Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (13)

4.10⁹ г. н.е.

Пътят от Паданг към вътрешността беше стръмен (поне това усещах), понякога гладък като коприна, друг път целият на дупки. Накрая спряхме пред нещо, което в тъмнината ми заприлича на бетонен бункер, но сигурно беше клиника, щом под ярката лампа се виждаше нарисуван червен полумесец. Шофьорът пак се разсърди, когато видя къде ни е докарал — поредното доказателство, че съм болен, а не пиян. Даян пъхна още банкноти в ръката му и го отпрати доволен въпреки уплахата.

Не успявах да се задържа прав и се облягах на Даян, която ловко пое тежестта на тялото ми. Клиниката беше пред нас, от другата страна на пътя имаше бензиностанция, иначе различавах само гора и равна земя, вероятно ниви. Нямаше никого наоколо, докато мрежестата врата на сградата не изскърца тихо и към нас се забърза нисичка закръглена жена с дълга пола и малка бяла шапка.

— Ибу Даян! — възкликна тя приглушено, сякаш дори в този час на безлюдие се опасяваше да не ни подслушат. — Добре дошла!

— Здравейте, ибу Ина — отвърна Даян с уважение.

— А мъжът с вас сигурно е…

— Пак Тайлър Дюпри, за когото ви говорих.

— Твърде болен ли е, за да говори?

— Твърде болен, за да каже нещо смислено.

— Тогава по-скоро да го настаним вътре.

Даян ме крепеше от едната страна, а жената, наречена от нея ибу Ина, ме хвана под дясната мишница. Не беше млада, но силата й ме учуди. От нея лъхаше на канела. Тя сбърчи нос — от мен явно лъхаше на нещо далеч по-неприятно.

Минахме през празна чакалня с евтини плетени и метални столове и влязохме в кабинет за прегледи с напълно съвременно оборудване. Даян ме отпусна на кушетката, а Ина изрече:

— Да видим какво можем да направим за него.

Почувствах се в безопасност и загубих съзнание.

 

 

Събудиха ме глас от далечна джамия, зовящ правоверните към молитва, и ароматът на току-що сварено кафе.

Лежах гол на сламеник в стаичка с бетонни стени и прозорец, който пропускаше единствената светлина вътре — блед предвестник на утрото. Рамката на вратата беше закрита с бамбукова завеса, зад нея се чуваше енергично тракане на чаши и купи.

Дрехите, с които бях дошъл, бяха изпрани и сгънати до постелята. Разпознах краткия промеждутък между два пристъпа на треската и събрах сили да се облека.

Тъкмо пъхах втория крак в крачола и ибу Ина надникна през решетката.

— Значи сте добре, щом ставате!

Съвсем за малко, както се оказа. Тупнах на сламеника. Ина донесе в стаята паница с бял ориз, лъжица и емайлирана чаша. Приклекна до мен и ми посочи с поглед дървения поднос — исках ли нещо?

Открих, че искам. За пръв път от много дни бях гладен. И май ми беше време — панталонът висеше смешно, ребрата ми изпъкваха под кожата.

— Благодаря — казах й.

— Снощи се запознахме — напомни тя, когато ми подаде паницата. — Помните ли? Моля да ме извините за неудобствата, тази стая е подходяща за скривалище, но е неуютна.

Наглед възрастта й беше между петдесет и шестдесет години. По кръглото й лице имаше бръчки. Говореше с напевния индонезийски ритъм, но с подчертано правилно произношение.

— Английският ви е превъзходен — рекох й, защото не измислих друг комплимент.

— Благодаря. Учих в Кеймбридж.

— Филология ли?

— Медицина.

В ориза нямаше много подправки, но беше вкусен. Постарах се да покажа с какво удоволствие го дояждам.

— Искате ли още след малко?

— Да, благодаря.

Ибу е почтителното обръщение към жена в езика минангкабау, пак — към мъж. Значи лекарката беше от тази народност и сега се намирахме в платата на Суматра, може би не много далеч от връх Мерапи. За народа на Ина знаех само каквото прочетох в туристически справочник по време на полета от Сингапур. Наброяваха над пет милиона души и живееха в градове и села из платото, бяха известни с проследяването на потеклото по майчина линия, усета си към бизнес и съчетаването на исляма с традиционната култура адат.

