Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ускорение (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Робърт Чарлз Уилсън

Заглавие: Ускорение

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-739-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4344

История

  1. — Добавяне

Отчаяно блаженство

Осем месеца след речта на Ун Нго Уен пред ООН в свръхохладените резервоари за отглеждане на репликатори започнаха да се образуват количества, достатъчни за изстрелване. В Кейп Канаверал и в базата „Ванденберг“ бяха подготвени флотилии от ракети „Делта 7“, които да ги изведат в орбита. По същото време Ун бе обзет от желанието да разгледа Гранд Каньон. Някой от спецовете по биология му бе оставил стар екземпляр от „По пътищата на Аризона“.

Ун ми го показа два дни по-късно.

— Виж! — възкликна, почти разтреперан от нетърпение, и отгърна на фоторепортаж. Река Колорадо, врязала зелени вирове в прастария пясъчник. Турист от Дубай, яхнал муле. — Чувал ли си за това, Тайлър?

— За Гранд Каньон ли? Да, както и повечето хора.

— Изумително. Прекрасно.

— Да, казвали са ми, че гледките са хубави. Но нали и Марс е прочут с каньоните си?

Той се усмихна.

— Говориш за Хлътналите земи. Вие сте ги нарекли Валес Маринерис. Части от тях наистина приличат много на тези снимки. Не съм бил там и едва ли ще ги видя тепърва. Но вместо тях ми се иска да разгледам Гранд Каньон.

— Тогава разгледай го. Живеем в свободна страна.

Ун примига, може би за пръв път чуваше този израз. Кимна.

— Ами добре, ще го разгледам. Ще поговоря с Джейсън за пътуването. Искаш ли да дойдеш?

— Къде — в Аризона ли?

— Да, Тайлър! В Аризона! В Гранд Каньон!

Макар да беше в Четвъртата възраст, заприлича на десетгодишно хлапе.

— Ще си помисля.

Още мислех, когато ме потърси И. Д. Лоутън.

 

 

След избирането на президента Ломакс И.Д. престана да се мярка в политиката. Не бе загубил връзките си — пак можеше да даде прием и там да се напълни с могъщи хора. Но нямаше да си възвърне влиянието на правителствено равнище, от което се възползваше по времето на Гарлънд. Дори се носеха слухове, че съвсем се вкиснал, затворил се в къщата си в Джорджтаун и досаждал с нежелани обаждания на бивши политически партньори. Не знам дали беше вярно, но отдавна не беше тормозил Даян и Джейсън по телефона. Когато вдигнах слушалката на домашния си телефон, бях смаян да чуя гласа му.

— Искам да говоря с теб — отсече И.Д.

Интересен подход от страна на човека, измислил и платил сексуалния шпионаж на Моли Сийгръм. Първото (и може би най-разумното) ми желание беше да му тресна телефона. Но жестът ми се стори жалък.

— Става дума за Джейсън — добави И.Д.

— Говори с него.

— Не мога, Тайлър. Не би ме изслушал.

— Това учудва ли те?

И.Д. въздъхна.

— Добре де, на негова страна си, това се подразбира. Но аз не се опитвам да му навредя. Всъщност не търпи отлагане и засяга благополучието му.

— Не знам какво се опитваш да ми кажеш.

— А аз не мога да ти го кажа по проклетия телефон. Сега съм във Флорида, на двайсетина минути път с кола. Ела в хотела, ще те черпя едно питие, а ти ми кажи в очите да вървя по дяволите, ако желаеш. Моля те, Тайлър. Ще те чакам в лоби бара, в осем часа, хотел „Хилтън“ на деветдесет и пета магистрала. Току-виж спасиш нечий живот.

Прекъсна връзката преди да си отворя устата.

Обадих се на Джейсън и му преразказах разговора.

— Олеле… Ако се вярва на мълвата, И.Д. е още по-неприятен събеседник отпреди. Внимавай.

— Нямах намерение да отида.

— Е, не си длъжен. Но… може би ще има полза.

— Благодаря, втръснало ми е от игричките му.

— Само че не е ли по-добре да знаем какво си е наумил?

— Тоест ти искаш аз да се видя с него?

— Само ако не те затруднявам излишно. Сам ще решиш.

Качих се в колата и послушно подкарах по магистралата покрай украси за Деня на независимостта и продавачи на флагчета по ъглите — нерегистрирани, готови да се шмугнат в пикапчетата си и да отпрашат. Упражнявах наум всички пиперливи думи, с които бих пръждосал И.Д., но досега не бях посмял да му ги кажа. Добрах се до „Хилтън“ с половин час закъснение.

И.Д. седеше в сепаре на бара и пиеше с увлечение. Изненада се, когато ме видя. Хвана ме за ръката и ме настани на виниловото канапе срещу него.

— Нещо за пиене?

— Няма да се заседявам.

— Пийни си, Тайлър. Ще ти оправи настроението.

— Твоето оправи ли? И.Д., просто ми кажи какво искаш.

— Когато някой произнася името ми като обида, значи съм го вбесил. И за какво си се разпенил толкова? Заради онази история с твоето гадже и доктора… как беше… Малмстийн? Държа да знаеш, че не го организирах аз. Дори не съм го одобрявал. Имах твърде усърдни подчинени, които вършеха работа от мое име.

— Слабичко оправдание за гадости.

— Може и така да е. Щом съм виновен, моля те да ми простиш. Да преминем ли вече към по-неотложното?

