Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (26)

26

Затворническите килии бяха чисто нови, или почти. Сивата боя на стоманените стени и вратата — цветът на военните кораби — още не бе изгубила блясъка си и само тук-таме беше оплескана с изплют тютюн за дъвчене. Лампата на тавана беше прикрита зад силно матирано стъкло. Покрай едната стена имаше две койки една над друга и на горната хъркаше някой, увит в тъмносиво одеяло. Съдейки по това, че бе заспал толкова рано, без да лъха на уиски или джин, и се беше спрял на горното легло, заключих, че е стар наемател.

Отпуснах се на долната койка. Бяха ме обискирали за оръжие, но не ми изпразниха джобовете. Извадих цигара и потърках пулсиращата гореща подутина зад коляното си. Болката се стрелна чак до глезена. Уискито, което бях изкашлял върху реверите на сакото си, вонеше на вкиснато. Повдигнах плата и издишах отгоре му цигарен дим. Пушекът се издигна и се разстла около осветения стъклен квадрат на тавана. Затворът тънеше в тишина. Някъде далече, в друго отделение, пискливо крещеше жена, но тук, при мен, беше спокойно като в църква.

Жената пищеше. Виковете й бяха остри, високи, нереални, като виенето на койоти при пълнолуние, но не смразяваха кръвта. След малко и този шум затихна.

Изпуших две цигари една след друга и пуснах фасовете в малката клозетна чиния в ъгъла. Спящият отгоре все така хъркаше. От него се виждаше само кичур влажна сплъстена коса, който стърчеше извън ръба на одеялото. Спеше по корем. Дълбоко. Явно за това много го биваше.

Седнах отново на кревата. Беше направен от плоски стоманени ленти, които се преплитаха, а върху тях имаше метнат корав дюшек. В единия край доста грижливо бяха сгънати две тъмносиви одеяла. Много приятен затвор. Намираше се на дванайсетия етаж на новото кметство. Много приятно кметство. И Бей Сити бе много приятно градче. Местните жители бяха убедени в това. Ако живеех тук, сигурно и аз щях да съм на същото мнение. Щях да виждам прекрасния син залив, скалите, пристана за яхти, тихите спокойни улици, старите къщи, сгушени под вековни дървета, новите къщи със зелени морави и телени огради, младите фиданки, привързани за колчета, отпред на булеварда. Познавах едно момиче, което живееше на Двайсет и пета улица. Приятна улица. И момичето беше приятно. Бей Сити й харесваше.

Тя не се замисляше за бордеите, населени с мексиканци и негри, южно от старите трамвайни релси. Нито за съмнителните кръчми и барове, разположени на брега зад скалите, пропитите от миризма на пот танцувални зали покрай шосето, заведенията, където се пуши марихуана, тесните лисичи лица, надзъртащи над вестниците в прекалено тихите хотелски фоайета, джебчиите, комарджиите, мошениците, крадците, специализирани в обирането на пияници, сводниците и уличниците.

Отидох до вратата. В коридора нищо не помръдваше. Светлините в цялото отделение бяха слаби, мътни. Затворът явно не развиваше бурна дейност.

Погледнах часовника си. Девет и петдесет и четири. Тъкмо време човек да се прибере у дома, да си обуе чехлите и да изиграе партия шах. Време за едно студено питие и безкрайна спокойна лула. Да си вдигнеш краката нагоре и за нищо да не мислиш. Да се разпрозяваш над списанието. Време да си човек-домошар, който няма какво друго да прави, освен да си почива, да вдишва нощния въздух и да освежава мозъка си за идния ден.

Някакъв мъж в синьо-сивата униформа на затвора тръгна между двете редици с килии, като четеше номерата. Спря пред моята, отключи вратата и ме изгледа с ожесточението, което тези хора са убедени, че трябва да лепнат на лицето си за цял живот. Аз съм полицай, братче, и съм много суров, затова внимавай какво правиш, иначе така ще те подредим, че ще запълзиш на четири крака, братче, хайде, стига си го усуквал, да чуем истината, братче, започвай и не забравяй, че с нас шега не бива, ние сме полицаи и можем да правим каквото си искаме с боклук като теб.

— Излизай! — каза.

Излязох, той заключи след мен, направи ми знак с ръка да вървя и двамата се запътихме към широката стоманена порта. Отключи я, минахме, пак я заключи, като подрънкваше приятно с ключовете, нанизани на голяма метална халка, после минахме през още една стоманена врата, боядисана от външната страна така, че да имитира дърво, а от вътрешната — в тъмносиво.

При бюрото на дежурния ни чакаше Дегармо и разговаряше с полицая. Обърна към мен металносините си очи и попита:

— Как си?

— Чудесно.

— Хареса ли ти нашият затвор?

— Чудесен е.

— Капитан Уебър иска да разговаря с теб.

— Чудесно.

— Освен „чудесно“ други думи не знаеш ли?

— Не сега и не тук.

— Нещо куцаш. Да не си се спънал?

— Ъхъ. Спънах се в една гумена палка. Подскочи и ме ухапа зад лявото коляно.

— Ах, колко неприятно. — Погледът му беше изпразнен от съдържание. — Иди си получи вещите от интенданта.

— Те са си у мен. Не ми ги взеха.

— Чудесно.

— Точно така. Чудесно.

Дежурният вдигна рошавата си глава и ни изгледа продължително.

— Ако ви се гледа нещо приятно — каза, — вижте ирландското носле на Куни. Размазало се е по лицето му като мармалад върху палачинка.

— Какво му е станало? — разсеяно попита Дегармо. — Да не се е сбил с някого?

— Откъде да знам? — сви рамене полицаят. — Може би същата гумена палка е подскочила и го е ухапала.

— Дежурните не бива да плямпат толкоз много — рече Дегармо.

— Дежурните винаги плямпат много. Може би затова не ги правят лейтенанти в криминалния отдел.

— Виждаш ли как си живеем? — обърна се към мен Дегармо. — Като едно голямо семейство.

— Със сияйни усмивки по лицата — допълни дежурният — и разтворени за прегръдка ръце, всяка стиснала по един камък.

Дегармо ми кимна с глава да го последвам и ние излязохме.