Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ускорение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Чарлз Уилсън

Заглавие: Ускорение

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-739-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4344

История

  1. — Добавяне

Необуздано време

За пръв път узнах истината за Ускорението пет години след Октомврийския инцидент, на купон с шейни в мразовита зимна вечер. Както винаги, чух новината от Джейсън.

Отначало имаше вечеря в дома на семейство Лоутън. Джейсън се прибра от университета за коледната ваканция и беше в по-празнично настроение, макар и да бяхме в „тесен семеен кръг“. Той бе настоял да поканят и мен, вероятно надделявайки над възраженията на И.Д.

— И майка ти трябваше да е тук — прошепна Даян, когато ми отвори вратата. — Опитах се да накарам И.Д. да покани и нея, но…

Тя сви рамене. Уверих Даян, че нищо лошо не се е случило. Джейсън вече бе наминал при нас да поздрави майка ми. Бездруго тя не ставаше от леглото заради главоболие, което не й беше присъщо. Впрочем тъкмо аз не би трябвало да се оплаквам от И.Д. — предишния месец предложи да изплаща обучението ми в медицинския институт, ако издържа приемните изпити, защото „това би се харесало на баща ти“. В щедрия жест се долавяше и нещо пресилено, но не бих могъл да откажа.

Маркъс Дюпри, моят баща, бил най-близкият (и единственият според някои хора) приятел на И.Д. през годините в Сакраменто, когато тепърва убеждавали метеоролозите и полицейските отряди по границата да използват техните атмосферни устройства за наблюдение. Собствените ми спомени за моя баща бяха откъслечни и се сливаха с разказите на майка ми. Той бил единствен син на затънало в немотия семейство от френска Канада, гордеел се с инженерното си образование, имал изявена дарба, но не умеел да борави с пари. Направил някои необмислени покупки на акции на борсата и загубил спестяванията си. Оставил в наследство на майка ми непосилна за нея ипотека.

Керъл и И.Д. я взели на работа като икономка, когато се преместили на изток. И.Д. вероятно бе постъпил така заради паметта на покойния си приятел. Имаше ли значение, че никога не допускаше майка ми да забрави каква добрина й е направил? И че неизменно се отнасяше с нея като с покъщнина? И че поддържаше някакво подобие на кастова система, в която семейство Дюпри несъмнено бяха хора втора класа? Може би да, а може би не. Щедростта, каквато и да е тя, казваше майка ми, е сред изчезващите видове. Нищо чудно да съм си въобразявал, че той се наслаждаваше на видимата интелектуална пропаст между мен и Джейсън. Дали ме смяташе само за своеобразно приложение към сина си?

За щастие и двамата с Джейсън не обръщахме внимание на тези глупости.

Седнах до масата, където се бяха настанили Даян и майка й. Трябва да отбележа, че Керъл беше трезва или не бе пила толкова, че да й личи. Беше се отказала да практикува медицина две години по-рано и почти не излизаше от дома си, за да не я хванат, че кара кола пияна. Усмихна ми се небрежно.

— Добре дошъл, Тайлър.

След няколко минути Джейсън и баща му слязоха от горния етаж. Споглеждаха се намръщени, явно нещо ги безпокоеше. Джейс ми кимна, без да извие глава към мен, и седна на съседния стол.

Както почти винаги у семейство Лоутън, настроението уж беше сърдечно, но сдържано. Керъл се бе затворила в себе си, И.Д. си кротуваше, което можеше да се види рядко. Даян и Джейсън се насилваха да поддържат разговор за дреболии, но явно той и баща му бяха обсъждали нещо, което нямаше да споменат пред нас. Джейс се държеше толкова сковано, че докато ядяхме десерта, започнах да се чудя дали не е болен — зяпаше чинията и почти не докосваше храната. Дойде време да отидем на купона с шейни и той се надигна с видима неохота, но баща му го подкани:

— Върви, почини си тази вечер, ще ти се отрази добре.

Питах се от какво ли трябваше да си почине Джейсън?

Качихме се в малката скромна „Хонда“ на Даян. „Тъкмо като за първа кола“ — казваше тя. Аз седнах зад Даян, Джейсън до нея, опрял колене в жабката и все така начумерен.

— И какво ще ти направи, да не вземе да те напляска? — заяде се сестра му.

— Знам, че няма.

— Но се държиш сякаш те е страх.

— Така ли? Съжалявам.

Небето, разбира се, беше черно. Преди три дни беше паднал незапомнен сняг, после се застуди и го стегна под ледена кора навсякъде, където не бяха почистили снегорините. Разминахме се с няколко коли, които пъплеха предпазливо.

— Да не е нещо сериозно? — не мирясваше Даян.

Джейсън сви рамене.

— Война? Епидемия? Глад?

