Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (35)

35

Къщата беше бяла, двуетажна, с тъмен покрив. Ярката лунна светлина, огряла стената, приличаше на пресен слой боя. Долната половина на прозорците откъм фасадата имаше декоративни решетки от ковано желязо. Гладка морава стигаше до входната врата, разположена в ъгъла на издадена напред стена. Всички прозорци, които се виждаха, тънеха в мрак.

Дегармо слезе от колата, направи няколко крачки и се обърна да погледне алеята, водеща към гаража. Тръгна по нея и ъгълът на къщата го скри от погледа ми. Чух шума от вдигането на гаражна врата, после глухия удар при спускането й. Той се появи отново, поклати глава и се насочи през тревата към входната врата. Натисна с палец звънеца, ловко измъкна с една ръка от джоба си цигара и я пъхна в устата си.

Извърна се към мен, за да я запали, и пламъкът на кибритената клечка набразди дълбоко лицето му. След малко в прозорчето на вратата се появи светлина. Някой надзърна в шпионката. Видях как Дегармо показва полицейската си значка. Отвориха му бавно, неохотно. Той влезе в къщата.

Нямаше го четири-пет минути. Светваха прозорци, после пак гаснеха. Когато излезе и се насочи към колата, изгасна и малкото прозорче на вратата — сега къщата бе тъй тъмна, както я заварихме.

Той застана до крайслера, пушеше и гледаше към плавния завой на улицата.

— В гаража има една малка кола — рече. — Готвачката твърди, че е нейната. От Кингзли — нито следа. От сутринта не са го виждали. Проверих всички стаи. Сигурно казва истината. Уебър е бил привечер тук заедно със специалист по вземане на отпечатъци и цялата спалня е още в бял прах. Капитанът, изглежда, сверява отпечатъците с намерените в къщата на Лейвъри. Не ми каза обаче какво е открил. Къде може да е той — Кингзли имам предвид.

— Къде ли не. На път, в някой хотел, може да се пари в някоя сауна, за да разтовари нервната система. Да проверим най-напред при приятелката му. Казва се Фромсет и живее в Брайсън Тауър на площад Сънсет. Това е в центъра, близо до Уилшър.

— С какво се занимава? — попита Дегармо, докато сядаше зад волана.

— Дебне някой неканен да не се вмъкне в кабинета му, а в извънработно време го милва по главата. Обаче не е от онези секретарки-мацки. Умна е и изискана.

— Положението е такова, че ще трябва да пусне в ход целия си ум — забеляза Дегармо.

Беше излязъл на булевард Уилшър и сега завиваше отново на изток. След двайсет и пет минути спряхме пред Брайсън Тауър — бял дворец с гипсова замазка, с декоративни фенери и финикови палми отпред в дворчето. Входът беше „Г“-образен, с мраморни стъпала и мавритански свод; фоайето бе твърде просторно, а килимът — прекалено син. Тук-таме се виждаха глинени делви в стил Али Баба, също сини, в които спокойно можеше да влезе тигър. Имаше също така писалище и портиер, чиито мустаци без никакво затруднение биха се побрали под нокътя ми. Дегармо мина устремно покрай него и се запъти право към асансьора, до който дремеше на табуретка уморен старец, в очакване на клиенти. Портиерът щракна със зъби подир полицая, досущ като териер.

— Един момент, ако обичате. Кого желаете да посетите?

Лейтенантът се извърна на пети и ме изгледа учудено.

— Добре ли чух? Наистина ли каза „кого“?

— Да, ама не го бий. Такава дума съществува.

Дегармо облиза устни.

— Знам, че съществува, но често съм се питал къде я държат. Ето какво, приятелче — обърна се към портиера. — Отиваме в апартамент седемстотин и шестнайсет. Имаш ли нещо против?

— Имам естествено — хладно отвърна човекът. — Не приемаме посетители в… — Той вдигна ръка и я обърна, за да погледне тесния овален часовник от вътрешната страна на китката си. — В четири часа и двайсет и три минути сутринта.

