Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lady in the Lake, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
12
На триста метра от портата покрай огромна гранитна скала се извиваше тесен колкото за една кола път, посипан с миналогодишни листа, и изчезваше нанякъде. Подскачах по камъните му сто и петдесет — двеста метра, обърнах при едно дърво по посоката, откъдето бях дошъл, изгасих фаровете и зачаках.
Мина половин час. Без цигари ми се видя много повече. След това някъде в далечината дочух паленето на мотор, шумът се усили и долу по пътя се мярнаха белите светлини на фарове. Скоро всичко утихна, само във въздуха остана да виси лек мирис на прах.
Излязох от колата, върнах се при портата и пак отидох до хижата на Чес. Този път на прозореца му стигна едно по-силно бутване. Вмъкнах се отново вътре и насочих лъча на фенерчето, което носех със себе си, към нощната лампа. Щракнах ключа, ослушах се, нищо не чух и минах в кухнята. Запалих светлината над мивката.
В сандъка до печката бяха подредени спретнато дърва за горене. Нямаше мръсни чинии в умивалника, нито вмирисани тенджери. Самотен или не, Бил Чес добре поддържаше дома си. От кухнята се влизаше в спалнята, оттам много тясна врата водеше в миниатюрна баня, явно пристроена съвсем наскоро. За това говореше чисто новият линолеум. В банята не намерих нищо интересно.
В спалнята имаше двойно легло, чамова тоалетка с кръгло огледало, скрин, два обикновени стола и тенекиено кошче за отпадъци. Бил Чес беше закрепил за стената няколко военни карти, изрязани от „Нашънъл Джеографик“. Тоалетката беше застлана с ужасно грозна покривчица, цялата на червени и бели воланчета.
Пребърках чекмеджетата. Тоалетната кутия от изкуствена кожа, пълна с крещящо безвкусни евтини бижута, не беше взета. Налице бяха и обичайните мазила, с които жените плескат лицето, ноктите и веждите си, и то в твърде големи количества. Но може само така да си мисля. В скрина имаше и мъжки, и женски дрехи, но не много. Между другите вещи Бил Чес притежаваше и крещяща карирана риза с колосана яка. Под светлосиня книжна салфетка открих нещо, което не ми хареса. На пръв поглед чисто нови дамски гащички — копринени, розово-бежови, поръбени с дантела. Никоя жена не би забравила копринено бельо в тази военна година — ако е с всичкия си.
Това говореше зле за Бил Чес. Интересно Патън какво си бе помислил.
Върнах се в кухнята и претършувах откритите рафтове над умивалника и до него. Бяха натежали от кутии, буркани и основни домакински продукти. Пудрата захар беше в квадратна кафява кутия с отчупено крайче. Патън се бе опитал да почисти разсипаното. До захарта имаше сол, бакпулвер, боракс, нишесте, кафява тръстикова захар и какво ли не още. Може би в тях имаше скрито нещо.
Нещо, срязано от верижка, чиито крайчета не пасваха.
Затворих очи, насочих произволно пръст и улучих бакпулвера. Измъкнах един вестник от сандъка с дървата за горене, разстлах го и изсипах белия прах. Разбърках го с лъжица. Неприлично много бакпулвер, но нищо друго. Върнах го в кутията и повторих същото с боракса. Само боракс. Дано третия път ми провърви. Опитах нишестето. То посипа всичко с тънък бял слой, но си беше само нишесте.
Дочух далечни стъпки и се смразих. Пресегнах ръка, щракнах ключа на светлината, метнах се към хола — и право към нощната лампа. Много късно, за да има полза, разбира се. Стъпките прозвучаха отново, приглушени и предпазливи. Космите на врата ми настръхнаха.
Стоях и чаках в тъмнината, с фенерчето в ръка. Така пропълзяха две мъчително безкрайни минути. Опитвах се и да дишам, но не през цялото време.
Едва ли беше Патън. Той би нахълтал направо в стаята и би ми се накарал. А предпазливите и тихи стъпки сякаш се движеха насам-натам — повървят, поспрат, пак тръгнат, пак спрат. Промъкнах се до вратата и бавно завъртях дръжката. Сетне с рязко движение отворих и пронизах мрака с лъча на фенерчето.
