Сара Оклър
Къщата на тайните (8)

Осма глава

След снощните гадателски занимания гласовете, които долитат от долния етаж на сутринта, ми се струват някак нереални. Мозъкът ми все още не се е отърсил от кошмара, в който голяма група митични, двуизмерни същества, затворени в ламинирани карти, оживяват и излизат от езерото, за да ме предупредят за неизбежния ден на страшния съд.

Но когато отварям очи и се протягам, за да прогоня съня, гласовете се усилват. През прозореца над леглото нахлува топъл въздух. Стомахът ми къркори от глад.

Долу заварвам Мегън от пекарната, една по-възрастна жена и момиче на моята възраст, които седят заедно с мама и Рейчъл край масата пред чиния нарязани плодове и сладкишите, които взехме вчера от „Краснърс“.

— Дилайла! — махва ми Рейчъл. — Ела да се запознаеш с останалите от семейството на Мегън. Това е Луна — майка й. Нейно е кафенето, което видяхме вчера в града.

— Помня те като бебе — усмихва се Луна и става, за да ме прегърне. — Не мога да повярвам, че си на възрастта на племенницата ми.

— Здрасти — обажда се момичето. — Аз съм Емили.

Онази Емили, на Патрик. Тя се усмихва иззад завесата на дългата си до раменете кестенява коса, големите й сини очи са топли и открити.

— Работя в кафенето през лятото. Трябва да се отбиеш. При нас е много по-приятно, отколкото в другия край на града.

— На всяка цена — сядам до нея и грабвам орехово кексче с кленов сироп от чинията на масата. Тя се усмихва отново и аз усещам известно облекчение. Може би лятото няма да е толкова скучно в края на краищата.

Емили разказва още за кафенето и за това как прекарва времето си в Ред Фолс, а Мегън и Луна се стараят да ни осведомят за всичко, което сме пропуснали през годините. Никой не таи лоши чувства, никой не разпитва мама и Рейчъл за случилото се преди. И все пак разговорът е накъсан от неловки паузи, както когато човек не е сигурен какво да каже, когато иска да попита нещо, но не намира подходящите думи, когато знае част от историята, но иска да научи и останалото, за да сглоби цялата картина.

— Радвам се, че се върнахте — казва Луна на мама, когато Рейчъл отива да направи още кафе. — Съжалявам единствено, че поводът е неприятен.

Мама слага ръка върху ръката й и й благодари за посещението, но зад усмивката й познавам, че няма търпение да се заеме с къщата. Да направи план до края на лятото — план, който най-вероятно няма да включва забавляване на гости от миналото. Само че Луна явно няма намерение да си ходи и приема още една чаша кафе, а Мегън пълни отново чинията със сладкиши от кутията на тезгяха. Разговорите продължават с нова сила, сякаш разполагаме с един-единствен ден, за да наваксаме за пропуснатите години.

Тъкмо преполовяваме втората каничка кафе, когато първата кола спира на алеята. Следва я друга, сетне трета. Двете с Емили излизаме да проверим какво става. Откъм колоната внушителни автомобили, всичките марка буик, към верандата тръгва процесия белокоси жени. Всички те носят подноси, завити с фолио, и се представят като приятелки на Елизабет.

— Искрени съболезнования — повтарят една след друга, свеждат очи и продължават към входната врата, сякаш призовани от духовете на къщата, стари и нови призраци, които винаги се навъртат край семействата в траур като нашето.

Семейство, което изпитва остра нужда от голямо количество кейк с кафе.

Елизабет Ханафорд очевидно има много познати. Всички те явно обичат кейк. Обичат и да говорят. Рейчъл се грижи чашите им за кафе и чай да са пълни, докато разказват истории за прочутата картофена салата на баба и за работата й като доброволка в болницата. Редуват се възклицания от рода на „Ах, колко си пораснала, Дилайла!“ и „Чудесно е, че отново сте тук след толкова години и колко жалко, че поводът е погребението на Елизабет!“ Разпитват за плановете за погребението и дали могат да помогнат с нещо. Външно майка ми изглежда напълно спокойна, грее в усмивка, навежда се напред, за да благодари за добрината. Но аз знам, че зад всичко това „Клеър Ханафорд, слушам“ се опитва да си пробие път и да се захване с работа. Когато мама се измъква от дневната и изважда кутийката с хапчета от чантата си, предлагам да кажа на гостите, че я мъчи главоболие, за да може да се оттегли в стаята си.

— Благодаря ти, Дел, но за съжаление днес няма да ми остане време за работа. По-късно ще дойдат съседите, за да обсъдим плановете за ремонта. Рейчъл ще сготви, а аз трябва да напазарувам преди това. Нали помниш Джак и малкия Рики?

