Сара Оклър
Къщата на тайните (9)

Девета глава

— Ще започнем обиколката от тук — казва Патрик и подпира стълбата на задната стена на къщата. — Улуците вероятно са най-зле от всичко. Изглеждат ужасно.

Оставам в подножието на стълбата, а той започва да се катери нагоре. Стискам здраво молива, за да не пропусна да запиша нещо. Доволна съм, че съм навън, далеч от кухнята, далеч от ден втори на безкрайните посещения на всички майстори на кейк с кафе в Ред Фолс, които искат да изкажат съболезнованията си.

— Съжалявам за снощи — поглеждам нагоре и присвивам очи, за да виждам. — Имам предвид — заради мама. Понякога е доста взискателна. Всъщност така е през по-голямата част от времето.

Патрик проверява водосточните тръби, откъдето изхвърля купчина листа.

— Нищо ново. И баща ми е същият. Сега пиши — улуците отзад са стабилни. Нуждаят се от почистване.

Записвам в тетрадката.

— Такива са родителите, нали?

— На мен ли го казваш? Е, какво щеше да правиш през лятото, ако не ти се бе паднала честта да инспектираш водосточните тръби с мен?

— О, знаеш как е. Обичайните неща — отвръщам, опитвайки се да избегна темите табу — Фин, компрометиращите снимки, Севън майлс крийк, проучването за баща ми в интернет. Замахвам с крак, но за нещастие недостатъчно високо и палецът ми среща остър камък.

— Например? — настоява Патрик, все още ровейки в задръстения улук.

— Кино. Излизане. Четене. Такива неща. В Пенсилвания не се случва кой знае какво.

— Да, но в Пенсилвания имаш приятел.

— Моля?

— Лозунгът. Сещаш се, нали? — Патрик слага ръка на сърцето си и запява, точно както в старата туристическа реклама: — В Пенсилвания имаш приятел!

— А какъв е лозунгът на Върмонт?

— Върмонт, естествено. Само че си нямаме песничка.

— Естествено — избухвам в смях.

— Хей, не съм казал, че ми харесва. Внимавай — предупреждава той и хвърля ризата си. — Тук горе е адска жега.

След това слиза няколко стъпала, за да прегледа капаците на втория етаж. Когато стиска стълбата, мускулите му се издуват. Наблюдавам ги как играят, докато проверява дървото за цепнатини и пролуки. Аз, естествено, го следя единствено с цел да помогна, ако случайно се подхлъзне. Трябва да избера подходящата позиция, за да го хвана, ако падне…

С голямо усилие свеждам поглед към бележника и питам:

— Откри ли нещо?

— Прозорците са в добро състояние. Стъклата са здрави. Изглеждат почти нови. Запиши.

— Добре. Здрави. Записах. Ами ти? Какво правиш, когато не си зает да поправяш къщи или да разбиваш сърца от сцената?

— Пиши — прекъсва ме той. — Фасадата и капаците трябва да се постегнат. Да се изготви оферта за боядисване или изолация.

— Записах. Е, и?

— Да разбивам сърца? Не бих казал. Какво правя? Каквото правят и останалите — той слиза, за да вземе шишето с минерална вода, — плувам, разхождам се. Обичам да греба в езерото. Доста е забавно, някой път ще ти покажа.

Затварям тефтера, а очите ми неволно проследяват струйката пот, която се стича по брадичката му… хлъзга се по врата… и оттам върху ключицата…

Той пристъпва към мен и ми подава бутилката с вода.

— Мисля, че ще ти хареса.

— Водата?

— Не, гребането — вече е съвсем близо, отвъд граничната линия за „просто приятел“. Кехлибарено златистите му очи се усмихват, а аз усещам как ме обливат горещи вълни, както съм стъпила върху напечената трева, под палещите лъчи на слънцето, до излъчващата жега къща…

— Патрик?

Джак. Патрик отстъпва крачка назад, като не спира да се усмихва, а аз грабвам бутилката от протегната му ръка.

