Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (25)

25

Уестмор Стрийт се простираше от север на юг в един от непривлекателните райони на града. Потеглих в северна посока. Натъкнах се на изоставени трамвайни релси, после на цял район с открити складове за старо желязо. Зад дървените огради разлагащите се автомобилни трупове образуваха гротескни силуети, подобно на съвременно бойно поле. Купищата изгнили части стояха на буци, облени от лунна светлина. Камарите бяха високи колкото къщи, а помежду им имаше пътеки.

В огледалото се отразиха автомобилни фарове, които ставаха все по-ярки. Натиснах газта, бръкнах в джоба си за ключовете и отключих жабката. Извадих пистолета и го сложих на седалката до мен.

След вехтошарските складове имаше тухларна. Високият бездимен комин на пещта се извисяваше над просторна пустош. Купчини тухли, ниска барака с някакъв надпис, празнота, нищо не помръдваше, никъде нищо не светеше.

Задната кола ме настигаше. Нисък вой на сирена изръмжа в мрака. Звуците й се стелеха по ръба на запуснатото игрище за голф на изток и над тухларната на запад. Дадох още газ, но нямаше смисъл. Колата бързо ме наближи и внезапно целият път бе осветен от ярък червен прожектор.

Изравни се с мен и започна да ме засича. Почти изправих крайслера на предните гуми, престроих се зад полицейската кола, направих пълен завой на косъм от канавката и потеглих в обратна посока. Зад себе си чух рязко превключване на скорости, вой на разярен мотор и червеният прожектор заля километри от тухларната — или поне така ми се стори.

Безнадеждна работа. Вече бяха зад мен и отново бързо ме настигаха. Не че имах намерение да се измъкна. Просто исках да се върна там, където имаше къщи и хора, които да наизлизат и — може би — да запомнят.

Не успях. Полицаите отново се изравниха с мен и груб глас изрева:

— Спри или ще те надупчим!

Долепих се до бордюра и натиснах спирачките. Прибрах пистолета в жабката и я затворих с рязко движение. Полицейската кола закова точно пред левия ми калник. Излезе някакъв дебелак, който затръшна вратата и се развика:

— Ти какво, не можеш ли да различиш полицейската сирена? Я излизай!

Излязох и застанах до колата, облян от лунната светлина. Дебелият държеше пистолет.

— Дай си шофьорската книжка! — излая с глас като наточена лопата.

Извадих я и му я подадох. Вторият полицай се измъкна иззад кормилото, заобиколи, приближи се до мен и я пое. Освети я с фенерче и зачете:

— Казва се Марлоу. Я, че той бил частно ченге! Можеш ли да си представиш, Куни!

— Тъй ли било? — попита Куни. — Значи това няма да ми трябва. — Той прибра пистолета в кобура и закопча коженото капаче. — Ще се оправя и с голи ръчички. И то, без да ми мигне окото.

— Караше с деветдесет километра. Сигурно е пиян.

— Я го помириши копелето!

Вторият се наведе към мен, ухилен услужливо.

— Може ли да подуша на какво миришеш, ченгенце?

Дъхнах насреща му.

— Във всеки случай не залита — здравомислещо забеляза той. — Не мога да го отрека.

— Нощта е доста хладна за сезона. Я почерпи момчето, Добс!

— Какво мило хрумване. — Добс се върна при колата и извади една половинка. Вдигна я към светлината. Беше пълна почти до средата.

— Няма да падне голямо къркане. — Протегна ми шишето. — Пий за наше здраве, приятелче.

— Ами ако не ми се пие?

— Не говори така — изстена Добс. — Ще ни оставиш с впечатлението, че плачеш за отпечатъци от ритници по корема.

Взех бутилката, отвъртях капачката и помирисах. В носа ме удари на уиски. Само уиски.

— Не можете всеки път да минавате с един и същ номер — забелязах.

— Часът е осем и двайсет и седем. Запиши, Добс — обади се Куни.

Добс отиде при колата и се наведе да запише в бележника си. Вдигнах шишето и попитах Куни:

— Настоявате ли да пия?

— Ами, не. Ако предпочиташ, ще скачам по корема ти.

