Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (12)

Кадри от екопоезата

Джейсън предложи да се настаним в Кокоа Бийч и да го почакаме там, щял да дойде на другия ден. В момента още търпял набезите на журналисти, но се погрижил да е свободен преди изстрелването на корабите — не искал и тогава екип на Си Ен Ен да му досажда с тъпи въпроси.

— Прекрасно — одобри Даян, щом й предадох думите му. — Ще мога аз да му задавам тъпи въпроси, колкото си искам.

Успях и да уталожа страховете й за неговото състояние — Джейсън не умира, а дори да има временни притеснения със здравето, това си е негова работа.

Използвах служебната си карта от „Перихелий“ и връзките си с Джейсън, за да наема два съседни апартамента в „Холидей Ин“ с изглед към Кейп Канаверал. Скоро след началото на проекта „Марс“ (щом възраженията на Управлението за опазване на околната среда бяха отбелязани в протокола и отхвърлени) дванадесет стартови площадки бяха построени и закотвени в плитчините около бреговете на остров Мерит. Тъкмо тях виждахме най-добре от хотела. Гледката се допълваше от паркинги, опустели през зимата плажове и синя вода.

Стояхме на балкона в нейния апартамент. Канехме се да слезем в ресторанта и безстрашно да опитаме гозбите там. На всеки друг балкон, който беше достъпен за погледите ни, стърчаха камери — журналистите си бяха харесали този „Холидей Ин“. Нямаше как да видим залязващото Слънце, но светлината му правеше далечните опори и ракети някак невеществени, превръщаше ги във видения за дванадесет гигантски робота, устремили се към фантастична битка насред Атлантика. Даян се дръпна от парапета, сякаш видяното я плашеше.

— Защо са толкова много?

— Екопоеза чрез артилерийска канонада — подхвърлих аз.

В смеха й имаше намек за укор.

— Това да не е някой от изразите на Джейсън?

Всъщност не беше. Думата „екопоеза“ е измислена от Робърт Хейнс през 1990 година, когато тераформирането още било абстрактна научна идея. Означаваше създаването на саморегулираща се анаеробна биосфера там, където не е съществувала. Напоследък с тази дума обозначаваха всяка чисто биологична промяна на Марс. За да се раззелени тази планета, имахме нужда от два различни подхода в планетарното инженерство — грубо тераформиране, за да се повишат температурата на повърхността и атмосферното налягане до праг, по-подходящ за живота, и екопоеза — чрез микроби и растения да подготвим почвата и да наситим въздуха с кислород.

Ускорението вече бе свършило по-трудната част от работата. Всяка планета в Слънчевата система (без Земята) се затопляше. Значи ни оставаше по-изтънчената част — самата екопоеза. Имаше много възможности, много организми за подбор — от бактериите в скалите до алпийските мъхове.

— Канонада — досети се Даян, — защото изпращате всички.

— И в максималните количества, които можем да си позволим. На никой отделен организъм не му е гарантирано да се приспособи и да оцелее. Но поне един от тях може и да успее.

— Или повече от един.

— Още по-добре. Искаме цялостна екология.

Затова имаше последователност в изстрелването на корабите. Първата вълна носеше само анаеробни и фотоавтотрофни организми — прости форми на живот, които нямат нужда от кислород и получават енергия от слънчевата светлина. Стига да се закрепят и да умират в достатъчни количества, щяха да създадат слой биомаса, който да подхранва по-сложни екосистеми. След година втората вълна щеше да понесе организми, отделящи кислород. Последните кораби без хора в тях щяха да бъдат натоварени с примитивни растения, които да закрепят почвата и да регулират цикъла на изпаряване и валежи.

— Изглежда толкова неправдоподобно.

— В такива времена живеем. И успехът не е предопределен.

— А ако всичко се провали?…

Вдигнах рамене.

— Какво губим?

— Много пари. И много труд.

— Не се сещам в какво е по-добре да бъдат вложени. Да, това е хазартен залог, но възможната печалба оправдава всякакъв риск. И поне досега беше полезно за всички — поддържаме духа у дома и поощряваме международното сътрудничество.

— Само че подвеждате повечето обикновени хора. Убедихте ги, че Ускорението е нещо, с което сме способни да се справим чрез технологиите.

— Не трябваше ли да кажеш „дадохте им надежда“?

— Надежда чрез заблуда. Ако се провалите, няма да им остане никаква надежда.

— Даян, ти какво би искала да сторим? Да не ставаме от молитвените килимчета ли?

— Молитвата не е равносилни на поражение. При успех следващият етап е изпращане на хора, нали?

— Да. Щом направим планетата зелена, ще изпратим хора.

Далеч по-сложно начинание, а и съмнително от нравствена гледна точка. Одобрените кандидати щяха да бъдат изпращани на групи по десетима. Налагаше се да издържат непредвидимо дълъг полет в нелепа теснотия и с ограничени припаси. След това — навлизане в атмосферата с почти гибелно спирачно ускорение след месеците в безтегловност, а накрая и опасно спускане към повърхността. Ако им провърви докрай, а оскъдното снаряжение за оцеляване тупне на планетата недалеч от тях, щяха да се учат как да съхранят живота си в среда, само приблизително годна за обитаване от хора. Задачата им не предвиждаше да се върнат на Земята, а да живеят толкова дълго, че да имат достатъчно деца, които да продължат оцеляването и развитието.

— Кой човек с поне малко ум в главата би се съгласил?