Две очи блеснаха насреща ми като златни лампички. После един подскок и тропот на копита назад към дърветата. Любопитна сърна, нищо повече.
Затворих вратата и тръгнах подир светлината на фенерчето към кухнята. Малкото светло петно кацна право върху кутията с пудра захар.
Запалих пак лампата, свалих кутията и я изпразних върху вестника.
Патън не беше ровил достатъчно дълбоко. Попаднал случайно на нещо, той явно бе решил, че това е всичко. Не се беше сетил, че би трябвало да има още.
Насред фината захар белееше още едно сгънато листче. Тръснах го, за да го изчистя от полепналата сладка пудра, и го разгънах. Вътре имаше миниатюрно златно сърчице — не по-голямо от нокътя на женско кутре.
Изгребах с лъжица захарта обратно в кутията, поставих я на мястото й върху поличката, смачках вестника и го напъхах в печката. Върнах се в хола и включих нощната лампа. По-ярката светлина ми позволи едва-едва да разчета надписа на гърба на златното сърчице: „На Милдред от Ал. 28 юни 1938. С много обич“.
На Милдред от Ал, На Милдред Хавиланд от Ал не знам си кой. Милдред Хавиланд бе Мюриъл Чес. Мюриъл Чес беше мъртва — две седмици след като някакъв полицай на име Де Сото я бе търсил.
Стоях, стиснал сърчицето, и се питах за какво ми е, ала нищо не ми хрумна.
Сгънах го отново в хартийката, напуснах хижата и се върнах в селото.
Патън беше на служебното си място, говореше по телефона. Вратата бе заключена. Трябваше да го изчакам да свърши. След малко остави слушалката и дойде да ми отвори.
— Не сте бръкнали достатъчно дълбоко в захарта — рекох.
Той погледна златното сърчице, после мен, върна се на мястото си зад тезгяха и извади от бюрото си евтина лупа. След като проучи надписа на гърба, ме стрелна сърдито с очи.
— Трябваше да се досетя, че си решил на всяка цена да претърсиш хижата — каза троснато. — Надявам се, че няма да си имам неприятности с тебе, синко?
— Вие пък трябваше да забележите, че срязаните краища на верижката не си пасват.
Той ме изгледа тъжно.
— Де да имах твоите очи, синко.
Побутна сърчицето със заобления си тъп показалец. Втренчи се в мен, но нищо не каза.
— Ако си мислите, че Бил е имал повод за ревност във връзка с тази гривничка, значи сме на еднакво мнение — обадих се аз. — Но само ако я е видял. Между нас казано обаче, готов съм да се хвана на бас, че той си е нямал представа за съществуването й и никога не е чувал името Милдред Хавиланд.
— Изглежда, дължа извинение на онзи Де Сото — бавно изрече Патън.
— Ако изобщо го видите отново.
Той пак ме изгледа продължително с изпразнени очи, и аз му върнах със същата монета.
— Не ми казвай, синко. Позволи ми сам да се досетя, че ти е хрумнало нещо съвсем ново.
— Ъхъ. Бил не е убил жена си.
— Ами?!
— Убеден съм. Убиецът е някой от миналото и. Някой, който е изгубил следите й, открил ги е наново, разбрал, че е омъжена за друг, и това никак не му е харесало. Някой, който познава тукашния край, което впрочем се отнася не само за живеещите наоколо, и е знаел къде може да скрие колата и дрехите й. Някой, който е мразел и е умеел да крие чувствата си. Който я убедил да замине с него, а когато всичко било готово и бележката написана, я стиснал за гърлото и тя си получила заслуженото, според него. След това скрил трупа в езерото и си тръгнал. Харесва ли ви?
— Ами какво да ти кажа — здравомислещо заяви шерифът. — Звучи доста сложно, не мислиш ли? Но не е изключено. Никак не е изключено.
— Щом тази версия ви омръзне, веднага ми кажете. Ще ви поднеса нещо ново.
— Не се и съмнявам — каза той и за пръв път, откакто го познавах, се засмя.
Пожелах му „лека нощ“ и го оставих да премисля нещата трудоемко, като заселник в Дивия запад, изравящ от земята пън.