Надигнах бутилката, стегнах гърлото си и напълних устата си с уиски. Куни се метна напред и заби юмрук в стомаха ми. Аз изплюх уискито и се свих на две, като кашлях и се давех. А бутилката изтървах.

Наведох се да я взема и видях как дебелото коляно на Куни се надига към лицето ми. Отстъпих встрани и го фраснах по носа с колкото сила ми беше останала. Той се хвана с лявата ръка за лицето, зави като ударено псе и посегна с дясната към кобура. Добс се хвърли странично към мен и замахна ниско. Гумената палка ме улучи зад лявото коляно, кракът ми изтръпна и аз тупнах тежко на земята, като скърцах със зъби и плюех уиски.

Куни свали ръка от разкървавеното си лице.

— Божичко! — простърга режещият му гърлен глас. — Това е кръв, моята кръв!

И като изрева диво, понечи да ме ритне в лицето.

Претърколих се колкото можах по-надалеч, така че ме улучи в рамото. Но и това ми стигаше.

Добс застана помежду ни и рече:

— Стига толкова, Чарли. Да спрем, преди да сме оплескали нещата.

Куни направи заднишком три несигурни крачки, седна на страничното стъпало на полицейската кола и пак се хвана за лицето. Извади опипом носна кърпа и внимателно си избърса носа.

— Една минутка само — каза през кърпата. — Само една-единствена минутка. Една-единствена.

— Успокой се — каза Добс. — Имаме достатъчно доказателства срещу него. Точка по въпроса.

И той бавно завъртя гумената палка покрай крака си. Куни стана от стъпалото и залитна напред. Добс опря ръка о гърдите му и го побутна назад. Дебелият се опита да махне ръката, която му пречеше.

— Искам да видя кръв — изхриптя. — Още кръв!

— Никакви такива! — рязко нареди Добс. — Успокой се. Получихме каквото искахме.

Куни се обърна и се запъти към дясната страна на полицейската кола. Облегна се на вратата и промърмори нещо през кърпата.

— Ставай, малкият — обърна се към мен Добс.

Станах и потърках мястото зад коляното си. Нервът ми подскачаше като ядосана маймуна.

— Влизай в колата — продължи полицаят. — В нашата.

Аз се подчиних.

— Ти ще караш другата, Чарли.

— Ще я направя годна само за вторични суровини — изрева Куни.

Добс вдигна бутилката уиски, метна я през оградата и седна до мен на шофьорското място. После завъртя ключа.

— Здравата ще си изпатиш — рече. — Не трябваше да го удряш.

— Защо?

— Той е добро момче. Е, малко е буен…

— Но не е забавен. Даже никак.

— Само не му го казвай. — Колата потегли. — Много ще се засегне.

Куни тръшна вратата на крайслера, запали мотора и превключи грубо на скорост, сякаш целеше да изтръгне лоста. Добс плавно обърна и потегли на север покрай тухларната.

— Нашият нов затвор много ще ти хареса — рече.

— В какво ще бъда обвинен?

Той се замисли за миг, като шофираше умело и поглеждаше в огледалото, за да се увери, че Куни не следва.

— Превишена скорост. Съпротива при задържането! ШПС. Това на полицейски език ще рече „шофиране в пияно състояние“.

— Защо не включите удар с юмрук в стомаха, ритник в рамото, принудително пиене на алкохол при закана за физическа разправа, заплаха с пистолет и бой с гумена палка на невъоръжен човек? Това няма ли да подсили обвинението?

— О, я стига! Да не мислиш, че ми е много приятно?

— Бях останал с впечатлението, че са прочистили градчето. Мислех, че човек вече може да се разхожда вечер из него, без да си слага устойчива на куршуми ризница.

— Донякъде го прочистиха. Но внимаваха да не прекалят. Това би сплашило не особено чистите долари.

— Не бива да говориш така. Ще те изключат от профсъюза.

Той се засмя.

— Да вървят по дяволите. След две седмици съм в казармата.

За него случката бе приключила. Вече нищо не му говореше. Беше в реда на нещата. Дори не изглеждаше раздразнен.