

 

Технологията на репликаторите беше бавна дори в сравнение с тераформирането на една мъртва планета. Изминаха две години преди да получим някакво смислено съобщение от семената, които разпръснахме сред късчетата материя в покрайнините на Слънчевата система.

Репликаторите обаче не бяха бездейни, вършеха каквото бе заложено в тях: размножаваха се милиметър по милиметър и век след век, изпълняваха кодовете в своето свръхпроводимо подобие на ДНК. Стига да имаха време, лед и следи от въглеводороди, накрая щяха да пратят вест у дома.

През тези две години си намерих партньор за лекарската практика — Хърбърт Хаким, кротък бенгалец, който бе завършил стажа си по времето, когато убиха Ун. Поехме кабинета на възрастен колега от Сан Диего, който искаше да се пенсионира. Хаким се държеше открито и приветливо с пациентите, но рядко се отбивахме да пийнем по нещо извън работата, а най-личният въпрос, който някога ми зададе, беше защо винаги нося два мобилни телефона.

(Единият за всекидневни нужди, другият — защото това беше последният мой номер, който Даян знаеше. Не че звънна поне веднъж. И аз не я потърсих отново. Но откажех ли се от телефона, тя не би могла да се свърже с мен, а това ми се струваше… нередно.)

Харесвах работата си, общо взето, допадаха ми и пациентите. Занимавах се с огнестрелни рани по-често, отколкото се бях надявал, но живеехме в трудните години на Ускорението. Години, когато всеки човек под тридесетгодишна възраст май носеше една или друга униформа: армията, Националната гвардия, Националната сигурност, частни фирми за сигурност. Години, когато Холивуд бълваше свръхкървави или свръхнабожни филмчета, в които обаче Ускорението не се споменаваше пряко. Съветът по култура и Федералната медийна комисия към президента Ломакс наред със секса и описващите го думи почистиха и Ускорението от „речника на масовите развлечения“.

Същите години, през които бяха приети нови закони, затягащи достъпа до марсианските архиви. Отварянето им за обществеността „би било подобно на пускането в интернет на чертежи и указания за ядрен фугас в куфарче“. Цензурираха дори материалите по антропология в тях — в публичната версия хората от Четвъртата възраст бяха описани като „почитани старейшини“. Нито дума за дълголетието, постигнато чрез авангардна медицина.

Но кому ли бе притрябвало дълголетие? Краят на света наближаваше с всеки изминал ден.

Проблясъците в небето бяха предостатъчно доказателство, ако някой все още се съмняваше.

 

 

Започнаха половин година след първите съобщения за успехи в проекта с репликаторите.

Научавах повечето новини от Джейс два-три дни преди разгласяването им. Нямаше нищо сензационно. Наблюдателен спътник на НАСА и „Перихелий“ записал слаб сигнал от позната комета в Облака на Оорт, далеч отвъд орбитата на Плутон — периодичното некодирано писукане на колония от репликатори, която е близо до пълноценното си състояние. (Или до зрелостта, ако предпочитате.)

Нищо особено, докато човек не се замисли.

Дремещите клетки на напълно нова, създадена от хората биология се настанили върху къс прашен лед в дълбокия космос. Захванали се с мъчително мудната си разновидност на метаболизъм, попивали нищожното стигнало до тях излъчване на Слънцето, използвали го да разградят намерените наоколо молекули вода и въглеродни съединения и създавали свои копия от тази суровина.

За много години колонията достигнала горе-долу размерите на ролков лагер. Вече растяла мъничко по-бързо и отделяла повечко топлина. Била по-топла от околната среда само с частици от градуса (освен при кратките изблици на енергия, свързани с размножаването), но температурата оставала постоянна.

Още хилядолетия (или земни месеци). Подпрограмите в генетичните кодове, които били задействани от температурните разлики, леко променили растежа на колонията. Сега имало различни, специализирани клетки. Пипалца се заравяли в рохкавото ледено ядро, за да търсят още въглеродни съединения.

След време микроскопични, но точно пресметнати струйки пара започнали да забавят въртенето на ядрото (търпеливо, в продължение на много векове). И накрая колонията останала обърната към Слънцето. Обособяването на нови видове клетки се ускорило. Колонията прокарвала въглеродно-въглеродни и въглеродно-силициеви връзки, полека се катерела към следващото равнище на сложност. Така си отгледала чувствителни към светлината точки — или очи — и придобила способността да генерира и да обработва микросигнали в радиочестотите.

Столетията се изнизвали, колонията настройвала и усъвършенствала тези свойства, за да съобщи за себе си с простичкото равномерно цвърчене, каквото би издало току-що излюпило се врабче. Тъкмо него бе засякъл нашият спътник.

