Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (16)

4.10⁹ г. н.е.

Прекосих няколко метра отъпкана пръст с полепнали по нея петна изровен асфалт като корички на рани, стигнах до откос и се хлъзнах шумно по него, стиснал двата куфара, натъпкани със скромния ми гардероб, бележките, дигиталните файлове и марсианските лекарства. Потопих се до бедрата в канавка, зеленясала като листата на папая и топла като тропическата нощ. Водата отразяваше белязания кръг на луната и вонеше на изпражнения.

Прикрих куфарите във вдлъбнатина на откоса и пропълзях нагоре. Тялото ми не се виждаше, но аз можех да надзъртам към пътя, бетонната кутия на клиниката и черната кола отпред.

Онези двамата насилиха задната врата, зашариха из зданието и светваха лампите навсякъде. Заради пуснатите щори не знаех с какво са се захванали вътре. Сигурно претърсваха. В момента бях загубил способността да пресмятам времето и дори да разчета цифрите на часовника си — пърхаха пред очите ми като неспокойни пеперуди.

Единият излезе отпред и запали двигателя на колата. Вторият го последва няколко секунди по-късно и се мушна на седалката до него. Колата с цвят на нощ мина наблизо, зави към пътя. Притиснах глава в пръстта и не мръднах, докато шумът не заглъхна.

Чудех се какво да правя — труден въпрос, защото внезапно ме налегна непреодолима умора. Бях прекалено слаб да се изправя. Исках да се върна в клиниката и да предупредя Ина по телефона. Надявах се Ен да е сторил това, защото нямаше да се добера до сградата. Насилвах краката си да помръднат, а те си трепереха. Това надхвърляше изтощението, повече приличаше на парализа.

Когато пак погледнах към клиниката, от вентилационната решетка на покрива излизаха пушеци, светлината зад щорите трепкаше. Пожар.

Мъжете от черната кола бяха подпалили клиниката на ибу Ина и аз бях безсилен. Затворих очи с надеждата, че няма да умра преди някой да ме намери тук.

 

 

Събудих се от натрапчивата миризма на дим и нечии ридания.

Още не се бе разсъмнало. Открих обаче, че мога да се размърдам полека, макар и с неистови усилия. Мислех малко по-ясно. Затова се избутах сантиметър по сантиметър нагоре.

Цялата площадка между канавката и клиниката беше пълна с коли и хора. Лъчи на фарове и фенерчета се мятаха рязко нагоре-надолу. От сградата бяха останали тлеещи развалини. Бетонните стени още стърчаха, но покривът бе рухнал, а всичко вътре бе опустошено от огъня. Успях да се изправя и тръгнах към плачещия човек.

Това беше ибу Ина. Седеше на асфалтово островче, притиснала колене към гърдите си. Около нея стояха жени, които ме изгледаха с неприязън и подозрение, щом я доближих. Но когато ме зърна, тя подскочи и припряно си избърса очите с ръкава.

— Тайлър Дюпри! — втурна се към мен с вик. — Помислих, че си изгорял вътре!

Награби ме в прегръдка и ме задържа да не падна — краката ми пак омекваха.

— Клиниката… — изломотих аз. — Работата ти. Толкова съжалявам…

— Не — спря ме тя. — Клиниката е сграда. Медицинските уреди се заменят. Но ти си един-единствен. Ен ни разказа как си го отпратил, когато дошли подпалвачите. Тайлър, ти му спаси живота! — Тя се отдръпна да ме погледне. — Тайлър, добре ли си?

Не бях добре. Погледнах над рамото й към небето. Древното Слънце щеше да изгрее след малко. Връх Мерапи вече се открояваше под мастиленото небе.

— Само съм уморен — смънках и затворих очи.

Краката ми се подгънаха, тя повика някого на помощ и аз се унесох отново. По-късно ми казаха, че съм спал дни наред.

 

 

За всички беше очевидно, че не бива да оставам в селото.

Ина искаше да се грижи за мен до края на кризата, предизвикана от лекарството, а и беше убедена, че местните хора ми дължат закрила. В края на краищата, нали бях спасил живота на Ен (както тя упорито твърдеше). Момчето не само беше неин племенник, а и на практика роднина на всички в неголямото селище. Значи бях герой. Но привличах като магнит и вниманието на зли хора и подозирам, че без молбите на Ина тукашният кепала деса щеше да ме натовари на първия автобус за Паданг, пък да се оправям както аз си знам. Накрая ме настаниха заедно с багажа в изоставена къща (чиито собственици бяха потеглили шрантау преди много месеци) — само докато уредят нещо друго.

