Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (8)

8

Колата му спря пред бяла постройка с дървена облицовка точно срещу автобусната спирка. Влезе вътре и след малко се появи, съпроводен от друг човек, който се намести на задната седалка при брадвите и въжетата. Обърна и аз потеглих след него. Запълзяхме през потока от народ сред панталони, шорти, дамски моряшки костюми, цветни кърпи, ръбести колене и алени устни. Излязохме от селото, заизкачвахме се по прашен хълм и спряхме пред дървена къща. Патън леко натисна сирената и вратата бе отворена от мъж в избелял син комбинезон.

— Качвай се, Анди. Има работа.

Анди мрачно кимна и се втурна обратно в къщата. След малко излезе със сив тропически шлем на главата, каквито носят ловците на лъвове. Патън се отмести от шофьорската седалка и онзи се пъхна зад кормилото. Около тридесетгодишен, мургав, гъвкав и съдейки по леко кирливия и недохранен вид, беше от местните жители.

Потеглихме към Литъл Фон и аз се нагълтах с толкова прах, че можех да изпека цяла партида хлебчета от кал. При портата от петте летви шерифът слезе, отвори и ние продължихме към езерото. На брега Патън отново слезе, отиде до ръба на водата и погледна към малкия пристан. Бил Чес седеше там гол и се държеше за главата. На мокрите дъски до него бе проснато нещо.

— Можем да се приближим още с колите — рече Патън.

Така че карахме чак до брега, слязохме и тръгнахме по мостика зад гърба на Бил Чес. Лекарят спря, за да се изкашля продрано в носната си кърпа, след което замислено огледа резултата. Беше ъгловат, с изцъклени очи и тъжно болнаво лице.

Онова, което някога е било жена, лежеше по лице с въже през мишниците. Встрани се въргаляха дрехите на Бил Чес. Болният му крак, със сплескано коляно, цялото в белези, бе протегнат напред. Другият бе свит и той бе опрял чело о него. Когато се приближихме, нито помръдна, нито вдигна глава към нас.

Патън извади от джоба си половинката уиски, отвъртя капачката и я протегна към него.

— Сръбни си хубаво, Бил.

Из въздуха се носеше страшна миризма, от която ми призля. Ала Бил Чес като че ли не я забелязваше, нито пък шерифът или лекарят. Анди донесе от колата прашно кафяво одеяло и го метна върху трупа. Сетне, без да промълви нито дума, отиде при един бор и повърна.

Бил Чес отпи яка глътка и си остана седнал, подпрял бутилката о голото коляно на свития си крак. Заприказва със скован, сякаш дървен глас, без да гледа никого, без да се обръща към никого. Разправи ни за спречкването и какво се случило след това, но не и за повода. Дори мимоходом не спомена името на мисис Кингзли. След като съм го оставил, взел едно въже, влязъл в езерото и измъкнал нещото. Извлякъл го на брега, качил го на гръб и го донесъл на мостика. Не знаел защо. После пак влязъл във водата. Нямаше нужда да ни казва защо.

Патън пъхна в устата си парче тютюн и мълчаливо го задъвка, а невъзмутимите му очи нищо не изразяваха. Сетне стисна здраво зъби и се наведе, за да отметне одеялото от трупа. Обърна го по гръб много внимателно, като че ли очакваше да се разпадне. Късното следобедно слънце премигна, отразено в огърлицата от зелени камъни, впити в отеклата шия. Бяха грубо издялани, мътни като талк или изкуствен нефрит. Закопчалката бе позлатена, във формата на орел, инкрустиран с миниатюрни диаманти. Патън изправи широкия си гръб и се издуха в бежова носна кърпа.

— Какво ще кажеш, докторе?

— За кое? — изръмжа мъжът с изцъклените очи.

— За причината на смъртта и кога е настъпила.

— Не бъди такъв глупак, Джим Патън!

— Значи нищо не можеш да кажеш?

— От пръв поглед ли? Господи!

Шерифът въздъхна.