— Очакват те изненади…

Не знаех как е при китайците, руснаците или другите доброволци, но американските кандидати се оказаха стъписващо нормални мъже и жени. Подбираха ги по младостта, физическата издръжливост и способността да понасят лишения. Малцина сред тях бяха летци изпитатели от военновъздушните сили, всичките обаче притежаваха според Джейсън „духа на изпитателите“ — готовността да се подложат на огромен риск в името на зашеметяващи постижения. Разбира се, повечето изглежда бяха обречени, досущ като повечето бактерии в далечните ракети пред нас. В най-добрия случай се надявахме групичка оцелели, скитаща из каньоните на Валес Маринерис, да се натъкне на подобна групичка руснаци, датчани, канадци… и заедно да дадат началото на оцеляващото марсианско човечество.

— И за тебе това е приемливо?

— Никой не ме е питал. Но аз им желая сполука.

Даян ми показа с поглед, че не съм я убедил, но предпочете да не задълбава в спора. Слязохме с асансьора. Наредихме се на опашка за свободна маса зад десетина техници от новинарски канали и тя бързо долови напиращото им вълнение.

Щом поръчахме, започна да върти глава и да се заслушва от откъслечно стигащи до нас разговори с думи като „фотодисоциация“, „криптоенделитични“ и неизменната „екопоеза“. Журналистите репетираха жаргона, с който щяха да боравят през следващите дни, или дори се мъчеха да го проумеят. Чуваше се смях и по-нехайно тракане на прибори — всички таяха неопределени надежди. За пръв път от над шест десетилетия (след кацането на Луната) целият свят не мислеше за друго, освен за това космическо приключение. А Ускорението му придаваше тръпката, която липсваше дори на предишното. Чувство за неотложност и заплаха за света.

— И всичко това го постигна Джейсън, нали?

— Можеше да се стигне дотук и без Джейсън и И.Д. Но щеше да е друго, по-мудно и зле организирано. Джейс винаги е в епицентъра на събитията.

— А ние сме в периферията. Въртим се в орбита около гения. Ще ти издам една тайна. Малко се плаша от него. Страх ме е да се срещнем след толкова години. Знам, че не ме одобрява.

— Не тебе, по-скоро живота ти.

— Тоест моята вяра. Не съм против да поговорим за това. Знам, че Джейсън се чувства донякъде… предаден. Мисли си, че аз и Саймън сме отхвърлили всичко, на което той държи. Не е вярно. Просто аз и Джейсън никога не сме вървели по един и същ път.

— Общо взето, той и сега си е предишният Джейс.

— Но дали аз съм предишната Даян?

Не знаех отговора. Тя видимо се наслаждаваше на храната, поръчахме си и десерт с кафе.

— Добре че успя да отделиш време — казах й накрая.

— Искаш да кажеш „Добре че Саймън те отвърза от каишката“?

— Не си го помислих.

— Знам. Но е така в известен смисъл. Саймън понякога прекалява с желанието да се налага. Предпочита да знае къде съм.

— Това дотяга ли ти?

— Тоест дали бракът ни е закъсал? Не. Не бих позволила. Което не означава, че нямаме разногласия. — Даян се поколеба. — Споделям само с теб, нали? Не с Джейсън. С теб.

Кимнах.

— Саймън се промени, откакто се видяхте преди години. Така е с всички от някогашното „Ново царство“. Тогава беше важно, че сме млади, че изграждаме общност на вярата, един вид свещена земя, където не беше задължително да се боим едни от други, където може да прегърнем ближния не само в преносния смисъл. Земният рай. Но ние сбъркахме. Въобразявахме си, че СПИН или ревността са без значение, защото се изправихме пред свършека на света. Но Изпитанието се оказа бавен процес. То е за цял живот, а ние сме длъжни да бъдем силни и здрави, за да го понесем.

— Ти и Саймън…

— О, здрави сме — усмихна се Даян. — Благодаря, че попитахте, доктор Дюпри. Но наши приятели станаха жертва на СПИН и наркотиците. Движението беше като влакче на ужасите — фучиш нагоре с любов, пропадаш надолу с горест.

— През последните години на никого не му беше леко.

— Саймън трудно намираше сили. Той искрено вярваше, че ние сме благословеното поколение. Всички вярвахме, но той влагаше във вярата най-доброто от себе си. И когато тръгна зле, когато толкова наши приятели се разболяха или се поддадоха на един или друг порок, това го уязви жестоко. Точно тогава започнаха да не ни стигат парите, накрая и двамата си потърсихме работа. Няколко години замествах хора на различни места. Саймън не си намери работа като мирянин, но чисти и поддържа нашата църква в Темпе — „Храмът на Йордан“. Плащат му, когато могат… Сега се готви за изпит, за да получи свидетелство за тръбопроводчик.

— Не е точно като в Обетованата земя.

— Ами да, но знаеш ли… Не мисля, че трябва да бъде. И на него казвам същото. Макар да предусещаме края на света, той още не е настъпил. Длъжни сме да играем по правилата и в последната минута, дори резултатът да е предизвестен. И може би по това ще ни съдят. Трябва да се раздаваме докрай.

Качихме се на нашия етаж. Даян спря пред вратата на своя апартамент.

— Спомням си колко ми беше приятно да си говорим.

Да, споделяхме страховете си чрез целомъдреното посредничество на телефона. Интимност от разстояние. Тя предпочиташе да е така. Кимнах.

— Защо да не си говорим и занапред? Да ти се обаждам понякога от Аризона.

То се знае, че тя щеше да се обажда — Саймън едва ли би се зарадвал, ако аз я търся. И с това бях наясно, както и що за връзка ми предлага. Аз щях да си остана платоничното приятелче. Човекът, пред когото безобидно да си изплаче мъката при несгоди. Като педераста довереник на главната героиня в някое блудкаво филмче. Ще си бъбрим. Ще си споделяме. И никой няма да се почувства засегнат.