Минангкабау от западна Суматра знаят как да се изплъзват и да оцеляват под чието и да било иго. Те бяха преживели нашествието на исляма през XVI век, холандското колониално господство, „Новия ред“ на Сухарто, реставрацията на Негари, а след Ускорението — „новите реформатори“ и техните бандити, облечени в полицейски униформи. Ина ми разказваше историята на своя народ и в клиниката, и в стаичката насред дървената къща, под бавно въртящите се перки на вентилатора. Уверяваше ме, че силата им била в гъвкавостта, във вкорененото убеждение, че останалият свят не е като тяхната родина и никога няма да бъде. Обичаят рантау — пътешествията на младежи до чужди страни и завръщането в родината — им бе дал мъдрост и опит. Простичките дървени къщи бяха окичени с антени, приемащи сигналите на аеростатите. Повечето семейства редовно получаваха писма по електронната поща от Австралия, Европа, Канада, Щатите.

И нямаше нищо чудно, че навсякъде в пристанището работеха минангкабау. Бившият й съпруг беше само един от мнозината, които се занимаваха с внос-износ и организираха отплаване под Арката и отвъд. Нямаше нищо случайно, че предпазливите въпроси на Даян я бяха отвели при Джала, после при ибу Ина, накрая и в това планинско село.

— Джала е използвач, служи си и с дребни подлости, но не е съвсем безнравствен — успокои ме Ина. — Даян е имала късмет да попадне на него или пък умее да преценява зорко хората. За щастие на всички ни Джала никак не обича „новите реформатори“.

Сподели, че се развела с Джала, защото придобил лошия навик да преспива с недостойни жени в града. Харчел много пари за приятелките си, а и на два пъти се заразил с напълно лечими, но неприятни венерически болести. Макар че бил лош съпруг, не бил от най-лошите хора. Нямало да издаде Даян, освен ако не го хванат и подложат на изтезания… Но не би се оставил да го спипат с тази негова хитрост.

— Хората, които изгориха клиниката…

— Сигурно са проследили Даян до хотела в Паданг, а после са разпитали шофьора на таксито, който ви докара.

— Но защо я подпалиха?

— Не знам. Мисля си дали не се опитаха да те уплашат, за да се издадеш. А и така предупредиха всеки, който би се престрашил да ти помогне.

— Щом са намерили клиниката, знаят и твоето име.

— Няма да нахълтат тук и да започнат стрелба. Още не се е стигнало чак дотам. Очаквам да държат под око крайбрежието и да дебнат кога ще сбъркаме.

— Но ако се опиташ да отвориш нова клиника…

— Изобщо не ми е хрумвало.

— Така ли?

— Да. Ти ми помогна да проумея, черантау гаданг може да бъде добро решение и за един лекар. Имаш ли нещо против малко конкуренция?

— Не разбирам…

— Исках да кажа, че има изход от всички наши проблеми и аз го обмислям отдавна. Всички в селото са си блъскали главите над това. Мнозина вече отпътуваха. Тук не е голям процъфтяващ град като Белубус или Батусангкар. Земята не е особено плодородна, всяка година губим хора — отиват в други кланове или в други градове, или потеглят на рантау гаданг. И защо не? В новия свят има място.

— Искаш да емигрираш, така ли?

— Аз, Джала, сестра ми, племенниците, братовчедите — събираме се над тридесет души. Джала има няколко извънбрачни деца, които с радост ще поемат бизнеса, щом той се прехвърли отвъд. Е, видя ли? — усмихна се Ина. — Не сме твои благодетели, а спътници.

Попитах я няколко пъти дали има опасност за Даян. Нямало, доколкото зависело от Джала. Настанил я в стаичка над митнически склад. Там било поносимо и щяла да остане скрита, докато всички подробности бъдат изпипани.

— Трудната част е да те вкараме в пристанището, без да те намерят. Полицията подозира, че се криеш някъде из платото. Ще дебнат по пътищата за чужденци, най-вече за болни чужденци, защото шофьорът несъмнено е описал състоянието ти.

— Бях болен — напомних аз.

