Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (6)

Мълва за апокалипсис стига до Бъркшир

След онзи купон с шейните не бях виждал Джейсън от няколко години, макар и да се чувахме понякога. Срещнахме се в годината, когато завърших медицинския институт — в лятна вила под наем на двайсетина минути път от Тенгълуд в Бъркшир.

Потрудих се усърдно. Още през четирите години в колежа работех като санитар в местната болница и започнах да се готвя за приемните изпити в института две години предварително. Успехът от дипломата, резултатите от изпитите и купчината препоръки от съветници по професионалната ориентация и други видни особи (както и щедростта на И.Д.) ми отвориха вратата към четирите години обучение по медицина в университета на щата Ню Йорк в Стоуни Брук. И те вече бяха зад гърба ми, но тепърва предстояха три години болничен стаж преди да стигна до самостоятелна практика.

Това ме нареждаше сред мнозинството хора, които продължаваха да живеят, сякаш краят на света не е бил оповестен.

Всичко може би щеше да бъде съвсем различно, ако денят на гибелта бе изчислен с точност до минута. Вероятно всеки от нас щеше да избере нагласата си — от паниката до примирението на безгрешния, за да завършим човешката история с подобаващ усет за оставащото време, поглеждайки често часовниците.

Ние обаче бяхме изправени единствено пред твърде голямата вероятност човечеството да бъде заличено завинаги в своята Слънчева система, където условията бързо ставаха враждебни към живота. Предполагахме, че нищо не би ни защитило от разширяващото се Слънце, което всички познавахме от снимките, донесени на Земята от орбиталните сонди на НАСА… Но засега бяхме под закрила, макар че никой не проумяваше причините. Кризата, ако изобщо можеше да се говори за криза, оставаше трудно доловима. За сетивата беше достъпна само липсата на звезди.

Е, как да градиш живота си под заплаха от изтребление? Този въпрос беше решаващият за нашето поколение. На Джейсън поне наглед му беше леко — той се хвърли презглава в решаването на проблема и Ускорението бързо се превръщаше в средоточие на живота му. Предполагам, че и на мен ми беше сравнително леко. Бездруго исках да се занимавам с медицина, а изборът ми изглеждаше още по-разумен заради назряващата криза. Дали си представях как спасявам хора, ако краят на света се окаже нещо повече от хипотеза, но не е мигновен? Защо да спасявам живот, ако всичко живо накрая ще бъде унищожено? Имаше ли значение, щом всички бяхме обречени? Но лечителите всъщност не спасяват ничий живот, те само го удължават. А когато не ни е по силите, полагаме последни грижи и предлагаме спасение от болката. Нищо чудно това умение да се окаже най-полезното от всички.

Колежът и институтът ми дадоха дълго, неуморно, изтощително, но толкова желано постигане на възможност да си затворя очите за тегобите на света около мен.

Справях се. И Джейсън се справяше. Но на мнозина им беше несравнимо по-тежко. Даян беше сред тях.

 

 

Събирах си багажа от апартаментчето под наем в Стоуни Брук, когато ми се обади Джейсън.

В ранния следобед оптическата илюзия, неразличима от Слънцето, светеше ярко. Натоварих всичко в своя „Хюндай“ и се готвех за пътуването до дома. Исках да остана две седмици при майка си, после да прекося мързеливо страната за още седмица-две. Само на толкова свободно време можех да се надявам преди да започна стажа си в сиатълската болница „Харбървю“. Исках да видя свят, или поне онези част между Мейн и щата Вашингтон. Джейсън ми обърка плановете. Едва изчака да кажа „здрасти“ и подхвана увещанията.

— Тайлър, това не е за изпускане! И.Д. е наел за лятото вила в Бъркшир.

— Така ли? Браво на него.

— Но няма да се възползва. Миналата седмица обикалял завода за алуминиеви отливки в Мичиган, паднал от товарна платформа и спукал тазова кост.

— Колко жалко!

— Нищо сериозно, бързо ще се възстанови, но засега куцука с патерици. Няма желание да се пренесе чак в Мейн, за да седи бездейно и да смуче обезболяващи. Керъл поначало не беше въодушевена от идеята.