Още в този миг можех да стана и да изляза. Струва ми се, че останах, защото И.Д. направо излъчваше напрежение и безпокойство. Нямаше я предишната му увереност. Когато мълчеше, ръцете му не мирясваха — поглаждаше си брадичката, сгъваше и разгъваше салфетката на масата, приглаждаше си косата.

— Ти имаш влияние над Джейсън — изтърси той.

— Защо не говориш лично с него?

— Защото не мога и причините са очевидни.

— Какво искаш да му предам?

И.Д. се взря в мен и сведе поглед към чашата си.

— Предай му да дръпне щепсела на проекта с репликаторите. В буквалния смисъл. Да изключи охлаждането. Да ги затрие.

Дойде и моят ред да го зяпна с недоверие.

— Не разбираш ли, че това не може да се случи?

— Тайлър, не седиш срещу тъпанар.

— Но защо…

— Защото той ми е син. Да не си въобразяваш, че заради политически разногласия съм забравил това? За толкова плитък ли ме смяташ? Щом се караме, значи не го обичам, а?

— За теб знам само каквото съм видял като постъпки.

— Нищо не си видял. — Понечи да добави нещо, но размисли. — Джейсън е пешка в ръцете на Ун Нго Уен. Искам да се опомни и да проумее какво става.

— Ти го отгледа да бъде пешка. В твоите ръце. И не ти харесва, че и някой друг може да има такова влияние над него.

— Дрън-дрън. Е… добре, като ще си изливаме душите… Може и да е истина, де да знам. По-важното е, че всеки човек на власт в тази страна се е прехласнал по Ун Нго Уен и шибания му проект за репликаторите. Само защото е евтин и практичен в очите на гласоподавателите. На кого му пука, че няма да ни свърши работа, защото нищо не може да я свърши, а проблемите на всички ще изглеждат другояче, когато Слънцето изгрее червено? Не съм ли прав? Разкрасяват го, наричат го „голям залог“ или „хазартен риск“, но всичко е ловкост на ръцете, за да изиграят баламите.

— Интересен анализ — кимнах, — но…

— Щях ли да седя и да се дърля с тебе, ако опираше само до интересен анализ? Ако ще спориш с мен, поне задавай по-точни въпроси.

— Например?

— Кой е Ун Нго Уен? Кого представлява и какво иска? Колкото и да дърдорят по телевизията, той не е Махатма Ганди в тяло на джудже. Дошъл е тук, защото иска нещо от нас. И то от самото начало.

— Да изстреляме репликаторите.

— Именно.

— Да не е престъпно?

— Има по-добър въпрос — защо марсианците не са го направили със свои сили?

— Защото не си позволяват да действат от името на цялата Слънчева система. И защото в такова начинание не може да има едностранни решения.

Той подбели очи от досада.

— Тайлър, тези приказки съм ги чувал. Лафовете за общи решения и дипломация са като думичките „обичам те“ — улесняват чукането. Разбира се, марсианците може наистина да са ангелчета небесни, слезли при нас да ни избавят от злото. Но като гледам, и на тебе не ти се вярва. Я се замисли за техните технологии. Поне от хиляда години имат върховно биоинженерство. Ако толкова са искали да заселят галактиката с техните наноботчета, да са го сторили отдавна. И защо не са поискали? Да оставим настрана обясненията колко са безгрешни. Защо? Ясно защо — боят се да не си го отнесат.

— От кого — от Хипотетичните ли? Не знаят за Хипотетичните нищо повече от нас.

— Така ни казват. И това изобщо не означава, че не се страхуват от Хипотетичните. А ние… ние сме скапаняците, които пуснаха ядрени бойни глави срещу обектите над полюсите. Ами да, пак ще поемем отговорността, защо пък не? За Бога, Тайлър, напрегни си ума. Ще ни изиграят класически.

— Може би се поддаваш на параноята си.

— Аз ли? След толкова години в Ускорението ще ми обясниш ли що е параноя? Всички сме параноици. Всички знаем, че има злонамерени, могъщи сили, които се разпореждат с живота ни. Впрочем това не беше ли същността на параноята?

— Аз съм семеен лекар — заядох се. — Но от умни хора съм чувал, че…

— Ще ми цитираш Джейсън, то се знае. А той ти казва, че всичко ще бъде наред.

— Не само Джейсън. Всички от правителството на Ломакс. И мнозинството в Конгреса.

— Но те зависят от съветите на онези умници — учените. Които пък са хипнотизирани досущ като Джейсън. А искаш ли да знаеш каква е подбудата на твоето приятелче Джейсън? Страхът. Бои се да не умре невеж. А в каквото положение сме изпаднали, ако той умре невеж, значи цялото човечество ще си иде невежо. И това го плаши до полуда — самата идея, че цяла уж разумна раса може да бъде заличена от вселената, без изобщо да проумеем как и защо. Вместо да се занимаваш с моята параноя, защо не си поблъскаш главата над неговата мания за величие? Поставил си е целта да разгадае Ускорението преди да умре. И ето че ни се изтърсва Ун, който му тика в ръцете инструмент. Естествено е да се хване на въдичката. Същото е като да подариш кибрит на някой пироман.

— Сериозно ли настояваш да му го кажа?

— Ами аз не… — И.Д. се начумери, може би от неспирното натрупване на алкохол в кръвта. — Рекох си, че щом се вслушва в думите ти…

— Знаеш, че далеч не е така.

Той затвори очи за миг.

— Знам ли, не знам ли… Длъжен съм да опитам. Не схващаш ли? Заради собствената си съвест. — Малко ме сепна желанието му да си припише и съвест. — Ще бъда откровен с теб. Сякаш гледам в забавен каданс филм за катастрофа на влак. Колелата на локомотива изскачат от релсите, а машинистът още не подозира. Какво да правя? Късно ли е да вдигна тревога? Вероятно. Но той ми е син.