По новините говориха за това ден-два (измъкнаха от архивите и записи с Ун Нго Уен, погребението му и изстрелването на ракетите), после забравиха за темата. Нали това беше едва първият етап от плана за репликаторите.

Нищо вълнуващо. Докато не поумуваш трийсетина секунди.

Технология със собствен живот в буквалния смисъл. Веднъж завинаги пуснахме този дух от бутилката.

 

 

Няколко месеца по-късно започнаха проблясъците.

Първият признак за промяна или смущения в мембраната на Ускорението, ако не броим последствията от китайската атака в първите години. И едното, и другото явление се виждаха навсякъде по планетата. Но с това приликите свършваха.

След термоядрените взривове мембраната като че се запъна и се възстанови, имаше разпокъсани кадри от менящо се небе, множество луни и мятащи се звезди.

Проблясъкът беше нещо друго.

Гледах го от балкона на моя апартамент в предградията в топла септемврийска нощ. Всичките ми съседи наизлязоха. Навеждахме се над перилата и бърборехме.

Небето се освети.

Не от звезди, а от безкрайно тънки ивички златист огън, които се кривяха подобно на безвредни мълнии от хоризонт до хоризонт. Местеха се хаотично, някои пулсираха, избледняваха и изчезваха. Понякога блясваха нови. Омайваща и страшна гледка.

В дневната половина от планетата се виждаха трудно, изгубени в сиянието на Слънцето или скрити от облаците. В двете Америки и западна Европа небесното зрелище предизвика тук-там необуздана паника. Та ние очаквахме края на света от толкова години, че не ни се искаше да ги броим. А това изглеждаше като предвестник на истинския завършек.

През нощта имаше стотици успешни или безплодни опити за самоубийство, също и десетки убийства от ярост или милосърдие, и то само в моя град. Никой не можеше да определи броя им по света. Явно имаше мнозина като Моли Сийгръм, които решиха да не дочакат предсказаното кипване на океаните, а да погълнат нещо смъртоносно. И да предложат преди това от същия лек на близките или приятелите си. Мнозина избраха бързия край още щом небето грейна. Както се оказа — преждевременно.

Играта на светлини продължи осем часа. Сутринта вече помагах в спешното отделение на местната болница. До обяд видях седем случая на отравяне с въглероден окис — хората се затваряли в гаражите си и включвали двигателите на колите. Повечето бяха мъртви, а другите през остатъка от съществуването си щяха да бъдат на изкуствено дишане, жертви на напразно усилие да се отърват. Неприятно, но огнестрелните рани в главата са по-грозна гледка. Все си спомнях Ун Нго Уен, проснат на асфалта във Флорида, с шурнала кръв от остатъците на черепа му.

Осем часа, а после небето се опразни отново и Слънцето изгря като солената шегичка в лош виц.

Случи се повторно след година и половина.

 

 

— Приличаш на човек, който е изгубил вярата си — каза ми веднъж Хаким.

— Или никога не я е имал.

— Не говоря за вярата в Бог. Изглежда никога не те е спохождала. Вяра в друго, но не знам какво.

Загадъчна оценка, но започнах да се досещам за смисъла й при следващия разговор с Джейсън. Обади ми се вкъщи.

Щом казах „Ало?“ той заяви:

— Трябва да видиш това по телевизията.

— Кое?

— Включи на някоя новинарска мрежа. Сам ли си?

Да, бях сам по свое желание. Не исках още една Моли Сийгръм да ми отрови живота накрая. Дистанционното беше на масичката, където го оставях винаги.

Видях на екрана шарена графика, чух равен глас и намалих звука.

— Джейс, какво би трябвало да гледам в момента?

— Пресконференция на Лабораторията по реактивно движение. Данните, получени от последния приемник, изведен в орбита.

Тоест данни от репликаторите.

— Влязохме в играта — добави Джейс и аз си представих усмивката му.

Спътникът бе засякъл множество насочени сигнали от околностите на Слънчевата система. Значи поне няколко колонии на репликатори бяха достигнали зрелостта си. Джейсън обясни, че данните били по-сложни. С остаряването колониите забавяли темпото си на развитие, но действали по-целенасочено. Анализирали звездната светлина, изчислявали орбити на планети с невронните си мрежи от силициеви и въглеродни нишки, сравнявали ги с информацията, заложена генетично в тях. Най-малко десетина напълно развити колонии изпратиха тъкмо данните, за които бяха създадени. Четири поредици двоичен код, които ни осведомяваха, че:

1. Това е планетна система с маса на звездата 1,0.

2. В тази система има осем големи планети (Плутон оставаше под границата).

3. Две от тези планети нямат различими особености във видимия спектър, защото са скрити зад мембрани на Ускорението.

4. Докладващите колонии репликатори преминават в размножителен режим, като отделят неспециализирани зародишни клетки и ги изстрелват със струи пара от леда на кометата към съседните звезди.

