Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lady in the Lake, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
11
Портата, препречваща достъпа до частния път, беше заключена с катинар. Паркирах крайслера между боровете, покатерих се през оградата и вървях безшумно, докато езерцето не проблесна внезапно долу под мен. Хижата на Бил Чес тънеше в мрак. Другите три вили на отсрещната страна бяха като рязко очертани сенки на фона на бледия гранитен склон. В горния край на бента на тънка струя се стичаше вода, проблясваше и падаше почти беззвучно в поточето. Заслушах се, но нищо друго не чух.
Входната врата на Бил беше заключена. Промъкнах се да видя как стои въпросът със задната, но там висеше огромен катинар. Обиколих стените и опитах капаците. Всички бяха заключени. Един от прозорците, разположен по-високо от останалите, нямаше капак. Беше двукрил и заемаше средата на северната стена. И той се оказа заключен. Спрях и се ослушах. Пълно безветрие. Дърветата бяха притихнали, неподвижни като сенките си.
Опитах се да провра острието на джобното си ножче между двете крила. Никакъв успех. Ключалката отказваше да поддаде. Облегнах се на стената, помислих, после неочаквано и за мен самия вдигнах от земята един камък и фраснах с него рамката точно по средата. Чу се звук от строшено сухо дърво и езичето на ключалката се измъкна. Прозорецът се отвори навътре, в тъмнината. Повдигнах се на ръце и преметнах изтръпнал крак през зеещия отвор. Претърколих се и се озовах на пода. Преобърнах се, пуфтящ от усилието поради голямата надморска височина, и отново се ослушах.
Ослепителен лъч светлина ме блъсна право в очите.
— На твое място бих останал на пода да си почина, синко — произнесе много спокоен глас. — Сигурно си капнал от умора.
Джобното фенерче ме прикова към стената като размазана муха. Сетне щракна ключ, светна нощна лампа. Фенерчето изгасна. Джим Патън седеше в старо кафяво кресло до масата, от чийто ръб висеше кафяв шал с ресни и падаше върху масивното му коляно. Беше облечен както и преди, с едно допълнение — кожено яке, което трябва да е било чисто ново по време на първия мандат на Гроувър Клийвланд[1]. Ръцете му бяха празни, с изключение на въпросното фенерче. И погледът му беше празен. Челюстите му се движеха бавно, ритмично.
— Какво си намислил, синко — освен нахлуването с взлом?
Придърпах с крак един стол, възседнах го, сключих ръце на облегалката и огледах стаята.
— Имах една идея — отвърнах. — Допреди малко ми се струваше добра, но все някак си ще я прежаля.
Хижата беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Стаята, в която бях попаднал, се оказа дневната. Имаше няколко скромни мебели, чамовият под бе застлан с черга, до стената в дъното бе опряна кръгла маса с два стола. През една отворена врата се виждаше ъгълчето на голяма черна готварска печка.
Патън кимна и ме заоглежда изучаващо, но съвсем добродушно.
— Чух приближаването на кола — рече. — Знаех, че се е запътила насам. Бива те обаче по безшумното ходене. Изобщо не те усетих. Да си призная, синко, любопитно ми е що за птица си.
Нищо не казах.
— Нали не се дразниш, дето ти викам „синко“? Не го правя, за да фамилиарнича, а ми е станало навик, от който не мога да се откажа. За мен всеки, който не развява дълга бяла брада и не куца от артрит е „синко“.
Казах, че може да ме нарича както му скимне. Не съм чувствителен. Той се усмихна широко.
— Указателят на Лос Анджелис гъмжи от частни детективи, но само един от тях се казва Марлоу.
— Кое ви накара да проверите?
— Може да е чисто любопитство. А като добавим и думите на Бил Чес, че си ченге… Ти самият не си направи труда да ми кажеш.
— Рано или късно щеше да стане дума. Съжалявам за главоболието, което ви причиних.
— Никакво главоболие не си ми причинил. Толкоз лесно не ме заболява глава. Да имаш някакъв документ за самоличност?
Извадих портфейла си и му показах всички хартийки.
— Като те гледам, на вид ставаш за тая работа — заяви доволен шерифът. — Пък и лицето ти нищо не издава. Предполагам, че си искал да претърсиш хижата.
— Да.
— Аз самият доста се порових. Пристигнах направо тук. Е, първо се отбих вкъщи за минутка. Само че едва ли ще те пусна да тършуваш. — Той се почеса по ухото. — Искам да кажа, че не знам дали е редно. Ще ми откриеш ли за кого работиш?
