Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (9)

9

Хотел „Индианска глава“ — боядисана в кафяво сграда, се намираше на ъгъла срещу новия дансинг. Паркирах отпред и влязох в тоалетната да си измия лицето и ръцете, да си среша косата и да я очистя от боровите иглички, преди да вляза в бар-ресторанта, който беше до фоайето. Вътре гъмжеше до полуда от мъже в спортни сака, лъхащи на алкохол, и жени с писклив смях, кървавочервени нокти и не особено чисти ръце. Управителят на хотела, който неуспешно се мъчеше да изглежда като гангстер от голяма класа, по риза и с дъвкана-предъвкана пура в уста, сновеше из залата със зорък поглед. При касата един мъж с белезникава коса се опитваше да чуе военния бюлетин по радиото, което пращеше от статичното електричество така, както картофеното пюре от вода. В най-отдалечения ъгъл селяндурски оркестър от петима души, издокарани в зле скроени бели сака и лилави ризи, се опитваше да надвика данданията при бара; оркестрантите се усмихваха препарирано сред мъглата от цигарен дим и глъчката от пиянски гласове. Лятото пози прекрасен сезон, бе в разгара си в Пума Повит.

Погълнах така наречения „табл д’от“, изпих един коняк, за да го притисне и задържи в стомаха ми, и излязох на главната улица. Още беше светло, но на много места вече бяха запалили неоновите реклами и ранната вечер се олюляваше от жизнерадостната врява на клаксони, квичащи деца, тракащи топки за кегелбан, весело гърмящи пушки из тировете, джубоксове, които се надсвирваха като пощурели, а над всичко това откъм езерото долиташе гръмкият лаещ рев на скутерите, които не се бяха запътили за никъде, но препускаха, сякаш се надпреварваха със смъртта.

В крайслера ми седеше и пушеше слабичко момиче с много сериозен вид, кестенява коса и черни панталони; то разговаряше с един псевдокаубой, настанил се върху страничното стъпало. Заобиколих и седнах зад кормилото. Каубоят се отдалечи, като повдигна джинсите си. Момичето не помръдна.

— Казвам се Бърди Кепъл — представи ми се бодро. — Денем съм козметичка, а вечер работя за тукашния вестник „Знаме“. Извинете, че седнах непоканена в колата ви.

— Няма нищо. Искате само да поседите, или да ви закарам до някъде?

— Защо не отидем по-нататък, мистър Марлоу, където не е толкоз шумно. Ако, разбира се, сте достатъчно мил да поговорите с мен.

— Информационната ви система няма грешка — казах аз и подкарах колата.

Запътих се към ъгъла до пощата, където синьо-бяла стрелка, на която пишеше „Телефон“, сочеше тесния път за езерото. Там завих, минах покрай телефонната палата, която представляваше дървена барака с миниатюрна ливадка отпред, оградена с парапет, после покрай втора барака и спрях под огромен дъб, прострял клони над целия път, че и на петнайсетина метра отвъд него.

— Тук добре ли е, мис Кепъл?

— Мисис Кепъл. Но ме наричайте просто Бърди. Всички така ми викат. Тук е много добре. Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Марлоу. Разбрах, че сте от греховния Холивуд.

Протегна ми твърда загоряла ръка и аз я стиснах. Забиването на фуркети в косите на тлъсти блондинки бе направило хватката й силна като зъболекарски клещи.

— Доктор Холис ми разказа за горката Мюриъл Чес — продължи тя. — Помислих си, че ще можете да ми съобщите някои подробности. Доколкото разбрах, вие сте открили трупа.

— Всъщност Бил Чес го откри. Аз просто бях с него. Разговаряхте ли с Джим Патън?

— Още не. Той замина за някъде. Пък и не мисля, че ще ми каже кой знае какво.

— Нали наближават изборите и се надява да го преизберат — отбелязах. — А вие сте журналистка.

— Джим не е политик, мистър Марлоу, нито пък бих нарекла себе си журналистка. Нашето вестниче тук, в Пума Поинт, е по-скоро любителска работа.

— Е, какво искате да научите? — Предложих й цигара и я запалих.

— Просто ми разкажете как стана всичко.

— Пристигнах тук с препоръчително писмо от Дерас Кингзли, за да огледам имението му. Бил Чес ме разведе, заприказвахме се, разправи ми за жена си, че го била напуснала, и ми показа бележката, която му оставила. Носех една половинка със себе си и той й видя сметката. Беше много потиснат. Алкохолът го поободри, но се чувствуваше самотен и го сърбеше езикът да си побъбри с някого. Такава беше работата. Не го познавам. Когато на връщане заобиколихме езерото, стигнахме до малкия мостик и Бил зърна една ръка, която ни махаше изпод дъските долу във водата. Оказа се, че е на останките от Мюриъл Чес. Мисля, че това е всичко.

— Разбрах от доктор Холис, че доста време е престояла в езерото. Трупът бил почти разложен.

— Да. Вероятно през целия месец, докато той я мислел за избягала. Няма основания за друга версия. Бележката явно е била писана от самоубиец.

— Храните ли някакви съмнения за това, мистър Марлоу?