— И аз така си мислех — рече Дегармо. — Затова реших да не те безпокоя. Става ли ти ясно? — И като извади значката от джоба си, той я протегна напред така, че светлината да заискри по златносиния емайл. — Аз съм лейтенант от полицията.

Портиерът сви рамене.

— Добре. Надявам се, че няма да има неприятности. В такъв случай най-добре да съобщя за посещението ви. Как се казвате?

— Лейтенант Дегармо и мистър Марлоу.

— Апартамент седемстотин и шестнайсет. Там живее мис Фромсет. Един момент.

Той се скри зад стъклена преграда и след доста дълга пауза го чухме да говори. След малко се върна и ни кимна.

— Мис Фромсет си е у дома и ще ви приеме.

— Ах, как ми олекна. И не си прави труда да звъниш на щатния детектив и да го пращаш горе. Алергичен съм към този вид ченгета.

Портиерът се усмихна едва-едва, много студено, а ние влязохме в асансьора.

Седмият етаж бе прохладен и тих. Коридорът ми се стори дълъг километър и половина. Най-сетне стигнахме до една врата, на която с позлатени цифри, обкръжени от златен венец, пишеше 716. Отстрани имаше копче от слонова кост. Дегармо го натисна, отвътре се чу мелодичен звън и вратата се отвори.

Мис Фромсет беше облякла върху пижамата си син пеньоар на баклавички. На краката си имаше чехли на висок ток, с пискюли. Тъмната й коса бе приятно бухнала, нощният крем — избърсан от лицето, гримът — точно колкото трябва.

Минахме покрай нея и влязохме в доста тясна стая с няколко красиви огледала в овални рамки и стилни мебели, тапицирани със синя дамаска. Нямаха вид на вещи, наети заедно с апартамента. Тя се отпусна на елегантно канапе за двама, облегна се и зачака някой да проговори.

— Това е лейтенант Дегармо — започнах аз. — От полицията на Бей Сити. Търсим Кингзли. Няма го в къщата му и си помислихме, че може би ще ни подскажете къде да го намерим.

Тя попита, без да ме погледне:

— Толкова ли е спешно?

— Да. Случи се нещо.

— Какво?

Дегармо се намеси рязко:

— Интересува ни само къде е Кингзли, малката. Нямаме време за обяснения.

Момичето го изгледа безизразно. После обърна очи към мен и настоя:

— Все пак мисля, че трябва да ми кажете, мистър Марлоу.

— Отидох с парите. Срещнахме се, както беше уговорено. Отидох в апартамента й да поприказваме. Някой ме зашемети с удар по главата — беше скрит зад завеса и не го видях. Когато дойдох на себе си, тя беше убита.

— Убита ли?

— Убита.

Момичето затвори прекрасните си очи, кранчетата на хубавите й устни се стегнаха. Сетне стана, като сви рамене, и се приближи до малка масичка с мраморен плот и тънки крачета. Извади цигара от сребърна кутия с релефни украшения и я запали, вперила празен поглед надолу. Ръката с кибритената клечка махаше все по-бавно, докато накрая я пусна в един пепелник. Мис Фромсет се обърна с гръб към масичката.

— Предполагам, че трябва да изкрещя или нещо от този род, но не чувствувам нищо.

— Вашите чувства ни най-малко не ни вълнуват в този момент — заяви Дегармо. — Искаме да разберем само къде е Кингзли. Можете да ни кажете, можете и да премълчите. Но от всяко положение ще ви помоля да ни спестите позите си. Хайде, решавайте.

Тя ме попита спокойно:

— Лейтенантът е полицай от Бей Сити. Правилно ли разбрах?

Аз кимнах. Момичето се обърна към него бавно, с прелестно презрително достойнство:

— В такъв случай той няма никакво право да се намира в апартамента ми — както и всеки друг простак.

Дегармо я изгледа с празен поглед. После се ухили широко, прекоси стаята, настани се в дълбоко меко кресло и протегна напред крака.

— Давай, убеждавай я както можеш — махна с ръка към мен. — Ако се наложи, мога да поискам помощта на местните момчета, но докато им обясня за какво става дума, ще мине една седмица.