И всичко това изобщо не обясняваше защо съм в стаичка зад кабинета на лекарка от минангкабау.

— Даян още ли спи? Не разбирам как…

— Уви, ибу Даян се върна с автобус в Паданг. Но вие сте в безопасност тук.

— Надявах се и тя да е в безопасност.

— Несъмнено тук щеше да бъде на по-сигурно място, отколкото в града. Но така не бихте се измъкнали от Индонезия.

— Как се запознахте с Даян?

Ина се засмя.

— По чиста случайност! Тя се опитвала да уговори сделка с бившия ми съпруг Джала, който се занимава с внос и износ, както и с други неща. Плъзнала мълва, че „новите реформатори“ проявяват прекален интерес към нея. Работя по няколко дни всеки месец в държавната болница в Паданг и много се зарадвах, когато Джала ми представи Даян, макар че той просто търсеше временно убежище за перспективна клиентка. Толкова е вълнуващо да срещна сестрата на пак Джейсън Лоутън!

Стъписах се.

— Знаете за Джейсън?

— Само каквото можах да прочета и чуя — за разлика от вас не съм имала честта да разговарям с него. О, следях много внимателно новините за Джейсън Лоутън в първите години на Ускорението. А вие сте бил негов личен лекар! И ето ви сега в това килерче на моята клиника.

— Не съм убеден, че Даян е трябвало да говори за тези неща.

Всъщност бях абсолютно убеден, че не биваше да издава нищо. Разчитахме само на своята анонимност, но бяхме разкрити.

Ибу Ина посърна.

— Разбира се, по-добре беше да не изрича това име, но в Паданг е пълно с чужденци, които имат проблеми с правосъдието. Ако пък имат и медицински проблеми, положението им е още по-тежко. Даян изглежда е научила от някого, че и аз, и Джала се възхищаваме на Джейсън Лоутън. Вероятно не е виждала друг изход, щом си послужи с името му. Отначало не й повярвах и потърсих снимки в интернет. Една от неприятните страни в живота на знаменитостите — снимат ги непрекъснато. Както и да е, имаше снимка на семейство Лоутън, направена малко след началото на Ускорението. Познах Даян — казваше истината! Затова повярвах и на думите й за нейния болен приятел. Вие сте бил лекар на Джейсън Лоутън и разбира се, на другия, още по-прочутия…

— Да.

— Малкият чернокож мъж с набръчканото лице.

— Да.

— Чието лекарство ви разболява.

— Чието лекарство, надявам се, накрая ще ми даде по-добро здраве.

— Както се е случило с Даян. Така ми каза. Много интересно — наистина ли има зрелост след зрелостта? Как се чувствате?

— Доста зле, да си призная.

— Процесът още не е завършил, значи имате нужда от отдих. Искате ли още нещо?

— Имах бележници…

— Сложени са при другите ви вещи. Ще ги донеса. Да не сте и писател?

— Само временно. Изпитвам потребност да записвам мислите си.

— Може би ще споделите някои от тях с мен, когато се почувствате по-здрав? Особено за дребния чернокож мъж. Човека от Марс.

 

 

Спах на пресекулки два-три дни и се събуждах изненадан от изтичащото време — внезапно настъпилата нощ или неочакваното утро. Мерех го приблизително по зова за молитва от минарето, шума на колите, варения ориз и подлютените яйца, които ми носеше ибу Ина, изтриването на тялото ми с мокра гъба. Разговорите се процеждаха в паметта ми като пясък през сито. По изражението й познавах, че понякога се повтарям или забравям нейните думи. Светло-тъмно, светло-тъмно… и изведнъж Даян бе коленичила до сламеника заедно с Ина. Двете ме гледаха не особено весело.

— Събуди се — отбеляза ибу Ина. — Моля да ме извините. Ще ви оставя насаме.

Даян беше с бяла блуза, бяла кърпа на главата и широк син панталон. Приличаше на жените, пазаруващи в центъра на Паданг, но с този ръст и бледа кожа едва ли би заблудила някого.

— Тайлър… — Взираше се в мен с големите си сини очи. — Ти внимаваш ли дали пиеш достатъчно вода?

— Толкова зле ли изглеждам?