Това не ме изненада. Керъл постепенно се бе превърнала в професионално пиянде. Не си представях какво би правила в Бъркшир с И. Д. Лоутън, освен да се налива още повече.

— Важното е — продължи Джейсън, — че той не може да си върне парите, значи къщата трябва да пустее три месеца. И аз си рекох, че щом вече си завършил института, бихме могли да се видим, да останем там две седмици. Току-виж, склоня и Даян да дойде при нас. Ще се разхождаме из горите, ще бъде както някога. Аз пътувам натам в момента. Ти какво ще кажеш?

Канех се да откажа, но се замислих за Даян. За оскъдните писма и телефонни разговори по предварително известни поводи, за всички въпроси без отговор, които се натрупаха помежду ни. Знаех, че е по-благоразумно да се измъкна, но беше късно — устата ми каза „да“.

 

 

Така останах още една нощ в Лонг Айланд, донатъпках последните дреболии в багажника на колата и потеглих. Движението не беше натоварено, а времето ми се стори нелепо приятно. Прекрасен следобед с бездънно синьо небе, топъл, а не горещ. Бях готов да продам утрешния ден на онзи, който предложи най-много за него, и да си заседна завинаги във втори юли. Отдавна не се бях чувствал толкова глуповато, телесно щастлив.

После включих радиото.

Бях заварил времената, когато „радиостанция“ означаваше сграда с предавател и антена, а сигналите се множаха или намаляваха от град на град. Все още имаше много подобни станции, но аналоговото радио на моя „Хюндай“ издъхна една седмица след края на гаранционния срок. Оставаха ми цифровите програми (излъчвани чрез един или повече от стратосферните аеростати на И.Д.). Обикновено слушах джаз от XX век — пристрастих се към него, докато ровех дисковете, събрани от моя баща. Въобразявах си с удоволствие, че това е истинското наследство, което ми е оставил: Дюк Елингтън, Били Холидей, Майлс Дейвис. Музика, която е била стара още в младостта на Маркъс Дюпри и е предадена тихомълком на мен като семейна тайна. Но онзи тип в сервиза, който постегна колата преди пътуването, бе изчистил избраните програми и вместо тях имах новинарски канал, от който не знаех как да се отърва. По неволя слушах за природни бедствия и гафове на знаменитости. Дори говореха за Ускорението.

Вече го наричахме така.

Но повечето хора по света отказваха да повярват в него.

Социологическите проучвания показваха това недвусмислено. НАСА бе разгласила данните от своите сонди в нощта, когато Джейсън сподели новината с Даян и с мен. Многобройните апарати, изстреляни от европейците, потвърдиха американските резултати. Само че и осем години след като Ускорението стана общоизвестен факт, съвсем малка част от американците и европейците го смятаха за „заплаха за тях и техните семейства“. Навсякъде из Азия, Африка и Близкия изток неизменно мнозинство от хората заявяваха, че цялата история била измислица или последствие от несполука на Щатите, вероятно провал на поредната „инициатива за стратегическа отбрана“.

Веднъж попитах Джейсън защо реагират така.