— За Дерас Кингзли. Нае ме да открия жена му. Преди един месец го зарязала. Следите й свършват тук. Затова дойдох. Предполагахме, че е заминала с един мъж. Самият мъж отрича. Реших, че ще намеря нещо, което да ми подскаже какво да предприема.
— И намери ли?
— Не. Установих, че е отишла в Сан Бернардино и после в Ел Пасо. Там следата свършва. Но аз едва сега започвам.
Патън стана и отключи вратата на хижата. В стаята нахлу остър боров аромат. Той се изплю навън, седна пак на мястото си, разроши сиво-кестенявата си коса под шерифската шапка. Гола, главата му изглеждаше някак си неприлична, като повечето глави, които рядко виждаш без шапка.
— Значи не се интересуваш от Бил Чес?
— Ни най-малко.
— Знам, че вие, частните, често се наемате с разводи. Смрадлива работа, ако питаш мен.
Направих се, че не съм чул.
— Кингзли би ли се обърнал към полицията да намери жена му?
— Едва ли — рекох. — Твърде добре си я познава.
— Думите ти обаче с нищо не оправдават твоето намерение да претърсиш хижата на Бил — мъдро заключи той.
— Много ме бива да си вра носа навсякъде.
— Айде де! Измисли нещо по-добро.
— Да речем тогава, че се интересувам от Бил Чес. Но само защото си има неприятности и е твърде трогателен — макар да не е цвете за мирисане. Ако е убил жена си, трябва да е оставил някаква следа. Ако не е, редно е и за това да открием доказателства.
Той ме изгледа странично, като предпазлива птица.
— Например?
— Дрехи, бижута, тоалетни принадлежности и изобщо вещи, които всяка жена взема със себе си, когато си тръгва и не възнамерява да се върне.
Патън бавно се облегна назад.
— Да, ама тя не е заминала, синко.
— Тогава вещите трябва да са тук. А ако бяха тук, Бил щеше да ги види и да разбере, че не си е тръгнала.
— Дявол да го вземе, нито така ми харесва, нито иначе.
— Ако пък е убил жена си, щеше да се отърве от нещата, които тя би взела със себе си.
— По какъв начин, синко? Как мислиш?
Жълтият абажур на лампата хвърляше бронзови отблясъци върху едната половина от лицето му.
— Разбрах, че имала собствен форд. С изключение на него, предполагам, че би изгорил каквото може, а останалото би заровил в гората. Твърде е опасно да потопи каквото и да било в езерото. Колата обаче не става нито за горене, нито за заравяне. Бил може ли да я кара?
Патън ме погледна учудено.
— Разбира се. Десният му крак не се сгъва и затова ще му е трудно със спирачката, но и с ръчната ще се оправи. Разликата между неговия форд и останалите е тъкмо в спирачката — разположена е до съединителя, та да може да натиска и двата педала с левия крак.
Тръснах пепелта от цигарата си в синьо бурканче, в което някога е имало мед от портокалов цвят, съдейки по надписа върху малкия златен етикет.
— Най-големи главоболия би му създала колата — продължих аз. — Където и да я откара, все ще трябва да се прибере обратно, а няма да му е приятно да го видят как се връща. Ако пък просто я зареже някъде на улицата, да речем в Сан Бернардино, много бързо ще я намерят и ще разберат чия е. Това също не би го зарадвало. Най-добре би било да я продаде на търговец на крадени коли, обаче едва ли познава такъв. Затуй е по-вероятно да я скрие някъде в гората, откъдето лесно би се върнал пеша. А пеша с неговите крака означава съвсем наблизо.
— За човек, който твърди, че не се интересува от тая история, доста си поблъскал главата си над нея — сухо подхвърли Патън. — Значи според теб колата е скрита в гората. Друго?
— Той би трябвало да допусне, че ще бъде открита. Гората не гъмжи от народ, но от време на време все се навърта по някой дървар или ловец. Ако я намерят, тогава по-добре вътре да е и багажът на Мюриъл. За Бил това означава две версии — и двете не са блестящи, но поне донякъде са вероятни. Първата: била е убита от някой, който е подредил уликите така, че подозрението да падне върху Бил. Втората: Мюриъл наистина се е самоубила, но се е постарала да обвинят него. Самоубийство заради отмъщение.
Патън обмисли думите ми спокойно и старателно. Отиде до вратата и пак се изплю. Седна и разроши косата си. Загледа ме с непоколебим скептицизъм.