Той пак размърда рамене и вдигна яката си.

 

 

Не се разведри и на купона. То пък един купон…

Събраха се техни бивши съученици и познати от „Райе“. Домакин беше също възпитаник на „Райе“, върнал се у дома за Коледа от някакъв престижен колеж. Родителите му като че бяха решили да ни подготвят много тежкарска вечер — миниатюрни сандвичи, горещо какао и пързаляне с шейни по хълмчето зад къщата. Но повечето от тези сериозни студенти бяха карали ски в Алпите още преди да им свалят шините от зъбите. Просто си търсеха удобно местенце да пият тайно. Навън, под окачените между дърветата шарени лампички, те си подаваха плоските метални шишенца, без много да се прикриват. А в мазето момче на име Брент продаваше „екстази“ на грамове.

Джейсън си избра стол в ъгъла и започна да се зъби на всеки, който го погледне дружелюбно. Даян ме запозна със своята ококорена приятелка Холи и се шмугна някъде. Холи тутакси подхвана нескончаем монолог за всеки филм, който бе гледала през последната година. Мотахме се в хола цял час, само отивахме от време на време да си вземем калифорнийски сладкиши от блюдо на бюфета. Накрая тя реши да се отбие в тоалетната, аз се устремих към вкиснатия Джейсън и му се примолих да излезе с мен от къщата.

— Не ми е до шейни.

— И на мен, но ще ми направиш голяма услуга, може ли?

Облякохме якетата и се повлякохме навън. Студеният въздух бе застинал в пълно безветрие. Петима-шестима от завършилите „Райе“ се бяха стълпили на верандата, обвити в облаци цигарен дим. Вторачиха се в нас неприветливо. Тръгнахме по отъпканата пътека в снега и накрая се озовахме сами върху малкото възвишение. Обясних му как Холи се лепна за мен като пиявица.

Той сви рамене за кой ли път.

— Всеки си има проблеми.

— Какво те е прихванало днес, по дяволите?

Преди да отговори, мобилният ми в джоба на якето звънна. Търсеше ме Даян от къщата.

— Къде се запиляхте? Холи доста се разсърди. Много грубо си се измъкнал, Тайлър.

— Има и други, които може да залива със словесните си потоци.

— Но тя просто е стеснителна. Не познава почти никого тук.

— Жалко, но защо това трябва да ме засяга?

— Ами надявах се да си допаднете.

Примигах.

— Да си допаднем ли? — Както и да тълкувах думите й, все щеше да ми е неприятно. — Ама ти свалки ли ми уреждаш?

Даян се запъна гузно.

— Стига де, Тайлър… не го приемай на нож.

През тези пет години Даян ту се фокусираше, ту се размиваше пред вътрешния ми взор като в лошо заснет любителски филм. Имаше моменти, особено след като Джейсън замина да следва в университета, когато се чувствах нейният най-добър приятел. Обаждаше ми се, приказвахме си, мотаехме се заедно по магазините или отивахме на кино. Приятелчета. Дружки. Дори да се долавяше някакво скрито сексуално напрежение, то като че оставаше единствено у мен и аз внимавах да не го проявя. Знаех си, че тази доста ограничена близост може да се разруши лесно. Каквото и да търсеше Даян в мен, очевидно нямаше нищо общо със страстта.

Несъмнено и И.Д. нямаше да допусне никакви отношения между нас, които не са под наблюдението му и надхвърлят детинската дружба. Струваше ми се, че и самата Даян е доволна от запазващото се разстояние помежду ни. Имаше и месеци, когато почти не я виждах. Когато събирах смелост да й се обадя по телефона, тя не беше настроена словоохотливо.

Понякога излизах с момичета от моето училище — обикновено бяха от стеснителните, които сигурно предпочитаха да се сближат с някое от по-търсените момчета, но се бяха примирили, че няма да постигнат блясък в личния си живот. Тези връзки не изтрайваха дълго. На седемнадесет загубих девствеността си с Илейн Боуланд — хубавичко, учудващо високо момиче. Внушавах си, че съм влюбен в нея, но след около два месеца постепенно се отдалечихме един от друг със смесица от тъга и облекчение.

Опитвах се да не очаквам нищо от Даян, но не преставах да копнея за компанията й. А и тя за моята, или поне така се надявах. Защото винаги ме търсеше отново. Виждах, че си отпуска душата с мен, усмивката й грейваше, щом влизах, все едно казваше на глас: „А, добре, Тайлър е тук. Нищо лошо не се случва, когато е с мен.“

— Тайлър? — чух отново гласа на Даян по мобилния.