— Мис Фромсет — започнах аз, — ако знаете къде е или накъде се е запътил, моля ви да ни кажете. Сама разбирате, че трябва да го открием.

— Защо? — спокойно попита тя.

Дегармо отметна глава и се изсмя.

— Мацето е страхотно. Сигурно си мисли, че трябва да го държим в неизвестност относно убийството на жена му.

— Тя е по-умна, отколкото я смяташ.

Лицето му стана сериозно, той захапа кокалчето на палеца си и нагло я заразглежда от главата до петите.

— Искате само да му съобщите ли? — настоя тя.

Извадих от джоба си жълто-зеления шал, тръснах го, за да го разгъна, и го протегнах към нея.

— Намерихме това в апартамента, където беше убита. Мисля, че сте го виждали.

Тя погледна шала, после мен, но и двата пъти съвършено безизразно.

— Прекалено много сведения искате от мен, мистър Марлоу. Още повече като се има предвид, че не се оказахте кой знае колко умен детектив.

— Да, искам. И очаквам да ги получа. А колко съм умен, ще разберете по-късно.

— Адски сладко — намеси се полицаят. — Вие двамата сте страхотен отбор. Липсват само акробатите, които да вървят подире ви. Но точно сега…

Тя го прекъсна, сякаш изобщо не е чула гласа му:

— Как е убита?

— Удушена, съблечена гола и издрана с нокти.

— Дери никога не би извършил такова нещо — спокойно изрече тя.

Дегармо изсумтя презрително.

— Никой не знае какво би сторил ближният му, сестро. Всеки полицай ще ти го каже.

Тя пак не погледна към него, а продължи със същия равен тон:

— Какво по-точно желаете да чуете — накъде тръгнахме, след като напуснахме апартамента ви, дали ме е докарал дотук и така нататък, нали?

— Да.

— Защото в такъв случай не би имал време да отиде в Бей Сити и да я убие, така ли?

— Да, донякъде.

— Не ме изпрати — бавно произнесе мис Фромсет. — Аз хванах такси на булевард Холивуд, най-много пет минути след като излязохме от вас. Оттогава не съм го виждала. Предположих, че се е прибрал у дома.

Дегармо отново се обади:

— Обикновено мацките се опитват да дадат по-добро алиби на гаджетата си. Какви ли ги няма на този свят!

Тя продължи, като все така се обръщаше само към мен:

— Той искаше да ме изпрати, но щеше много да се отклони, а и двамата бяхме капнали от умора. Казвам ви всичко това, защото знам, че е без значение. Иначе не бих го споменала.

— В такъв случай е имал време.

Момичето поклати глава.

— Не знам. Не знам нито с колко време е разполагал, нито как би разбрал къде да отиде. От мен не го е научил, а и жена му не е разговаряла с него. Тя не ми съобщи адреса си. — Тъмните й очи не слизаха от лицето ми, търсещи, изучаващи. — Това ли искахте да разберете?

Аз сгънах шала и го прибрах в джоба си.

— Искахме да разберем къде е сега.

— Не мога да ви кажа, защото нямам никаква представа. — Погледът й бе проследил шала до джоба ми и си остана там. — Значи сте били зашеметен. Изгубихте ли съзнание?

— Да. Бях ударен от някой, скрит зад завесата. Този номер все още минава. Тя ме заплаши с пистолет и аз бях твърде зает — опитвах се да й го отнема. Няма съмнение, че Лейвъри е бил застрелян от нея.

Дегармо внезапно се изправи на крака.

— Гледам, че приятно си прекарваш времето, приятел — изръмжа, — но полза нямаме никаква. Да изчезваме.

— Чакай малко. Не съм свършил. Да предположим, мис Фромсет, че нещо му е тежало на сърцето, нещо, което е глождело душата му. Той имаше вид на такъв човек, когато дойдохте у нас. Ако е знаел повече, отколкото мислехме или поне отколкото аз предполагах, логично е да отиде някъде на спокойствие и да се опита да реши какво да прави по-нататък. Не мислите ли?