Не това исках, не от това се нуждаех. Но как да откажа на този умоляващ и мъничко безпомощен поглед?

— Дадено — казах й.

Тя се засмя, прегърна ме и ме остави сам в коридора. Будувах до късно, докато уталожа оскърбеното си самолюбие, насред шума и смеха от съседните стаи. Мислех си за всички учени и инженери в „Перихелий“, в Лабораторията по реактивно движение, в „Кенеди“, за журналистите, които гледаха ракетите с шарещи по тях лъчи на прожектори. Всички си вършехме работата и пред насрочения край на човешката история правехме каквото се очаква от нас. Раздавахме се докрай.

 

 

Джейсън пристигна по пладне на другия ден — десет часа преди първата стартова вълна. Ярко слънце и безветрие — добра поличба. От всички космодруми по света само разширеният комплекс на Европейската космическа агенция в Куру щеше да отложи изстрелването заради свирепа буря. (Микроорганизмите на ЕКА щяха да се понесат към Марс ден-два… или половин милион години по-късно.)

Джейс дойде направо в моя апартамент, където го чакахме двамата с Даян. Носеше евтин шлифер и бе нахлупил козирката на шапката над очите си, за да не му налетят журналистите в хотела.

— Тайлър — подхвана, щом отворих, — съжалявам. Ако можех да дойда на погребението, щях да присъствам.

— Знам.

Дръпнах се и Даян го доближи предпазливо. Джейсън затвори вратата, без да се усмихне. Вторачиха се един в друг през делящия ги метър. Мълчанието натежа и Джейсън каза:

— С тази яка си като някой банкер от викторианската епоха. И трябва да напълнееш малко. Толкова ли е трудно да си готвите свястно в онази ваша краварска провинция?

— Джейс, там кактусите са доста повече от кравите.

Двамата прихнаха и се прегърнаха.

 

 

На свечеряване се настанихме на балкона в удобни кресла и си поръчахме голямо блюдо с плодова салата (по молба на Даян). Нощта беше тъмна като всяка друга под булото на Ускорението, но великанските прожектори открояваха стартовите площадки и отраженията подскачаха по кротките вълни.

От няколко седмици Джейсън се съветваше с невролог. Специалистът потвърди диагнозата — Джейсън страда от тежка и неподатлива на лечение форма на множествена склероза, която само може да бъде потискана с поддържащи средства. Неврологът дори настояваше да изпрати данните в Центъра за контрол на заболяванията, защото там продължаваха да изследват така наречената АМС — атипична множествена склероза. Джейсън го бе разубедил, не знам дали с подкуп или заплахи. Поне засега новият лекарствен коктейл го поддържаше в добро състояние, работоспособен и подвижен както някога. И опасенията на Даян стихнаха.

Джейс бе донесъл бутилка скъпо френско шампанско, за да отпразнуваме изстрелването на корабите.

— Можехме да си уредим и ВИП места — споменах на Даян, — да се отъркаме в президента Гарлънд.

— И оттук се вижда не по-зле — поклати глава Джейсън. — Всъщност е по-хубаво, защото няма да ни снимат всяка секунда.

— Не съм се запознавала с президент — подхвърли Даян.

По телевизията обсъждаха преградата на Ускорението.

— Думата не подхожда — оплака се Джейсън. — Вече не я използват в нито едно научно списание.

— И как я наричат?

Той се прокашля неловко.

— Странна мембрана.

— О, не! — разкикоти се Даян. — Какъв ужас! Непоносимо! Звучи като нещо от гинекологията.

— И така да е, „преграда“ е неправилно. По-скоро е граничен слой, а не линия, която пресичаш. Пропуска телата избирателно и ги ускорява към вселената отвън. Повече прилича на осмоза, а не на нахлуване през ограда. Затова предпочитаме „мембрана“.

— Джейс, бях забравила как се чувствам при разговор с теб — понякога е малко объркващо.

— Тихо — помолих ги. — Чуйте!

По телевизията включиха звуков канал от НАСА и равен глас в Центъра за управление на полетите отброяваше оставащите секунди. Тридесет. А на площадките дванадесет ракети, одобрени за старт и заредени с гориво, чакаха сигнала. Дванадесет едновременни изстрелвания — някое не толкова амбициозно космическо управление би отсякло, че подобно начинание е неосъществимо и извънредно опасно. Ние обаче живеехме във време на дързост и отчаяние.

— Защо трябва да полетят едновременно? — не се стърпя Даян.

— Защото… — започна Джейс. — Не, изчакай и само гледай.

Двадесет секунди. Десет. Джейс стана и опря ръце в парапета. Всички балкони от двете страни бяха претъпкани. И на плажа се бе струпало гъмжило. Хиляди глави и обективи гледаха в една посока. По-късно пресметнаха, че в района около Кейп Канаверал се струпали два милиона. Полицията съобщи за повече от сто джебчийски кражби. Имаше двама смъртоносно намушкани с нож, петнадесет опита за изнасилване и едно преждевременно раждане.

Пет секунди. Телевизорът в стаята млъкна. За миг се чуваше само бръмчене и жужене на камери.

После пламъци огряха океана чак до хоризонта.