Според Джейс същото съобщение щели да получат и по-изостаналите колонии, които ще реагират чрез прескачане на излишните дейности и влагане на енергията си в чисто възпроизводство.

С други думи, успешно заразихме външния периметър на Слънчевата система с квазибиологичните системи на Ун.

Които започваха да разпръскват спорите си.

— Не ни казват нищо за Ускорението — натъртих аз.

— Разбира се. Тепърва ще ни кажат. Но тези струйки информация скоро ще се превърнат в потоп. След време ще съставим карта на Ускорението в близките звездни системи… а накрая може би и в цялата галактика. По нея ще си изясним откъде са дошли Хипотетичните, къде са шетали и каква е участта на засегнатите планети, когато звездите им се разширят и догорят.

— Което нищо не променя за нас, нали?

Той въздъхна, сякаш го разочаровах с глупавия си въпрос.

— Вероятно нищо. Но не е ли по-добре да знаем, вместо да гънем в догадки? Дори да се убедим, че сме обречени, може и да научим, че ни остава повече време, отколкото се надявахме. Тайлър, не забравяй, че вършим и друга работа. Заровили сме се в архива на Ун по теоретична физика. Ако си представим модел на мембраната като червеева дупка около обект със скорост, близка до светлинната…

— Ние наникъде не сме се запътили.

Освен презглава към бъдещето си…

— Не сме, но тези изчисления дават резултат, който напълно съвпада с наблюденията ни за Ускорението. Това май ни подсказва с какви сили боравят Хипотетичните.

— Джейс, какъв е смисълът?

— Твърде рано е да го търсим. Аз не вярвам, че знанието може да бъде безполезно.

— Дори ако умираме ли?

— Всеки умира.

— Говоря за гибелта на човечеството.

— Още не е сигурно. Каквото и да представлява Ускорението, не може да е само сложна форма на глобална евтаназия. Хипотетичните непременно са си поставили някаква цел.

Може би. Но аз открих, че съм изгубил именно вярата в това. Вярата във Великото избавление.

Във всички негови разновидности и версии. В последния миг ще сътворим техническото чудо и ще се спасим. Хипотетичните са благи висши същества, които ще превърнат планетата в царство на мира. Бог ще спаси всички ни… или поне искрените във вярата си. Или…

Великото избавление. Захаросана лъжа. Хартиено корабче. Не Ускорението осакати мен и връстниците ми, а измамната надежда на Великото избавление… и нейната цена.

 

 

Проблясъците се появиха отново през зимата на следващата година, продължиха 44 часа и изчезнаха. Повечето от нас започнаха да си мислят, че са нещо като капризи на небесния климат — непредвидими, но и относително безобидни.

Песимистите напомняха, че промеждутъците се скъсяват, а самото явление става по-дълго.

През април проблясъците се проточиха три денонощия и пречеха на сигналите от аеростатите. Породиха нова, макар и по-малка вълна от самоубийства и неуспешни опити — хора, които повече се плашат не от видяното в небето, а от липсата на телефонна връзка и телевизия.

Отдавна не обръщах внимание на новините, но някои въпреки всичко стигаха до мен — разгар на военните действия в Северна Африка и Източна Европа, преврат, извършен от поклонници на култ в Зимбабве, масови самоубийства в Корея. Привържениците на апокалиптични течения в исляма спечелиха убедително изборите в Алжир и Египет. Филипински култ към паметта на Ун Нго Уен (когото те представяха като някакъв пасторален близнак на Ганди) организира обща стачка в Манила.

Джейсън ме потърси още няколко пъти. Изпрати ми по пощата телефон с вградено криптиране. Уверяваше ме, че давал доста „добра защита срещу търсачки на ключови думи“, каквото и да означаваше това.

— Малко ми замирисва на мания за преследване — казах му по телефона.

— В случая е полезна, струва ми се.

Да, ако щяхме да си приказваме за нещо, свързано с националната сигурност. Но отначало не беше така. Джейсън подпитваше за живота и работата ми, каква музика слушам. Досещах се, че се старае да пресъздаде разговори отпреди двайсет-трийсет години — времето преди „Перихелий“, дори преди Ускорението. Отишъл да се види с майка си. Керъл още мерела времето по часовника и броя на опразнените бутилки. Прислугата поддържала чистота и ред. Малко се стъписал, че Голямата къща е като времева капсула, заседнала в първата нощ на Ускорението.

Попитах дали Даян е пращала вести за себе си.

— Даян престана да говори с Керъл още преди да убият Ун. Никой нищо не е чувал за нея.

Попитах го и за репликаторите, защото във вестниците не пишеха нищо напоследък.

— Не си губи времето да търсиш. Лабораторията по реактивно движение крие резултатите — рече той сърдито.