Последната криза започнала до горящата клиника и отминала, докато съм бил в безсъзнание. Ибу Ина ми разказа, че съм я понесъл трудно — когато ме пренесли в тази малка стая, съседите накрая се оплакали от моето охкане. Нейният братовчед Адек й помагал да ме задържат на постелята, когато гърчовете се засилили. Затова съм имал тези синини по раменете и ръцете. Поне знаех, че с всеки ден събирам сили, температурата ми неизменно остава нормална и ходя, без да треперя.

— А другото въздействие на лекарството? — попита Ина. — Чувстваш ли се различен?

Интересен въпрос. Отговорих откровено:

— Не мога да преценя. Засега.

— Е, в момента няма и значение. Да повторя — най-мъчно ще е да те измъкнем от платото и да те вкараме в Паданг. Олеква ми, като си повтарям, че можем да го направим.

— Кога тръгваме?

— След три-четири дни. А дотогава почивай.

 

 

Рядко виждах Ина през тези три дни. Слънцето напичаше, но повеите в дървената къща облекчаваха жегата. Разкършвах се предпазливо, пишех и четях — на лавица от ратаи в спалнята имаше книжки с меки корици на английски. Сред тях беше и популярната биография на Джейсън, озаглавена „Живот за звездите“. Погледнах в указателя и намерих името си, споменато пет пъти вътре. Не ми стигна желание да я прочета. Романите на Съмърсет Моъм бяха по-привлекателни за мен…

Ен наминаваше да се увери, че съм добре, и ми носеше сандвичи и бутилирана вода от сергията на своя чичо. Държеше се покровителствено и не пропускаше да ме попита как съм със здравето. Каза ми, че е горд, защото ще тръгне на рантау заедно с мен.

— Ен, ти също ли ще се преселиш в новия свят?

Той закима енергично.

— С татко, мама, чичо… — Изброи още десетина сродници с думи от минангкабау. — Очите му блестяха. — Може там да ме учиш на медицина.

Вероятно би се наложило да се заема с обучението му. Минаването под Арката, общо взето, зачеркваше шансовете за образование в традиционния смисъл. Това нямаше да е много добре за Ен и се усъмних, че родителите му са направили най-разумния избор.

Не можех да се меся, а Ен кипеше от вълнение преди пътуването. Едва сдържаше гласа си да не кънти в къщата. Радвах се, като гледах лицето му. Той принадлежеше към поколение, в чийто поглед към бъдещето имаше повече надежда, а не ужас. Никой от смазаните хора на моите години не би се усмихвал така на идните дни. Хем бях щастлив, хем малко се натъжавах.

Ина дойде вечерта преди да потеглим. Носеше ми вечеря и искаше да ме посвети в плановете си.

— Син на мой братовчед има шурей, който кара линейка на болницата в Батусангкар. Ще вземе една назаем, за да откара и тебе в Паданг. Пред нас ще има поне две коли с мобилни телефони, за да ни предупредят по-рано за контролни постове на пътя.

— Не е нужно да ме вози линейка — възразих аз.

— Тя е за прикритие. Ти ще си отзад и няма да се виждаш. Аз ще се нагиздя с всички лекарски атрибути, а някой от селото — Ен ме умолява да е той — ще се преструва на болен. Ако полицаите надникнат в линейката, ще видят мен и болно дете, а аз ще им се сопна: „Четирите С!“ И те ще загубят желание да претърсват старателно. Ето как ще промушим през контролния пост един смешно висок американски лекар.

— Уверена ли си, че ще се хванат на номера?

— Мисля, че е почти сигурно.

— Но ако заловят и теб заедно с мен…

— Колкото и зле да е тази страна, полицията не може да ме арестува, без да съм извършила престъпление. Превозът на човек от западна страна не е нарушение на закона.

— А превозът на престъпник?…

— Ти престъпник ли си, пак Тайлър?

— Зависи как тълкуваш някои закони, приети от американския Конгрес.

— Изобщо не искам да ги тълкувам. Недей да се тревожиш. Споменах ли, че вече отложихме пътуването с един ден?

— Защо?

— Ще има сватба. Не като едно време. Ускорението съвсем промени сватбените обичаи. Както стана с всичко останало, откакто парите, пътищата и ресторантите за бързо хранене навлязоха в платото. За мен парите не са зло, но понякога носят ужасна поквара. Днешните младежи са много припрени. Е, поне ще има паламинан, много ориз и музика салуанг. Възстановен ли си, можеш ли да дойдеш? Поне да чуеш музиката?