— Не е в по-голяма опасност от всички нас.

— Бъркаш, поне според мен. Дори ако проектът успее, ще се сдобием единствено с абстрактна информация. На Джейсън му стига, но не и на останалия свят. Ти не познаваш Престън Ломакс. С голямо удоволствие ще нарочи Джейсън за провала и ще го унищожи. Мнозина в неговата администрация искат „Перихелий“ да бъде закрит или подчинен на военните. В най-добрия случай. А в най-лошия Хипотетичните ще се ядосат и ще спрат Ускорението.

— Значи ти се притесняваш Ломакс да не закрие „Перихелий“?

— Аз създадох „Перихелий“. Не съм безразличен. Но не затова дойдох.

— Ще предам на Джейсън каквото чух от тебе, но ти надяваш ли се да го разубедиш?

— Аз… — И.Д. зяпаше плота на масата разсеяно, с малко овлажнели очи. — Не. Изобщо. Но ако иска да поговорим… Нека знае, че може да се свърже с мен. Няма да превръщам разговора в тормоз за него. Честно.

В този миг сякаш открехна вратата към безкрайната си самота.

Джейсън заподозря, че идването на И.Д. във Флорида е част от дяволски коварен замисъл. Но сегашният И.Д. изглеждаше стар, налегнат от угризения, лишен от власт човек, който търсеше нови пътища на дъното на чашата и се бе домъкнал заради гузна прищявка.

Попитах по-сдържано:

— Опитвал ли си се да говориш с Даян?

— С Даян ли? — Жестът му изразяваше само презрение. — Тя си е сменила номера. Не мога да я намеря. Бездруго е затънала в онзи гнусен култ за края на света.

— Не е култ. Малка църква с по-смахнато учение. Саймън е по-затънал от нея.

— Тя се вцепени от началото на Ускорението. Като цялото ви шибано поколение. Едва излезе от пубертета и се хвърли презглава в религиозните тъпотии. Изневиделица започна да ни цитира Тома Аквински на вечеря. Поисках от Керъл да поговори с нея. Но Керъл нищо не направи, както винаги. А знаеш ли какво направих аз? Накарах Даян и Джейсън да проведат диспут. От половин година се караха за Бог и аз поисках да го направят както в училище, но всеки да защитава идеите, на които е противник. Джейсън трябваше да обосновава битието на Бог, а Даян да го оборва като атеистка.

Не помнех да са ми споменавали за този диспут. Представях си какъв потрес е била и за двамата педагогическата приумица на И.Д.

— Исках Даян да разбере колко е лековерна. Тя се постара. Сигурно се стремеше да ми направи впечатление. Общо взето, повтори пред Джейсън доводите, които бе чула от него. Но Джейсън… — Очите на И.Д. блеснаха от гордост, бузите му си възвърнаха цвета за малко. — Джейсън се справи блестящо. Зашеметяващо и възхитително. Към нейните доводи добави още какво ли не. Без да повтаря като папагал. Чел трудове по теология и анализи на Библията. И през цялото време се усмихваше, казваше без думи: „Ето, знам ти доводите от началото до края, мога да ти ги изредя и насън, но пак си остават жалки.“ Той беше абсолютно неумолим. И накрая Даян заплака. Издържа, но сълзите се стичаха по лицето й.

Вторачих се в И.Д., който веднага разбра погледа ми.

— Я си го заври някъде това чувство за морално превъзходство! Опитах се да я науча на нещо. Исках да мисли трезво, не да си гледа в пъпа като останалите нещастници, смачкани от Ускорението. Цялото ви шибано поколение…

— Интересува ли те дали е жива?

— Разбира се.

— Никой не знае какво става с нея напоследък. Не само ти. Мисля да я потърся. Как ти се струва идеята?

Но сервитьорката носеше поредната пълна чаша, а И.Д. бързо губеше интерес и към мен, и към света наоколо.

— Ъхъ, ще ми се да знам дали е добре. — Свали си очилата и ги избърса със салфетката. — Добре, Тайлър, потърси я.

Ето как реших да тръгна с Ун Нго Уен към Аризона.

 

 

Да пътуваш с Ун беше като да съпровождаш рок звезда или държавен глава — много охрана, никакви внезапни хрумвания, затова пък всичко става бързо и уредено. Внимателно предвидени чартърни полети, свободно преминаване в летищата и конвои по пътищата накрая ни стовариха в началото на туристическата пътека Брайт Ейнджъл три седмици преди датата за изстрелването на репликаторите, в горещ като фурна и кристално ясен юлски ден.

Ун стоеше до парапета край ръба на каньона. Управата на парка затвори пътеката за туристи, трима от най-опитните и фотогенични рейнджъри бяха готови да потеглят с него (както и цяла група федерални телохранители с големи кобури под якетата) към дъното на каньона, където той щеше да прекара нощта.

Обещаха му спокойствие по пътеката, но в момента около него кипеше цял цирк. Коли на журналисти запълваха паркинга, репортери и папараци напираха към отделената с въжета площадка като молители към монарх. Един хеликоптер кръжеше над ръба на каньона и отгоре снимаха непрекъснато. Все пак Ун беше щастливо усмихнат и дълбоко вдишваше ухаещия на смола въздух.

— Тайлър — каза ми той, — жалко, че няма да слезеш там с мен. Това е… — промърмори нещо на своя език. — Сам човек трудно може да понесе толкова красота.