— Наистина прилича на удавена — призна той. — Но знае ли човек? Има случаи, когато жертвата е наръгана с нож, отровена или кой знае какво, а сетне я киснат във водата, за да изглежда другояче.

— Често ли се случва в твоята практика? — саркастично попита лекарят.

— Единственото същинско убийство в тоя край — отвърна Патън, като следеше Бил Чес с ъгълчето на окото си — беше на чичо Мийчам, ей там на северния бряг. Имаше барака в Шийди Каньон и промиваше злато от един стар открит участък, над който имаше права, близо до Белтоп, в долината. Никой не го видял есента, сетне наваля голям сняг и покривът на бараката му пропадна от едната страна. Отидохме да го подпрем, мислехме, че е решил да не кара зимата в планината и на никого не се е обадил, нали ги знаете старите златотърсачи. И моля ви, оказа се, че чичо Мийчам никъде не бил ходил! Лежеше си в леглото, а отзад в главата му беше забита цяла брадва. Така и не разбрахме кой го е сторил. Изглежда, някой бе решил, че е скътал торбичка злато от летните промивки.

Той загледа замислено Анди. Мъжът с шлема за лов на лъвове пипаше с пръст един от зъбите си.

— Как да не знаем кой го уби — рече. — Гай Поуп. Само че Гай умря от пневмония девет дни преди да открием чичо Мийчам.

— Единайсет дни — поправи го Патън.

— Девет — настоя лъвският шлем.

— Оттогава има щели шест години, синко. Но както искаш. Защо мислиш, че е Гай Поуп?

— В бараката на Гай намерихме три унции дребни самородни късове и малко златен прах. В участъка му никога не бе промивано нещо по-едро от прах, а чичо Мийчам често намираше ситни късове.

— Такива ми ти значи работи — каза Патън и ми се усмихна разсеяно. — Човек все забравя по нещо, колкото и да внимава.

— Полицейски истории — заяви Бил Чес с отвращение, обу си гащите и седна, за да си сложи обувките и ризата. Сетне стана, пресегна се за шишето, здравата отпи от гърлото и внимателно го постави върху дъските. Протегна космати ръце към Патън.

— Щом като така мислите, слагайте белезниците и да приключим с въпроса — изръмжа свирепо.

Патън изобщо не му обърна внимание, отиде до перилата и погледна надолу.

— Странно място за труп — рече. — Течение почти няма, а ако има, то ще е по посока на бента.

Бил Чес свали ръце и каза тихо:

— Глупак, тя сама го е направила! Мюриъл плуваше като риба. Гмурнала се е под дъските и просто е погълнала вода. Това ще е. Няма начин.

— Аз друго бих казал, Бил — кротко му отвърна Патън.

Очите му бяха празни като току-що купени чинии. Анди поклати глава. Шерифът му се усмихна широко, лукаво.

— Какво има, синко?

— Девет дни бяха, казвам ти. Току-що ги преброих — мрачно заяви лъвският шлем.

Лекарят вдигна ръце, после се хвана за главата и се отдалечи от тях. Изкашля се още веднъж в кърпата и пак я разгледа с ревностно старание.

Патън ми намигна и плю през парапета.

— Сега да се заемем с този случай, Анди.

— Опитвал ли си да влачиш тяло два метра под водата?

— Не, не бих казал. Дали не е възможно с помощта на въже?

Анди сви рамене.

— Ако е използувано въже, щеше да има следи по трупа. Щом ще се издаде по такъв начин, за какво му е било изобщо да си прави труда да го крие?

— Въпрос на време — поясни Патън. — Трябвало е да уреди някои въпроси.

Бил Чес ги изгледа навъсено и се пресегна за шишето. Наблюдавах невъзмутимите им планинарски физиономии и изобщо не можех да се досетя какво мислят.

— Стана дума за някаква бележка — разсеяно промълви шерифът.

Бил Чес взе да рови из портфейла си и измъкна сгънатата хартийка. Патън я пое и бавно я изчете.

— Няма дата — отбеляза.

Бил бавно поклати глава.

