Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (11)

Небесно градинарство

Това беше зимата на крановете.

Изграждаха нови стартови площадки не само в Кейп Канаверал, но и в пустинния югозапад на страната, във Франция и екваториална Африка, в Китай и Русия. По-малки за корабите с първия посев и по-големи за „големите комини“ — грамадните многостепенни ракети, които щяха да понесат доброволците към що-годе обитаемия Марс, ако имахме успех в програмата за примитивно тераформиране на планетата. Площадките израстваха като стоманена гора, пуснала корени в бетон и поливана с парите на федералното правителство.

Ракетите за първия посев не привличаха погледа колкото съоръженията за поддръжката и изстрелването им. Произвеждаха ги на конвейер по старите образци „Титан“ и „Делта“, а микрочиповете им не бяха дори със стъпчица по-сложни, отколкото се налагаше. Запълваха площадките и смайваха с броя си, докато зимата отстъпваше пред пролетта, готови да запратят дремещия в тях живот към далечната безплодна почва.

А в Слънчевата система също бе настъпило подобие на пролет… или по-скоро на дълго „сиромашко лято“. Обитаемата зона се изместваше навън и обхващаше Марс, както щеше след време да достигне Ганимед, богатия на вода спътник на Юпитер — друга потенциална цел на късното тераформиране. На Марс неимоверни количества замръзнал доскоро въглероден двуокис и воден лед сублимираха в атмосферата през милиони все по-топли лета. В началото на Ускорението атмосферното налягане при повърхността беше някакви си осем милибара. Такова е пет километра над Еверест. И без човешка намеса климатът на планетата се бе променил до условията на планински връх при земен полюс, имаше все повече газообразен въглероден двуокис — прекрасно време за Марс.

Ние обаче щяхме да тласнем процеса по-нататък. Искахме да вкараме в атмосферата и малко кислород, да покрием низините със зеленина, да създадем и езерца там, където периодично топящият се лед под повърхността изригваше в гейзери от пара или отровна кал.

Позволявахме си опасен оптимизъм през онази зима на крановете.

 

 

На трети март, малко преди да полети първата вълна от ракети за посев, Керъл Лоутън ми се обади у дома с вестта, че майка ми е претърпяла тежък инсулт и няма надежда за живота й.

Уговорих се с местен лекар да поеме работата ми в „Перихелий“, отидох в Орландо и си купих билет за първия сутрешен полет до Вашингтон.

Керъл ме посрещна на международното летище „Рейгън“. Изглеждаше трезва. Протегна ръце и аз прегърнах тази жена, която бе показвала само леко озадачено безразличие през всичките години, докато живях на нейна земя. Тя се дръпна и отпусна на раменете ми потрепващите си ръце.

— Много съжалявам, Тайлър.

— Жива ли е?

— Засега се крепи. Чака ни кола, ще поговорим по пътя.

Предположих, че лично И.Д. се е погрижил за черната лимузина с държавен номер. Шофьорът мълчаливо прибра багажа ми, докосна шапката си, когато му благодарих, и се настани в кабината отпред, надеждно изолирана от разкошния пътнически салон. Потегли направо към болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Керъл беше отслабнала, приличаше на птица сред черната кожена тапицерия. Извади кърпичка от чантичката си, за да попие сълзите.

— Толкова безсмислен плач… Вчера и контактните лещи ми изпаднаха от очите заради сълзите. Човек си мисли, че някои неща в живота са неизменни. Уповавах се на това, че майка ти е наблизо и поддържа реда. Понякога се будех нощем — едва ли си изненадан, че спя неспокойно — и ми се струваше, че светът е крехък, а аз бих могла да пропадна през него в бездната. Сещах се за майка ти в малката къща, където спеше непробудно. Белинда Дюпри, неоспоримото доказателство, че човек е способен и на самообладание. На нея се крепеше този дом, Тайлър, макар да не го съзнаваш.

Сигурно го знаех от известно време. Всъщност имаше един-единствен дом, макар че като дете виждах само разликата между малката къща, скромна, но спокойна, и Голямата, където играчките бяха по-скъпи, а свадите — по-настървени.

Попитах дали И.Д. е ходил в болницата.

— Той ли? Не. И.Д. е зает. Изстрелването на космически кораби към Марс явно изисква и множество делови вечери в града. Знам, че това е причината и Джейсън да не дойде от Флорида. Но ако не греша, той се занимава с практическата страна, ако в цялата идея има нещо практично, докато И.Д. се преструва на фокусник и вади пари от разни шапки на сцената. Убедена съм обаче, че ще го видиш на погребението.