— Боже, чудесно е да ви видя пак заедно — върху откритото, загоряло от слънцето лице на Джак грее широка усмивка. — Като деца бяхте неразделни. Вечер не искахте да си тръгвате, дори да бяхте играли заедно цял ден. Обикновено ви разрешавахме да спите в една от къщите, само и само да няма сръдни.

— Хм, тате — Патрик засенчва с ръка очите си и поглежда баща си. — Имаш ли нужда от нещо?

— Ще трябва да отскоча до железарския магазин. Тези гвоздеи не ми вършат работа. Предполагам, че дървото се е раздуло.

Патрик вади ключовете от джоба си и се ухилва:

— Струва ми се, че няма да ти стане нищо, ако се разходиш пеша.

— Сигурно. На теб пък няма да ти стане нищо, ако не ходиш гол — Джак се разсмива на свой ред и поема към боядисания в зелено и бяло камион на „Рийз и син“.

Поглеждам към Патрик и забелязвам, че се е изчервил.

— Е, успокоих се, че майка ми не е единствената, която знае как да сконфузи човек.

— Забавно ти е, а? — Патрик пъха ръце в ръкавите на ризата си и се зъби насреща ми, прилича на дявол, въпреки иначе перфектната си усмивка. Хвърлям бележника и побягвам, а Патрик хуква след мен. Двамата се заливаме от смях, както едно време, като деца. Не помня от кога не съм се смяла така. Аз пищя и тичам с все сила, обикаляйки цялата къща. Усещам единствено безмерно щастие и топлите, галещи лъчи на слънцето, изпитвам облекчение от предчувствието за безкрайни, безгрижни летни дни. Но при втората обиколка, когато завиваме зад къщата, вдигам очи и ги виждам — прозорците под еркера на горния етаж, в които се отразява езерото, там, където двамата с Малкия Рики се сгушвахме, за да четем, когато дъждът ни задържаше вкъщи. В главата ми се появява нова картина и аз спирам на място. Спомням си птицата — червен кардинал, случайно влетяла в зимната градина, напълно объркана от десетките прозорци. Папа беше в инвалидната си количка и не можеше да я изгони навън, затова извика Джак. Двамата с Рики се скрихме зад мама и надничахме зад гърба й. Когато Джак най-сетне успя да примами птичката към отворената врата, тя излетя като куршум, високо над дърветата и право към езерото. Всички въздъхнаха с облекчение, запляскахме с ръце, редувахме се да повтаряме историята отново и отново, щастливи, че птичката може да се върне при семейството си.

Всички, освен Нана.

Не си спомням някога да съм мислила, че баба ми е нещастна или огорчена, когато идвах на гости през лятото. Но сега, когато се сещам за червения кардинал, точно тези думи, жестоки и тъжни, ми идват на ум. Защото онзи ден тя изглеждаше тъй объркана, тъй равнодушна към спасението на птицата, тъй отегчена от безкрайното повтаряне на историята и от нашата радост.

Папа винаги беше весел. Учеше двама ни с Рики да играем шашки и дама, разказваше ни истории за преживелиците му из Азия по време на виетнамската война, а всяка неделя на закуска четеше с мен комикси. Помня, че Нана се грижеше за нас — готвеше, подредила беше за мен стаята с играчки и легло с балдахин, като за принцеса, изпращаше коледни подаръци, късно вечер пиеше чай с мама и Рейчъл. Обаче едва сега си давам сметка, че никога не се усмихваше. Нямам спомен да съм чувала смеха й. Обаче помня, че понякога се качваше в стаята си след закуска и оставаше там два или три дни. Излизаше само за да отиде до тоалетната или да вземе таблата с храна, която Папа оставяше пред вратата.

Дали съм съзнавала, че страда? Усещала ли съм го, както някои хора усещат, че ще вали, защото мухите хапят или ги болят костите? Патрик ми каза, че Нана е починала от сърдечен удар, обаче аз се питам щеше ли да живее по-дълго и колко по-различна можеше да бъде семейната ни история, ако тя беше щастлива. Ако можеше да се смее както се смееше Папа, когато му разказвах измислените си истории, дори след смъртта на най-малката им дъщеря.