Една от тези ракети нямаше да развълнува особено местни хора, дори при нощен старт, но виждахме не една колона от огън, а пет, седем, десет… дванадесет. Решетестите опори се осветиха за малко като скелети на небостъргачи, скоро ги обгърнаха облаци от изпарена морска вода. По няколко километра деляха ослепителните струи, но далечината ги събираше, докато напираха в небето, станало индигово синьо от общото им сияние. Хората на плажа се развикаха тържествуващо и врявата се сля с шума от ускорителите с твърдо гориво, от чийто тътен сърцето се свиваше като при възторг… или ужас. Не вярвах сред двата милиона да се намери човек, който не е виждал старт на ракета поне веднъж по телевизията, а колкото и величаво да беше това изстрелване, то беше най-забележително с вложената идея, с осъществения стремеж. Ние не само щяхме да забием знамето на земния живот в повърхността на Марс. Опълчвахме се и срещу Ускорението.

Правоъгълният екран на телевизора, към който се озърнах, показваше в съчетани кадри подобни ракети, пробождащи облаците на дневна светлина в Русия, Казахстан и Китай.

Неистовото сияние избледняваше, нощта пак се прокрадна на мястото си.

Хиляда камери млъкнаха като умиращи щурци.

Празненствата — кой както ги разбираше — продължиха до сутринта.

 

 

Влязохме в стаята и дръпнахме завесите, за да не ни дотяга мракът. Отворихме шампанското и гледахме новините от чужбина. Всички стартове бяха успешни. Огромна орда бактерии беше на път към Марс.

— И защо трябва да излетят едновременно? — повтори въпроса си Даян.

Джейсън се загледа умислено в нея.

— Защото искаме да достигнат целта си горе-долу едновременно. А не е толкова лесно. Или ще навлязат в мембраната на Ускорението в един момент, или при излизането от нея ще ги разделят години или векове. Не е чак толкова решаващо за анаеробните организми, но се упражняваме за стартовете, когато това ще бъде задължително.

— Години или векове? Как е възможно?

Джейс сви вежди насреща й.

— Опитвам се да преценя докъде се простира невежеството ти…

— Просто попитах, Джейс.

— Хайде да отброиш една секунда.

— Какво?!

— Добре, аз ще го направя. Едно… Готово. Схвана ли?

— Джейсън…

— Малко търпение. Разбираш ли какво е времевото съотношение на Ускорението?

— Имам обща представа.

— Не е достатъчно. Една земна секунда е равна на 3,17 години в Ускорението. Не забравяй. Ако някоя ракета навлезе в мембраната секунда по-късно, ще закъснее при излизането в орбита с повече от три години.

— Само защото не мога да боравя с числа…

— Даян, тези числа са важни. Да речем, че преди секунда нашата флотилия беше в орбита около Земята. А сега вече са доставили товара си на Марс. Сега в буквалния смисъл. Случило се е. Нека мине минута — сто и деветдесет години навън.

— Да, много са, но нали няма да преобразите планетата за някакви си две столетия?

— Двеста години от Ускорението след началото на експеримента. Докато си говорим, колониите бактерии, които са оцелели, са имали два века да се размножават на Марс. След час там ще са минали 11 400 години…, след седмица — 1,9 милиона години…

— Добре, Джейс, проумях най-сетне.

— След месец — 8,3 милиона години…

— Ясно.

— А по същото време догодина там ще са минали сто милиона години.

— Да, но…

— А на Земята сто милиона години са приблизително равни на периода между излизането на живота от морето на сушата и последния ти рожден ден. Това време стига микроорганизмите да изхвърлят в атмосферата въглероден двуокис от отлаганията в кората на планетата, да извлекат азот от нитратите, да пречистят окисите в реголита и да обогатят средата, измирайки все по-масово. А въглеродният двуокис е парников газ. Атмосферата се сгъстява и затопля. След година ще запратим там орда от дишащи организми и те ще започнат да разграждат въглеродния двуокис до чист кислород. След още година, или когато моментът настъпи според спектрографските данни от Марс, добавяме треви, други растения, по-сложни организми. И когато всичко се стабилизира в донякъде самоподдържаща се планетарна екология, изпращаме там хора. Известно ли ти е какво означава това?

— Ти ми кажи — мрачно промълви Даян.

— Означава, че след пет години на Марс ще има процъфтяваща човешка цивилизация. Ферми, заводи, пътища, градове…

— Джейс, това се нарича самонадеяност.

Той се подсмихна.

— Имам си какви ли не грижи, но тревогата да не засегна боговете не е сред тях.

— Ами Хипотетичните?

Този въпрос му приседна. Джейс се облегна и отпи от леко изветрялото шампанско.

— Не ме е страх, че ще ги оскърбя. Напротив. Мисля си, че правим точно каквото те искат от нас.

Не пожела да ни обясни думите си, а Даян припряно заговори за друго.

 

 

Ден по-късно откарах Даян на летището в Орландо за полета до Финикс.

През последните дни се убедих, че няма да обсъждаме, споменаваме или намекваме за единствената ни нощ на физическа близост в Бъркшир преди да се омъжи за Саймън. Признавахме, че се е случило само чрез непохватните усилия да не припарваме до спомена. Прегърнахме се (съвсем невинно) пред входа за пътници и Даян обеща:

— Ще ти се обаждам.

Тя рядко обещаваше нещо, но държеше на думата си. Не забравях обаче и колко време бе минало, откакто я видях предишния път, и още колко неизбежно ще мине до следващата ни среща. Не време според мерките на Ускорението, но също толкова разрушително и ненаситно. В ъгълчетата на очите и устните й имаше бръчици, каквито виждах и по моите всяка сутрин в огледалото.

Изумително е колко усърдно се превръщахме в хора, които не се познават много добре.

 

През пролетта и лятото изстрелваха наблюдателни сонди, които оставаха месеци наред в орбита високо над Земята и се връщаха със снимки и спектрограми на Марс — кадри от екопоезата.