Питах се какво ли е говорила на Холи за мен. „Тайлър е голям симпатяга, но от години се мъкне подире ми… а вие двамата ще бъдете страхотна двойка!“

— Тайлър? — В гласа й се промъкна огорчение. — Ако не ти се говори…

— Всъщност да, не ми се говори.

— Тогава дай телефона на Джейсън, моля те.

Джейсън се заслуша и каза:

— Ние сме на хълма. Не. Не. Защо не се качиш тук? Изобщо не е толкова студено. Не.

Не исках да я виждам. Джейсън ми подхвърли мобилния.

— Тайлър, не се дръж като задник. Искам да говоря и с теб, и с Даян.

— За какво?

— За бъдещето.

Посрещнах загадъчните му думи с досада.

— На теб може и да не ти е студено, но аз премръзнах.

— Това е по-важно от неразбирателството ти със сестра ми. — Досмеша ме, като го гледах толкова сериозен. — А аз знам колко държиш на нея.

— Изобщо не държа на нея.

— Нямаше да е вярно, дори ако бяхте само приятели.

— Че ние сме си само приятели. — Никога не бяхме обсъждали моите отношения с Даян. Подразбираше се, че няма да задълбаваме в тази тема. — Питай нея, ако искаш.

— Ти се ядоса, защото тя те запозна с онази Холи.

— Не искам да говорим за това.

— Но Даян просто се прави на светица. Заради книгите, които чете.

— Що за книги чете тя?

— Апокалиптична теология. Обикновено от онези, които се задържат по рафтовете с бестселъри. Сещаш се — отхвърлянето на мирското „аз“. Тайлър, гледай повече телевизия през деня. Тя не е искала да те наскърби. Направила е жест на добра воля.

— И сега да се радвам ли?

Направих няколко крачки към къщата. Умувах как да се прибера, като няма кой да ме закара.

— Тайлър… — Тонът му ме застави да се обърна. — Чуй ме. Нали попита какво ме човърка отвътре? — Джейс въздъхна. — И.Д. ми каза нещо за Октомврийския инцидент. Още не е всеизвестно. Обещах да не споделям с никого, но ще забравя обещанието. Защото само трима души на този свят смятам за свое семейство. Единият е баща ми. Другите двама сте ти и Даян. Няма ли да ме изтърпиш няколко минути?

Видях Даян да се изкачва по хълма и да навлича в движение дебелото си зимно яке.

Взрях се в посърналото лице на Джейсън, мъждиво осветено от разноцветните лампички. Изражението му ме уплаши и въпреки нежеланието си се съгласих да го изслушам.

Щом Даян застана на възвишението, той й прошепна няколко думи. Тя се ококори и се дръпна назад. После Джейсън заговори кротко, равномерно, почти приспивно и кошмарът звучеше като приказка преди лягане.

Научил бе всичко това от И.Д., разбира се.

Баща му преуспяваше след Октомврийския инцидент. Когато останахме без спътници, той се намести в нишата и предложи тяхната незабавна практична подмяна със стратосферни аеростати, които можеха да си висят много километри над Земята едва ли не безкрайно дълго. И да вършат почти всичко, което правеха спътниците, с изключение на поддръжката на GPS и астрономическите наблюдения. Могъществото и влиянието на И.Д. растяха пред очите ни. Наскоро бе създал лобистка група на авиокосмическата индустрия — фондацията „Перихелий“ — и съветваше федералното правителство по някои проекти, които не се разгласяваха, например програмата за автоматизираните спускаеми модули (ACM), разработвана от НАСА.

В агенцията доизпипваха своите изследователски сонди от поне две години. Първите трябваше да бъдат изстреляни за проучване на обвивката, натрапена ни при Инцидента. Възможно ли беше да се проникне през нея, да бъдат събрани ценни данни от света отвън?

Първият опит си беше изстрел наслуки почти в буквалния смисъл — съвсем простичък ACM, носен от модифицирана ракета „Атлас 2 АС“ на „Локхийд-Мартин“. Запратиха я към непроницаемата тъма от военновъздушната база „Ванденберг“. Отначало всичко изглеждало пълен провал. Спътникът трябвало да остане в орбита една седмица, а едва ли не моментално се изтърсил обратно недалеч от Бермудските острови. Все едно се блъснал в обвивката от Инцидента и отскочил — по думите на Джейсън.

Но не било така.

— Като го прибрали, намерили в апаратурата данни, записвани цяла седмица.

— Как е възможно?

— Питай не как е възможно, а какво се е случило. Модулът летял в орбита цяла седмица и се върнал същата нощ, в която бил изстрелян. Знаем, че е така — същото е с всеки следващ изстрелян спътник, а са правили много опити.

— Но какво се е случило, Джейсън? За пътуване във времето ли ни приказваш?

— Ами… не съвсем.

— Не съвсем ли?!

— Остави го да обясни — тихо настоя Даян.