— За мен е чест.

— Значи утре вечер ще попеем, а вдругиден сутринта ще натрием носа на американския Конгрес. Ще имаме полза и от сватбата. Мнозина ще пътуват и нашата малка група за рантау няма да изпъква по пътя към Паданг.

Спах до късно и се събудих по-бодър, отколкото бях през последния месец, по-силен и с малко по-изострени сетива. Останах до прозореца, четох и гледах шествието на сватбарите към дома на младежа. Никой не вършеше нищо друго в селото, само в магазинчетата край главния път имаше хора, за да обслужват туристите. Към края на следобеда въздухът се насити с аромати на подлютено пиле и мляко от кокосови орехи. Ен се показа за минута в къщата, за да ми донесе гозба.

Ибу Ина, с бродирана рокля и копринена кърпа на главата, дойде на свечеряване.

— Самата сватба приключи. Сега ще пеем и ще танцуваме. Идваш ли, Тайлър?

Облякох най-свестните си дрехи — бял панталон и бяла риза. Притеснявах се, че излизам пред всички, но Ина ме успокои, че няма чужди хора сред сватбарите, а аз ще бъда желан гост.

Въпреки това се чувствах болезнено различен, докато вървяхме към сцената — не заради ръста си, а по-скоро защото толкова време прекарах между четири стени. Изведнъж се озовах в широко празно пространство, без да има нищо плътно около мен за опора. Ина ме разсейваше с клюки за новото семейство. Младоженецът бил помощник-фармацевт от Белубус и й се падал братовчед. (Пред мен тя наричаше „братовчеди“ всички сродници, освен брат, сестра, чичо или леля. Точните им названия в минангкабау нямаха съответствия в английския език.) Булката била местно момиче с леко нескромно минало. И двамата заминавали на рантау след сватбата, примамени от новия свят.

Музикантите засвириха по здрач и щяха да спрат чак сутринта. Мелодиите на двамата свирачи и песните на двете жени на сцената се разнасяха навсякъде от окачени на стълбове огромни тонколони. Ина ми обясни, че песните били за любов, брак, разочарование, съдба, секс. И то много секс, позабулен в метафори, на които би завидял и Джефри Чосър. Седнахме на пейка в края на множеството. Случваше се някой гост да ме изгледа втренчено, явно чул историята за опожарената клиника и американеца беглец. Ина се усмихваше снизходително на младите хора около сцената.

— Мина ми времето да плача от любов, а и нивата ми не се нуждае от разораване, както се пее в една песен. Колко шум за дреболии!

Младоженците в бродираните си одежди седяха на украсени като тронове високи столове недалеч от сцената. До полунощ много от жените се разотидоха. Младежите останаха да се кикотят около сцената, по-старите мъже седяха около маси и усърдно играеха карти с безизразни лица.

Аз бях показал на Ина страниците, в които описах първата си среща с Ун Нго Уен.

— Но този разказ не може да е съвсем правдив — възрази тя, когато музиката стихна за малко. — Описваш се твърде невъзмутим.

— Изобщо не беше така. Но и не исках да се излагам.

— Все пак си се запознал тогава с човек от Марс… — Тя се загледа към крехките разпръснати съзвездия след Ускорението, които не се различаваха лесно през светлините на сватбата. — Какво ли си очаквал?

— Вероятно нещо не съвсем човешко.

— А, да. Но той се оказа много човечен.

— Да.

Към Ун Нго Уен се отнасяха с почит, близка до обожание, в селските райони на Индия, Индонезия и Югоизточна Азия. От Ина научих, че в Паданг човек би могъл да види снимката му в много домове, сложена в рамка — все едно е популярен светец или прочут молла.

— В неговото държание имаше нещо, което привличаше хората — промълви тя. — Позната реч, макар да научавахме думите му само в превод. А когато видяхме снимки от неговата планета с всички онези ниви, изглеждаше по-скоро свят на селски стопани, а не на граждани. Повече приличаше на Изтока, отколкото на Запада. На Земята дойде пратеник на друга планета, но беше един от нас! Така си го представяхме. И много ни хареса как гълчеше американците.

— Ун изобщо не се стремеше да поучава никого.

— Явно легендата е надхвърлила истината. Ти не искаше ли да му зададеш хиляди въпроси още в деня, когато ви запознаха?