— Толкова ли са лоши?

— Не всичко е толкова зле. Поне доскоро не беше. Репликаторите направиха всичко, на което Ун се надяваше. Изумителни са, Тайлър! Ех, ако можех да ти покажа картите, които съставихме. Почти двеста хиляди звезди в сфера с радиус стотици светлинни години. И сега знаем повече за развитието на звездите и планетите, отколкото астроном от поколението на И.Д. би посмял да мечтае.

— Но няма нищо за Ускорението, така ли?

— Не съм казвал това.

— Е, какво научихте?

— Първо — не сме сами. В тази част от пространството открихме три планети, които не могат да се наблюдават във видимия спектър, горе-долу с размерите на Земята и в орбитални зони, съвпадащи с нашата… поне в миналото. Най-близката е…

— Подробностите не са ми интересни.

— Ако се замислим за възрастта на техните звезди и направим някои обосновани предположения, изглежда Хипотетичните произхождат от областта около ядрото на галактиката. Има и други признаци. Репликаторите намериха две бели джуджета, които са приличали на Слънцето преди няколко милиарда години. Около тях кръжат каменисти планети, но те би трябвало да са изчезнали при разширяването на звездите си.

— Съхранени са от Ускорението?

— Може би.

— Джейс, има ли живот на тези планети?

— Няма как да научим, но не са защитени с мембрани, а сегашната им космическа среда е абсолютно враждебна на живота според нашите представи.

— И какво следва?

— Ами не знам. И никой друг не знае. Очаквахме да имаме основа за по-интересни сравнения, докато мрежата от репликатори се разширява. Всъщност сме създали невъобразимо огромна невронна мрежа. Те общуват помежду си, както невроните си разменят сигнали, само че в мащабите на векове и светлинни години. Събират информация, пресяват я, съхраняват я, изпращат я на нас…

— Какво потръгна зле?

За Джейсън беше мъчително да ми отговори.

— Може би остаряват. Всичко остарява, дори генетичните кодове с висока защита. Или еволюцията им се е отклонила от зададените инструкции. Или…

— Добре де, Джейс, какво стана?

— Постъпващите данни намаляват. Получаваме разпокъсана, взаимно противоречаща си информация от репликаторите, които са най-далеч от Земята. Не е ясно какво означава това. Ако измират, може би се дължи на проявил се недостатък на кодовете. Но и някои от отдавна разположените ретранслиращи ядра също замлъкват.

— Нещо да не си ги е набелязало за мишени?

— Прибързано е да правим такива изводи. Имам друга идея. Когато запратихме тези мъничета в Облака на Оорт, създадохме простичка междузвездна екология — лед, прах и изкуствен живот. Ако не сме се сетили първи? Ако междузвездната екология никак не е проста?

— Тоест там някъде може да има и други видове репликатори?

— Нищо чудно. Ако съм познал, значи се борят за ресурси. И дори се използват едни други като ресурс. Въобразявахме си, че изпращаме нашите устройства в безплодна пустош. Но може да има и конкурентни видове, сред тях и хищни.

— Джейсън… да не мислиш, че някой ги яде?!

— Възможно е.

 

 

Проблясъците се върнаха през юни и се задържаха почти две денонощия.

През август — 56 часа светлини, играещи по небето, и чести смущения в комуникациите.

Когато започнаха отново в края на септември, никой не се изненада. Прекарах първата вечер зад спуснати щори и гледах филм, който бях свалил от мрежата около седмица по-рано. Стар, отпреди Ускорението. Гледах го не заради сюжета, а заради лицата — хората, каквито бяха, преди да прекарат целия си живот в страх от бъдещето. Хората, които понякога говореха за Луната и звездите без ирония или носталгия.

Тогава звънна телефонът.

Не онзи за всеки ден и не криптираният от Джейсън. Разпознах мелодията от три тона незабавно, макар да не я бях чувал от години. Звучеше отчетливо, но слабичко — бях оставил апарата в джоба на яке, което висеше в коридора.

Звънна още два пъти преди да го изровя и да кажа „Ало?“.

Очаквах да е грешка. Очаквах гласа на Даян. Исках да е тя и се страхувах.

Но чух мъжки глас. Със секунда закъснение познах Саймън.

— Тайлър? Тайлър Дюпри, ти ли си?

Имах предостатъчен опит с обаждания в спешното, за да доловя напрежението в гласа му.

— Саймън, аз съм. Нещо лошо ли се случи?

— Не трябваше да ти се обаждам, но не знам кого да потърся. Не познавам нито един лекар наблизо. А тя е толкова зле… Толкова е болна, Тайлър! И не вярвам, че ще оздравее. Мисля, че се нуждае от…

Проблясъкът се намеси и по линията до мен стигаше само пращене.