— Сподели я с онези типове на държавна заплата.

Той жлъчно изгледа охраната си.

— Печално е, че не мога. Те гледат, но не виждат.

— И на Марс ли го казвате?

— Защо не?

 

 

Ун поприказва добродушно с журналистите и току-що появилия се губернатор на Аризона, а аз взех назаем една от колите на „Перихелий“ и потеглих към Финикс.

Никой не ми попречи и не тръгна след мен. Далеч от Ун бях безполезен за новинарите. Много ми беше приятно. Засилих климатика, докато в кабината стана прохладно като канадска есен. Може би изпитвах „отчаяно блаженство“, както го наричаха медиите — чувството, че сме обречени, но всичко е възможно, достигнало своя връх с речта на Ун. Краят на света, марсианците изпратиха посланик — нима оставаше нещо, което да е немислимо? Кой да се вслушва в изтърканите увещания за приличие, търпение, добродетелност и благоразумие?

И.Д. обвини поколението ми, че се парализирало от Ускорението. Дори да налучкваше истината, бяха минали над тридесет години. Никой не се отърси докрай от представата, че е беззащитен, от видението за надвисналия меч. То помрачаваше всяка радост.

Но дори парализата отминава. След уплахата идва безразсъдство. След вцепенението — действие.

Не че е задължително в това действие да има нещо добро или разумно. Подминах три табели с предупреждения за магистрално пиратство. А по радиото съобщаваха за затворени пътища „по заповед на полицията“, сякаш говореха за дребни ремонти.

Стигнах невредим до паркинга зад „Храма на Йордан“.

Пастор беше Боб Копъл, младеж с прическа на военен. В разговор по телефона го убедих да се срещнем. Излезе, докато заключвах колата, и ме покани в стаята си на кафе, понички и придирчиви въпроси. Приличаше ми на колежански атлет, който малко се е запуснал, но още преливаше от вярност към отбора.

— Обмислих молбата ви. Разбирам защо искате да се свържете с Даян Лоутън. Но вие разбирате ли защо това е деликатен въпрос за църквата?

— Не напълно.

— Благодаря за откровеността. Нека да ви обясня. Поех това паство след кризата заради червената юница, но принадлежа към него от много години. И познавам хората, чийто живот ви интересува — Даян и Саймън. Някога ги смятах за свои приятели.

— Но не и сега?

— Иска ми се да вярвам, че още сме приятели. Питайте тях. Трябва да знаете, доктор Дюпри, че „Храмът на Йордан“ имаше прекалено бурна история за толкова малка църква. Въпреки разнородните ни корени бяхме свързани от пламенната вяра в скорошния свършек на света и искрения дух на християнско братство. Не ни беше лесно, преживяхме спорове и разколи. Признавам, че имаше разногласия по въпроси на вероучението, които останаха съвсем неясни за повечето хора от паството. А Саймън и Даян… Те се присъединиха към радикална група, която искаше да наложи волята си в „Храма на Йордан“. Външен човек би казал, че имаше борба за власт.

— Която те загубиха?

— О, не. Държаха здраво юздите, поне за известно време. Стигаха до крайности, които не допадаха на повечето от нас. Дан Кондън беше в тази група и тъкмо той ни въвлече в контакти с пощурелите хора, които се опитваха да ускорят Второто пришествие чрез една червена крава. И до ден-днешен ми е смешна тяхната самонадеяност. Сякаш Господ би чакал някой да отгледа подходящото говедо преди да приеме набожните в лоното си.

Пастор Кобъл отпи от кафето, а аз подхвърлих:

— Не мога да давам оценка за вярата им.

— По телефона ми казахте, че семейството на Даян няма никакви вести от нея.

— Да.

— Може би тя предпочита да е така. Виждал съм баща й по телевизията. Изглежда твърде властен човек.

— Не съм дошъл да я отвлека. Искам само да се уверя, че е добре.

Още една глътка кафе и съсредоточен поглед.

— Бих искал аз да ви уверя, че е добре, но след скандалите цялата група се премести в пущинака. И федералните следователи все още биха искали да разпитат някои от тях. Затова посетителите не са добре дошли.

— Но все пак бих могъл да отида при тях, нали?

— Стига да сте им познат. Не съм убеден, че важи и за вас. И да ви упътя, съмнявам се дали ще ви приемат.

— Дори ако се застъпите за мен?

Пастор Кобъл примигна и се замисли.

Накрая се усмихна. Извади лист от бюрото си, написа на него адрес и няколко реда указания как да стигна до мястото.

— Добро хрумване, доктор Дюпри. Кажете им, че пастор Боб ви изпраща. Въпреки това внимавайте.

 

 

С напътствията на пастор Кобъл се добрах до ранчото на Дан Кондън. Оказа се спретната фермерска къща на два етажа в долина с проскубани шубраци на много часове път от града. Не че стопанството процъфтяваше дори за неопитния ми поглед. Имаше голям обор, по-вехт от къщата, а малко добитък пасеше жилавата трева, прораснала на туфи от сухата земя.

Щом спрях, по стъпалата изтопурка едър мъжага в гащеризон, побрал стокилограмово туловище. Брадатият непознат ме гледаше начумерено. Спуснах стъклото на прозореца.

— Частна собственост, мой човек — веднага натърти мъжагата.

— Дойдох да се видя със Саймън и Даян.

Той си замълча, само впи поглед в мен.

— Не ме очакват, но знаят кой съм.

— Поканиха ли ви? Тук не си падаме много по гостите.