Трепнах и Керъл ме погледна гузно.

— Тя умира, Тайлър. Казвам ти го като лекар на лекар. Забрави ли, че и аз някога се занимавах с медицина? А сега ти си лекарят. Господи…

Бях благодарен за прямотата й. Може би се дължеше на непривичната трезвост. Тя отново се озова в отчетливия рязък свят, от който бе бягала две десетилетия. И откриваше, че е все така ужасен.

Керъл се бе запознала със сестрите в интензивното отделение и отидохме без бавене в стаята на майка ми. Тя се подвоуми пред вратата.

— Няма ли да влезеш?

— Ами… не бих искала. Вече съм се сбогувала. Имам нужда от въздух, който не мирише на дезинфекция. Ще постоя на паркинга и ще запаля по цигара със санитарите от приемното отделение.

Майка ми беше в безсъзнание сред апаратурата за поддържане на жизнените функции. Дишането й се регулираше с машина, която хъхреше при разширяването и свиването на гръдния й кош. Косата й беше по-бяла, отколкото я помнех. Погалих я по бузата, но тя не реагира.

По неуместен лекарски навик повдигнах единия клепач — май ми щукна да проверя разширени ли са зениците. Но при инсулта бе имало и кръвоизлив в окото. Видях го червено като домат.

 

 

Керъл ме откара от болницата, но отклоних поканата й за вечеря. Уверих я, че ще си сготвя нещо набързо.

— Сигурно има храна в кухнята на майка ти, обаче си добре дошъл и в Голямата къща, ако искаш. Тя не е тук да наглежда прислугата, но все ще ги стегнем, колкото да приготвят спалнята за гости.

Пак й благодарих и казах, че предпочитам да съм от другата страна на моравата.

— Кажи ми, ако размислиш. — Керъл се загледа от настланата с чакъл алея към малката къща, сякаш я виждаше добре за пръв път от години. — Още ли имаш ключ?

— Да.

— Е, добре, оставям те. В болницата имат номерата и на двата телефона, ако състоянието й се промени.

Керъл ме прегърна и се устреми нагоре по стъпалата на верандата ако не с нетърпение, то с явната решителност да сложи край на проточилото се въздържание в този ден.

Влязох в къщата, която повече принадлежеше на майка ми, макар че и моето присъствие не бе заличено. Навсякъде беше разтребено. Веднъж Даян описа шетането й като „праволинейно“. Искаше да каже, че въвежда ред, без да се вманиачава. Огледах хола, кухнята, надникнах и в спалнята на майка ми. Не всичко си беше на мястото, но всяко нещо имаше свое място.

И.Д, се прибра около девет вечерта и прояви човещината да намине и да изрази съчувствието си. Стоеше малко неловко в светлината на лампата над вратата.

— Толкова съжалявам, Тайлър…

Съболезнованията му бяха грубовато преждевременни, все едно смъртта на майка ми беше не само неизбежна, но и неоспорим факт. Той я бе отписал. Но аз не забравях, че все още диша, макар и с помощ, сама в болничната си стая.

— Благодаря ви, господин Лоутън.

— За Бога, Тайлър, наричай ме И.Д. Всички останали го правят. Чувам от Джейсън, че се справяш добре в „Перихелий“.

— Ако не се лъжа, пациентите ми са доволни.

— Чудесно. Всеки принос е важен, колкото и да е малък.

Той закрачи тежко по кафеникавата зимна трева. И журналистите, и семейство Лоутън не позволяваха никому да забрави какъв гений е Джейсън, но аз си напомних, че и И.Д. с пълно право може да претендира за същата слава. Той бе превърнал дипломата си на инженер и дарбата си за бизнес в огромна корпорация и продаваше достъп до комуникации чрез аеростатите си, докато „Америком“ и ATT още примигваха тъпо след Октомврийския инцидент. Липсваше му не интелектът на Джейсън, а неговото остроумие, вкоренената му любознателност към материалната вселена. А може би и мъничко от човечността на Джейсън…

Пак останах сам в дома, който не чувствах напълно свой. Рано или късно трябваше да се разпоредя с всичко тук — по-немислимо занимание дори от изпращането на живот на друга планета. Но тъкмо защото си блъсках главата над това, забелязах празното място на горния рафт до телевизора.

Не помнех да му е било отделяно друго внимание, освен рядкото забърсване на прах през всички години, когато живях тук. Този рафт заместваше на майка ми тавана. Можех да изброя и със затворени очи какво има на него: годишните албуми на класа й в гимназията, албумът със съвипускниците й в Бъркли, нефритена фигурка на Буда, дипломата й в рамка, разгъващият се кафяв калъф, в който бяха свидетелството й за раждане, паспортът и данъчните документи. До друг зелен Буда бяха оръфаните кутии от маратонки с етикети „Спомени (училище)“, „Спомени (Маркъс)“ и „Разни дреболии“.