— Естествено. Досещах се обаче, че е отговарял на подразбиращите се въпроси, откакто е кацнал. И си рекох, че може да му е омръзнало.

— Неохотно ли говореше за своя свят?

— Напротив, правеше го с удоволствие. Само не понасяше да го подлагат на разпит.

— Моите обноски нямат твоята изтънченост. Убедена съм, че щях да го засегна с нескончаемите си въпроси. Тайлър, да си представим, че си имал възможност да го питаш каквото и да е в онзи ден. Какъв щеше да бъде твоят въпрос?

Тя не ме затрудни. Знаех точно какъв въпрос не се реших да задам при първата си среща с Ун Нго Уен.

— Щях да го попитам за Ускорението. И за Хипотетичните. Дали неговият народ е научил нещо, което ние още не знаем.

— А случи ли се да обсъждате това?

— Да.

— Имаше ли какво да каже?

— И още как!

— Боя се, че май аз те подложих на разпит.

— Извинявай. Малко съм уморен вече.

— Тогава се прибери да спиш. По лекарско предписание. С малко късмет още утре ще видиш ибу Даян.

Тя ме изпрати по шумната улица. Заспах дълбоко, макар че музиката продължила до пет сутринта.

 

 

Шофьорът на линейката беше кльощав необщителен мъж с бялата униформа на Червения полумесец. Името му беше Ниджон. Стисна ръката ми с подчертано уважение. Големите му очи гледаха неизменно към ибу Ина, когато ми говореше. Попитах дали го притеснява пътуването до Паданг. Ина ми преведе отговора:

— Казва, че е вършил и по-опасни неща заради по-маловажни причини. Казва още, че се радва да види приятел на Ун Нго Уен. Добави, че е най-добре да тръгнем скоро.

Качихме се отзад в линейката. От едната страна имаше дълъг метален шкаф — където обикновено слагаха уреди и медицински припаси. Служеше и за скамейка. Ниджон бе опразнил шкафа, бих успял да се натъпча вътре с присвити крака и глава. Миришеше на антисептични препарати и латекс, имаше всички удобства на ковчег за маймуна. Ако ни спрат, щях да се свра в шкафа, Ина щеше да се намести върху него с бялата си престилка, а Ен щеше да лежи безсилно на носилката, като се преструва на болен от СССС. В горещото утро замисълът изглеждаше повече от нелеп.

Ниджон бе изкривил малко капака, за да прониква въздух. Не вярвах, че ще се задуша, но никак не ми допадаше, че трябва да остана в нажежена метална кутия. Успокоихме се, че се побирам вътре, но засега не бях принуден да влизам. Ина ми обясни, че полицаите дебнели по новата магистрала между Букик Тинги и Паданг. Движехме се по средата на разтеглен по пътя конвой и щяха да ни предупредят навреме, преди някой да ни спре. Седях до Ина, а тя залепи тръбичка от съд с физиологичен разтвор за ръката на Ен (дори не бе сложила игла). Момчето се въодушеви от ролята си и започна да упражнява кашлица — разтърсващи дробовете му звуци, на които Ина също се намръщи пресилено:

— Да не си откраднал от ароматизираните цигари на твоя брат?

Ен се изчерви. Направил го, за да звучи по-убедително.

— Виж ти… Внимавай да не прекалиш и да не си скъсиш живота. — Тя му нареди да затвори очи. — Престори се на заспал. Прояви актьорските си дарби.

Скоро дишането му се укроти до тихо сумтене.

— Цяла нощ е будувал да слуша музиката — обърна се Ина към мен.

— Все пак се чудя как може да спи.

— Едно от предимствата на детството. На Първата възраст, както го наричат марсианците, ако не греша.

Кимнах.

— При тях има четири възрасти, нали? Не три като при нас.

От всички особености на живота в Петте републики на Марс тази най-силно разпалваше любопитството на земяните.

Повечето човешки култури разграничават две или три възрасти — детство и зрелост или детство, юношество, зрелост. Някои отделят специално място за старостта. Но марсианските обичаи бяха единствени по рода си, породени от сериозния им напредък в биохимията и генетиката. Марсианците разделяха човешкия живот на четири части, преходите между които бяха белязани с биохимични промени. Детството продължаваше от раждането до пубертета. Юношеството — от пубертета до края на физическото развитие и установяването на равновесие в обмяната на веществата. Периодът до упадъка, смъртта или коренната промяна се наричаше зрелост.