Първите резултати не бяха убедителни — скромно увеличение на въглеродния двуокис в атмосферата, което може би се дължеше на загряването й от Слънцето. Марс си оставаше студен и негостоприемен свят. Джейсън признаваше, че е вероятно дори приспособените с генно инженерство организми да не са се нагодили добре към безпощадното ултравиолетово облъчване през деня, както и към богатия на окислители реголит.

Но в средата на лятото спектрографските следи от биологична активност бяха неоспорими. По-гъстата атмосфера се обогатяваше с водни пари, имаше повече метан, етан и озон, дори несвързаният азот се увеличаваше по малко, но забележимо.

До Коледа тези промени, макар и все още незначителни, далеч задминаха ефекта от по-силно греещото Слънце. Нямаше съмнения — Марс се преобрази в жива планета.

Подготвиха отново стартовите площадки и натовариха ракетите с други микроби. През онази година цели два процента от вътрешния брутен продукт на Щатите се дължаха на свързано с Ускорението авиокосмическо производство — преди всичко по проекта „Марс“. Подобен беше неговият дял и в другите индустриално развити страни.

 

 

Болестта на Джейсън отново се влоши през февруари. Той не можеше да фокусира погледа си. Неврологът промени лекарствената схема. Джейсън се възстанови бързо, но за около седмица се откъсна от работата си.

Даян спази обещанието. Обаждаше ми се поне веднъж месечно или по-често, почти винаги късно вечерта, когато Саймън вече спеше в другия край на малкия апартамент. Двамата обитаваха няколко стаички над антикварна книжарница в Темпе. Нищо друго не биха си позволили с нейната заплата и парите, които той получаваше понякога в „Храма на Йордан“. Когато беше топло, чувах бучене на мощен вентилатор, а през лятото тиха музика от радиото прикриваше гласа й.

Поканих я във Флорида за изстрелването на следващите ракети. Както и очаквах, тя отказа — била затрупана с работа, в края на седмицата щели да им гостуват за вечеря приятели от църквата, а и Саймън не би одобрил.

— Той преживява лека духовна криза. Иска да реши за себе си онези спорове около Месията…

— И такива спорове ли има?

— Чети вестници — сгълча ме Даян. Явно надценяваше вниманието към религиозните спорове от страна на пресата във Флорида. На запад положението може и да беше различно. — Ранните автори на „Новото царство“ разглеждаха Ускорението като непосредствено сбъдване на пророчествата в светото писание. Това означаваше, че не е нужно да има Страшен съд в буквалния смисъл, нито дори Второ пришествие на Христос. Всичко можело да се тълкува поновому или да бъде отхвърлено, защото Ускорението е пряка Божия намеса в човешката история, истинско чудо, което е по-важно от писанията. Това ни даваше свободата да създаваме земния рай. Изведнъж се оказа, че сами носим отговорността за Царството Божие на Земята.

— Не знам дали разбрах…

— Смисълът е, че… За нас има значение това, че „Храмът на Йордан“, нашата малка църква, официално отхвърли цялото учение на „Новото царство“, макар че половината паство е от някогашните участници в движението, като мен и Саймън. И ненадейно затънахме в спорове за Изпитанието и как Ускорението се вписва в библейските пророчества. Хората се цепят на враждуващи групички. Има ли Антихрист и ако има — къде е той? Кога да очакваме Възнесението? Ей такива неща. И да ти звучи дребнаво, духовният залог за нас е много висок, а участниците в споровете са наши приятели.

— Ти какво защитаваш?

— Лично аз ли? — Даян млъкна и аз долових приглушеното мърморене на радиото. Водещ с бездушен глас съобщаваше късните новини на хората, страдащи от безсъние. Някаква престрелка в Меса. А те нека си спорят за Царството Божие… — Да речем, че съм раздвоена. Не знам в какво вярвам. Понякога ми липсват онези години. Измисляхме си рая в движение. Изглежда, че…

Чу се и друг глас:

— Даян? Още ли си будна?

— Извинявай. — Саймън си я наглеждаше. Време беше да сложи край на телефонната ни романтична среща, тази безтелесна изневяра. — Ще се чуем скоро.

Прекъсна връзката преди да й кажа „дочуване“.

 

 

Втората вълна от кораби за посев потегли със същата безпогрешност. Журналистите пак обсадиха Канаверал, но аз гледах изстрелването на голям екран в залата на „Перихелий“.

И това лято се изниза в чакане. Европейците изведоха в орбита ново поколение телескопи и интерферометри, събраните от тях данни бяха още по-пълни и недвусмислени. През септември всяка стая в „Перихелий“ беше облепена със снимки, потвърждаващи нашия успех. И аз сложих една в рамка, за да я окача в приемната. Композираната от много снимки картина очертаваше планината Олимп, заскрежен или заледен, белязан с пресни отточни улеи. Ивици мъгла се точеха като реки във Валес Маринерис, зелени пипалца се протягаха по Солис Лакус. Южните плата на Тера Сиренум още бяха пустини, но по-влажният и ветровит климат бе разял почти напълно стените на метеоритните кратери.

Кислородното съдържание на атмосферата се колебаеше няколко месеца заедно с възхода или упадъка на аеробните организми, но до декември се закрепи на двадесет милибара. В хаотичната смес на все повече парникови газове, неустойчив воден цикъл и тепърва възникващи биохимични кръговрати Марс намираше новото си равновесие.