Имало всевъзможни отделни факти, които насочвали към обяснението, увери ни Джейсън. Според наблюдателите от повърхността на планетата носителите дори се ускорявали с доближаването на бариерата преди да изчезнат в нея, сякаш тя ги засмуквала. Но данните, записани в бордовите уреди, не показвали такъв ефект. Наблюденията от двете гледни точки изобщо не съвпадали. Спътниците падали на Земята почти мигновено след скриването им от преградата, а тяхната апаратура отбелязвала, че са били изведени безпрепятствено в зададената им орбита, останали там определеното им време и са се завърнали на автоматичен режим след седмици или месеци. (Също като руския космонавт, спомних си аз, чиято история, макар и непотвърдена официално, вече се бе превърнала в съвременен мит.)

Отвъд бариерата ходът на времето беше друг.

Или ако разменим двете страни на уравнението — времето на Земята бе забавило своя ход в сравнение с вселената отвън.

— Разбираш ли какво означава това? — настойчиво попита Джейсън. — Преди изглеждаше, че сме хванати в подобие на електромагнитна клетка, която регулира енергията, достигаща повърхността на Земята. Вярно е. Но това е само вторичен ефект, дреболия от далеч по-мащабна картина.

— Вторичен ефект от какво?

— От темпоралния градиент, както го нарекоха. Схващаш ли колко е важно? По време на всяка секунда на Земята отвън изминава много повече време.

— Нелепо е — реагирах необмислено. — Що за физични закони, по дяволите, позволяват това?

— Над този въпрос си блъскат главите хора с несравнимо по-голям опит от моя. Но идеята за темпорален градиент предлага смислено обяснение. Ако има разлика във времето между нас и вселената, радиацията, която достига земната повърхност — слънчеви лъчи, рентгенови, космически — се увеличава пропорционално. Ако вместим в десетина секунди енергията, излъчена от Слънцето към нас за година, ще загинем мигновено. Значи електромагнитната бариера около планетата не ни крие, а ни предпазва.

— Фалшивото слънце… — досети се Даян.

— Правилно. Дали са ни фалшива слънчева светлина, защото истинската би ни изтребила. Количеството е точно необходимото, разпределено по подходящ начин, за да имитира сезоните, да ни даде възможност да засеем и да приберем реколтата, да поддържа климатичната система. Приливите, траекторията ни около Слънцето — маса, инерция, гравитация, — всичко е манипулирано не само за да забавят времето тук, но и да ни опазят живи.

Управляват — натъртих аз. — Не е природен процес, а инженерен проект.

— Да, май се налага да признаем това — съгласи се Джейсън. — Говори се за „хипотетичен контролиращ разум“.

— Но каква е целта, какво искат да постигнат?

— Не знам. Никой не знае.

Даян се взираше в брат си, обвила с ръце раменете си, и трепереше. Не от студа, а защото знаеше кой е най-важният въпрос:

Колко време, Джейсън? Колко време минава отвън?

Отвъд плътната чернота на небето…

Той се поколеба. Виждаше се, че няма никакво желание да й отговори.

— Много — призна накрая.

— Просто ни кажи — немощно помоли тя.

— Ами… Има какви ли не начини на измерване. Но при последното изстрелване изпратиха калибриран сигнал, който да се отрази от повърхността на Луната. Знаете ли, че Луната се отдалечава по малко от нас с всяка година? Нарастването е нищожно, но се поддава на измерване. Така имате приблизителен календар, който става по-точен, ако периодът е голям. Като прибавим това към другите данни от движението на близките звезди…

— Джейсън, колко време?!

— След Октомврийския инцидент изминаха пет години и два месеца. Отвъд бариерата това е равно на малко над петстотин милиона години.

Спиращо дъха число.

Не ми идваше наум какво да кажа. Нито дума. Загубих дар слово. И мислите ми се разпиляха. В този миг не се чуваха никакви звуци, долавях само хладната пустота на нощта.

Даян обаче бе прозряла веднага ужасната същност на числата.

— И колко ни остава?

— Това също не знам. Бариерата ни предпазва донякъде, но колко добра е защитата? Има и някои факти, за които не можем да си затворим очите. Слънцето е с ограничен живот като всяка друга звезда. Изгаря водород, а с остаряването си се разширява и сгорещява. Земята се намира в обитаемата зона на Слънчевата система, но тази зона непрекъснато се измества навън. Вече казах, че сме защитени, значи известно време всичко ще е наред, каквото и да се случи зад бариерата. Но накрая Земята ще попадне в хелиосферата. Ще бъде погълната от Слънцето. След определен момент нищо не може да ни помогне.

Колко, Джейс?

Той я погледна със съчувствие.

— Четиридесет, може би петдесет години. Приблизително.