— Първата, както казваш, е вероятна — призна най-сетне. — Но само донякъде, пък и нямам кандидат за тая работа. Освен това не забравяй и дребния въпрос с бележката.
Аз поклатих глава.
— Да речем, че Бил е пазел писъмцето от предишния път. Да допуснем също така, че тя си е тръгнала, както той е смятал, без да напише нищо. След като мине примерно месец и тя не се обади, той може да се разтревожи дотолкова, че да започне да показва бележката наляво и надясно, като си мисли, че по този начин се застрахова, ако с нея нещо се е случило. Не ми го е казал, но може да му е хрумнало.
Патън поклати глава. Не му хареса. Нито пък на мен.
— А що се отнася до втората ти версия — бавно произнесе той, — тя за нищо не става. Да се самоубиеш и да подредиш нещата така, че друг да бъде обвинен, изобщо не се връзва с простичките ми представи за човешкия характер.
— В такъв случай представите ви за човешкия характер са прекалено простички. Това е правено и почти винаги от жени.
— Не — отсече шерифът. — На петдесет и седем станах и с много откачен народ съм имал работа, но такива глупости не съм чувал. На мен ми допада следното: тя наистина решава да го напусне и пише бележката, но той се появява малко преди тя да изчезне, причернява му пред очите и я утрепва. А сетне вече е трябвало да извърши всичко, за което говорихме.
— Не съм я виждал и нямам представа как би постъпила при дадени обстоятелства. Бил ми каза, че се запознал с нея в един бар в Ривърсайд преди година и нещо. Може да е имала дълго и объркано минало. Що за момиче беше?
— Дребна блондинка и много хващаше окото, като се понаправеше. Само че се беше занемарила, докато живееше с Бил. Кротко момиче, лицето му нищо не издаваше. Бил твърди, че била с буен характер, ама аз не съм видял такова нещо. Виж, за него не мога да кажа същото.
— А според вас приличаше ли на снимката на Милдред Хавиланд?
Челюстите му спряха да преживят, устните му се свиха почти строго. После много бавно задъвка отново.
— Хм! Довечера, преди да си легна, ще надзърна под леглото — да не би да се криеш там. Откъде тези сведения?
— Едно много симпатично момиче ми каза — Бърди Кепъл. Интервюираше ме за вестника. Случайно спомена за някой си Де Сото — полицай от Лос Анджелис, който показвал снимката на цялото градче.
Патън се плесна по дебелото коляно и се прегърби.
— Сбърках с тая история — заяви трезво. — Една от грешките ми. Този орангутан беше разнасял снимката навсякъде, преди да дойде при мен. Това, изглежда, ме засегна. Вярно, приличаше малко на Мюриъл, но недотам, чеда съм съвсем сигурен. Питах го защо я търси. Той ми рече: „По полицейски въпроси.“ — „Полицейските въпроси са и мои, казах, не ме гледай, че съм прост селянин.“ А той отговори, че указанията му били да открие жената, и нищо повече. Сигурно и той сбърка, като се държа така с мен. Но май не биваше да му казвам, че не познавам никоя жена, която да прилича на снимката.
Едрият спокоен мъжага се усмихна разсеяно на тавана, после свали очи и ме изгледа, без да мига.
— Ще ти бъда благодарен, ако не се раздрънкаш за тази работа, синко. Пък и разсъжденията ти бяха правилни. Ходил ли си горе към Кун Лейк?
— Не съм и чувал за него.
— На километър оттук — посочи той с палец зад гърба си — има едно тясно черно пътче през гората, което извива на запад. Може да не го забележиш, закътано е сред дърветата. Изкачва се на петстотин метра височина и след един-два километра свършва при Кун Лейк. Много приятно местенце. От време на време ходят излетници, но не често. Износват се гумите на колите. Има три плитки езерца, целите в тръстика. В сенчестите места и по това време дори се задържа сняг. Няколкото бараки от дялани на ръка греди са толкова стари, че откак се помня, все ги чакаме да се разпаднат, а голямата дървена къща преди десетина години се използуваше от университета в Монтклеър за летен лагер, но сега е съвсем разнебитена. Отдавна не са я посещавали. Та тази къща е по-отдалечена от езерото, насред гората. Отзад има стара баня с ръждясал бойлер, а отстрани — голям навес за дърва с плъзгаща се врата. Строен е бил за гараж, но са го използували за склад на дърва и извън сезона са го заключвали. Дървата за огрев са едно от малкото неща, които могат да се крадат по нашите места, но никой няма да седне да разбива врата за тази цел, след като може да си задигне от някоя купчина. Ти сигурно се досещаш вече какво открих под този навес.