— Пастор Боб Кобъл каза, че няма да се разсърдите, ако намина.

— Тъй ли казал…

— И помоли да ви предам, че съм доста безобидно човече.

— Пастор Боб, значи… Носите ли някакви документи?

Подадох му личната си карта, която потъна в огромната длан. Занесе я в къщата.

Чаках и слушах как сухият вятър шепне през отворените прозорци на колата. Дългите сенки от подпорите на верандата се проточиха още малко преди мъжът да ми върне картата.

— Саймън и Даян искат да се видите. Съжалявам, ако съм говорил малко по-сопнато. Името ми е Сорли. — Измъкнах се навън и се здрависахме. Пръстите му стискаха като менгеме. — Арън Сорли. За повечето познати съм брат Арън.

В задушната къща беше оживено. Детенце с памучна тениска профуча засмяно някъде край коленете ми. Подминахме кухня, където две жени се трудеха да нахранят много хора — големи тенджери на печката, цяла планина накълцано зеле на масата.

— Стаята на Саймън и Даян е горе, последната врата вдясно.

Нямах нужда от водач — Саймън ме чакаше на площадката над стъпалата.

Стори ми се измършавял, но нямаше нищо чудно. Не го бях виждал от нощта преди двадесет години, когато китайците нападнаха обектите над полюсите. Може би си мислеше същото за мен. Беше запазил забележителната си усмивка, широка и щедра. Холивуд би измислил как да спечели от такава усмивка, ако Саймън обичаше Мамона повече от своя Бог. Не се задоволи да протегне ръка, а ме прегърна.

— Добре дошъл, Тайлър! Тайлър Дюпри… Моля те за извинение, ако брат Арън е бил по-грубичък. Тук рядко идва някой, но ще се убедиш, че не пестим гостоприемството, щом прекрачиш прага ни. Отдавна щяхме да те поканим, ако изобщо се надявахме, че би дошъл толкова далеч.

— Щастливо стечение на обстоятелствата — побързах да обясня. — В Аризона съм с…

— О, знам. Понякога научаваме новини. Пристигнал си с набръчкания дребосък. Ти си негов лекар.

Заведе ме по коридора до боядисана в кремаво врата и отвори.

Стаята беше обзаведена уютно, макар и да изоставаше от съвременния стил. Широко легло с бухнал дюшек в ъгъла, жълто памучно перде на карета, памучна черга на пода от обикновени дъски. И стол до прозореца. На стола седеше Даян.

 

 

— Радвам се да те видя — каза ми тя. — Благодаря ти, че намери време за нас. Дано не сме те откъснали от твоята работа.

— И аз исках да се откъсна. Как сте тук?

Саймън застана до нея и отпусна длан на рамото й.

— И двамата сме добре — отговори ми Даян. — Е, не сме забогатели, но преживяваме някак. Как да иска повече човек в тези времена? Тайлър, не загубихме връзка по наше желание. След неприятностите в „Храма на Йордан“ ни е още по-трудно да се доверяваме на външния свят. Сигурно си научил?

— Голяма бъркотия беше — подхвана Саймън. — От Националната сигурност конфискуваха компютъра и копирната машина на пастора, нямаха намерение да ни ги върнат. Разбира се, не бяхме замесени в онези безсмислици с червената юница. Само раздавахме брошури на хората от паството. За да решат сами, нали разбираш, дали искат да участват в такова начинание. И заради това ни разпитваха федерални агенти, представяш ли си? Явно в Америка на Престън Ломакс постъпките ни са престъпление.

— Дано не са арестували никого.

— Никого от близките ни хора — уточни Саймън.

— Но всички се изнервиха — добави Даян. — Накараха ни да се усъмним и в онова, с което бяхме свикнали от малки. В телефоните. В писмата.

— Явно ви се налага да бъдете предпазливи.

— О, да — потвърди тя.

— И то много предпазливи — подчерта Саймън.

Даян носеше простичка бяла рокля, стегната с коланче в кръста, и кърпа за глава на червено-бели карета. Нямаше грим, нито се нуждаеше от него. Невзрачните дрехи можеха да я скрият колкото сламена шапка може да спре лъча на фенерче.

Осъзнах колко съм зажаднял само да я видя. Колко неразумно зажаднял. Засрамих се от удоволствието, че съм близо до нея. Две десетилетия едва ли бяхме повече от добри познати. Двама души, които някога се познаваха. Нямах право на този ускорен пулс, на усещането за фучене в безтегловност, което тя будеше у мен, като просто си седеше на стола и ту ме поглеждаше, ту се извръщаше леко изчервена.

Това беше неправдоподобно и несправедливо… спрямо кого ли? Може би спрямо мен или нея. Не биваше и да припарвам тук.

— А ти как си? — попита Даян. — Явно още работиш при Джейсън. Надявам се и той да е добре.

— Добре е. Изпраща по мен най-сърдечни поздрави.

— Съмнявам се — подсмихна се тя. — Не му е присъщо.

— Промени се.

— Нима?

— Много се говори за Джейсън — намеси се Саймън, все още стиснал рамото й, ръката му тъмна и загрубяла върху белия памук. — За него и за мъжа с набраздената кожа. Така наречения марсианец.

— Не е така наречен — възразих аз. — Той се е родил и израснал там.

Саймън замига.

— Щом ти го твърдиш, значи е истина. Но имаше какви ли не приказки. Хората знаят, че Антихриста е сред нас, всеизвестно е. Може вече да е прочут човек. Изчаква своето време, обмисля безполезната си война. Затова ние следим изкъсо известните хора. Не казвам, че Ун Нго Уен е Антихриста, но дори да го бях помислил, нямаше да съм единственият. Тайлър, ти близък ли си с него?

