Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (33)

33

Спуснах се на пода в тъмнината, намерих пипнешком вратата, отворих и се ослушах. На лунната светлина, проникваща през северните прозорци, различих спално помещение с две еднакви легла — оправени и празни. Не от сгъваемите, дето се прибират към стената. Този апартамент беше по-просторен. Минах покрай леглата и отворих втора врата, която водеше към всекидневната. И двете стаи бяха затворени, миришеше на застоял въздух. Все така с опипване открих някаква лампа и я светнах. Прекарах пръст по ръба на една маса. Имаше тънък слой прах, какъвто се събира и в най-чистата стая, ако е стояла дълго време затворена.

Мебелировката се състоеше от маса за хранене, радиошкаф, етажерка за книги, библиотека, пълна с чисто нови романи, висок скрин от тъмно дърво, върху който имаше сифон, кристално шише с някакъв алкохол и четири чаши на ивици, обърнати с дъното нагоре — всичко наредено върху месингов поднос. До тях в двойна сребърна рамка — фотографиите на младолики мъж и жена на средна възраст, и двамата с кръгли, пращящи от здраве лица и весели очи. Гледаха ме, сякаш нямаха нищо против присъствието ми.

Помирисах алкохола — оказа се уиски — и оползотворих една доза. От това главата ми се почувствува по-зле, но останалата част от тялото беше доволна. Светнах в спалнята и занадничах из гардеробните ниши. Едната бе препълнена с мъжки дрехи, шити по поръчка. Върху етикета от вътрешната страна на джобчето на сакото фигурираше името на собственика — Х. Г. Талбот. Пребърках и скрина, където открих мека синя риза, но ми се видя малка за мен. Отнесох я в банята, свалих своята, измих си лицето и гърдите, избърсах си косата с мокър пешкир и облякох синята риза. Изсипах на главата си значително количество от лосиона на мистър Талбот, чиято миризма никъде не би минала незабелязана, и се сресах с неговия гребен и четка за коса. Сега вече, ако изобщо ухаех на джин, то бе съвсем слабо.

Най-горното копче на ризата отказваше упорито да влезе в илика, така че отново затършувах из скрина, докато намерих тъмносиня копринена вратовръзка и веднага си я сложих. Облякох пак сакото и се погледнах в огледалото. Бях една идея по-спретнат, отколкото предполагаше късният нощен час, дори за изискан мъж като мистър Талбот, ако можеше да се съди по дрехите му. Твърде спретнат и прекалено трезв.

Поразроших косата си, разхлабих връзката, върнах се при уискито и се постарах да оправя впечатлението от трезвия си вид. Запалих цигара — пак от запасите на мистър Талбот — и мислено изразих надеждата, че това мило семейство, където и да се намираше в момента, прекарваше времето си по-приятно от мен и че ще живея достатъчно дълго, за да мога един ден да им дойда на гости.

Влязох във всекидневната, отидох при вратата, от която се излизаше в коридора, отворих я, облегнах се на рамката и запуших. Не мислех, че от това ще ми олекне. Но също така не мислех, че ще ми олекне, ако зачакам да проследят дирята ми през прозореца.

В коридора някой се изкашля. Аз промуших глава и погледите ни се срещнаха. Човекът се приближи с бодра стъпка — дребен, наперен, в добре изгладена полицейска униформа. Косата му беше рижава, а очите — червеникавозлатисти.

Прозях се и попитах отегчено:

— Какво става?

Той ме огледа замислено.

— Дребни неприятности в съседния апартамент. Да сте чули нещо?

— Май че някой чукаше. Аз се прибрах преди малко.

— Не е ли късно?

— Въпрос на виждане. Значи неприятности, а?

— Апартаментът е нает от една жена. Познавате ли я?

— Мисля, че съм я виждал.

— Ъхъ. Сега да я видите… — Той вдигна ръце към врата си, изцъкли очи и закъркори по отвратителен начин. — Ей така изглежда. Значи нищо не сте чули?