А отвъд зрелостта идваше възрастта по избор — Четвъртата.

Преди много векове техните биохимици измислили средство за удължаване на човешкия живот средно с по шестдесет-седемдесет години. Но откритието имало не само добри страни. Екосистемата на Марс налага сурови ограничения поради оскъдицата на вода и азот. Обработваемата земя, която изглеждаше толкова познато за ибу Ина, е победа на изкусно, сложно биоинженерство. Възпроизводството при хората там се регулира от прастари времена според прогнозите за устойчивостта на средата. Още седемдесет години, добавени към живота на всеки, биха означавали неизбежно критично пренаселване.

Самата процедура не е нито проста, нито приятна, а се състои в сериозно преустройство на клетъчно равнище. В тялото се вкарва смес от създадени с генно инженерство вирусни и бактериални единици. Вирусите с конкретно предназначение „обновяват“ системата, поправят или усъвършенстват вериги на ДНК, възстановяват теломери, пренастройват генетичния часовник. А отгледаните в лаборатории бактериални фаги изхвърлят тежките метали и артериалните плаки, премахват по-сериозните увреждания.

Имунната система се съпротивява. В най-добрия случай това лечение прилича на проточил се шест седмици грип — треска, болки в ставите и мускулите, обща слабост. Някои органи пощуряват в усилено възпроизводство. Кожните клетки умират и се заменят в бясно темпо. Нервните тъкани регенерират стремително.

Процесът омаломощава и измъчва, не са изключени и неблагоприятни последствия. Повечето хора, които са се подлагали на него, отбелязват загуба на спомени поне за известно време. В редки случаи настъпва преходно слабоумие и трайна амнезия. Мозъкът, възстановен и с прекроени връзки между невроните, се превръща в малко по-различен орган. И притежателят му се превръща в малко по-различен човек.

— Те са победили смъртта.

— Не напълно.

— При цялата им мъдрост дали не биха могли да направят преживяването не толкова тежко?

Не се съмнявах, че биха успели да облекчат несгодите на прехода към Четвъртата възраст. Но не са пожелали. Марсианската култура я е включила в традициите си с болката и всичко останало — едно от ограниченията. Не всеки решава да премине в Четвъртата. Не само защото преходът е труден, а и защото в законите им за дълголетието са предвидени строги ограничения. Всеки жител на Марс има право да се подложи на тази процедура безплатно и без пречки. Но на Четвъртите е забранено да имат деца — тази привилегия е запазена за хората в зряла възраст. (А през последните два века в лекарствения комплекс са включени и вещества, които предизвикват необратимо безплодие и в двата пола.) Хората в Четвърта възраст не могат да гласуват в изборите за съвети — никой не би искал планета, управлявана от бодри старци за собствената им изгода. Но във всяка от Петте републики съществува и орган за съдебен надзор, приблизително подобие на нашия Върховен съд, който се избира само от Четвъртите. Те са едновременно и нещо повече, и нещо по-малко от хората в зряла възраст. По-могъщи, но не толкова разкрепостени. И по-свободни, и по-ограничени.

Не бих могъл да осмисля нито за себе си, нито за Ина всички норми и ценности, с които марсианците бяха обвързали тази медицинска технология. Мнозина антрополози се опитваха да вникнат година след година в архивите на Ун Нго Уен… преди тези проучвания да бъдат забранени.

— Сега и ние имаме технологията — промълви Ина.

— Някои от нас. Надявам се, че след време ще бъде достъпна за всички.

— Питам се дали ще я използваме мъдро.

— Защо не? Марсианците са успели, а те са хора като нас.

— Знам. Поне е възможно. А ти как мислиш, Тайлър — ще се справим ли?

Погледнах спящия Ен.

— Не и на тази планета.

 

 

Петнайсетина километра след Букик Тинджи шофьорът заблъска с юмрук по преградата — уговореният сигнал за контролен пост. Ина припряно нагласи жълта кислородна маска върху лицето на Ен, който вече не очакваше нетърпеливо приключението. Върза хартиена маска и на своето лице.

— По-бързо! — прошепна ми тя.

Напъхах се сгънат в металния шкаф. Ина затвори шумно капака и само половин сантиметър пролука ме делеше от задушаването.

Линейката спря още преди да се подпра и силно си ударих главата.

— Сега тихо — нареди Ина.

Зачаках в мрака.