— Мислех, че се бяхте запътили за Сан Бернардино.
— Промених си решението. Казах си, че не е редно Бил да се вози в една кола с трупа на жена си. Затова я изпратих с линейката, а Бил тръгна с Анди. Пък аз си рекох: „Дай да огледам по-добре наоколо, преди да оставя нещата в ръцете на следователя.“
— Колата на Мюриъл ли беше под навеса?
— Ъхъ. И два незаключени куфара в багажника. Натъпкани с дрехи, съвсем небрежно, ако питаш мен. Женски дрехи. Най-важното, синко, е, че само местен човек ще знае за това място.
Съгласих се с него. Той пъхна ръка в напречния страничен джоб на якето си и извади топче хартия. Разтвори го върху дланта си и я протегна към мен.
— Я виж.
Приближих се и погледнах. Върху хартийката лежеше тънка златна верижка, дълга около двайсетина сантиметра, с миниатюрна закопчалка, колкото една брънка. Верижката беше скъсана, но закопчалката бе непокътната. И златото, и хартийката бяха посипани с бял прах.
— Как мислиш, къде я намерих? — попита Патън.
Взех верижката и се опитах да наместя срязаните краища. Нищо не се получи. Не коментирах по въпроса, а си наслюнчих пръста, топнах го в белия прах и го близнах.
— В кутия с пудра захар — отвърнах. — Това е гривна за глезен. Има жени, които никога не ги махат, като венчалните пръстени. Който е свалил тази, а нямал ключето.
— Какво ти говори цялата работа?
— Нищо особено. За какво му е на Бил да среже тази гривна от крака на Мюриъл, а да остави зеления гердан на врата й? Нямало е никакъв смисъл и самата Мюриъл да я среже — при положение, че е изгубила ключето, — а след това да я скрие на такова място, че да бъде открита. Никой няма да претърсва толкова подробно, освен ако не се намери трупът й. Бил би я хвърлил в езерото, ако е негова работа. Но ако Мюриъл е искала хем да си я запази, хем да я скрие от Бил, тогава лесно може да се обясни мястото, където сте я намерили.
Този път Патън изглеждаше озадачен.
— Защо?
— Защото е типично женско скривалище. Пудра захар се използува за глазура на торти. Никой мъж няма да бърка там. Много умно сте се сетили, шерифе.
Той се усмихна смутено.
— Ами — съборих, без да искам, кутията, част от захарта се изсипа… Иначе нямаше да я открия.
Той сви пак хартийката на топче и го пъхна в джоба си. После стана с много категоричен вид.
— Тук ли ще останеш, синко, или ще се върнеш в Лос Анджелис?
— Ще се върна. Докато не ме извикате за предварителното следствие. Предполагам, че ще ме викнете.
— Следователят ще реши, това си е негова работа. Ако си така любезен да затвориш прозореца, през който нахълта, аз ще изгася лампата и ще заключа.
Направих каквото ми нареди, а шерифът светна фенерчето си и изгаси лампата. Излязохме и той провери дали добре е заключил. Затвори внимателно вратата срещу комари, загледа се в огряното от луната езеро и тъжно каза:
— Не мисля, че е искал да я убие. Той е в състояние да удуши едно момиче, без да се усети. Много са му силни ръцете. А след като белята станала, трябвало да размърда ума си и да намери начин да прикрие всичко. Много ми е неприятно, но това с нищо не променя фактите и вероятностите. Обяснението е просто и естествено, а простите и естествени обяснения най-често са правилни.
— Аз пък мисля, че той би избягал след това. Не виждам как би понесъл да остане тук.
Патън се изплю в черната кадифена сянка на един храст мечо грозде.
— Нали получава пенсия от държавата — бавно поясни. — Няма да избяга и от нея я! Пък и повечето мъже много добре понасят каквото трябва, ако нямат друг изход. Както сега, в този момент, навсякъде по света — нали е война. Е, лека нощ. Ще отида за малко на мостика, ще постоя там и ще се чувствувам отвратително. Такава нощ, а ние сме принудени да мислим за убийства.
Той безшумно се запъти към сенките и скоро се сля с тях. Стоях, докато го изгубих от поглед, после се върнах при залостената порта, прехвърлих се през нея, отидох при колата и тръгнах да търся местенце, където да се скрия.