Вратата на верандата се отваря и затваря поне хиляда пъти днес, една група посетители сменя друга от сутринта до късно следобед. Тръгват си, чак когато става време за вечеря. Най-сетне се задават Патрик и баща му. Щом чувам стъпалата на верандата да скърцат под краката им, изтичвам да ги посрещна. Патрик се навежда, за да ме прегърне, а в ръцете му се сещам за втория сън, който сънувах предишната нощ и който… който моментално прогонвам от мислите си, надявайки се никой да не е забелязал, че се изчервявам. Как е възможно подсъзнанието да ми играе подобни номера!

— Вчера се срещнахме случайно край езерото — обяснява Патрик в отговор на въпросителното изражение върху лицето на мама. — Отново сме първи приятели. Всичко е наред. Как е главата ти? — обръща се към мен.

Разтърквам с ръка мястото, където се ударих.

— Няма цицина. Предполагам, че ще оживея.

Рейчъл ми намига над чашата си, но аз се правя, че не забелязвам. Знам какво си мисли. „Страстният мечтател“. Изписано е върху лицето й. Ето, това е любимата ми леля — обикаля из Нова Англия с комплекта си карти таро, за да предсказва съдбата на хората.

Джак, бащата на Патрик, на свой ред разтваря ръце за прегръдка.

— Дилайла! Мили Боже, каква красавица! И колко си пораснала!

— Помня те — усмихвам се и се повдигам на пръсти, за да го стигна. Ръцете му ме обгръщат като меко одеяло. Джак иска да научи всичко за последните осем години, разпитва ме за Кий, за училището и за бъдещите ми планове, но зад гърба ми мама се прокашля, стиснала в ръце тетрадки, моливи и кубче самозалепващи листчета. Не помня някога да сме оставали без канцеларските материали у дома. В случай че буря събори къщата, убедена съм, че ще оцелеем, като построим крепост от шкафове за сортиране на пощата, кабарчета и папки за документи. Но ето я отново мама — готова да парира всяка потенциална опасност с едно щракване на химикалката.

— Благодаря, че дойдохте — казва тя, когато заемаме местата си край масата, а Рейчъл сервира печени тиквички и салата от спанак. — За да са наясно всички, планът е Патрик и Джак да ни помогнат да подготвим къщата за продажба. Тъй като са работили тук и преди, те знаят къде са проблемите и знаят кой с какво може да бъде полезен.

Джак ни обяснява докъде са стигнали със зимната градина.

— Вече имаме материалите, така че това не е проблем.

Това е и единственото помещение, което изисква основен ремонт. Ще трябва да огледаме фасадата. Вероятно ще се наложи да се пребоядиса.

Докато останалите се хранят, мама си води бележки и мърмори нещо под нос за приблизителни разходи за материали и бои, а в това време храната й изстива.

— Двете с Рейчъл ще прегледаме какво има вътре в къщата и ще решим кое да изхвърлим, кое да дарим и кое да участва в разпродажбата — съобщава накрая на висок глас. — Дилайла ще помага, където има нужда. Надявам се да сме в състояние да обявим къщата за продажба в началото на август, за да опипаме почвата, преди да си тръгнем. Може да я продадем с мебелите, но най-вероятно ще се наложи да направим поне три разпродажби, за да разчистим останалите боклуци.

Сещам се за всички непотребни неща на горния етаж и се чудя какво ще правим с тях — с платовете, конците, кройките, с дрехите и обувките, които баба е носила през многобройните зими в живота й. Пред очите ми изскачат картини от стаята на мама в Кий, но аз бързам да ги прогоня от мислите си.

— Ще се опитам да свърша каквото мога, но Дилайла и Рейчъл знаят, че работата ми изисква да съм край бюрото. За по-важните решения или проблеми, питайте мен или сестра ми. За останалото разчитам на вашето мнение. Занимавате се с тези неща много по-отдавна от нас.

Джак кима.

— Няма проблем, мис Ханафорд — обажда се Патрик.

— Чудесно. Започваме утре. Дилайла, може би ще е полезно да придружиш Патрик, докато оглежда фасадата, и да записваш всичко, което ти каже. Не искам да се отдалечаваш от къщата. Разбрахме се, нали?

— Да, мамо. — Има и по-тежки наказания от това да следвам Патрик по петите цяло лято. Работниците обикновено свалят ризите си, когато работят, нали?

— Добре, тогава. Някакви въпроси?

Очевидно годишната й премия зависи от това дали ще се справим навреме със задачата и дали ще се вместим в бюджета.

— Не — обажда се Джак. — Искам само още веднъж да повторя колко съжалявам за Лиз — той се опитва да набоде една гъба с вилицата си. — Тя беше…

— Благодаря ти, Джак. Оценяваме всичко, което направи за нея — загриженият глас на мама донякъде извинява факта, че го прекъсва, но на лицето й съзирам познатото изражение — „Внимавай, Дилайла, пързаляш се върху тънък лед!“. Само че този път то е предназначено за някой, който вече не е между нас.

Джак кимва и лапва гъбата, без да вдига очи от празната чиния, сякаш се чуди как се е получило така.

— Е, добре — обажда се Рейчъл и се заема с раздигането на чиниите. — Кой иска кейк с кафе?