Тя ме погали по челото.

— Не е лесно, а?

— Не съм очаквал да е безболезнено.

— Още две седмици и край. А дотогава…

Нямаше нужда да ми напомня — лекарството бе започнало да прониква дълбоко в мускулите, в нервите.

— Но тук е добре — добави Даян. — Имаме лекарства срещу спазми, нормални обезболяващи. Ина разбира какво става с теб. — Тя се усмихна унило. — Е, не си го представяхме точно така.

Уповавахме се на анонимността. Всеки пристанищен град около Арката би трябвало да е безопасно място, където американец с достатъчно пари да се скрие в гъмжилото. Спряхме се на Паданг не само заради удобното му разположение — Суматра беше парчето суша най-близо до Арката. Шеметният икономически разцвет и скорошните разпри с правителството на „новите реформатори“ в Джакарта превръщаха града в гнездо на едва укротявана анархия. Намислихме да изтърпя последствията от лекарството в някой безличен хотел, а когато най-сетне бъда преобразен, щяхме да си платим превоза до място, където не би ни сполетяло зло.

Не включихме в сметките си колко е отмъстително правителството на Чайкин, нито пък желанието им да ни превърнат в пример за назидание — и заради тайните, които не издадохме, и заради онези, които разгласихме.

— Оказва се, че съм се набивала на очи на неподходящи места — призна Даян. — Уговорих да ни вземат в две групи рантау, но хората се отказаха и от двете сделки, изведнъж загубиха желание да говорят с мен и проумях, че сме привличали излишно внимание. Консулството, властите на „новата реформа“ и местната полиция разполагат с наши описания. Не съвсем точни описания, но им вършат работа.

— Затова ли каза на тези хора кои сме?

— Казах им, защото вече се досещаха. Не ибу Ина, но бившият й мъж Джала. Той е голям хитрец. Ръководи сравнително законна транспортна фирма. Голяма част от цимента и палмовото масло, които минават през пристанището Телук Баюр, са били в някой от складовете на Джала. От бизнеса с рантау гаданг приходите са по-скромни, но пък не плаща данъци върху тях, освен това претъпканите с емигранти кораби не се връщат празни. Доста пари е натрупал от продажби на крави и кози на черния пазар.

— Като те слушам, той е човек, който охотно би ни продал на „новите реформатори“.

— Ние му плащаме по-добре. И докато не са ни спипали, не му създаваме чак толкова главоболия.

— Ина одобрява ли тези занимания?

— Кои? Рантау гаданг ли? Има двама сина и дъщеря в новия свят. А мнението й за Джала е, че донякъде заслужава доверие — купиш ли го, остава си купен. За нас пък мисли, че сме нещо като светци.

— Заради Ун Нго Уен ли?

— Общо взето — да.

— Имала си късмет, че попадна на нея.

— Не беше само късмет.

— Все пак трябва да се махнем по-скоро.

— Щом се възстановиш. Джала е набелязал кораб за нас — „Кейптаун Мару“. Затова щъкам от тук в Паданг и обратно. Налага се да платя на още хора.

Твърде бързо се превръщахме от чужденци с пари в чужденци, които са имали пари.

— Но е жалко…

— Какво?

Тя кротко плъзгаше пръст по челото ми.

— Че спя сам по принуда.

Даян се засмя и опря длан в гърдите ми. В хлътналите ребра, в кожата, грапава като на алигатор. Не бях чаровна гледка.

— Прекалено горещо е да се гушкаме.

— Горещо ли?

Аз треперех.

— Горкият ми Тайлър!

Щях да я помоля да бъде предпазлива. Затворих очи, а когато ги отворих, Даян не беше в стаята.

 

 

Тепърва предстоеше най-лошото, но следващите дни понесох леко. „Окото на бурята“, както Даян нарече този период. Марсианското лекарство и тялото ми сякаш сключиха временно примирие, за да съберат сили за наближаващата битка. Опитвах да се възползвам от това време.

