Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lady in the Lake, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- — Добавяне
- — Корекция от hammster
3
Олтеър Стрийт се намираше на ръба на „V“-то, образувано от вътрешната страна на дълбок каньон. На север се ширеше хладната синева на залива — чак до Малибу. На юг върху отвеса над крайбрежното шосе се простираше курортното градче Бей Сити.
Улицата беше къса, не повече от три-четири преки, и завършваше с висока желязна ограда, опасваща огромно имение. Зад позлатените остриета на железните прътове се виждаха храсти, дървета, част от морава и от извита алея за коли, но самата къща бе извън полезрението. Къщите откъм страната, противоположна на брега, бяха добре поддържани и големи, ала няколкото, пръснати по ръба на каньона бунгала не бяха нищо особено. В късата отсечка между последната пряка и оградата имаше само две къщи — една срещу друга. Номерът на по-малката беше 623.
Подминах я, обърнах в дъното на улицата, където имаше асфалтиран полукръг, и се върнах да паркирам пред съседа на Лейвъри. Къщата беше построена върху наклонен терен, входната врата бе малко под равнището на улицата, покривът представляваше тераса, спалнята беше в сутерена, а гаражът в ъгъла приличаше на джоб на билярдна маса. Пълзящо растение с алени цветове се виеше по фасадата, а каменните плочи на пътеката, водеща до входа, бяха очертани със специално засаден мъх. Вратата беше тясна, с решетка и стреловидна арка отгоре. Под решетката имаше желязно чукало. Заудрях с него.
Никакъв отзвук. Натиснах звънеца и го чух някъде във вътрешността, относително близо, зачаках, но нищо не се случи. Пак заблъсках с чукалото. Все така нищо. Върнах се по пътеката до гаража и повдигнах рулетката, колкото да зърна кола с бели джанти. Отидох отново при вратата.
От гаража на отсрещната къща изпълзя лъскав черен кадилак с две врати, даде на заден, обърна, мина покрай къщата на Лейвъри, намали и отвътре зорко ме изгледа слаб мъж със слънчеви очила, сякаш да ми покаже, че нямам работа пред вратата. Върнах му го с леден поглед и той побърза да се омете.
Пак заблъсках с чукалото. Този път имаше резултат. Прозорчето на вратата се отвори и аз зърнах през решетката разкошен мъжки екземпляр с бляскави очи.
— Какво си се разчукал?
— Търся мистър Лейвъри.
Той бил мистър Лейвъри и какво от това? Пъхнах през решетката визитната си картичка. Пое я едра загоряла ръка. Бляскавите кафяви очи ме изгледаха повторно.
— Много съжалявам — рече. — Днес нямам нужда от детективи.
— Аз работя за Дерас Кингзли.
— Вървете по дяволите и двамата! — заяви той и тресна прозорчето.
Подпрях с пръст звънеца, със свободната си ръка извадих цигара и тъкмо палех клечка кибрит о дървенията на вратата, когато тя бе рязко разтворена от едър мъж по плувки, плажни сандали и бяла хавлия, който почти връхлетя отгоре ми.
Свалих пръст от копчето и му се усмихнах широко.
— Какво става? — попитах. — Да не се уплашихте?
— Натисни пак звънеца — закани се той — и ще се намериш на другия тротоар!
— Не ставайте дете. Много добре знаете, че трябва да поговоря с вас и че разговорът ще се състои.
Извадих синьо-бялата телеграма от джоба си и я поднесох пред лъскавите му кафяви очи. Той я изчете мрачно, подъвка долната си устна и изръмжа:
— О, за бога, влезте тогава.
Разтвори широко вратата и аз минах покрай него в приятна, леко затъмнена стая с китайски килим в кайсиевожълт цвят, който ми се видя скъп, удобни кресла, няколко бели лампи с цилиндрични абажури, дълъг и много широк диван, тапициран с бежова мохерена дамаска на кафяви пръски, камина с медна решетка и поличка от бяло дърво. Зад решетката бяха наредени дърва, частично прикрити от голяма цъфнала клонка мечо грозде. На места цветчетата бяха пожълтели, но пак стояха, много красиво. Върху кръгла ниска орехова масичка със стъклен плот имаше бутилка „VAT 69“ и чаши върху меден поднос, както и медна кофичка за лед. Стаята се простираше по цялата дължина на къщата и завършваше с арка, през която се виждаха три тесни прозорчета и горната част на боядисания в бяло железен парапет на стълбата, която водеше надолу.