Млъкнах и зачаках, като хвърлях коси погледи към изгарящия от нетърпение Дегармо. След малко момичето каза монотонно:

— Не би избягал и не би се скрил, защото няма от какво да бяга и да се крие. Но би могъл да отиде някъде, за да обмисли нещата насаме със себе си.

— В някое непознато място, например хотел — произнесох аз, като си спомних какво ми бе казано в „Гранада“. — Или дори на по-спокоен терен.

И се огледах за телефон.

— В спалнята ми — каза мис Фромсет, като веднага се сети какво търся.

— Прекосих стаята и излязох през вратата в дъното. Дегармо ме следваше по петите. Спалнята беше в слонова кост и пепеляворозово. Имаше голямо легло без табла при краката, а в другия край — възглавница с вдлъбнатина от глава в средата. Върху вградената тоалетка с огледала в стената блестяха козметични принадлежности. През втора открехната врата се виждаха виненочервени фаянсови плочки. Телефонът беше върху нощното шкафче.

Седнах на ръба на леглото, потупах с ръка вдлъбнатината във възглавницата, оставена от главата на мис Фромсет, вдигнах слушалката и набрах номера за извънградски поръчки. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже лично и много спешно с шериф Джим Патън в Пума Поинт. Оставих слушалката на мястото й и запалих цигара. Дегармо ме гледаше свирепо, застанал с разкрачени крака, груб, неуморим и готов да се държи предизвикателно.

— Сега пък какво става? — изръмжа.

— Почакай и ще видиш.

— Кой дава тук нарежданията?

— Фактът, че питаш, означава колко е излишен отговорът. Нарежданията ги давам аз — освен ако не държиш да прехвърлим случая в ръцете на лосанджелиската полиция.

Той запали клечка кибрит о нокътя на палеца си, гледа я как гори и се опита да я загаси с едно дълго и равномерно духане, от което тя само се огъна. Отърва се от нея, пъхна втора в устата си и я задъвка. След малко телефонът зазвъня.

— Свързвам ви с Пума Поинт.

— Ало? — чух сънения глас на Патън. — Тук е шерифът на Пума Поинт.

— Обажда се Марлоу от Лос Анджелис. Помните ли ме?

— Как да не те помня, синко. Само че не съм се разбудил още.

— Направете ми една услуга. Макар че съвсем не сте длъжен. Идете или изпратете човек при езерото Литъл Фон и проверете там ли е Кингзли. Но се постарайте да не ви види. Колата му може да е пред вилата или вътре да свети. Погрижете се също така никъде да не мърда. Обадете ми се веднага, щом разберете нещо. Аз ще пристигна. Можете ли?

— Ако реши да си тръгне, нямам никакви основания да го спирам.

— С мен ще дойде един полицай от Бей Сити, който иска да го разпита във връзка с едно убийство. Не вашето, друго убийство.

Последва дълго пулсиращо мълчание.

— Нали не е номер, синко?

— Не е. Търсете ме на Тънбридж двайсет и седем двайсет и две.

— Може да се забавя половин час.

Аз затворих. Дегармо се усмихваше широко.

— Да не би мацето да ти е подало сигнал, който не съм видял?

Станах от леглото.

— Не. Просто се опитвам да отгатна мислите на Кингзли. Той не е хладнокръвен убиец. Онова, от което му е прикипяло, отдавна се е уталожило. Логично е да замине за най-тихото и спокойно местенце, което познава — за да се вземе в ръце. След няколко часа вероятно сам ще се предаде. За теб ще е по-добре обаче, ако го пипнеш преди това.

— Само да не си тегли куршума — студено заяви полицаят. — Такива като него често го правят.

— Докато не го откриеш, не можеш да му попречиш.

— И ти си прав.

Върнахме се в хола. Мис Фромсет подаде глава от кухнята, каза, че вари кафе, и ни попита дали искаме. Пихме по една чашка и продължихме да седим като изпращачи на гара.

Джим Патън се обади след двайсет и пет минути. Във вилата на Кингзли светело, а отпред имало паркирана кола.