Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (38)

38

Кингзли се стресна, отвори очи и ни изгледа, без да помръдне глава. Първо Патън, сетне Дегармо и накрая мен. Погледът му беше мътен, но изведнъж рязко се избистри. Бавно се изправи и потърка лице.

— Бях заспал — каза. — Трябва да има два часа. Напих се като прасе. Във всеки случай много повече, отколкото ми се искаше.

И пак отпусна безжизнено ръце.

— Това е лейтенант Дегармо от полицията в Бей Сити — рече Патън. — Иска да поговори с вас.

Кингзли хвърли един поглед на Дегармо, след което очите му се спряха на мен. Този път гласът му прозвуча трезв, тих и смъртно уморен:

— Оставихте ги значи да я хванат?

— Щях да го направя, но не можах.

Той се замисли над думите ми, загледан в Дегармо. Патън беше разтворил входната врата, после вдигна кафявите щори на двата прозореца и също ги отвори. Седна в един стол и скръсти ръце на корема си.

Дегармо не откъсваше свиреп поглед от Кингзли.

— Жена ви е мъртва, Кингзли — съобщи той грубо. — Ако това изобщо е новина за вас.

Кингзли го зяпна, после навлажни устни.

— Не ви ли се струва много спокоен? — продължи полицаят. — Покажи му шала.

Аз извадих от джоба си жълто-зеления шал и леко го размахах. Дегармо го посочи с палец.

— Ваш ли е?

Кингзли кимна. И отново облиза устни.

— Много небрежно сте го оставили там — каза Дегармо. Той дишаше напрегнато, носът му пребледня, а двете бръчки от ноздрите до крайчетата на устата му сякаш станаха по-дълбоки.

— Къде съм го оставил небрежно? — много тихо попита Кингзли.

Почти не бе погледнал шала. А мен — изобщо.

— В жилищната сграда „Гранада“ на Осма улица в Бей Сити. Апартамент номер шестстотин и осемнайсет. Нещо ново ли ви съобщавам?

Този път Кингзли бавно вдигна очи към мен.

— Тя там ли беше? — попита едва чуто.

Аз кимнах.

— Не искаше да ходя при нея, но аз настоях да разговаряме, преди да й дам парите. Призна, че е убила Лейвъри. Извади пистолет и възнамеряваше да ме подложи на същото лечение. Някой обаче изскочи иззад завесата и ме зашемети с удар по главата, без аз да видя кой е. Когато дойдох на себе си, тя беше мъртва.

Разказах му как бе умряла и как изглеждаше, как постъпих аз и как бе постъпено с мен. Той ме изслуша, без да трепне. Когато свърших, махна нехайно към шалчето.

— А това какво общо има с цялата работа?

— Лейтенантът го тълкува като улика, че именно вие сте били скрит зад завесата.

Кингзли обмисли думите ми. Изглежда, че смисълът им не достигна веднага до съзнанието му. Облегна се в креслото и подпря глава на облегалката.

— Продължавайте — каза най-сетне. — Надявам се, че знаете какво говорите. Защото аз нищо не мога да проумея.

— Добре, правете се на глупак — обади се Дегармо. — Да видим какво ще спечелите. Като начало ни разкажете какво сте правили снощи от момента, в който сте изпратили гаджето си до дома й.

— Ако имате предвид мис Фромсет, не съм я изпращал — каза Кингзли с равен глас. — Тя си тръгна с такси. И аз се запътих за вкъщи, но се отказах от намерението си. Реших, че пътуването, нощният въздух и тишината ще ми помогнат да дойда на себе си.

— Можете ли да си представите! — подигравателно изсумтя полицаят. — А от какво да дойдете на себе си, ако смея да попитам?

— От всички тревоги, които изживях напоследък.

— Ами! — продължи Дегармо със същия тон. — Аз пък си мислех, че такива дреболии като удушаването на жена ви и издраскването на корема й не биха ви разтревожили особено.

— Такива неща не се говорят, синко — обади се Патън от дъното на стаята. — Така не се приказва. Досега не си представил нито едно доказателство.