— Помисли в какво искаме да повярват — отвърна той. — Говорим за човешки маси, чиито знания за астрономията са сравними едва ли не с времето преди Нютон. Колко ти е нужно да научиш за Луната и звездите, ако животът ти се състои в отглеждането на толкова растения и животни, че с мъка да стигат за тебе и семейството ти? За да намерят тези хора някакъв смисъл в приказките ти за Ускорението, трябва да се върнеш далеч назад. Като начало трябва да ги увериш, че Земята е на няколко милиарда години. Трудничко ще им бъде да преглътнат това, особено ако са получили образованието си в някоя ислямска теокрация, село с анимистични вярвания или държавно училище в район на протестантски фундаменталисти. След това им обясняваш, че Земята не е неизменна, че е имало предълъг период, когато океаните са били облаци пара, а въздухът — отровен. Как живите същества са възникнали по естествен път и са се развивали на тласъци три милиарда години преди да се появи твар, която заслужава да бъде наречена човек. После им говориш за Слънцето — и то не е вечно, започнало е като свиващ се облак от газ и прах, а някой ден, милиарди години по-късно, ще се разшири, ще погълне Земята, накрая ще се освободи взривно от външните си слоеве и ще се смали до буца свръхплътна материя. Елементарен курс по космология, а? Ти си попил всичко това от любимите ти книжлета, за теб то е втора природа, но за повечето хора такава представа за света е съвсем непозната, а може би засяга и най-съкровените им убеждения. Оставяш ги да свикнат и чак тогава им стоварваш истинските лоши вести. Самото време е променливо и непредсказуемо. Светът изглежда непреклонно нормален въпреки всичко, което току-що са научили от теб, но наскоро е бил пъхнат в космологическия фризер. И защо постъпиха така с нас? Ами не сме наясно. Допускаме, че е направено съзнателно от същества, които са толкова могъщи и недостъпни за нас, че нищо не пречи да ги наречем и богове. Ако ги ядосаме, току-виж оттеглили закрилата си. И скоро планините ще се стопят, а океаните ще кипнат. Ние не искаме да вярват само на думите ни. Имаме доказателства. Изчисления, логически доводи и снимки, направени от машини. Уличаващи доказателства с най-високо качество. — Джейсън се подсмихна загадъчно и тъжно. — Странно, но пак не успяхме да убедим съдебните заседатели.

Не само невежите не желаеха да бъдат убедени. По радиото някакъв президент на застрахователна корпорация започна да се оплаква от отражението, което имало върху икономиката „неспирното и безотговорно бърборене за така нареченото Ускорение“. Хората започвали да приемат сериозно тези приказки. А това влияело зле на бизнеса. Подтиквало към безразсъдство. Поощрявало безнравствеността, престъпността и харченето на кредит. Още по-страшното било, че всички сметки на актюерите в застрахователните компании отивали по дяволите.

— Дори краят на света да не настъпи през следващите три-десет-четиридесет години — отсече той, — ние пак си подготвяме тежки беди.

От запад напираха облаци. Час по-късно великолепното синьо небе бе закрито от равна сивота, а по предното стъкло на колата заудряха капки. Включих фаровете.

След таблиците на актюерите по радиото надълго и нашироко обсъдиха най-горещата тема напоследък: ъгловатите сребристи обекти с размери колкото градове, които висяха извън обвивката на Ускорението стотици километри над полюсите. Но не обикаляха в орбита. Едно тяло може да бъде изведено в устойчива геостационарна орбита над екватора. Но и най-елементарните закономерности на движението не допускат то да застане неподвижно над полюсите. И все пак онези обекти си бяха там, открити от радари на сонди и наскоро заснети от прелетяла край тях сонда. Поредната пелена на загадка, обвила Ускорението, все тъй недостъпна за умовете на непросветените маси. Този път и аз принадлежах към тях. Исках да поговоря с Джейсън. Май по-скоро исках той да намери вместо мен някакъв смисъл във всичко това.

 

 

Когато спрях пред лятната вила недалеч от Стокбридж, се изсипваше проливен дъжд и гръмотевици тътнеха из околните хълмове.

Къщата в провинциален английски стил имаше четири спални и бе разположена сред четиристотин-петстотин декара непокътната гора. Бялото „Ферари“ на Джейсън вече бе скрито под навеса.

Сигурно ме чу да пристигам и отвори ухилен широката входна врата, преди да потропам.

Оставих мокрия си единствен куфар на плочките във фоайето.

— Отдавна не сме се виждали.

Бяхме се чували по телефона, пишехме си по електронната поща, но само два пъти се бяхме засекли по време на ваканции в Голямата къща през последните осем години. Промените се бяха натрупали в нас. Високият Джейсън изглеждаше по-кльощав и имаше не повече от половин сантиметър коса по главата си. Макар че караше „Ферари“, не бе започнал да се грижи за външността си — носеше оръфани дънки, торбест плетен пуловер и евтини маратонки.

