Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lady in the Lake, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
14
Сънувах, че съм в леденозелени водни дълбини с труп под мишница. Трупът имаше дълги руси коси, които постоянно се замотаваха пред лицето ми. Огромна риба с изцъклени очи, подуто тяло и лъщящи прогнили люспи плуваше около мен и ме гледаше цинично, като застарял коцкар. Тъкмо когато щях да експлодирам от липса на въздух, трупът в ръцете ми оживя, отдръпна се и в следващия миг аз се боричках с рибата, докато трупът започна да се преобръща във водата, а дългите му коси се въртяха пумпалообразно.
Събудих се с уста, натъпкана с чаршафа, с ръце, сключени около таблата на леглото, която явно се опитваха да изтръгнат. Когато я пуснах, мускулите ме боляха. Станах, обиколих стаята и запалих цигара, като опипвах килима с боси крака. Изпуших я и се върнах в леглото.
Когато се събудих отново, беше девет часът. Слънцето светеше в лицето ми. Стаята пареше от горещина. Взех един душ, обръснах се и наполовина облечен, отидох в малката трапезария към кухненския бокс да си препека филии, да си изпържа яйца и сваря кафе. Тъкмо привършвах, когато на вратата се почука.
Отворих с пълна уста. На прага стоеше слаб сериозен мъж в строг сив костюм.
— Лейтенант Флойд Гриър от Централното полицейско управление — представи се той и влезе в стаята.
Протегна ми суха ръка и аз я стиснах. Седна на ръба на един стол, както обикновено сядат полицаите, взе да върти шапка из ръце, загледан спокойно в мен, без да мига — както само те умеят.
— Обадиха ни се от Сан Бернардино във връзка с тази история в планината, при Пума Лейк. Удавената жена. Разбрах, че вие сте присъствували при откриването на трупа.
Аз кимнах и му предложих кафе.
— Не, благодаря. Закусих преди два часа.
Донесох кафето си и седнах срещу него.
— Помолиха ни да направим справка за вас и да им се обадим.
— Да, разбира се.
— Така и сторихме. Оказа се, че сте чист спрямо нас. Странно съвпадение — човек с вашата професия да се окаже на мястото, където неочаквано откриват труп.
— Такъв съм си. С късмет.
— Затова реших да се отбия и да се запозная с вас.
— Хубаво сте направили. Приятно ми е, лейтенанте.
— Странно съвпадение — повтори той, след като ми кимна. — По работа ли бяхте в планината?
— Дори и да е така, работата ми няма нищо общо с удавеното момиче — поне доколкото ми е известно.
— Но не сте съвсем сигурен, така ли?
— Докато делото не е приключило, в нищо не мога да съм сигурен, най-малко в страничните ефекти.
— Е, да. — Той отново взе да върти шапка из ръцете си, като стеснителен каубой. В очите му обаче нямаше капка стеснителност. — Ако страничните ефекти, които споменахте, се преплетат с тази удавена жена, бих искал да ни известите.
— Можете да разчитате на това.
Той изду с език долната си устна.
— Бихме искали нещо повече от надежда. А за момента, изглежда, нищо не желаете да ни кажете?
— За момента не знам нищо повече от онова, което е известно и на Патън.
— Кой е той?
— Шерифът на Пума Поинт.
Слабият сериозен мъж се усмихна снизходително. След известно мълчание дръпна един пръст, за да изпука, и рече:
— Прокурорът на Сан Бернардино вероятно ще поиска да разговаря с вас преди следствието. Но това няма да е много скоро. За момента се опитват да вземат от трупа пръстови отпечатъци. Изпратихме им един от нашите специалисти.
— Сигурно няма да е лесно. Тялото беше доста разложено.
— Сега има начини. В Ню Йорк са разработили цяла технология, защото често вадят от реката удавници. Режат от пръстите парчета кожа, втвърдяват я в дъбилен разтвор и по този начин вземат отпечатъци. Обикновено върши работа.
— Да не би да мислите, че жената има досие в полицията?
— Винаги вземаме отпечатъци, от всеки труп. Би трябвало да го знаете.
— Не я познавах. Ако сте помислили, че знам коя е и затова съм бил там, няма такова нещо.