— Нима? — рязко се обърна към него Дегармо. — А какво ще кажеш за шалчето, шишко? То не е ли доказателство?

— До този момент не си го свързал с нищо — поне аз не чух такова нещо — преспокойно изрече Патън. — Освен това не съм шишкав, а само закръглен.

Полицаят му обърна презрително гръб и насочи пръст към Кингзли.

— А може би изобщо не сте ходили в Бей Сити? — попита рязко.

— Не. За какво да ходя? Марлоу имаше грижата. И не виждам какво значение отдавате на това шалче, тъй като той го носеше.

Дегармо стоеше, без да помръдне, бесен. После много бавно се обърна и впери в мен студените си свирепи очи.

— Не разбирам — каза. — Честна дума, нищо не разбирам. Да не би някой да ме прави на глупак, а? Например ти?

— За шала ти казах само, че беше в апартамента и че същата вечер го видях на врата на Кингзли. На теб това ти стигаше. Можех да добавя, че по-късно аз самият си го сложих, за да ме познае по-лесно жената.

Дегармо отстъпи заднишком и се облегна на стената до камината. Подръпна долната си устна с два пръста на лявата ръка. Дясната бе отпусната покрай тялото, с леко свити пръсти.

— Казах ти, че бях виждал мисис Кингзли само на снимка — продължих аз. — Поне един от нас двамата трябваше да разпознае другия със сигурност и шалът беше достатъчно очебиен за целта. Впрочем аз я бях виждал веднъж, но не знаех това преди снощната среща. А и не я познах веднага. Мисис Фолбрук — поясних, като се обърнах към Кингзли.

— Нали казахте, че мисис Фолбрук е собственичката на къщата — бавно произнесе той.

— Тогава тя така ми се представи и аз й повярвах. Нямах основания да се усъмня.

Дегармо издаде някакъв гърлен звук. В очите му имаше нещо безумно. Разказах му за мисис Фолбрук, за лилавата шапка и откаченото поведение, за празния пистолет, който държеше, за това как ми го връчи. Когато млъкнах, той рече, като подбираше внимателно думите:

— Не те чух да разправяш всичко това на Уебър.

— Не ми се признаваше, че съм бил в къщата три часа преди това, после съм обсъдил положението с Кингзли и чак тогава съм съобщил в полицията.

— Страшно ще те заобичаме — обеща ми полицаят с широка ледена усмивка. — Боже, какъв балама излязох. Колко плащаш на това частно ченге, за да прикрива убийствата ти, Кингзли?

— По неговата тарифа — отговори клиентът ми безизразно. — Плюс петстотин долара премия, ако успее да докаже, че жена ми не е убила Лейвъри.

— Жалко, че няма да ги спечели — изкикоти се Дегармо.

— Не ставай глупак — срязах го аз. — Вече съм ги спечелил.

В стаята настъпи мълчание. Тежко мълчание, което всеки миг можеше да се разбие с гръмовен трясък. То обаче продължи да тежи плътно, като стена. Кингзли се поразмърда в креслото и след малко кимна с глава.

— И ти най-добре знаеш това, Дегармо — додадох аз.

Лицето на Патън беше изразително колкото парче дърво. Той спокойно наблюдаваше полицая. Към Кингзли изобщо не погледна. Дегармо бе вперил очи някъде между веждите ми, но нямах чувството, че вижда мен — по-скоро нещо много далечно, например планина отвъд долината.

След много, много време изрече тихо:

— Не виждам защо. Не знам нищо за жената на Кингзли. Доколкото ми е известно, снощи я видях за пръв път.

И ме загледа замислено, с леко присвити очи. Много добре съзнаваше какви ще са следващите ми думи. И все пак аз ги произнесох:

— Ти и снощи не я видя. Защото е мъртва от месец и нещо. Защото е била удавена в езерото Литъл Фон. Защото жената, която видя мъртва в „Гранада“, беше Милдред Хавиланд или Мюриъл Чес. А щом като мисис Кингзли е била мъртва дълго преди Лейвъри да е застрелян, значи тя не го е убила.

Кингзли стисна облегалките на креслото, но не издаде звук — никакъв звук.