Тези непрекъснати успехи ободряваха Джейсън, състоянието му оставаше стабилно и той все беше зает, сякаш напълно излекуван. Единственото, което го тормозеше, беше превръщането му в лице на фондацията „Перихелий“ или поне в нейната научна знаменитост, бляскав символ на преобразяването на Марс. И.Д. имаше грижата за това. Знаеше, че обществеността иска „Перихелий“ да се показва с човешко лице, по-добре младо, излъчващо ум, но не и страховито. Тикаше Джейсън пред камерите още когато „Перихелий“ беше лобистка група на авиокосмическата индустрия. Джейс беше търпелив, обясняваше смислено и разбираемо, а и изглеждаше приятно на екрана, но мразеше тази шумотевица и излизаше от стаята, за да не вижда себе си по телевизията.

През тази година бяха осъществени първите безпилотни полети с ЯЕД-кораби, които Джейсън следеше с изострено внимание. Тъкмо тези кораби щяха да пренесат хора на Марс и за разлика от сравнително опростените носители на микроби бяха разработени по нови технологии. Зад съкращението ЯЕД се криеше „ядрено-електрически двигател“ — миниатюрен атомен реактор, който захранваше по-мощна йонна тяга. Тази мощност стигаше за тежките модули. Но за извеждането на чудовищата в орбита бяха необходими ракети, каквито НАСА не бе изстрелвала досега. Джейсън го наричаше „героично инженерство“, а и цената им изискваше героично търпение. Разходите подбуждаха към недоволство сговорчивия досега Конгрес, но забележителният напредък затваряше устите на несъгласните. Джейсън се тревожеше, че и един-единствен гръмък провал ще промени съотношението на силите.

Малко след Нова година спускаем апарат на опитен образец ЯЕД не се върна с данните от пробния полет и предположиха, че се е повредил в орбита. На Капитолийския хълм веднага започнаха да ни сочат с пръст, особено привържениците на крайни бюджетни икономии от щати, където нямаше големи вложения в авиокосмическия бизнес. Но приятелите на И.Д. в Конгреса отхвърлиха възраженията, а успешният пробен полет седмица по-късно сложи край на споровете. И все пак Джейсън отбеляза, че ни се е разминало на косъм.

Даян следеше дискусиите, но за нея те бяха безсмислени.

— Джейс би трябвало да се тревожи повече за промените в света заради тази история с Марс. Дотук всичко върви по мед и масло в медиите, нали? Всеки е пълен с хъс, всички искаме нещо да ни вдъхва увереност в… как да го нарека… могъществото на човешката раса. Но възторзите ще стихнат рано или късно, а дотогава хората ще са наясно до последната подробност какво представлява Ускорението.

— Толкова ли е лошо?

— О, да — ако проектът „Марс“ се провали или не сбъдне очакванията им. Не само защото хората ще се разочароват. Те вече ще са видели преобразяването на цяла планета и ще имат времеви мащаб, по който да се ориентират в Ускорението с цялата му побъркваща мощ. Ускорението не е някаква абстрактна представа — тъкмо вие ги накарахте да погледнат звяра в очите. Може и да заслужавате похвала за това, но потръгне ли зле вашият проект, пак ще им отнемете смелостта и ще им бъде още по-тежко. Защото са прозрели. И никак няма да им станете симпатични с този провал, Тайлър, защото ще ги остави по-уплашени от всякога.

Припомних й стихчето от Хаусман, което ми прочете преди толкова години: „Детето пък изобщо не разбра, че е изядено от гризли.“

— Детето май започва да се досеща — отвърна Даян. — Може би в това е същността на Изпитанието.

Може би. В някои безсънни нощи умувах кои или какви са Хипотетичните. Всъщност разполагахме с един-единствен неоспорим факт за тях: те бяха способни да затворят Земята в тази… странна мембрана и се навъртаха наоколо (като се разпореждаха с нас и определяха съдбата на планетата и хода на времето) цели два милиарда години.

Нищо, което има поне далечна прилика с хората, не може да прояви подобно търпение.

 

 

Неврологът на Джейсън ме насочи към статия в списанието на Американското медицинско дружество, публикувана през зимата. Изследователи от университета „Корнел“ открили генетичен маркер за тежката, устойчива на лекарства форма на множествената склероза. А веселият шишко доктор Дейвид Малмстийн проверил ДНК профила на Джейсън и намерил в него подозрителната хромозомна верига. Попитах го какво означава това за Джейсън.

— Можем да подберем малко по-точно лекарствата му. Но никога няма да му осигурим трайното подобрение, на което се надява типичният болен от множествена склероза.

— Поне наглед той е в ремисия от почти година. Това не е ли трайно подобрение?

— Контролираме симптомите, нищо повече. Атипичната склероза си тлее в него като пожар във въглищен пласт. И ще настъпи момент, когато няма да можем да я потискаме.

— Точката на необратимост.

— Може и така да се каже.

— Още колко време ще изглежда здрав?

Малмстийн се умълча.

— Знаеш ли, Джейсън ми зададе съвсем същия въпрос.

— И ти какво му отговори?

— Че не съм врачка. И че етиологията на атипичната множествена склероза не е проучена точно. А човешкото тяло си има собствен календар.

— Досещам се, че отговорът не му е харесал.

— Той много красноречиво изрази неодобрението си. Казах му истината. Възможно е да си щъка напред-назад десетина години, без симптомите да се проявят. Но не е изключено да се озове в инвалидна количка и до края на тази седмица.

— Тези думи ли използва?!

— Не, поднесох му по-смекчена версия. Не искам да губи надежда. Той има борбен дух, което е важно. Откровено казано, очаквам да е добре в близкото бъдеще — две до пет години, може би и повече. После става непредсказуемо. Жалко, че не мога да му обещая нищо по-хубаво.