Хвърлих й един кос поглед. Изпод бухналата кестенява коса ме наблюдаваха замислени тъмни очи. Бе започнало да се смрачава, много бавно. Просто светлината стана малко по-различна.

— Доколкото знам, полицията винаги се съмнява в такива случаи.

— А вие?

— Моето мнение никого не интересува.

— И все пак?

— С Бил Чес се запознах едва днес следобед. Стори ми се доста избухлив, а и той самият признава, че не е светец. Обаче явно много е обичал жена си. И не мога да си представя, че ще виси там горе цял месец, знаейки, че тя гние във водата под онзи мостик. Не мога да си го представя да излиза посред бял ден от хижата, да гледа към спокойните сини води и да си представя какво има под тях и какво става в момента с тялото. И през цялото време да знае, че той го е сложил там.

— И аз не си го представям — тихо се обади Бърди Кепъл. — Нито пък някой друг. И все пак знаем, че такива неща са се случвали и пак ще се случват. Вие с недвижими имоти ли се занимавате, мистър Марлоу?

— Не.

— А с какво, ако мога да запитам?

— Предпочитам да премълча.

— Все едно, че го казахте. Освен това доктор Холис чул, като сте съобщили на Джим Патън цялото си име. А ние в редакцията имаме телефонния указател на Лос Анджелис. Пред никого не съм споменала и дума обаче.

— Много мило от ваша страна.

— Нещо повече — на никого няма да кажа — продължи тя. — Щом като не желаете.

— Това какво ще ми струва?

— Нищо. Абсолютно нищо. Нямам претенциите да бъда много добра журналистка. А и не бихме отпечатали нещо, което да постави Джим Патън в неудобно положение. Джим е човек на място. Но все пак професията ви навява някои мисли.

— Не си вадете погрешни умозаключения. В никакъв случай не съм тук заради Бил Чес.

— А заради Мюриъл Чес?

— Че защо ще се интересувам от нея?

Тя грижливо изгаси цигарата си в пепелника на колата.

— Както искате — каза. — Но има едно дребно обстоятелство, над което си струва да се замислите, освен ако вече не ви е известно. Преди шест седмици тук идва един полицай от Лос Анджелис на име Де Сото — едър недодялан грубиянин, а за държането му да не говорим. Никак не ни хареса и затова не се раздрънкахме пред него. Имам предвид нас тримата, които работим в редакцията на „Знаме“. Носеше една снимка и разпитваше за някоя си Милдред Хавиланд, каза, че я търсел. По въпроси, засягащи полицията. Имал сведения, че е някъде тук. Жената на снимката приличаше на Мюриъл Чес. Косата ми се стори по-червеникава, прическата беше различна, а веждите изскубани тънко-тънко, като дъги. Това много променя външния вид на всяка жена. Но въпреки това доста приличаше на съпругата на Бил Чес.

Побарабаних по вратата на колата, помълчах, после попитах:

— А какво му казахте все пак?

— Нищо. Първо, не бяхме съвсем сигурни. Второ, никак не ни хареса поведението му. Трето, дори да бяхме сигурни и обноските му да бяха наред, пак не бихме го насъскали по следите й. От къде на къде? Всеки е вършил нещо, за което съжалява. Ето, например аз. Бях омъжена за един професор по класически езици в Редландския университет.

Жената се изсмя.

— Можехте да изкопчите от него нещо интересно за вестника.

— Да, но тук горе ние сме преди всичко хора.

— Този Де Сото срещна ли се с Джим Патън?

— Сигурно, няма начин. Но Джим нищо не му е казал.

— Показа ли ви полицейската си значка?

Тя се замисли, сетне поклати глава.

— Не си спомням. Решихме, че от само себе си се разбира — заради думите му. Във всеки случай наистина се държеше като градски полицай, на когото не минават никакви номера.

— А за мен това е признак, че може да няма нищо общо с полицията. Някой казал ли е на Мюриъл за него?

Тя се поколеба, гледа известно време през предното стъкло, помълча, после извърна глава и леко кимна.

— Аз й казах. Макар че не ми влизаше в работата, нали?

— А тя какво рече?

— Нищо. Изсмя се притеснено, като че ли й разправих плосък виц. После си тръгна. Но останах с впечатлението, че зърнах в погледа й само за миг нещо много особено. Все още ли не се интересувате от Мюриъл Чес, мистър Марлоу?

— Че за какво ми е? И името й не бях чувал до днес следобед. Честна дума. Не съм чувал и за Милдред Хавиланд. Да ви откарам ли обратно в града?

— А не, благодаря. Ще повървя пеша. Само на няколко крачки съм. Много съм ви задължена. Надявам се Джим да няма неприятности. Особено от такова гнусно естество.

Тя излезе от колата, но преди да свали и втория си крак, отметна глава и се засмя.

— Казват, че съм доста добра козметичка. Дано да е така. Защото никак не ме бива да вземам интервюта. Лека нощ.

Аз също й пожелах „лека нощ“ и тя си тръгна. Седях в сумрака и зяпах подире й, докато стигна главната улица, зави и се изгуби от погледа ми. Тогава слязох от крайслера и се запътих към малката селска постройка на телефонната компания.