Сара Оклър
Къщата на тайните (13)

Тринадесета глава

В края на коридора на горния етаж вратата към стаята на Нана е затворена. Доколкото знам никой не е влизал там, откакто мама донесе урната с праха. Послушах съвета й да не влизам там, но тази вечер всичко е различно. Вероятно Вселената ми изпраща сигнали, както би казала Рейчъл. Може би прахът от урната ме призовава или сърцето ми е препълнено с любов, надежда и носталгия от музиката на Патрик, но тази вечер не искам да чета дневника на Стефани. Тази вечер искам да бъда с баба.

Вратата не е заключена и се отваря веднага, щом завъртам топката. Отвътре не се чуват скърцане или стенания, няма движещи се сенки, които да предупреждават за присъствието на полтъргайст или друг призрак. Когато щраквам лампата, виждам най-обикновена спалня с обичайните за една спалня неща — два големи прозореца, витаеща във въздуха миризма на лекарства, лосион за ръце и ароматизирана пудра.

Помня тапетите от едно време — равни редички от ситни жълти лалета върху бял фон. Бежовият килим изглежда е нов, но пухената жълта завивка върху леглото и пердетата са същите, поизбелели от пране и сушене на слънцето. Върху нощната масичка има чаша с вода, а до нея — една от онези пластмасови кутии за хапчета, с отделение за всеки ден от седмицата — ПВСЧПСН. Осъзнавам, че точно тук баба е издъхнала.

Урната стои солидно върху дъбовия скрин на Нана, сякаш винаги е била там — семпла черна кутия, украсена по краищата със златисторозови цветчета и пълзящи лози. Две порцеланови кукли с блестящи коси от коприна и нарисувани очи охраняват урната и ме наблюдават, сякаш им дължа обяснение.

Можем ли да ви помогнем, мис Ханафорд?

Не им обръщам внимание и слагам ръка върху капака на черната кутия и проследявам с пръст гравираната Лозница.

Студена е. Дръпвам ръка.

Тоалетката пред очите на куклите е отрупана с какво ли не — рецепти, повреден часовник, четири златни гривни, книга джобен формат за първите дами на Америка, сребърна статуетка — ръка, с пръстени на всеки пръст и огърлица от стъклени мъниста, окачена на палеца, малка метална кутийка, инкрустирана отвън с розови камъни, снимка на санбернар, изплезил език. Оли, предполагам.

Дръпвам едно от чекмеджетата на скрина. Искрено се надявам да намеря писма, или дневникът й, снимки или ключове към скрито ковчеже, което съдържа отговорите на всичките ми въпроси. Затова съм искрено изненадана, когато виждам възможно най-прозаичното нещо — чорапи, къси и дълги, грижливо сгънати и подредени в отделни редици — черни, бежови или бели. В следващото чекмедже откривам бельо в същите основни цветове. Следващото е за блузи — с къси и дълги ръкави, нощници и къси панталони. Върху скрина, зад куклите и урната има още едно чекмедже — малко и изящно. Дръпвам дръжката, като внимавам да не съборя урната. Чекмеджето е полупразно. Вътре намирам само мостри от лосион за ръце. Дребни монети. Пакетче книжни кърпички. Резервни лекарства.

Шишенцата са прозрачни, оранжеви на цвят, върху тях са залепени етикети от една градска верига аптеки. Повечето лекарства познавам от рекламите, в които пациенти разговарят с лекарите си, а след това танцуват, плуват или ловят риба с внуците си. Има хапчета против холестерол, за кръвното налягане, за повече калций и за плътността на костите.

Но има и други. Три полупразни шишенца, чието съдържание сигурно вече е било разпределено в съответните отделения ПВСЧПСН на кутията до леглото. И когато свързвам названията с рекламите, симптомите със страничните ефекти, нещата си идват на мястото.

Баба ми се е лекувала, с помощта на силни медикаменти, от клинична депресия.

През прозрачните оранжеви стени на шишенцата с хапчета, част от спомените ми се избистрят, а други леко излизат от фокус. Сещам се за баба ми при онази случка с кардинала — колко равнодушна остана. За това, че по време на летните фестивали и празненства тя постоянно намираше извинения да се прибере по-рано от вечерите със съседите и приятелите.

Не сега, Дилайла. Защо двамата с Рики не излезете навън, та да си почина?

Въртя едно от шишенцата в ръцете си, а хапчетата вътре се плъзгат напред-назад. Представям си я сама в спалнята, гълта дузина хапчета преди лягане, а сетне се унася в сън, с тъжните си мисли и самосъжаления. Като се има предвид, че дори не опита да се свърже с мен след онзи семеен скандал, не би трябвало да ме е грижа. Само че мен ме е грижа и докато мисля за нея, сърцето ми се свива на топка.