Не споделих с Джейсън този разговор с Малмстийн. През следващите седмици виждах удвоените му усилия. Той мереше успехите си по своето време, не по преходността на света.

 

 

Стартовете зачестиха, цената им нарастваше. Последната вълна от кораби за посев (единствените, в които наистина щеше да има семена) полетя през март, две години след като заедно с Даян и Джейсън гледахме подобни ракети да поемат към тогава безплодната планета.

Ускорението ни даде необходимото, за да проведем дълга екопоеза. Но след като изпратихме и семената на сложни растения, изборът на момента стана най-важен. Ако чакахме прекалено дълго, Марс можеше да ни се изплъзне: след милион години дива еволюция годното за храна зърнено растение току-виж загуби всякаква прилика с първоначалната си форма, стане непоносимо на вкус или дори отровно.

Значи наблюдателните спътници трябваше да бъдат изведени в орбита броени седмици след флотилията със семената, а ако резултатите бяха обнадеждаващи, ЯЕД-корабите със заселниците щяха да излетят веднага след тях.

Даян ми се обади късно през нощта след изстрелването на спътниците. (Модулите с данни се върнаха броени часове след старта, но още ги превозваха към Лабораторията по реактивно движение в Пасадена, за да бъдат анализирани.) Гласът й звучеше измъчено и щом я подпитах, тя си призна, че са я пуснали в неплатен отпуск поне до юни. Двамата със Саймън вече изоставали в плащането на наема. Не би поискала пари от И.Д., с Керъл не можело да се говори. Събираше смелост да се обади на Джейсън, но не би понесла лесно унижението.

— Даян, колко пари са ви нужни?

— Тайлър, не исках да…

— Знам. Не си ми искала. Аз ти ги предлагам.

— Ами… този месец ще ни стигнат и петстотин.

— Май наследството е свършило.

— Да, похарчихме отделеното за Саймън във фонда. Семейството му още има пари, но не иска и да чува за него.

— Няма ли да се усети, ако ти изпратя чек?

— Не би се зарадвал. Помислих дали да не кажа, че съм намерила стара застрахователна полица, която съм осребрила. Или нещо подобно. Една от лъжите, които не се смятат за чак такъв грях, надявам се.

— На същия адрес ли сте?

Там пращах учтиво безлични коледни картички всяка година и оттам получавах в отговор банални заснежени пейзажи с подпис „Саймън и Даян Таунсенд. Бог да ви благослови!“.

— Да… Благодаря ти. Много ти благодаря. Толкова е потискащо…

— Времената са тежки за мнозина.

— Но ти си добре, нали?

— Да, добре съм си.

Изпратих й шест чека, всеки подлежащ на изплащане на петнадесето число от месеца в продължение на половин година. Не знаех дали това ще ни сближи, или ще съсипе отношенията ни. Не знаех и дали изобщо има значение.

 

 

Записите показваха свят, който — макар да беше по-сушав от Земята — бе осеян с езера като меден диск, в който са инкрустирали шлифовани тюркоази. Планетата беше изящно опасана с облачни ивици, бури изсипваха дъждовния си товар по склоновете на древни вулкани и пълнеха речни корита и затрупани с наноси устия, чиято зеленина напомняше морава пред градска къща.

Огромните ракети чакаха заредени с гориво на площадките. По космодрумите из цял свят почти осемстотин души се изкачиха по опорите, за да се затворят в кабини колкото шкаф и да посрещнат несигурната си участ. В атомните Ноеви ковчези върху стартовите степени имаше (освен астронавтите) ембриони на овце, говеда, коне, прасета и кози, също и стоманени утроби, от които те щяха да се пръкнат с малко късмет. Имаше семена на десет хиляди растителни вида, ларви на пчели и други полезни насекоми, още десетки различни биологични товари, за които не се знаеше ще понесат ли полета и суровите условия, в които щяха да се върнат към активен живот. Имаше архив от сбити обобщения на човешките знания — и в цифров формат (със съответните апарати), и отпечатани нагъсто с дребен шрифт. Имаше части и припаси за прости укрития, слънчеви батерии, оранжерии, инсталации за пречистване на вода и примитивни полеви болници. При голям късмет всички преселнически кораби щяха да кацнат в една и съща обширна екваториална низина в период от няколко години според мига на преминаването им през мембраната на Ускорението. В най-лошия случай дори самотен кораб, ако останеше сравнително невредим, можеше да послужи на екипажа си, докато хората се приспособят.

И отново се озовах в голямата зала на „Перихелий“ с всички, които не бяха отпътували да гледат старта на място. Седнах отпред до Джейсън, впил очи в екрана с предаването на живо от НАСА. Имаше превъзходна панорама отдалеч на морските площадки — стоманени острови, свързани с огромни мостове, по които бяха прокарани релси, и десетте великански ракети „Прометей“. (Така наричаха произведените от „Боинг“ и „Локхийд-Мартин“. Руснаците, китайците и европейците използваха същата основна конструкция, но избраха други имена и цветове за ракетите си.) Много жертви бяха направени заради тези мигове: данъци и фискален резерв, брегови ивици и коралови рифове, кариери и човешки живот. В основата на всяка площадка край Канаверал имаше плакет с имената на петнадесетте работници, загинали при построяването им. Джейсън потропваше забързано с крак, докато отброяваха последната минута. Питах се дали това е поредният симптом, но той забеляза накъде гледам и се наведе към ухото ми.

— Само съм изнервен. Ти не си ли?