— Но не желаете да ни кажете защо сте ходили в Пума Поинт — настоя той.
— Значи мислите, че лъжа.
Лейтенантът завъртя шапката на кокалестия ся пръст.
— Грешно сте ме разбрали, мистър Марлоу. Ние нищо не мислим. Ние само разследваме и проучваме. Този разговор е просто в реда на нещата. Би трябвало да го знаете. Достатъчно дълго сте в бизнеса. — Стана и си сложи шапката. — Ако ви се наложи да напускате града, бих искал да ми се обадите. Ще ви бъда много задължен.
Обещах и го изпратих до вратата. На излизане ми кимна и тъжно се полуусмихна. Проследих го с очи как апатично се влачи по коридора и натиска копчето на асансьора. После се върнах в трапезарията да проверя дали е останало кафе в каната. Имаше почти цяла чаша. Добавих мляко и захар и я отнесох при телефона. Набрах номера на Централното полицейско управление, а когато ме свързаха, поисках да говоря с лейтенант Флойд Гриър.
— Лейтенант Гриър не е тук — отвърна ми нечий глас. — Искате ли да говорите с някой друг?
— Де Сото там ли е?
— Кой?
Повторих името.
— Какъв чин има и в кой отдел работи?
— Мисля, че е цивилен.
— Почакайте малко.
Зачаках. След известно време се обади грапав мъжки глас:
— Какви са тези шегички? Няма никакъв Де Сото в целия списък. Кой е на телефона?
Затворих, допих си кафето и набрах номера в кантората на Дерас Кингзли. Компетентната и хладна мис Фромсет ме осведоми, че току-що бил пристигнал, и ме свърза.
— Е? — започна той гръмогласно и властно, както подобава в началото на един нов ден. — Научихте ли нещо в хотела?
— Наистина е била там. И се е срещнала с Лейвъри, Пиколото, с когото разговарях, вмъкна Лейвъри в разговора, без да съм го питал, дори без да съм му подсказал. Вечеряли заедно и отишъл с нея до гарата, в същото такси.
— Трябваше да се досетя, че ме лъже — бавно произнесе Кингзли. — Но останах с впечатлението, че се изненада, когато споменах телеграмата от Ел Пасо. Напразно съм се поддал на първото впечатление. Нещо друго?
— Не, не изрових нищо друго. Тази сутрин при мен дойде един полицай, колкото да ме огледа и да ме предупреди да не напускам града, без да се обадя. Опита се да разбере какво съм правил в Пума Поинт. Нищо не казах, а той дори не беше чувал за съществуването на Джим Патън. Явно Патън си е мълчал.
— Джим е много свестен човек и би направил всичко, което зависи от него. Защо ме питахте снощи за някоя си Милдред… как й беше фамилното име?
Разказах му накратко. Също и за колата на Мюриъл Чес и за дрехите й — къде са били намерени.
— Историята се оформя твърде зле за Бил — каза той. — Аз самият добре познавам Кун Лейк, но и през ум не би ми минало да използувам стария навес, пък дори и не подозирах, че съществува. Звучи не само зле, но и предумишлено.
— Не съм съгласен. Щом като познава добре местността, не е било необходимо да търси такова сложно скривалище. Още повече, че за него разстоянието е проблем.
— Възможно е. Какво възнамерявате да правите сега?
— Ще се заема отново с Лейвъри, разбира се.
Той се съгласи с мен и додаде:
— Този другият случай — колкото и да е трагичен — жали не ни влиза в работата?
— Само ако жена ви е замесена в него.
— Вижте какво, Марлоу. — Гласът му прозвуча доста рязко. — Разбирам инстинкта ви на детектив да свързвате всички събития в един стегнат възел, но все пак го обуздавайте. Животът съвсем не е такъв — поне доколкото аз го познавам. Най-добре оставете проблемите на семейство Чес на полицията, а вие впрегнете мозъка си на работа за разрешаване на моите проблеми.
— Дадено — рекох.
— Не мислете, че ви нареждам — добави той.
Засмях се сърдечно, казах „довиждане“ и затворих. Дооблякох се и слязох в подземния гараж да си взема крайслера. И пак потеглих към Бей Сити.