Изяждах всичко, което Ина ми предлагаше, понякога ставах да се разтъпча из стаята, да върна малко жизненост в мършавите си крака. Ако бях по-бодър, тази бетонна кутийка (бивше складче за лекарства преди Ина да ги премести в по-сигурно помещение с алармена система до клиниката) можеше да ми дотегне като затворническа килия. Аз обаче я чувствах почти уютна. Струпах куфарите в ъгъла и ги приспособих за писалище, пред което сядах на тръстикова рогозка. През високото прозорче се промъкваше светлина.

Оттам надничаше и местно момче, което успях да зърна два пъти. Казах на Ина, тя кимна и след няколко минути домъкна момчето.

— Това е Ен. Той е на десет години. — Бутна го грубичко през бамбуковата завеса. — Много е умен. Иска да стане лекар, когато порасне. Освен това е син на мой племенник. За жалост му е присъщо любопитство, което му пречи да е разумен. Покатерил се върху кофата за боклук, за да види какво крия в задната стая. Непростимо. Ен, извини се на моя гост.

Ен така провеси нос, че се уплаших огромните му очила да не паднат на пода. Смънка нещо.

— На английски! — отсече Ина.

— Извинете!

— Неучтиво, но приемливо. Пак Тайлър, дали Ен може да направи нещо за вас, за да не му се сърдите?

Искаше ми се да го отърва.

— Няма нужда да прави нищо, освен да не нарушава спокойствието ми.

— То се знае, че отсега нататък няма да нарушава спокойствието ви. Ясно ли ти е, Ен? — Момчето сгуши глава в раменете си и кимна. — Но аз имам поръчение за него. Той наминава през клиниката почти всеки ден. Ако не съм заета, показвам му някои неща. Таблото с човешката анатомия. Или лакмусовата хартия, която променя цвета си в оцет. Той все ми разправя колко е благодарен, че му угаждам. Затова като отплата, а и за да изкупи толкова нахалното потъпкване на общоприетия буди, занапред Ен ще бъде съгледвачът на клиниката. Знаеш ли какво се иска от теб, Ен?

Той престана да кима и я изгледа неспокойно.

— Отсега нататък ще използваш за добро зорките си очи и това твое любопитство. Ако някой дойде в селото и разпитва за клиниката — човек от града, особено ако прилича на полицай, — ти ще дотичаш веднага тук да ми кажеш.

— Дори ако съм на училище ли?

— Съмнявам се агентите на „новите реформатори“ да ти досаждат в училище. Когато си там, бъди усърден в учението. Но по всяко друго време — на улицата или около някой уарунг, каквото ще да правиш, ако видиш или чуеш нещо, което засяга мен, клиниката или пак Тайлър — за когото няма да казваш на никого, — ела незабавно при мен. Разбра ли?

— Да.

Момчето смънка още нещо, което не чух добре.

— Не — скастри го Ина, — никакви пари. Що за възмутителен въпрос! Но ако съм доволна, може да има полза за теб. Точно сега никак не съм доволна.

Ен се изсули припряно от стаята, широката бяла тениска се развяваше зад него.

До вечерта започна проливен тропически дъжд и не спря няколко дни, през които писах, спах, храних се, крачих из стаята и търпях.

 

 

В поредната дъждовна вечер ибу Ина изтриваше с мокра гъба люспиците мъртва кожа от тялото ми.

— Разкажи ми нещо, което си спомняш за тях. Искам да си представя какво е да си израснал заедно с Даян и Джейсън Лоутън.

Потопих се във все по-мътното езеро на паметта си, за да търся нещо истинско и символично. Не намерих желаното, но на повърхността изплува картина: звездно небе и дърво, сребриста магнолия.

— Веднъж излязохме на палатки, малко преди Ускорението.

— Само тримата ли? Не бяхте ли още малки за това? Или бяхте с родителите си?

— Не с нашите. И.Д. и Керъл Лоутън всяка година отиваха в някой курорт или пътуваха с туристически кораби, но предпочитаха да са без децата си.

— А майка ти?

— Тя пък предпочиташе да си стои вкъщи. Едни съседи ни взеха на екскурзия в планините Адирондак заедно с момчетата си, които бяха по-големи от нас и дори не ни поглеждаха.

— Но защо… О, бащата сигурно е искал да се подмаже на И. Д. Лоутън? За да измоли после някаква услуга?

— Май беше така, но нито аз, нито Джейсън подпитвахме. Даян може и да е знаела, тя не пропускаше тези подробности.