— Разговаряме понякога. И според мен не е достатъчно амбициозен, за да е Антихриста.

И. Д. Лоутън май щеше да оспори това…

— Но ние сме недоверчиви — натърти Саймън. — И затова Даян не се решава да поддържа връзка със семейството си.

— Защото Ун Нго Уен може и да е Антихриста ли?

— Защото не искаме да привличаме вниманието на могъщи хора толкова близо до края на дните.

Не знаех какво да отговоря.

— Тайлър е пътувал дълго — обади се Даян. — Сигурно е прежаднял.

Усмивката на Саймън грейна отново.

— Искаш ли да се освежиш преди вечеря? Тук имаме много газирани напитки.

— Чудесно — смънках аз.

Той излезе. Даян не помръдна, докато не го чу да слиза по стълбата. Чак тогава се вторачи по-открито в мен.

— Наистина си изминал дълъг път.

— Нямаше друг начин да науча как си.

— Напразни усилия. Аз съм здрава и щастлива. Кажи на Джейс. И на Керъл. А и на И.Д., ако го е еня. Не е нужно да ме навестявате, за да ме проверите.

— Не съм дошъл за това.

— Само се отби за едно „здрасти“?

— Ами да, нещо подобно.

— Не сме се присъединили към някой страховит култ. И не ме държат насила тук.

— Даян, дори не съм намеквал…

— Но си го помисли, нали?

— Доволен съм, че си добре.

Тя изви глава и светлината на залязващото Слънце озари очите й.

— Извинявай. Малко се стреснах да те видя ей така. И аз се радвам, че живееш добре там, на изток. Всичко е както трябва, надявам се.

Зарязах разсъдливостта.

— Не. Вцепенен съм. Поне ако слушам баща ти. Той ми разправяше, че цялото ни поколение се парализирало заради Ускорението. Още сме заседнали в мига, когато звездите угаснаха в небето. И не можахме да се примирим.

— Според теб вярно ли е?

— Може и да е по-вярно, отколкото ни се иска. — Не бях очаквал да говоря така. Но Саймън щеше да се върне всеки момент с нещо студено и газирано, с лъскавата си усмивка. И шансът щеше да ми се изплъзне. Вероятно завинаги. — Гледам те и още виждам момичето на моравата пред Голямата къща. Дали И.Д. няма да излезе прав накрая? Двадесет и пет откраднати години. Колко бързо се изнизаха!

Даян мълчеше. Накрая помоли:

— Затвори вратата. Не искам да ни чуят.

Затворих вратата безшумно, а тя стана, доближи ме и хвана ръцете ми. Пръстите й бяха хладни.

— Толкова близо сме до края на света, че не подобава да се лъжем. Мъчно ми е, че престанах да ти се обаждам, но в тази къща сме четири семейства с един телефон. Веднага надушват кой с кого говори.

— И Саймън не би ти позволил.

— Напротив. Саймън би го приел спокойно. Той търпи повечето ми привички и склонности. Но аз не искам да го лъжа. Не искам да нося и този товар. Признавам си, че тези разговори ми липсват. Те бяха като спасително въже. Когато нямах пари, когато започна разкол в църквата, когато бях самотна без причина… щом чуех гласа ти, сякаш ми преливаха кръв.

— Ако е така, защо престана да се обаждаш?

— Защото погазвах верността. И тогава, и сега. — Тя тръсна глава, като че се опитваше да ми втълпи някаква мъчна, но важна идея. — Разбирам това, което казваш за Ускорението. И аз си го мисля. Понякога се преструвам, че има свят, в който Ускорението не се е случило, а животът ни е друг. Нашият живот — моят и твоят. — Тя въздъхна пресекливо, лицето й поаленя. — Щом не можех да живея в този свят, искаше ми се поне да го зървам веднъж на две-три седмици, да ти се обаждам, пак да си бъдем старите приятели и да си говорим не за края на света, а за други неща.

— Нима това означава да си невярна?

— Да. Отдадох се на Саймън, който е мой съпруг и пред Бог, и пред закона. Дори да не съм избрала мъдро, изборът си е мой. Може да не съм християнката, която трябва да бъда, но поне разбирам що е дълг, постоянство и привързаност, макар че…

— Какво?

— Макар че ме боли. Не мисля, че и за двама ни ще е добре да умуваме какъв можеше да бъде животът ни.

— Не дойдох тук да те натъжавам.

— И въпреки това ме натъжаваш, като те гледам.

— Значи е време да си тръгна.

— Остани за вечеря. От учтивост. — Тя отпусна ръце покрай тялото си и заби поглед в пода. — Нека ти кажа нещо, докато все още сме насаме за минутка. Не споделям всички убеждения на Саймън. Няма да е честно, ако се престоря, че вярвам във възнесението на всички праведници след края на света. Дано Господ ми прости, но за мен не е убедително. Вярвам обаче, че ще има край на света. Той вече е към края си, който доближава през целия ни живот. И…

— Даян…

— Остави ме да довърша. Да ти се изповядам. Вярвам, че светът ще свърши. Вярвам в онова, което ми описа Джейсън преди толкова години — една сутрин слънцето ще изгрее като огромно адско кълбо и след броени часове или дни времето ни на Земята ще изтече. Не искам да съм сама в това утро…

— Никой не иска.

Може би… освен Моли Сийгръм. Моли, която ще си е пуснала „На плажа“, а до нея ще е шишенцето с хапчета. Моли и другите като нея.