Но тази вечер открих, че вторият нефритен Буда е бутнат встрани и липсва кутията „Спомени (училище)“. Предположих, че майка ми е я преместила, макар че не я видях другаде.

Взех кутията „Спомени (Маркъс)“. Не изпитвах особен интерес към подробностите от живота на баща си, а майка ми го споменаваше, колкото в главата ми да остане смътен образ — красавец, инженер, колекционер на джаз, най-добрият приятел на И.Д. от студентските години, но и усърден пияч, а накрая — жертва на собствената си страст към бързите коли. В кутията имаше снопче писма в пликове, надписани с рязък четлив почерк. Май беше неговият. Писмата бяха изпратени до Белинда Сътън — фамилията на майка ми преди брака.

Върнах кутията на мястото й.

 

 

Сутринта някой почука на вратата. Отворих с очакването да зърна Керъл или прислужник от Голямата къща.

Но там стоеше Даян в тъмносиня пола до глезените и блуза с висока яка. Вдигна глава към мен с блеснали очи.

— Толкова ми е мъчно. Тръгнах веднага щом научих.

Само че бе закъсняла. Обадиха ми се от болницата десетина минути преди това, Белинда Дюпри починала, без да дойде в съзнание.

 

 

На погребалната служба И.Д. говори кратко и неловко, не каза нищо особено. Говорих аз, след мен Даян. И Керъл искаше, но накрая сълзите или алкохолът й попречиха.

Прощалното слово на Даян беше най-трогателно с чувството за мяра и думите, изречени от душа. Тя просто изброяваше всички добрини, които майка ми бе пренасяла през моравата като дарове от по-богата и милосърдна страна. Всичко друго в церемонията беше някак механично: смътно познати лица се отделяха от тълпата, за да поднесат съболезнования и полуистини, аз благодарях и се усмихвах, благодарях и се усмихвах… а накрая дойде времето да придружим ковчега до гроба.

 

 

Вечерта имаше помен в Голямата къща. Там слушах съболезнованията на делови партньори на И.Д. Не познавах никого, но пък някои от тях помнеха баща ми. Прислугата в Голямата къща ми изрази съчувствието си с далеч по-искрена тъга, която понесох доста трудно.

Сервитьори се плъзгаха безшумно през навалицата с чаши вино на сребърни подноси. Пих повече, отколкото беше уместно, и Даян, която също се въртеше сред гостите, ме издърпа встрани от поредната порция „толкова съжалявам за вашата загуба“.

— Имаш нужда от чист въздух.

— Навън е студено.

— Ако пиеш още, ще се вкиснеш. Бездруго си започнал. Хайде, Тай, само за няколко минути.

Излязохме на кафявата зимна морава. Същата, на която видяхме началото на Ускорението преди осемнадесет години. Тръгнахме около Голямата къща въпреки хапещия мартенски ветрец и зърнестия сняг на всяко по-закътано местенце.

Бяхме си разказали набързо за последните години: моята работа, преместването ми във Флорида, „Перихелий“, нейният живот със Саймън, откъсването от „Новото царство“ към по-ортодоксално и сурово учение, очакването на Възнесението с набожност и самоотрицание. („Не ядем месо — довери ми Даян. — И не носим дрехи от синтетични влакна.“) Както вървях замаян до нея, аз се чудех дали вече съм й противен, дали усеща в дъха ми сандвичите с шунка и сирене или я дразни моето сако от памук и полимери. Даян не се бе променила много, само изглеждаше по-слаба… дори по-слаба от допустимото.

Бях достатъчно трезвен, за да й благодаря, че ми помага да изтрезнея.

— И аз исках да се измъкна — призна тя. — Онези хора, които И.Д. е поканил… Никой не е познавал истински майка ти. Нито един от тях. Сега си говорят за държавни поръчки и товароносимост. Сключват сделки.

— Може би И.Д. умее само така да изрази почит към нея. Като украси помена с влиятелни политици.

— Прекалено снизходителен си.

— Той все още те вбесява…

„И то лесно…“ — добавих наум.

— И.Д. ли? Естествено. Макар че би било по-великодушно да му простя, както си направил и ти, струва ми се.

— Имам по-малко да му прощавам — изтърсих аз. — Не ми е баща.