Лейвъри затръшна вратата и седна на дивана. С рязко движение извади цигара от сребърна кутия, запали и раздразнено се втренчи в мен. Настаних се срещу него и взех да го разглеждам. Красивата външност, за която бе намекнала снимката, беше налице. Невероятна фигура с великолепни бедра. Очите му бяха кестеновокафяви, а бялото едва-едва сивееше. Косата му бе доста дълга, а около слепоочията се къдреше. Загорялата кожа не издаваше какъв разгулен живот води. Разкошен къс месо и нищо повече. Можех обаче да разбера жените, които си падаха по него като зрели круши.
— Защо направо не ни кажете къде е? — започнах аз. — В крайна сметка ще я открием, но ако още сега кажете, няма повече да ви безпокоим.
— Едно частно ченге трудно ще ме обезпокои.
— Грешите. Частното ченге може да отрови живота на когото си пожелае. Той е упорит и е свикнал да го срязват. Плащат му на ден и му е все едно дали ще си прекара времето, като ви досажда или по друг начин.
— Вижте какво — наведе се той напред и взе да ме сочи с цигарата си. — Прочетох телеграмата, но да знаете, че това е чиста лъжа. Не съм ходил в Ел Пасо с Кристал Кингзли. Отдавна не съм я виждал — много преди датата на телеграмата. Нито съм я виждал, нито съм я чувал. И вече го казах на мъжа й.
— Но той няма защо да ви вярва.
— Че за какво ми е да го лъжа?
Изглеждаше искрено учуден.
— А защо не?
— Вижте — започна с убедителен тон. — Отстрани може така да изглежда, но вие не я познавате. Кингзли няма никаква власт над нея. Като толкова не му харесва поведението й, има си начини. А на мен направо ми се гади от съпрузи като него, дето се мислят за собственици на жените си.
— Щом като не сте заминали заедно за Ел Пасо — настоях аз, — защо е трябвало да изпраща тази телеграма?
— Представа си нямам.
— Хайде, опитайте се да ми дадете по-приемлив отговор. — Посочих стръкчето мечо грозде в камината. — При езерото Литъл Фон ли го откъснахте?
— Из близките хълмове мечо грозде колкото иска те — презрително изсъска той.
— Да, ама тук не цъфти така буйно.
Лейвъри се изсмя.
— Бях горе при езерото в края на май. Щом като толкова държите да знаете… Предполагам, че така или иначе, щяхте да научите. Тогава я видях за последен път.
— Нямахте ли намерение да се ожените за нея?
Той издуха дим и заговори през него:
— И за това съм мислил. Тя е паралия. А парите все може да влязат в работа. Само че не си заслужава да се печелят по такъв тягостен начин.
Кимнах, без да кажа нищо. Мъжът срещу мен се загледа в цъфналата клонка, отметна глава и започна да изпуска кълбета дим, позволявайки ми да се насладя на загорялата мускулеста извивка на врата му. След малко мълчанието ми взе да го притеснява. Погледна визитната картичка, която му бях връчил, и каза:
— Значи предлагате труда си, за да се ровите из кирливите ризи на хората? И как е, преуспявате ли?
— Не мога да се похваля. Но по някой долар все припечелвам.
— Мръсотията не полепва ли по тях?
— Вижте, мистър Лейвъри, няма смисъл да се дърляме. Кингзли е убеден, че знаете къде е жена му, обаче криете. Или от проклетия, или за да се правите на галантен.
— И кое от двете предпочита? — присмя се мургавият красавец.
— За него е важно да получи сведения. Никак не го интересува какво правите двамата с нея, къде ходите и дали тя ще се разведе. Иска само да е сигурен, че всичко е наред и че тя си няма неприятности.
В очите на Лейвъри проблесна любопитство.
— Неприятности ли? Какви неприятности?
Той сякаш облиза думата, опита я на вкус.