— И аз няма да съм сама. Ще бъда със Саймън. Но признавам пред тебе, Тайлър, и дано ми бъде простено, че когато си представям този ден, невинаги до мен е Саймън.

Вратата се отвори и влезе Саймън с празни ръце.

— Ами вечерята е на масата и за прежаднели пътници има огромна кана чай с лед. Заповядай долу да хапнеш с нас. Има предостатъчно за всички ни.

— Благодаря ти — отвърнах. — Много мило.

 

 

Осмината възрастни във фермата бяха семействата Сорли и Макайзък, Дан Кондън и жена му и Саймън и Даян. Сорли имаха три деца, Макайзък — пет, затова около голяма дъсчена маса на кръстати подпори седнахме седемнадесет гладни гърла. Чуваше се приятна гълчава, докато „чичо Дан“ не заяви, че е време да благослови трапезата — всички веднага долепиха длани и сведоха глави.

Дан Кондън несъмнено беше старшият в малката общност. Висок и почти мъртвешки мършав, с черна брада, грозноват подобно на Линкълн. А вместо благослов изслушахме поучение, че да нахраниш чужд човек е проява на добродетелност, дори ако те е навестил без покана, амин.

От скритите течения в разговорите подразбрах, че брат Арън е вторият по старшинство, вероятно би наложил и със сила волята на предводителя, ако се стигне до разногласия. И Теди Макайзък, и Саймън се отнасяха почтително към него, но очакваха окончателното отсъждане от устата на Кондън.

Дали супата не е пресолена?

— Точно както трябва си е — рече Кондън.

Не е ли много горещо напоследък?

— Тъй е по тези краища — осведоми Кондън.

Жените се обаждаха рядко и почти не отделяха погледи от чиниите пред себе си. Съпругата на Кондън беше ниска и пълна, не престана да се мръщи. Съпругата на Сорли му подхождаше напълно по размери, тя пък се усмихваше на всяка похвала за гозбите. Младичката жена до поне четирийсетгодишния Макайзък наглед едва бе навършила осемнадесет. И трите не ме заговаряха направо, не ги представиха със собствените им имена. Даян беше като шлифован диамант между мътни циркони. Може би с това се обясняваше нейната предпазлива сдържаност.

Всички бяха бегълци от „Храма на Йордан“. Чичо Дан ме просвети, че не били сред най-крайно настроените членове на паството, но и нямало да се примирят с половинчата вяра като тази на пастор Боб и неговата сбирщина от нагаждачи. Преместили се в ранчото (собственост на Кондън), за да се отдалечат от градските съблазни и да дочакат последния зов в покой. Досега успявали.

Иначе обсъждаха камион с неизправна горивна клетка, продължаващата поправка на покрива и скорошното запълване на септичната яма. Отдъхнах си в края на вечерята като децата. Кондън усмири със суров поглед едно от момиченцата на Сорли, което си позволи да въздъхне шумно.

Щом масата бе разтребена (в стопанството на Кондън това вършеха само жените), Саймън напомни, че е време да тръгвам.

— Ще бъдете ли в безопасност по пътя, доктор Дюпри? — обади се Кондън. — Грабежите зачестиха, почти всяка нощ нападат някого.

— Ще карам бързо.

— Може би е по-добре.

— Тайлър, ако не възразяваш — промълви Саймън, — ще те изпратя до оградата. Обичам да се разхождам в такива топли нощи, на връщане ще си светя с фенер.

Съгласих се.

Всички се подредиха пред вратата да ме изпратят сърдечно. Децата шаваха нетърпеливо, докато не стиснах ръката на всяко, за да ги отпратят. Когато дойде редът на Даян, тя ми кимна, но наведе глава. Пое ръката ми, без да ме погледне.

 

 

Саймън се повози до мен половин километър нагоре по склона. Мърдаше неспокойно като човек, на чийто език напират думи, но е решил да си мълчи. Не го подпитвах. Спрях на билото до потрошена ограда. Той излезе и постоя до отворената врата.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — не се стърпях.

Той се прокашля.

— Знаеш ли — започна накрая с глас, малко по-силен от шепот, — обичам Даян, както и Бог. Признавам, че звучи като богохулство. За мен отдавна е така. Но аз вярвам, че Бог е отредил тя да бъде моя жена на тази земя, че това е предназначението й. И напоследък си мисля, че това са двете страни на една монета. Чрез обичта си към нея аз обичам и Бог. Как мислиш, Тайлър Дюпри, възможно ли е?

Не дочака отговора ми, а затвори вратата, включи фенерчето и в огледалцето го видях да се спуска бавно по хълма в мрака.

 

 

Пренощувах в мотел до Флагстаф и се срещнах с Ун Нго Уен и свитата му на летището.

Щом кацнахме в Орландо ни напъхаха на задната седалка на друга кола в друг кортеж, за да се приберем в „Перихелий“. Когато излязохме на магистралата, Ун помоли да го извиня, че се прозява.

— Не съм свикнал с такива физически натоварвания.

— Виждал съм те на бягащата пътека в „Перихелий“. Справяш се чудесно.

— Тя не прилича много на Гранд Каньон.

— Е, да.

— Имам мускулна треска, но не съжалявам. Прекрасна екскурзия. Надявам се и ти да си бил толкова доволен от пътуването си.

Казах му, че намерих Даян и тя е здрава.

— Добра новина. Съжалявам, че не можах да се запозная с нея. Ако поне малко прилича на своя брат, сигурно е изключителен човек.