Вече имаше проблеми. В света бяха сглобени и подготвени общо осемдесет ракети носители за едновременния старт. Конструкцията обаче беше нова, оставаха недовършени неща. Четири ракети бяха отписани заради технически затруднения. Три щяха да бъдат забавени (а уж всичко беше синхронизирано до секунда) по обичайните причини — влошено подаване на гориво, грешки в софтуера. Това беше неизбежно и предвидено при подготовката, но сега изглеждаше зловещо.

Всичко трябваше да се случи много бързо. Този път присаждахме не биология, а човешка история, която по думите на Джейс беше буен огън в сравнение с мудното тътрене на еволюцията.

Говорителят в НАСА обяви:

— Запалване.

Джейсън вдиша през зъби и леко се обърна настрана. Девет от десетте ракети — кухи цилиндри, натъпкани с взривоопасно гориво, по-високи от „Емпайър Стейт Билдинг“ — се понесоха с гръм към небето въпреки логиката на притеглянето и инерцията. Харчеха тонове гориво, за да преодолеят първите сантиметри, и изпаряваха незнайно колко морска вода, която гасеше вибрациите, иначе носителите щяха да се пръснат на парчета. След броени мигове изглеждаше, че ракетите си построиха стълби от пара и пушеци, по които се изкатериха. Напорът им пролича и огнените стълбове се проточиха над плътните кълбящи се облаци, които носителите избълваха. Все нагоре, докато се изгубиха от погледа, както при всеки успешен старт — трескав и ярък като сън, който свършва толкова скоро.

Забавиха последната ракета заради дефектен сензор, но и тя излетя след десет минути. Щеше да доближи Марс почти хиляда години след останалите във флотилията. И това бе предвидено в плановете, а можеше и да е за добро. Второ инжектиране на земни знания и технологии, дълго след като хартиените книги и компютрите на заселниците са се разпаднали на прах.

 

 

Веднага превключиха на излъчването от Френска Гвиана, където беше неузнаваемо разширеният Център за космически изследвания в Куру. Един от великаните, произведен от „Аероспасиал“, бе набрал височина трийсетина метра преди тягата да спре и ракетата да се стовари в огнено кълбо.

Дванадесет загинали — десет в ЯЕД-модула и двама от наземните служби. Все пак това беше единствената видима трагедия при стартовете и май можехме да се поздравим, че ни е провървяло.

 

 

Но още нищо не бе приключило. До полунощ човешката цивилизация на Марс или щеше да е стигнала до пълния си крах, или щеше да се е развивала сто хилядолетия. (Помислих си, че това е очебийният пример за чудовищното разминаване между времето на Земята и Ускорението.)

Времето се изнизваше, докато пътувах от „Перихелий“ към къщата под наем. Нищо чудно цели марсиански династии да са се въздигали и сгромолясвали, докато чаках светофара на кръстовищата. Мислех си за тези съвсем реални хора, чийто живот се вмества в някаква си минута, отброена от моя часовник, и се замайвах. Световъртеж от Ускорението. Или от нещо друго, по-първично.

Същата вечер бяха изстреляни и половин дузина наблюдателни спътника, които щяха да търсят признаци за човешко присъствие на Марс. Върнаха се на Земята меко с парашутите си и бяха прибрани до края на нощта.

 

 

Видях резултатите преди да бъдат оповестени.

Измина цяла седмица след старта на ракетите „Прометей“. Джейсън си записа преглед в клиниката за десет и половина сутринта. Не го отмени, но дойде час по-късно с голям жълт плик в ръка. Очевидно нямаше търпение да ми каже нещо, което изобщо не бе свързано с болестта и лекарствата му. Побързах да го отведа в стаята за прегледи.

— Не знам какво да кажа на журналистите — призна Джейс. — Току-що привърших споровете по конферентна връзка с директора на Европейската космическа агенция и неколцина китайски бюрократи. Опитваме се да съставим чернова за общото изявление на държавните глави, но щом руснаците се съгласят с някое изречение, китайците решават да го отхвърлят и обратното.

— За какво ще бъде изявлението?

— Данните от спътниците.

— Имаш ли ги?

Всъщност отдавна трябваше да ги има. Лабораторията по реактивно движение обикновено разпространяваше снимките по-чевръсто. Но като слушах Джейсън, се досещах, че някой се е чудил какво да прави с данните. Значи се разминаваха с очакванията. Лоши новини?

— Погледни — предложи той.

Отвори плика и извади две снимки, компютърно сглобени от множество изображения. Снимки на Марс от околоземна орбита, направени след изстрелването на „Прометей“.

Първата спираше дъха. Не беше толкова отчетлива като онази в рамката на стената, защото Марс се бе отдалечил много от точката на най-голямо сближаване със Земята, но ясните детайли свидетелстваха колко е напреднала технологията. Различавах толкова зеленина, че несъмнено внесената от нас екология бе оцеляла.

— Вгледай се по-внимателно — посъветва ме Джейс.

Плъзна пръст по лъкатушеща река в низина. Тук зеленината беше с резки правилни очертания. Взрях се и открих още такива поля.

— Земеделие — натърти той.

„Сега има две населени с хора планети в Слънчевата система“ — мярна се в главата ми. Хора живееха на Марс.

Исках да зяпам ненаситно, обаче Джейс прибра тази снимка в плика и откри за погледа ми втората.

— Направена е едно денонощие по-късно.

— Не разбирам…

— Същата камера в същия спътник. Имаме и други за потвърждение. Отначало приличаше на повреда, но увеличихме контраста и имаше малко звездна светлина.

На снимката не се виждаше друго, освен няколко звезди и плътна чернота в очертания на диск.

— Какво е това?

— Мембрана на Ускорението, видяна отстрани. Сега и Марс има такава.