— Едва ли се досещате какво има предвид.
— Ами че кажете ми — примоли се саркастично. — Умирам да слушам за неприятности, които не са ми известни.
— Добре се справяте. Нямате време да разговаряте по същество, но за остроти времето ви стига. Ако си мислите, че се опитваме да ви лепнем прелюбодеяние, много грешите.
— На мен тези не ми минават. Дори да е така, първо трябва да докажете.
— Телеграмата все нещо означава — продължих да твърдя упорито. Имах чувството, че вече съм казвал това, и то неведнъж.
— Може да е просто майтап. На нея й дай само номера да погажда, и то все тъпи, а някои направо злобни.
— Ако е номер, не виждам смисъла.
Той нехайно изтръска пепелта от цигарата си върху стъкления плот на масичката. После ми метна изпод вежди бърз поглед и веднага извърна очи.
— Вързах й тенекия — произнесе бавно. — Може по този начин да си въобразява, че ми го връща тъпкано. Трябваше да замина при нея и да изкараме заедно един уикенд. Само че не отидох. Беше ми… писнало.
— Ъхъ — рекох и го изгледах продължително, без да мигна. — Това не ми допада особено. Бих предпочел да сте заминали заедно за Ел Пасо, там да сте се скарали и да сте се разделили. Няма ли начин да промените разказа си в тази насока?
Той здравата се изчерви под загорелия тен.
— По дяволите! Казах ви вече, че за никъде не сме отпътували заедно! Никъде! Толкоз ли не можете да запомните?
— Ще го запомня, щом ви повярвам.
Той се наклони напред, за да изгаси цигарата. Изправи се с лекота, без никаква припряност пристегна шнура на хавлията си и отиде до другия край на дивана.
— Добре — изрече с ясен, напрегнат глас. — Пръждосвайте се. Дим да ви няма! Писна ми от вашите третостепенни[1] глупости. Само ми хабите времето, че и своето — ако изобщо струва нещо.
Станах и се ухилих широко.
— Не струва кой знае колко, но за всяка минута ми плащат. А дали няма да се сетите например, че в някой универсален магазин ви се е случила малка неприятност — да речем, на щанда за чорапи или бижута?
Той ме изгледа много съсредоточено, като събра вежди и присви устни.
— Не ви разбрах — каза, обаче в гласа му дочух нещо като прозрение.
— Това исках да науча. Благодаря, че ме изслушахте. Впрочем с какво се занимавате — откак напуснахте фирмата на Кингзли?
— Това влиза ли ви в работата, дявол да ви вземе?
— Не. Но мога и сам да разбера.
И се придвижих към вратата, но не много.
— Засега с нищо не се занимавам — изрече хладно. — Всеки момент очаквам да получа военноморски чин.
— Сигурно много ще напреднете във флота.
— Да. Е, хайде, мерудийо на всяко гърне, довиждане. И не си правете труда да идвате пак. Няма да ме намерите.
Отидох до вратата и я отворих. Заяждаше на прага — сигурно от влагата. С ръка на бравата се обърнах към него. Стоеше с присвити очи, сдържащ гръмотевична буря.
— Може да се наложи пак да дойда — заявих. — Но не за да си разменяме остроумия, а защото ще съм открил нещо, което трябва да обсъдим заедно.
— Продължавате да мислите, че лъжа — произнесе с бяс в гласа.
— Просто смятам, че криете нещо. Така съм се нагледал на всякакви хора, че от пръв поглед ми става ясно. Това, което криете, може да не ми върши работа. Ако пък ми върши, най-вероятно пак ще имате възможността да ме изгоните.
— С удоволствие. И си доведете шофьор да ви откара у дома. В случай, че се приземите по задник и си строшите главата.
И ни в клин, ни в ръкав взе, че се изплю върху килима.
Това направо ме гръмна. Все едно, че от него се смъкна целият външен блясък и отпреде си видях уличен хъшлак. Или сякаш чух изискана на пръв поглед дама да псува.
— Сбогом, прекрасни телеса.
И си тръгнах, без да се обърна. Като затварях вратата, трябваше рязко да я придръпна. Излязох на улицата. Застанах на тротоара и се загледах в отсрещната къща.