Порцелановите кукли все още ме наблюдават. В сравнение с техните дълги рокли от кадифе и коприна аз съм почти гола с белия си потник. Вземам един бежов пуловер от полицата до скрина и го навличам през глава, а от статичното електричество косата ми пращи.

Под масата до леглото има купчина книги. Сядам на пода пред тях и издърпвам няколко хорър романа — „Гробище за домашни любимци“ и „Проклятието“ от Стивън Кинг, „Цветя на тавана“ от В. С. Ендрюс. Прочитам няколко пасажа, убедена, че комбинация от няколко особено призрачни фрази може да призове духа й и да пренесе послание от отвъдното.

Нищо не се случва.

Все още облечена с пуловера, сядам на ниската табуретка пред тоалетката. Разглеждам гримовете и бижутата, надявайки се през огледалото да я зърна там, в отвъдния свят. Избирам фино колие и го закопчавам на врата си — тънка сребърна верижка, от която виси миниатюрно сребърно сърчице. След това напудрям лицето си с мек розов тампон.

— Какво щях да ти кажа тъй или иначе? — произнасям на глас, втренчена в отражението на сребърното колие в огледалото.

— Може би ще ми кажеш какво търсиш? — чувам глас откъм коридора.

Скачам от табуретката и от уплаха я събарям.

— Мамо, стресна ме до смърт.

— Надявах се да оставиш тази стая на мен и леля ти Рейчъл.

Свеждам очи към краката си, които, както и всичко наоколо, са покрити с пудра от кутийката, която изпуснах, когато реших, че чувам баба ми да ме хока от оня свят.

— Просто си помислих, че…

— Всичко е наред, Дилайла — гласът й е уморен и отпуснат след дългата среща за продажбата на къщата. — Тази седмица смятаме да се захванем с нея.

Посягам към верижката на врата ми и й показвам сребърното сърце.

— Намерих го при бижутата. Но не се притеснявай, нямам намерение да го открадна.

— Престани — въздъхва мама. — Онзи случай в „Блаш“ беше… виж, осъзнавам, че често отсъствам от къщи, че двете не прекарваме толкова време заедно, както по-рано. Наистина съжалявам за това, но ти знаеш колко време и енергия изисква работата ми. Трябва да съм сигурна, че мога да ти имам доверие да се грижиш за себе си, за да ходя на работа, да печеля пари и да мисля за бъдещето.

— Знам. Просто…

— Не, Дел, не мисля, че разбираш на какво напрежение съм подложена в ДКИ. Навсякъде орязват корпоративните бюджети, налага се да работим все по-усърдно, за да запазим клиентите си и да печелим нови. Всичко това изисква допълнителни часове в офиса за целия ми екип. Какъв пример бих дала на останалите, ако се налага постоянно да излизам от офиса, за да тичам след теб и да внимавам да не се забъркаш в нова неприятност?

— Съжалявам. Знам. Аз…

— А тази година е толкова важна за теб. През есента са изпитите за САТ, скоро ще започнем да разглеждаме колежите и да попълваме формуляри… Важно е да не изпуснеш нещата от контрол. Знам, че идването тук не е идеалното решение, но се надявам, че ще използваме времето, за да се пренастроим и когато се върнем у дома след края на лятото, да започнем на чисто. Готова съм да простя, да забравя и да ти дам втори шанс, но само в случай че и ти го искаш.

Тя повдига брадичката ми с ръка и ме погалва с пръсти по бузата.

— Обичам те, Дилайла. Просто искам да си щастлива и в безопасност, разбираш ли ме?

— Да.

— Да вървим тогава. Запази верижката. Стои ти чудесно.

— Ами бъркотията тук? — намирам празната кутийка и опитвам да събера частта от разсипаната пудра, като вдигам облак бял прах.

— Остави. Утре ще мина с прахосмукачката — тя посяга към ключа за лампата и изчаква да изляза след нея. Сигурно има нещо общо с посещението в стаята на баба, при урната с праха и вещите й, но изведнъж ме обзема силно желание мама да ме харесва, да ме разбира, да е искрена, когато казва, че иска да съм щастлива и в безопасност… Не искам да гаси лампата. Не искам да си тръгваме.

— Мамо? — поглеждам я, а ръката ми търси къде да се залови. — Ами… какво стана на срещата?

Тя не отвръща веднага. Тялото й се накланя напред, сякаш да дойде по-близо, но краката отказват да участват.

— Нищо особено, няма за какво да се притесняваш — казва накрая и съблича официалното си сако. — Обаче… знаеш ли какво, Дел? Изтощена съм, а трябва да проверя пощата, преди да си легна. Може ли да поговорим за това утре?

— Естествено, мамо — мисля, че и тя не си вярва, когато го казва, но кимам и излизам след нея. Прибирам се в стаята си, за да изтупам пудрата от дрехите си, и чувам как затваря вратата на спалнята на Нана.