— Значи отидохте на къмпинг в планината. Сега се обърни на хълбок, моля те.

— Къмпинг от онези, които имат и асфалтиран паркинг. Не попаднахме сред девствена природа. Понеже беше септември, почти не се мяркаха други хора. Опънахме палатките и накладохме огън. Но хлапетата на семейство Фич се свираха в своята палатка и не махнаха слушалките от ушите си. Майката и бащата накрая си легнаха.

— А вие тримата останахте около огъня. Небето виждаше ли се или беше облачно?

— Ясна нощ в ранната есен. Луната още я нямаше, виждаха се много звезди. Нито топло, нито мразовито. Духаше и ветрец, колкото да се чуе как си говорят дърветата.

Ина се усмихна още по-сърдечно.

— Познавам тези звуци. Сега се обърни наляво.

— Отначало ни беше скучно, но щом отвън останахме само ние тримата, започна да ни харесва. Джейс взе фенерче и се дръпнахме встрани от огъня към горичка от магнолии, по-далеч от колите, палатките и останалите. Стояхме на склон, обърнат на запад. Джейсън ни показа зодиакалната светлина над хоризонта.

— Какво е зодиакална светлина?

— Слънчева светлина, отразена от леда в астероидния пояс. Понякога се вижда, ако нощта е тъмна, а въздухът чист. — Е, виждаше се преди Ускорението. Дали още я имаше, или все по-силното излъчване на Слънцето бе помело леда от астероидния пояс? — Издигаше се като топъл дъх през зимата, далечна, рехава. Даян се захласна. Слушаше обясненията на своя брат, а тогава те още я увличаха. Не ги бе надраснала. Вятърът се засили и Джейс насочи лъча на фенерчето към дърветата, за да види Даян движението на клоните им — забавено при големите и ускорено при тънките. Каза, че всеки клон и вейка си имали резонансна честота. Човек можел да си ги представя като музикални тонове. Движението на клоните всъщност било мелодия, която човешкото ухо не долавя — стволът на дървото пее басово, клоните с тенор, а най-тънките вейки свирят на флейти пиколо. Можело да си ги представим и като чисти числа, всеки резонанс от самия вятър до потрепването на листо изграждал уравнение, включено в друго уравнение, което е част от още по-сложно уравнение.

— Много хубаво го описваш — вметна Ина.

— Джейсън го каза по-хубаво. Той като че беше влюбен в света, в градежа му. В неговата музика. Ох…

— Извинявай. А Даян?

— Харесваше й да бъде сестра на Джейсън. Гордееше се с него.

— И на тебе ли ти харесваше да си негов приятел?

— Да, така беше.

— И си бил влюбен в Даян.

— Да.

— И тя в тебе.

— Може би. Надявах се.

— Позволяваш ли да попитам защо не ви потръгна?

— Защо реши, че не ни е потръгнало?

— Веднага се вижда, че и сега сте влюбени. За вас двамата говоря. Но не като мъж и жена, които са били заедно много години. Нещо ви е разделило. Съжалявам, ако съм безочлива в любопитството си.

Да, нещо ни раздели. Много неща. И като че най-очевидното от тях беше Ускорението. Тъй и не разбрах истински уплахата й — Ускорението сякаш беше предизвикателство и укор към всичко, което й помагаше да намира сигурност.

Бездруго не я намираше в Голямата къща, а накрая загуби опора и в Джейсън. Научните идеи, които й поднасяше като чудати подаръци, отначало вдъхваха увереност — уютните световни линии на Нютон и Евклид. Но с времето ставаха необичайни и тя се отчуждаваше от тях. Константата на Планк, според която под определена дължина нещата вече не бяха неща. Черните дупки, затворени от собствената им немислима плътност в съществуване извън причината и следствието. Вселена, която не само се разширяваше, но и напредваше все по-шеметно към своя край.

Когато настъпи Ускорението, сигурно й е изглеждало като чудовищно потвърждение на възгледите му за света, особено защото Джейсън беше обсебен от него. Безспорно и другаде имаше разумен живот, още по-безспорно беше, че той напълно се различаваше от нас. Безмерно могъщ, ужасяващо търпелив и равнодушен към страха, който насади в нашия свят. Човек лесно би си представил Хипотетичните като свръхинтелигентни роботи или неразбираеми енергийни същества. Нямаше място за докосване, целувка, сгрята постеля или думи на утеха.