— Хапна ли по пътя дотук? — попита той.

— Да, късен обяд.

— Сега гладен ли си?

Признах си, че по-скоро умирам за кафе. Медицинският институт ме бе превърнал в кофеинов наркоман.

— Късметлия си — увери ме Джейсън. — По пътя купих пакет гватемалско. — Гватемалците още си отглеждаха кафето, без да ги интересува краят на света. — Сега ще сложа водата да заври, а дотогава ще ти покажа къщата.

Обиколихме я набързо. Долавяше се предвзетост от миналия век — стените ябълковозелени или наситенооранжеви, масивни стари мебели, месингови рамки на леглата, дантелени пердета на прозорците. В кухнята и хола обаче всички уреди бяха съвременни, имаше голям телевизор, музикална уредба, достъп до интернет. Вътре беше уютно в този дъжд. Върнахме се долу и Джейсън наля кафето. Седнахме до кухненската маса и се опитахме да наваксаме пропуснатото време.

Той говореше мъгляво за работата си — или от скромност, или беше задължен да опазва тайни. През осемте години, откакто бе разкрита истината за Ускорението, Джейс защити докторат по астрофизика, но се отказа от научната работа, за да заеме незначителна длъжност във фондация „Перихелий“ на И.Д. Може и да бе направил верния ход, защото баща му вече се нареди сред най-влиятелните членове на Комитета по глобално и екологично кризисно планиране към администрацията на президента Уокър. Джейсън ме осведоми, че „Перихелий“ ще се преобразува в официална институция с консултантски функции и ще има сериозна роля в политиката.

— Това законно ли е? — усъмних се аз.

— Тайлър, не бъди наивен. И.Д. вече няма пряко участие в „Лоутън Индъстриз“. Подаде си оставката от съвета на директорите, а акциите му се управляват от попечителски фонд. Според нашите адвокати не може да има никакъв конфликт на интереси.

— А ти с какво се занимаваш в „Перихелий“?

— Слушам внимателно по-старшите от мен — усмихна се Джейсън — и правя учтиви предложения. Разкажи ми за медицинския институт.

После се впуснахме в спомени и най-сетне напрежението се изцеди от разговора. Джейсън споменаваше някое място — мазето, търговския център, ручея в горичката, — а аз напомнях по някоя история, свързана с него.

— Моравата — подхвърли той.

— Нощта, когато звездите изчезнаха — откликнах веднага.

Смълчахме се задълго. Накрая попитах:

— Е… тя ще дойде ли?

— Още умува — сдържано отговори Джейсън. — Претегля колко е важно едно или друго за нея. Уговорихме се да звънне утре и да ми каже.

— Още ли е на юг?

От майка си бях научил, че Даян е в колеж някъде на юг и изучава география на градовете, океанография или друга по-чудата „графия“.

— Да, там е — потвърди брат й и се размърда неловко на стола. — Знаеш ли… има големи промени в Даян.

— Не би трябвало да е изненада.

— Тя е наполовина сгодена.

Приех новината съвсем достойно.

— Радвам се за нея.

Как бих могъл да си позволя ревност? Отдавна нямахме никакви отношения, а и никога не бяхме ги имали поне в този интимен смисъл. И аз за малко не се сгодих в Стоуни Брукс за Кандис Буун, тогава второкурсничка. Харесваше ни да си казваме „Обичам те“, но накрая ни омръзна. Май Кандис първа се умори да повтаря думите.

И все пак… наполовина сгодена?

Изкушавах се да попитам. Джейсън обаче не криеше, че му е неприятно да обсъждаме това. Неволно си спомних още нещо. Преди години бе довел приятелка в Голямата къща, съвсем обикновено, но много симпатично момиче. Запознали се в клуба по шахмат на „Райе“. Тя си беше свитичка и продумваше рядко. Керъл успя да остане сравнително трезва онази вечер, но И.Д. явно не одобри момичето и се държа грубо. Когато тя си тръгна, И. Д. сгълча Джейсън, че е довел в дома му „този екземпляр“. Натякна му, че изключителният ум е съпроводен с допълнителни отговорности. Не искал Джейсън да се обрече чрез пошъл брак. Не искал да го гледа как „простира пране“, щом можел „да остави своя следа в света“.