Не влагах никакъв намек, колкото и остро да помнех какво ми каза Джейсън преди няколко седмици. Едва не си прехапах езика и се изчервих. Даян се вторачи в мен с недоумение, после очите й така се разшириха от гняв и срам, че разгадах изражението й дори в слабата светлина от верандата.

— Говорил си с Джейсън — промълви тя студено.

— Извинявай…

— Представям си как си седите двамцата и ми се присмивате…

— Изобщо не е вярно. Той… Ако Джейсън прекали с откровеността, беше заради лекарството.

Ето го и вторият страшен гаф, от който Даян се възползва на секундата.

— Какво лекарство?

— Аз съм неговият личен лекар. И понякога му предписвам лекарства. Чак такова значение ли има?

— Що за лекарство би го накарало да забрави обещание?! Той ми обеща, че никога няма да ти каже… — Даян стигна и до следващата догадка. — Джейсън болен ли е? Затова ли не дойде на погребението?

— Много е зает. Остават броени дни до изстрелването на първите кораби.

— Ти обаче го лекуваш от нещо.

— В медицината има професионална етика. Не мога да обсъждам лечението на Джейсън.

Знаех, че така само ще разпаля подозренията й. Всъщност издадох тайната на Джейсън, докато уж се опитвах да я опазя.

— Не бих очаквала друго от него — да се разболее и да не каже на никого от нас. Направо се е затворил херметично в себе си…

— Ами направи ти първата крачка. Обади му се някой път.

— Да не мислиш, че не го правя? И това ли ти каза, а? Преди го търсех всяка седмица по телефона. Но той надяваше маската на любезността и отказваше да изтърве и една смислена думичка. Как си, аз съм добре, има ли нещо ново при тебе, при мен — нищо. Тайлър, той не гори от желание да говори с мен. Изцяло е на страната на И.Д. За него съм само повод да изпитва неудобство. — Даян се запъна. — Освен ако и това не се е променило…

— Не знам какво се е променило. Но дали не е по-добре да се видиш с него, да си поприказвате очи в очи?

— И как да стане?

Свих рамене.

— Освободи си още една седмица и се качи в самолета с мен.

— Нали е зает?

— Започнат ли да стартират корабите, ще ни остане само да седнем удобно и да зяпаме. Ела в Канаверал. Ще видиш как се пише историята.

— Тези кораби са безполезни. — Прозвуча като нещо, което е наизустила, а после добави: — Иска ми се, но не мога да си го позволя. На нас със Саймън ни стигат парите, но не сме богати. Не сме като семейство Лоутън.

— Ще ти платя билета.

— Пиянска щедрост.

— Говоря сериозно.

— Благодаря, но не приемам.

— Помисли си.

— Попита й ме пак, когато изтрезнееш. — Качихме се на верандата и този път жълтеникавата светлина ми попречи да видя изражението й. — Каквото и да съм си внушавала някога… каквото и да съм споделяла с Джейсън…

— Даян, няма нужда да казваш това.

— … знам, че И.Д. не ти е баща.

Стори ми се интересен твърдият й тон, сякаш се бе уверила в нещо. Сякаш бе открила друга истина, различен ключ към загадките на семейство Лоутън.

 

 

Даян влезе в Голямата къща, а аз реших, че не ми се слуша повече учтиво съчувствие. Отидох в къщата на майка ми, където беше задушно.

На другия ден Керъл ме успокои, че нямало значение колко време ще разчиствам вещите на майка си. Малката къща нямало да се дене никъде. Ако ще да се забавя месец или година. Можело да се заема с „уреждането на въпроса“ когато ми е удобно.

За удобство едва ли можеше да става дума, но аз й благодарих за търпението и същия ден си събрах багажа за обратното пътуване до Орландо. Човъркаше ме хрумването, че трябва да взема нещо, което е принадлежало на майка ми. Нещо, което тя би искала да сложа в своя кутия със спомени. Но какво?

Даян изникна пред вратата, докато още се чудех.

— Още ли важи предложението да пътуваме заедно до Флорида?

— Разбира се.

— Ами аз го обсъдих със Саймън. Не се зарадва много на идеята, но щял да се справи още няколко дни.

„Колко мило от негова страна“ — рекох си.

— И ако не си го казал заради пиенето…

— Не се излагай. Ей сега ще се обадя в бюрото на авиолинията.

Резервирах място за нея в първия реактивен сандък на другия ден, летящ от столицата до Орландо.

Накрая избрах двете очукани нефритени фигурки на Буда.

Претърсих къщата, дори надникнах под леглата, но липсващата кутия „Спомени (училище)“ май бе изчезнала безследно.