Затова Даян се изпълни с яростна лична омраза към Ускорението и си мисля, че накрая тъкмо тя я тласна към Саймън Таунсенд и „Новото царство“. Тази теология превърна Ускорението в свещено, но и подчинено събитие. Необятно, само че не колкото Авраамовия Бог. Разтърсващо, но не като разпънатия Спасител и една празна гробница.

Щом ме изслуша, Ина каза:

— Сам разбираш, че не съм християнка. Не съм и толкова правоверна мюсюлманка, че местните власти да са доволни от мен. Нали съм си покварена от безбожния Запад. Но дори в исляма има подобни движения. Хората дърдорят за имам Махди и за Ал-Даджал, защото си въобразяват, че така всичко става по-смислено. Готово, свършихме за днес — обяви тя, щом изтри и ходилата ми. — Отдавна ли знаеш всичко това за Даян?

Чувствах, предполагах, досещах се… но не можех да кажа, че знам.

— Значи марсианското лекарство ще оправдае надеждите ти — подхвърли на излизане Ина, понесла стоманеното легенче с топла вода и натопени в нея гъби.

Остави ми повод за размисъл в тъмата.

 

 

Клиниката на ибу Ина имаше три входа. Веднъж тя ми показа всичко в сградата, след като и последният пациент си бе тръгнал с бинтован пръст.

— Това изградих през живота си. Може да си помислиш: „Не е кой знае какво.“ Но хората в това село се нуждаеха от място, което да е по-близо от болницата в Паданг — тя е далеч, а ако се наложи да пътуваш с автобус или пътищата са трудно проходими…

През вратата отпред влизаха и излизаха нейните пациенти.

Вратата отзад беше здрава, обкована с метал. Ина оставяше малката си кола, задвижвана от горивни клетки, на отъпканата пръст зад сградата. Влизаше през тази врата сутрин и я заключваше на излизане вечер. Моята стая беше до нея и свикнах с дрънченето на ключовете малко след първия молитвен зов от джамията, до която имаше половин километър.

Третата врата беше отстрани, до нея се стигаше по къс коридор с тоалетна и наредени шкафове. Оттам внасяха доставките и Ен обичаше да се шмугва тъкмо през тази врата.

Ина го бе описала правдиво: свенливо, но достатъчно умно хлапе да си извоюва диплома на лекар, която беше съкровената му мечта. Ина добави, че родителите му не са богати, но ако получи стипендия и се прояви в новия университет на Паданг, а после измисли как да си набави пари, за да учи медицина…

— Тогава селото може и да се сдобие с още един лекар. Този път извървях и аз.

— Убедена ли си, че той ще се върне да лекува хората тук?

— Защо не? Заминаваме, а после се връщаме.

Тя сви рамене, сякаш за нея това се подразбираше. Точно така си беше за нейния народ — рантау, обичаят да бъдат изпращани млади мъже в чужди страни се вместваше напълно в адат, системата от традиции и задължения. Колкото и да я подронваха последните три десетилетия на досег със съвременността, още беше сърцевина на техния живот.

Въпреки предупреждението да не ми досажда Ен постепенно загуби страха си от мен. Ибу Ина му разрешаваше, ако не ме мъчеше пристъп на треската, да усъвършенства английския, като ми носи гозби и ги назовава: силомак, лепкав ориз; синганг аям, подправено с къри пиле.

Ина делеше малка къща с няколко свои роднини, но напоследък оставаше да спи в един от кабинетите. Не ми се вярва да беше по-удобен от моята пуста килийка. Понякога си тръгваше заради задължения към рода. Първо проверяваше температурата и общото ми състояние, запасяваше ме с вода и храна и ми оставяше пейджър за всеки случай. Оставах сам, докато ключът й не изчегърта във вратата на другата сутрин.

Една нощ се събудих посред лудешки оплетен сън. Страничната врата се тресеше, защото някой напъваше бравата. Не можеше да е Ина. Часовникът ми показваше полунощ. Някои селяни може би се заседяваха в местен уарунг, коли профучаваха по главния път. Дали идваше пациент с надеждата, че Ина не си е тръгнала? Или някой наркоман си търсеше дроги…

Шумът спря.