Мнозина в положението на Джейсън биха престанали да водят гаджетата си вкъщи.

Джейсън престана да се среща с момичета.

 

 

На другата сутрин се събудих сам в къщата.

Джейсън ми бе оставил бележка на кухненската маса, че отива да набави продукти за барбекю. „Ще се върна по обяд или малко по-късно.“

От къщата в мен сякаш се просмукваше приятният мързел на лятна ваканция. Снощната буря бе отминала и ветрецът само полюшваше пердетата. Закусих мудно до прозореца, зяпах как облаците се носят като царствени платноходи на хоризонта.

Замислих се, че Джейсън е прав — на хората им е трудно да повярват в истината. Всъщност да „повярват“. Та нали те вярват във всевъзможни неправдоподобни щуротии. Трудно им е да приемат фактите като истина, определяща изцяло новата им представа за света.

Не може да е вярно. И си остава вярно.

Светът е какъвто е и не приема пазарлъци.

 

 

По някое време реших, че трябва да се размърдам. Обадих се на майка ми във Вирджиния. Там времето не било чак толкова хубаво както в Масачузетс. Още имало облаци след снощната буря, която съборила дървета и стълбове. Казах й, че съм в лятната вила, наета от И.Д., и тя ме попита какво мисля за сегашния Джейсън.

— По-възрастен е, но си е същият Джейсън — отвърнах аз.

— Не се ли тревожи за онази история с китайците?

След Октомврийския инцидент майка ми се пристрасти към новините. Гледаше Си Ен Ен не за удоволствие или дори за да е осведомена, а за да се успокоява. Така някой мексикански селянин държи под око близкия вулкан с надеждата да не види над него пушеци. Тя ми обясни, че засега „китайската история“ била само дипломатическа криза, но се чувало лекичко дрънчене на оръжия. Споменавали оспорвана идея за изстрелване на ракети.

— Най-добре питай Джейсън.

— И.Д. не се ли безпокои?

— Не му личи. Поне както чувам от Керъл.

— Не знам доколко може да й се вярва.

— Престани, Тайлър. Тя пие, но не е глупачка. Впрочем и аз не съм.

— Не съм намеквал това.

— Напоследък каквото научавам за Джейсън и Даян, все е от устата на Керъл.

— А тя каза ли дали Даян ще идва в Бъркшир? Джейсън увърта.

И майка ми се подвоуми.

— От година-две Даян е мъничко непредсказуема. Май затова брат й не иска да ти отговори.

— И какво трябва да означава „мъничко непредсказуема“?

— Е, сам се сещаш. Не й върви много ученето. Имаше си и дребни неприятности с правосъдието…

— С правосъдието ли?!

— Не че е ограбила банка или нещо подобно, но са я арестували два-три пъти, когато при митинги на „Новото царство“ се стигнало до безредици.

— Но защо, по дяволите, е била на митинги на „Новото царство“?

Пак неловко мълчание.

— Наистина е по-добре да питаш Джейсън и за това.

Непременно щях да говоря с него. Майка ми се прокашля тихо (представих си как е извърнала глава от слушалката) и аз я попитах:

— А ти как си?

— Уморена.

— Нещо ново от твоя лекар?

Лекуваха я от анемия. Гълташе шишенце след шишенце таблетки с желязо.

— Няма. Тай, аз остарявам и толкова. Всекиму се случва рано или късно. Мисля да приключвам с работата, ако онова, което върша, може да се нарече така. Близнаците вече не се свъртат вкъщи, И.Д. също се мярка рядко, откакто се набърка в политиката.

— Каза ли това на Керъл и И.Д.?

— Засега не.

— Голямата къща няма да е същата без тебе.

Майка ми се засмя невесело.

— Мисля, че се преситих от Голямата къща.

Но тя повече не спомена за преместване другаде. Струва ми се, че Керъл я е убедила да остане.

 

 

Джейсън се върна към средата на следобеда.