Минутите се изнизваха, чуваше се приглушен разговор. Ниджон и някой непознат с тънък, свадлив и груб глас. Глас на полицай.

В шкафа ставаше все по-горещо. Капки пот се плъзгаха по лицето ми, ризата подгизна. Чувах дишането си, не знаех дали и целият свят не го чува.

Ниджон отговаряше на полицая с почтително мрънкане, но онзи излайваше насреща му нови въпроси.

Задната врата на линейката се отвори с тракане, надуших изгорели газове и напечена от слънчевите лъчи влажна зеленина. Полицаят искаше нещо от Ина. Говореше с досада и заплаха, гласът му ме ядосваше. Представях си как Ен и Ина се свиват покорно или поне се преструват пред този въоръжен мъж и всичко, което той олицетворяваше. Правеха го заради мен. Ина каза нещо строго, но сдържано на родния си език. Чух, че споменава натъртено болестта СССС. Позоваваше се на своя авторитет като лекар, опипваше доверчивостта на полицая, опитваше се да го уплаши на свой ред.

Той отвърна рязко, може би поиска да види документите й или да претърси колата. Ина отново спомена болестта.

Исках да се опазя, но още по-силно исках да опазя Ина и Ен. Бях готов да се предам или да се бия, но да не допусна те да пострадат. Ако беше необходимо, щях да се откажа от всички допълнителни години, с които марсианското лекарство просмука тялото ми. Може би това беше особената смелост на Четвъртата възраст, за която ми говореше Ун Нго Уен.

„Те са победили смъртта.“ Не — и на Земята, и на Марс само я отлагахме временно. Няма нищо сигурно.

Тропот на ботуши по метал. Полицаят понечи да се качи в линейката. Усетих как колата се разлюля на амортисьорите си. Опрях длани в капака на шкафа. Ина се бе надигнала и възразяваше със стържещ глас.

Поех си дъх и се приготвих да изскоча.

Но откъм пътя се засилваше друг шум. Някаква кола профуча край нас с рев на претоварен двигател. Смайваща наглост, сякаш шофьорът викаше: „Майната й на полицията!“

И полицаят в линейката изръмжа от ярост. Колата пак се разклати.

Миг тишина, затръшна се врата, после неговата кола избоботи и разхвърля чакъл като гневна градушка изпод гумите си.

Ина вдигна капака на моя саркофаг. Надигнах се и седнах, обгърнат във вонята на собствената си пот.

— Какво стана?

— Направи го Аджи от селото. Един от братовчедите ми. Мина с пълна газ оттук, за да отвлече вниманието на полицаите. За жалост кара като пиян.

— Направил го е, за да ни отърве?!

— Да. Всички те пазят, не забравяй. И другите коли пътуваха с включени телефони, той е научил, че са ни спрели. Не рискува да си навлече нищо повече от глоба.

Вдишвах учестено хладния въздух. Погледнах Ен, който ми се ухили неспокойно.

— Моля те, запознай ме с Аджи, когато пристигнем в Паданг — казах на Ина. — Искам да му благодаря, че се е престорил на пиян.

— Уви, Аджи не се преструваше. Той си е пияница. Същинско оскърбление за повелите на Пророка.

Ниджон надникна при нас, намигна и затвори задната врата.

— Е, това си беше страшно.

Ина докосна ръката ми. Помолих я да ми прости, че съм позволил да рискува.

— Ама че щуротии — сгълча ме тя. — Ние сме приятели. А и рискът не е какъвто си го представяш. Полицията се инати понякога, но поне там работят местни хора, които спазват някои правила. Не са като онези от Джакарта — „нови реформатори“ или както щат да се наричат. Онези, които подпалиха моята клиника. Надявам се, че и ти би рискувал заради нас, ако се наложи.

— Да, бих го направил.

Ръката й потрепери. Ина се взря в очите ми.

— Вярвам, че го каза искрено.

Ние тъй и не победихме смъртта, само отлагахме неизбежното — с хапчета, прахчета, ангиопластия, Четвъртата възраст. Заради вярата си, че още живот, дори още малко живот, може да ни даде удоволствието или мъдростта, които желаем или сме пропуснали. Никой не се прибира у дома след троен байпас на сърцето или процедура за удължаване на живота с надежда да живее вечно. Дори Лазар станал от гроба убеден, че ще умре повторно.

Но станал. С благодарност. И аз бях благодарен.