— Само чукането.

— Ъхъ. Как ви е името?

— Талбот.

— Една минутка, мистър Талбот. Почакайте малко.

Той се отдалечи по коридора, отиде при една отворена врата, от която струеше светлина, и рече:

— Лейтенанте, тук е съседът.

В рамката застана висок мъж и втренчи поглед право в мен. Едър, с ръждива коса и много, много сини очи. Дегармо. Сега вече всичко беше наред.

— Ей го съседа — услужливо обяви дребният спретнат полицай. — Името му е Талбот.

Дегармо ме гледаше, но злите му сини очи с нищо не издаваха, че ме е виждал и преди. Плъзна се безшумно по коридора, сложи яка ръка на гърдите ми и ме бутна навътре в стаята. Когато направих десетина крачки заднишком, той рече през рамо:

— Влез, Завързак, и затвори вратата.

Ситният веднага изпълни нареждането му.

— Страхотен номер — мързеливо продължи Дегармо. — Я насочи пистолета си към него, Завързак.

Онзи мълниеносно откопча черния кобур и като облизваше устни, извади 38-калибров патлак.

— Леле боже — произнесе тихо и подсвирна. — Леле божичко! Как се досетихте, лейтенанте?

— Какво смяташе да правиш, приятел? — попита Дегармо, без да сваля очи от мен. — Да слезеш долу и да си купиш вестник, за да разбереш дали е убита?

— Леле боже — продължи Завързака. — Сексуален убиец. Съблякъл момичето и го удушил с голи ръце, лейтенанте. Как разбрахте?

Дегармо не отговори. Само стоеше и се олюляваше от пръсти на пети с безизразно каменно лице.

— Ами да, разбира се, той е убиецът — внезапно се досети дребният. — Я помиришете въздуха, лейтенанте. Дни не е проветрявано. И колко прах се е събрал по лавиците. Часовникът над камината е спрял. Влязъл е през… нека да проверя, а, лейтенанте?

И изтича от стаята в банята. Чух го как тършува наоколо. Дегармо стоеше сковано.

Завързака се върна.

— Проникнал е през прозорчето на банята. Ваната е пълна с натрошено стъкло. И така смърди на джин… Спомняте ли си, че и онзи апартамент лъхаше на джин? Ето и една риза, лейтенанте. Тя пък сякаш е кисната в джин.

И протегна ризата, която веднага напарфюмира въздуха, Дегармо я погледна разсеяно, пристъпи напред и рязко разтвори сакото ми, за да види с каква риза съм облечен.

— Знам какво е направил, лейтенанте — продължи Завързака. — Откраднал е риза от този, който живее тук. Разбирате ли, лейтенанте?

— Ъхъ — бавно отпусна Дегармо ръката, която държеше сакото ми.

Двамата разговаряха за мен, сякаш не бях там.

— Обискирай го, Завързак.

Малкият взе да припка наоколо и да ме опипва за пистолет.

— Няма нищо.

— Ще го изведем през задния вход — рече Дегармо. — Ударът е наш и трябва да го направим преди появата на Уебър. Онзи тъпак Рийд не е в състояние да намери молец в стъклен буркан.

— Ама вие не сте включен в разследването — каза малкият със съмнение в гласа. — Май чух, че временно сте отстранен от работа.

— И какво ще изгубя, щом като съм временно отстранен?

— Обаче аз може да изгубя ей тази униформа.

Дегармо го изгледа уморено. Дребният се изчерви и ясните му червеникавозлатисти очички се замитаха притеснено.

— Добре. Извикай Рийд.

Завързака облиза устни.

— Както кажете, лейтенанте. Не съм длъжен да знам, че сте отстранен.

— Ще го отведем само двамата с теб — повтори Дегармо.

— Дадено.

Лейтенантът ме докосна по брадичката.

— Сексуален убиец — издума тихо. — Виж ти, да не повярва човек.

И се усмихна тънко-тънко, като помръдна само ъгълчетата на широката си жестока уста.