— Тай, ще ми помогнеш ли с барбекюто?

Излязох с него навън. Имаше най-обикновена скара с пропанова горелка и се оказа, че Джейс никога не е боравил с такава. Отвори вентила, натисна бутона за запалване и се дръпна стреснат от пламъците, но тутакси се ухили.

— Имаме пържоли, имаме и бобена салата от закусвалнята в градчето.

— И почти не се мяркат комари — добавих аз.

— Пръскали са наоколо през пролетта. Огладня ли?

Наистина бях огладнял през ленивата следобедна дрямка.

— За двама ли ще готвим или за трима?

— Още чакам обаждане от Даян. Май няма да знаем до вечерта. Мисля, че сме си само ние.

— Ако китайците не ни праснат дотогава с термоядрени заряди — пуснах въдицата аз.

Джейс се хвана.

— Тай, ти от китайците ли се притесняваш? Дори не си струва да го наричаме криза. Всичко е уредено.

— Олекна ми. — Чух за кризата и за решението в един и същ ден. — Майка ми спомена нещо по телефона. Чула по новините.

— Китайските военни искали да ударят с ракети обектите над полюсите. Ракетите са с ядрени бойни глави и са готови за изстрелване. Твърдят, че ако повредят онези обекти, може би ще премахнат целия щит на Октомврийския инцидент. Разбира се, нямаме основания да очакваме успех. Каква е вероятността технология, влияеща на времето и гравитацията, да е уязвима за нашите оръжия?

— Значи сме заплашили китайците и те са се отказали?

— Горе-долу е така. Подхвърлихме им и бонбонче. Предложихме да ги включим в проекта.

— Не те разбирам.

— Ще ги поканим да участват в нашето скромно начинание за спасяването на света.

— Джейс, сега пък ти започваш да ме плашиш.

— Подай ми щипците. Извинявай. Знам колко загадъчно звучи. Изобщо не би трябвало да си отварям устата пред когото и да било.

— Но за мен правиш изключение, а?

— Открай време правя изключение за теб — засмя се той. — Ще си поприказваме по време на яденето, бива ли?

Оставих го да се мъчи с горещината и дима до скарата.

 

 

Медиите неспирно укоряваха две поредни американски правителства, че „не правят нищо“ по проблема с Ускорението. Беззъбо заяждане. Дори ако можеше да се направи нещо смислено, никой не знаеше какво е то. А агресивни действия като китайския замисъл просто бяха недопустимо опасни.

„Перихелий“ предлагаше коренно различен подход.

— Не си го представяме като военен сблъсък, а като схватка в джудо — обясни Джейсън. — Използваш тежестта и инерцията на противника срещу самия него. Точно това ще направим и срещу Ускорението.

Изрече думите, докато режеше своята пържола с точността на хирург. Седяхме в кухнята на отворена врата. Огромен търтей се блъскаше в мрежата срещу насекоми.

— Опитай да си представиш Ускорението — продължи Джейсън — като възможност, а не пречка.

— Възможност ли? Да измрем преждевременно?

— Възможност да използваме времето за свои цели по начин, който беше недостъпен преди.

— Не ни ли отнеха тъкмо времето?

— Напротив. Разполагаме с милиони години извън нашето малко мехурче около Земята. Имаме и инструмент, който неизменно си върши работата именно през такива големи отрязъци от време.

— Инструмент… — проточих аз озадачен, докато той набоде с вилицата още едно кубче от пържолата.

И вечерята беше делова, без никакви глезотии — пържола в чинията, бутилка бира до нея. Джейсън си сипа съвсем малко от бобената салата.

— Да, инструмент, чийто избор е предопределен — еволюцията.

— Еволюцията…

— Тайлър, що за разговор водим, ако само повтаряш като ехо моите думи?

— Добре де, еволюцията като инструмент… Не ми го побира умът как ще еволюираме толкова за трийсет-четирийсет години, че да постигнем нещо.

— Не ние, за Бога, и не за трийсет-четирийсет години. Говоря ти за простите форми на живот. За цели епохи. И за Марс.