Подпрях се тихо и облякох дънки и тениска. Стаичката ми тъмнееше, светлина нахлуваше само през прозорчето, което изведнъж бе закрито. Вдигнах поглед — главата на Ен се очертаваше като зареяна планета.

— Пак Тайлър! — чух шепота му.

— Ен, стресна ме.

Силата просто се изцеди от краката ми и трябваше да се подпра на стената.

— Пуснете ме вътре! — настоя момчето.

Зашляпах бос към страничната врата и дръпнах резето. В коридора проникна топъл влажен полъх. Ен притича до мен.

— Искам да говоря с ибу Ина!

— Не е тук. Какво има?

Личеше, че не знае що да стори. Намести очилата си с пръст.

— Но аз трябва да говоря с нея!

— Тази вечер се прибра в дома си. Нали знаеш къде живее?

Ен кимна намусен.

— Ама тя ми каза да дойда тук, ако някой непознат попита за клиниката.

— Тя не е… — Значението на думите му проби мъглата на прокрадващата се треска. — Ен, някой в селото разпитва ли за ибу Ина?

Накрая го убедих да ми обясни. Живееше със семейството си в къща зад уарунг (сергия за храна) насред селото, само през три врати от канцеларията на кмета — кепала деса. Когато сън не го ловял, Ен можел да си лежи в стаята и да се заслушва в разговорите на хората, събрали се пред сергията. Така натрупал цяла енциклопедия от селски клюки, макар и да не разбирал всичко. Вечер там сядали на раздумка мъжете — бащата, чичовците и съседите на Ен. Но тази вечер двама непознати пристигнали с лъскава черна кола. Пристъпили нагло към сергията и без да се представят, попитали как да стигнат до местната клиника. Никой от тях не приличал на болник. Носели градски дрехи, държали се грубо и по всичко изглеждали като ченгета. Затова баща му ги упътил оплетено, тъй че да поемат в тъкмо обратната посока на желаната от тях.

Но те непременно щяха да намерят клиниката на Ина в не чак толкова голямото село. Ен се облякъл, измъкнал се незабелязано от къщата и дошъл тук, за да спази уговорката си с ибу Ина и да я предупреди за опасността.

— Чудесно си постъпил — похвалих го. — Сега трябва да отидеш в нейната къща и да й съобщиш.

А през това време аз щях да си събера нещата и да се отдалеча от клиниката. Намислих да се скрия в оризищата, докато полицаите се махнат. Имах сили да го направя. Може би.

Ен обаче се дръпна по-далеч от мен.

— Тя каза да я чакам тук.

— Вярно, но нали ще се върне чак сутринта?

— Тя спи тук повечето нощи.

— Не и тази вечер. Честна дума. Ен, може да стане опасно. Не разбираш ли, че онези двамата може да са врагове на ибу Ина?

Момчето явно се поддаваше на вродения си инат. И още не беше готово да ми се довери докрай. Постоя ококорено, шмугна се покрай мен и хукна из клиниката с викове „Ина! Ина!“.

Втурнах се подире му и в движение включвах осветлението навсякъде.

В същото време се опитвах да разсъждавам логично. Грубияните, които търсеха клиниката, може да бяха от силите на „новите реформатори“ в Паданг или местни ченгета, или работеха за Интерпол, Държавния департамент или която ще да е служба, използвана като ковашки чук от правителството на Чайкин.

Ако търсеха мен, дали вече бяха разпитали Джала, бившия съпруг на Ина? Дали бяха арестували Даян?

Ен се навря слепешком в тъмен кабинет, удари си челото в ръба на кушетката и тупна по задник. Когато го доближих, плачеше безмълвно и уплашено. Над лявата му вежда се издуваше цицина, но нямаше нищо страшно.

Докоснах рамото му.

— Тя не е тук. Наистина. И аз знам много добре, че не би искала да стоиш тук в тъмното, когато може да ти се случи нещо лошо. Ина не иска това, нали?

— Ъхъ… — неохотно призна той.

— Тогава бягай у дома и не мърдай никъде. Аз ще се погрижа за всичко, а утре и двамата ще се видим с ибу Ина. Така не е ли най-разумно?