След преживяното вчера следобед изведнъж си давам сметка, че вероятно причината е в шока от загубата на Стефани. Вероятно той й е отнел смеха. Радостта. Способността да изпитва щастие.

— Добре ли си? — Патрик спира до мен и слага ръка на рамото ми.

— Не разбирам защо тя не опита да се свърже с мен. До преди една секунда дори не си задавах този въпрос. Но помисли си, ако са ти отнели внучката заради някаква семейна кавга, няма ли поне да опиташ да й се обадиш? Да й изпратиш картичка за рождения ден, или писмо, каквото и да било?

— Иска ми се да можех да ти отговоря, Дел. Но нямам представа.

Докато леля преглежда запасите от храна, а мама се суети около бюрото си, започвам да си припомням тъжните факти за баба ми, седнала на тревата, за да си поема дъх, с момче, което не съм виждала от години. Някога той беше най-добрият ми приятел, но междувременно е пораснал и се е променил, също като мен. Двамата сме просто непознати, все още свързани с някаква съдбоносна космическа нишка, опъвана почти цяло десетилетие, за да се върне тук, в Ред Фолс, точно в този момент.

— Хей, скъпа, не бъди тъжна — Патрик обгръща раменете ми с ръка и ме придърпва към себе си. Устните ми почти докосват врата му. Мисля си, че трябва да се отдръпна, но той е толкова топъл, солиден и истински, като спомен, който още не е избледнял и към който се връщам всеки път, когато съм уплашена или самотна. За пръв път съм тъй близо до някое момче, ако не броим Фин. Странно е да усетиш нечий друг аромат. Различен сапун, различен шампоан, различна кожа. Патрик се пресята, за да стисне рамото ми. Пръстите му случайно докосват ухото ми и кожата ми се наелектризира.

— Тя все още е тук с теб, Дилайла.

— Знаеш ли какво се случи онзи ден? — питам го. — Имам предвид след погребението на Папа? Родителите ти казаха ли ти нещо за скандала, когато си тръгнахме?

Патрик поклаща глава.

— Никой не говореше за това пред мен. Питах кога ще се върнеш, отговориха ми, че не знаят. Мама опита да се обади на майка ти и на Рейчъл, но те не искаха да говорят за случилото се. Естествено баба ти също избягваше тази тема. Накрая мама спря да звъни. Години наред разпитвах за теб всяко лято. Повтаряха ми, че това е семеен проблем. Че не е наша работа.

— Но баща ти е бил тук през цялото време. Работил е за нея. Все трябва да е споменала нещо.

— Не, не е. Когато тя умря, помислих си, че ще дойдеш и го попитах отново какво знае. Повтори, че Лиз така и не казала нищо. Че вероятно вината е нейна, кой знае.

Загледах се в езерото Ред Фолс. Оттук то приличаше на гигантска синя дупка, неподвижна, спокойна, абсолютно равнодушна към непрекъснатата суматоха от лодки, хора и бебета.

— Мислех си за онзи случай, когато една птица влезе вътре — кимам към зимната градина. — Спомняш ли си?

— Да. Баща ми направи тунел от чаршафи, за да я примами навън. Спомням си много добре. Беше кардинал, нали? Отдавна не съм виждал такова птиче. Понякога се появява синя сойка, но не и кардинал.

— И аз — изправям се и изтърсвам тревата от панталоните си.

Патрик се обръща с гръб към мен.

— Ще изтупаш ли и мен?

— Ще трябва да платиш допълнително.

— Колко?

— Ще ти съобщя своевременно. Цените са се вдигнали с годините.

Патрик поклаща глава и ме поглежда с онзи поглед, който се задържа секунда по-дълго от обичайното.

— Мисля, че вече си добре, Ханафорд. Нямам повече работа тук.