— Марс…

Ох, пак се изложих!

— Не се прави на тъп, а помисли.

Марс отдавна беше мъртва планета, ако ще някога да е предлагала условия за възникване на живот. Извън обвивката на Ускорението Марс се бе променял милиони години, затоплен от разширяващото се Слънце. И си оставаше мъртъв и сух според последните снимки, направени от орбиталните сонди. Ако там бе имало първични форми на живот и подходящ климат, сигурно досега щеше да се превърне в пищна джунгла. Но не беше така.

— Идеята за тераформиране не е нова — подхвърли Джейсън. — Не помниш ли онези фантастични романчета, които четеше някога?

— Още ги чета, Джейс.

— Нека силата бъде с теб — ухили се той. — Ти как би се заел с тераформирането на Марс?

— Ще се постарая в атмосферата да се натрупат достатъчно газове за „парников ефект“, за да се затопли. И за да се разтопи замръзналата вода. Ще засея планетата с най-прости организми. Но и при най-оптимистичните прогнози това ще отнеме…

Джейсън още се хилеше.

— Вземаш ме на подбив! — не повярвах аз.

— Не. — Усмивката изчезна. — Говоря сериозно.

— Как изобщо си го представяте!

— Ще започнем с поредица от синхронизирани изстрелвания на ракети, носещи бактерии, създадени с генно инженерство. Корабите ще бъдат с простички йонни двигатели и бавно ще се носят към Марс. Ще се забиват контролирано в планетата, едноклетъчните би трябвало да оцелеят. Ще има и малко по-големи спускаеми апарати с бойни глави за пробиване на бункери — те ще напъхат същите организми под повърхността, където предполагаме наличие на вода. Ще подобрим шансовете си с повече ракети и колкото се може по-разнообразни организми. Идеята е да започне въздействие на живи същества, което да освободи свързания в кората на планетата въглероден двуокис, за да насити атмосферата. Ще им дадем милиони години — месеци по нашия календар и пак ще съберем данни за Марс. Ако е по-топъл, с по-гъста атмосфера и може би тук-там по някой басейн полутечна вода, повтаряме цикъла, този път с многоклетъчни организми, приспособени за такава среда. Така във въздуха ще се появи и кислород, може би атмосферното налягане ще се повиши с два-три милибара. Повтаряме колкото е необходимо. Пак изчакваме милиони години и отново разбъркваме супата. След напълно приемлив срок поне по нашите часовници може и да си сготвим обитаема планета.

От този замисъл ми спря дъхът. Почувствах се като второстепенен герой в някой криминален роман от викторианската епоха: „Той предложи дързък, дори немислим план, но колкото и да се опитах, не можах да открия нито една пролука в него!“

Освен една. Съсипваща всичко.

— Джейсън… Дори да е възможно, ние каква полза ще имаме от това?

— Ако Марс стане годен за живот, там могат да се пренесат хора.

— Всичките седем-осем милиарда ли?

— Да бе! — прихна той. — Не, само малцина заселници. Размножители, ако предпочиташ голата истина.

— И какво се очаква от тях?

— Ами да живеят, да създават потомство и да умират. Милиони поколения през всяка от нашите години.

— С каква цел?

— Ако не друго, поне човешкият род ще получи втори шанс в Слънчевата система. А в най-добрия случай… Ще разполагат с всички знания, които можем да им дадем, и с няколко милиона години да ги допълнят. В обвивката на Ускорението няма да ни стигне времето да разгадаем кои са Хипотетичните и защо ни причиняват това. На нашите марсиански наследници обаче може и да им провърви. Току-виж успеят да се досетят вместо нас.

„Или да се бият вместо нас?“ — казах си наум.

(Впрочем тогава за пръв път чух наименованието Хипотетични — незнайните контролиращи живота ни интелекти, невидимите и абстрактни за нас същества, които ни затвориха в този времеви трезор. Името стана популярно чак след няколко години и на мен ми беше неприятно. Звучеше твърде безчувствено, подсказваше нещо със студено обективен ум. Предполагах, че истината е по-сложна.)