— Така е. Писана е преди месец, на дванайсети юни.

— Май че те беше напускала и преди.

— Ъхъ — втренчено го изгледа куцият. — Бях се напил и останах за през нощта при една пачавра. Беше миналия декември, точно преди да падне първият сняг. Заряза ме за една седмица, но се върна издокарана и по-хубава от всякога. Каза, че имала нужда да остане известно време сама и че живяла при една бивша колежка от Лос Анджелис.

— Името й?

— Не ми каза, пък и не я попитах. За мен, каквото и да направеше Мюриъл, винаги беше добре.

— Не ще и дума. А писъмце беше ли ти оставила тогава? — подхвърли шерифът уж разсеяно.

— Не.

— Доста старичка ми се вижда — вдигна Патън бележката.

— Цял месец я разнасям със себе си — изръмжа Бил Чес. — Кой ти каза, че и преди ме е напускала?

— Забравих вече. Знаеш как стават тези неща в нашия край. Хората всичко забелязват. Освен лете, когато е пълно с курортисти.

Известно време всички мълчаха, сетне Патън попита небрежно:

— Дванайсети юни ли каза, че изчезнала, или поне така си решил? Бяха ли тук онези от отсрещната вила?

Бил Чес ме изгледа и лицето му пак помръкна.

— Питай го тоя, дето си пъха носа навсякъде… ако вече не ти е надрънкал всичко.

Патън обаче изобщо не ме погледна. Очите му се отместиха към планинската верига отвъд езерото. После рече кротко:

— Мистър Марлоу нищо не ми каза, Бил, освен за трупа — как изскочил от водата и че е на жена ти. Каза ми също, че според теб Мюриъл си била тръгнала, оставила ти бележка и ти си му я показал. Нищо лошо няма в това, ако питаш мен.

Настъпи повторно мълчание. Бил се вторачи в покрития с одеяло труп на няколко крачки от него. Сви ръце в юмруци и по бузата му се стече едра сълза.

— Мисис Кингзли беше тук. Тръгна си същия ден. А в другите вили нямаше никой. Тази година изобщо не са идвали — нито Пери, нито Фаркар.

Патън кимна и нищо не рече. Във въздуха се усети някаква напрегната празнота, сякаш нещо, което бе премълчано, беше дотолкова ясно на всички, че нямаше защо да се споменава.

Мълчанието се наруши от Бил Чес, който закрещя свирепо:

— Арестувайте ме, мръсници такива! Аз го направих, кой друг! Аз я удавих! Беше моя и я обичах! Негодник съм и винаги съм си бил такъв, но все пак я обичах! Вие едва ли можете да разберете това. Не се и опитвайте, няма смисъл. Арестувайте ме, по дяволите!

Никой нищо не каза.

Той сведе очи към стиснатия си загорял юмрук. Изведнъж замахна яростно и се фрасна с всичка сила по лицето.

— Ах ти, мръсно копеле! — прошепна прегракнало.

От носа му бавно се стече струйка кръв. Той не помръдна, тя се спусна по устните, към брадичката, една капка тупна лениво върху ризата му.

— Трябва да дойдеш с нас да те разпитаме, Бил — спокойно и тихо произнесе Патън. — Сам знаеш. В нищо не те обвиняваме, но долу има хора, които трябва да поговорят с теб.

— Може ли да се преоблека? — едва промълви Бил Чес.

— Разбира се. Иди с него, Анди. Виж какво ще намериш, за да увием това тук.

Двамата тръгнаха по пътечката покрай ръба на езерото. Лекарят се прокашля, загледа се във водата и въздъхна.

— Сигурно ще искаш да свалиш трупа с моята кола, а, Джим?

Патън поклати отрицателно глава.

— Не. Това е беден край, докторе. Мисля, че дамата ще може да се повози по-евтино, отколкото вземаш за линейката.

Докторът се отдалечи ядосано, като подметна през рамо:

— Ако решиш, че трябва аз да платя за погребението, обади ми се.

— Говори ли се така! — въздъхна Патън.