Ен се постара да прогони страха с умислено изражение.

— Май да.

Помогнах му да се надигне от пода.

В този миг пред клиниката изхрущя чакъл под гумите на кола и двамата веднага приклекнахме.

 

 

Провряхме се бързешком в приемната и аз надникнах през бамбуковите щори, а Ен се криеше зад гърба ми, стиснал тениската ми с юмручета.

Огряната от Луната кола бе спряла с работещ двигател. Не познавах модела, но по мастиления блясък прецених, че е нова. Вътре просветна пламъче, сигурно от запалка. А после ослепителен лъч на мощно фенерче зашари от дясната седалка. Плъзгаше сенчести ивици от щорите по плакатите на стената, разясняващи хигиената. Присвихме се. Ен изхлипа.

— Пак Тайлър…

Затворих очи и открих, че не е лесно да ги отворя. Зад клепачите ми избухваха огнени колела и звездни въртележки. Треската.

— Пак Тайлър!

Точно сега ли…

— Ен, иди при страничната врата.

— Елате с мен!

Уместен съвет. Озърнах се към прозореца. Фенерчето бе угаснало. Станах и поведох Ен покрай шкафовете. Вратата зееше отворена. Нощта беше измамно тиха — отъпкана пръст, после оризище, а зад него чернеещи палми, които полека клатушкаха короните си.

Тази страна на сградата не се виждаше от колата.

— Тичай право към гората.

— Знам пътя…

— Стой настрана от пътя. Скрий се, ако е нужно.

— Ясно. Елате с мен!

— Не мога.

Казах го в буквалния смисъл. В сегашното ми състояние беше нелепо да бягам заедно с това десетгодишно момче.

— Но…

Побутнах го напред с молба да не губи повече време. Той изчезна с почти плашеща бързина в сенките — тих, малък, заслужил възхищението ми. Завидях му. От другата страна се отвори врата на кола.

Луната беше в три четвърти, по-червеникава и малка, а и обърната различно към Земята. Онзи тъмен овален белег по повърхността й — нов, но вече и прастар, бе останал от съкрушителен сблъсък, разтопил реголита от полюса до екватора и забавил отдалечаването на естествения ни спътник.

Двамата полицаи заблъскаха с юмруци по предната врата, обявиха наежено кои са и натиснаха дръжката.

Сетих се за багажа в задната стаичка. Там имаше не само дрехи, а бележници и дискове, късчета цифрова памет. Там бяха и издайническите шишенца с бистра течност.

Върнах се в клиниката, но преди това залостих страничната врата. Пристъпях и се ослушвах за полицаите. Не знаех дали ще обиколят зданието отвсякъде или ще упорстват пред входа. Треската обаче се засилваше устремно и чувах какво ли не, едва ли повечето звуци бяха истински.

В скривалището ми лампата не беше светната, помагаха ми само лунните лъчи и опипването. Отворих единия куфар, натъпках вътре снопа изписани листове, вдигнах куфара и залитнах. Взех и втория куфар, за да уравновеся товара, но така почти нямах сили да помръдна.

Вдишах дълбоко няколко пъти и пак се напънах. Натъкнах се на загадка — куфарите бяха още по-тежки. Исках да си внуша, че мога да се справя, но изтърканите думи не убеждаваха, само отекваха в главата ми, издула се до размерите на катедрала.

Сега шумът долиташе откъм задния вход, който Ина заключваше с катинар. Дрънчеше метал, бравата скрибуцаше. Изглежда се опитваха да изкъртят нещо с лост. Неизбежно беше двамата да се отърват от катинара съвсем скоро и да влязат.

Заклатушках се отново към средната врата, дръпнах резето и я открехнах със сляпата надежда, че никой не стои отвън. И не заварих никого. Двамата бяха отзад. Мърморенето им, докато разбиваха вратата, едва се долавяше в крякането на жабите и шумоленето на вятъра.

Не знаех ще се довлека ли до оризищата преди да ме зърнат. Не знаех дали няма да падна преди това.

Отекна трясък, когато катинарът се откъсна, и си рекох, че за мен това е като стартов пистолет. Хванах куфарите и се затътрих бос в звездната нощ.