— Има ли вече план наистина да извършите всичко това? — попитах Джейсън.

— О, да. — Той бутна чинията настрани, без да дояде пържолата. — Дори разходите не са непосилни. Ще ни затрудни само създаването на неимоверно издръжливи едноклетъчни. Повърхността на Марс е студена и суха, въздух на практика няма, а при всеки изгрев на Слънцето я облива смъртоносна радиация. Имаме обаче материал, с който да поработим — организми, предпочитащи екстремни условия. Онези от скалите в Антарктида или другите, които виреят в отпадъчни води от ядрени реактори. Всичко останало е проверена технология. Знаем, че ракетите вършат работа. Знаем, че и еволюцията на живота върши работа. Май нови за нас са единствено гледната точка и времевите мащаби — да постигнем резултати, за които са нужни геоложки ери, броени дни или месеци след изстрелването на корабите. Това е… някои хора го наричат „телеологично инженерство“.

— Почти като онова, които правят Хипотетичните — послужих си и аз с името, което чух от него.

— Да. — Джейсън изви вежди в изражение, което след толкова години още ме ласкаеше: изненада, примесена с уважение. — Да, в известен смисъл е точно така.

 

 

В една книга прочетох интересна подробност за първото кацане на хора на Луната през 1969 година. Тогава някои мъже и жени, родени през XIX век, които помнели добре света без автомобили и телевизори, не искали да повярват на новината. Чували думи, които можели да бъдат само част от измишльотина в тяхното детство („двама души вървяха по Луната тази вечер“), а от тях се искало да ги приемат като факт. Но те не можели. Страдала способността им да различават правдивото от нелепото.

Сега беше мой ред.

„Ще тераформираме и заселим Марс“, каза приятелят ми Джейсън и не бълнуваше… Още десетки умни и влиятелни хора несъмнено споделяха неговата увереност. Значи обмисляха сериозно предложението, а на някакво равнище в бюрокрацията дори го разработваха подробно.

След вечеря се разходих край къщата, докато още имаше малко светлина.

В гората сенките ставаха по-плътни. Помислих си, че Даян би я харесала в този полумрак. Пак се сетих за отдавнашните летни вечери до ручея — Даян ни четеше от стари книги. Веднъж се заприказвахме за Ускорението и тя ни рецитира стихче от английския поет Хаусман:

Мечокът гризли див е, страшен,

излапа той невръстното дете.

Детето пък изобщо не разбра,

че е било изядено от гризли.

Влязох в кухнята и заварих Джейсън да говори по телефона. Погледна ме, обърна се и сниши глас.

— Не. Ако се налага да е така… Не, разбирам те. Добре. Вече се съгласих, нали? „Добре“ означава добре и толкова.

Прибра мобилния в джоба си.

— Даян ли се обади?

Той кимна безмълвно.

— Ще дойде ли?

— Ще дойде. Преди това искам да уточним някои неща. Всичко, за което говорихме преди малко, не бива да се споменава пред нея. Или пред друг. Информацията не е общодостъпна.

— Тоест засекретена.

— Да… формално погледнато.

— Но я сподели с мен.

— Да. Извърших престъпление, наказуемо по федералните закони. — Джейсън се подсмихна. — Ти не си замесен. Разчитам на теб да си мълчиш. Потърпи малко. След два-три месеца и по Си Ен Ен ще говорят за това. Имам планове и за теб, Тай. Някой ден „Перихелий“ ще започне подбор на кандидати за заселване на едни твърде негостоприемни земи. И ще се нуждаем от какви ли не лекари. Няма ли да е чудесно, ако и ти се присъединиш и работим заедно?

Бях сащисан.

— Джейс, току-що завърших медицина. Още не съм си изкарал стажа.

— Всичко с времето си.

— Нямаш ли доверие на Даян?

Усмивката му отново се стопи.

— Честно казано — не. От известно време.

— Тя кога ще пристигне?

— Утре преди обяд.

— И още какво криеш от мен?

— Ще доведе приятеля си.

— Това проблем ли е?

— Ще видиш.