— Да, такава е.

— Но гостуването при нея май не е сбъднало надеждите ти?

— Може би надеждите ми не са заслужавали да се сбъднат.

„И то отдавна…“

— Ами… — Ун се прозяваше, клепачите му натежаваха. — Въпросът както винаги е… как да гледаме в слънцето, без да ослепеем…

Бих го попитал какво иска да каже, но главата му се опря кротко в облегалката и ми се стори по-уместно да го оставя да поспи.

 

 

Кортежът включваше пет леки коли и бронетранспортьор с отделение пехотинци за случай на неприятности.

Това ъгловато возило лесно можеше да бъде сбъркано с бронираните камиони на банките.

Както се оказа, тъкмо такъв камион на фирмата за сигурност „Бринкс“ пътувал десетина минути пред нас, но накрая свърнал от магистралата към Палм Бей. Съгледвачи на банда, заели места до големите разклони, ни сбъркали с него и ни набелязали като мишена за ударната си група, която дебнела по-нататък.

Тези отрепки си разбираха от занаята и вече бяха минирали пътя в участък при блатист резерват. Имаха автомати и две базуки, камион на „Бринкс“ дори със съпровождащи коли щеше да стане лесна жертва. Пет минути по-късно щяха да се скрият безследно в мочурищата, за да си поделят плячката. Съгледвачите обаче допуснаха фатална грешка. Съвсем друго е да се разправяш с пет бронирани коли за важни особи, бронетранспортьор, корави професионални войници и хладнокръвни телохранители.

Зяпах през затъмнения прозорец на колата към зеленясалата вода, когато лампите край магистралата угаснаха.

Някой бандит бе прерязал и подземните кабели. Изведнъж мракът стана непрогледен като стена до прозореца и виждах само стреснатото си отражение.

— Ун…

Но той си спеше и набразденото му лице беше безизразно като отпечатък на пръст.

Тогава водещата кола се натъкна на мина. Колкото и яка да беше, взривът я халоса като стоманен юмрук. Колите се движеха на достатъчно разстояние една от друга според правилата за безопасност и все пак успях да видя как жълтият огнен език я подхвърли и я пусна обратно на асфалта с разкривени колела.

Нашият шофьор беше опитен, но не му оставаше друго, освен да натисне спирачките. Разнебитените останки запречваха пътя и не можеше да ги заобиколи. А зад нас отекна грохотът на втори взрив — друга мина ни затвори пътя за измъкване.

Ун вече се кокореше с ужас. Край нас затрещяха откоси. Дръпнах Ун да се наведе напред, двамата трескаво разкопчавахме предпазните колани, за да се свием на пода. Шофьорът спря, грабна оръжие изпод таблото и изскочи от колата.

От бронетранспортьора се изсипаха десетина мъже и откриха огън в тъмното, отчаяно се опитваха да създадат защитена зона. Цивилните от охраната се втурнаха към нас от другите коли, опитваха се да опазят Ун, но нападателите ги принудиха да залегнат.

Бързата реакция на жертвите явно уплаши магистралните пирати и те веднага използваха тежкото си оръжие. Стреляха с базуките, както научих по-късно. Тогава само знаех, че внезапно съм оглушал, колата се върти около оста си, а въздухът се е наситил с дим и раздробени стъкла.

 

 

Необяснимо как бях провиснал наполовина от задната врата и притисках буза в грапавия асфалт, а Ун беше на метър пред мен, легнал на хълбок. Едната от туристическите обувки, които си бе купил за екскурзията в Гранд Каньон, гореше.

Извиках името му, той се размърда немощно. Куршуми дълбаеха съсипаната кола. Левият ми крак бе изтръпнал. Пропълзях напред и угасих обувката с откъснато парче тапицерия. Ун изохка и надигна глава.

Нашите хора отвръщаха на стрелбата, трасиращи куршуми обсипваха мочурищата от двете страни на пътя.

Ун изви гръб и се опря на колене. Личеше, че не разбира къде се е озовал. Носът му кървеше. Челото беше порязано и ожулено.

— Не се изправяй! — помолих дрезгаво.

Но той се напъваше да разгъне крака.

— За бога! — Пресегнах се, но Ун отпълзя встрани. — За Бога, не ставай!

А той най-сетне успя, олюля се разтреперан, озарен от горящите коли. Погледна надолу и накрая май ме позна.

— Тайлър, какво се случи?

И тогава куршумите го улучиха.

 

 

Предостатъчно хора мразеха Ун Нго Уен. Съмняваха се в подбудите му като И. Д. Лоутън или имаха по-сложни и неразумни причини за враждебността си. Вярата, че е враг на Бог; черната му кожа; убедеността му в теорията на еволюцията. Или защото той беше символ на Ускорението и на отнемащи спокойствието истини за остаряването на вселената отвън.

Мнозина от тях си мърмореха как ще го убият. (В Националната сигурност бяха натрупали десетки досиета за предотвратени заплахи.)

Но не го убиха заговорници. Погуби го съчетание от алчност, объркване и породено от Ускорението безразсъдство.

Срамно типична за света ни смърт.

Кремираха трупа (след подробна аутопсия и вземане на много проби) и организираха траурна церемония с държавни почести. Отслужиха молебен в катедралата на Вашингтон, на който присъстваха важни личности от цялата планета. Президентът Ломакс произнесе дълго прощално слово.

Предлагаха да изстрелят пепелта му в орбита, но си останаха с приказките. От Джейсън научих, че урната била прибрана в мазето на института „Смитсониън“, докато решат какво да я правят.

Може би още е там.