Сара Оклър
Къщата на тайните (26)

Двадесет и шеста глава

Патрик излиза след секунда, върху дисплея на телефона му още свети френетичното ми съобщение.

— Облечи това — той ми подава якето си и нахлузва пуловера си през глава. Боса съм, но не чувствам студа. Въпреки това изпълнявам каквото ми казва. Нямам сили да се съпротивлявам.

Патрик подкарва пикапа на „Рийз и син“ назад по алеята, към „Мейпъл теръс“ и след това — към безлюдния южен бряг на езерото. Не ме пита нищо, но усещам, че ме гледа. Очите му прескачат от шосето към лицето ми и обратно, а ръката му гали бузата ми.

— Да отидем ли на Херон пойн? — пита ме. — Там можем да говорим спокойно.

Не ми се говори. Отмествам ръката му от лицето си, но не я пускам. Стискам я здраво върху бедрото си. Той гали с палец дланта ми, а с другата ръка здраво държи волана.

Дъждът се засилва и Патрик присвива очи, за да не пропусне отбивката към Херон пойнт. Павираната пътека през тревата ни отвежда до песъчливия бряг, където той загася двигателя. Двамата се взираме в мрака към тъмното езеро. Всеки очаква другия да наруши мълчанието.

Понеже чистачките не работят, дъждът блъска по предното стъкло като вълна и образите се размиват. Струва ми се, че потъваме. Патрик се премества по-близо до мен и ме прегръща силно. Едната му ръка обгръща раменете ми, а с другата притиска главата ми към гърдите си.

— Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред — разтърква успокоително гърба ми, целува косата ми и отмества кичурите, паднали върху лицето. Сърцето ми се свива и се отпуска, блъска се в ребрата ми, подобно на кардинала, панически търсещ изход от капана на зимната градина. Не знам дали е заради кръвта ми, която препуска с бясна скорост, заради късния час или заради дъжда, който удря свирепо върху покрива на пикапа, но нещо вътре в мен се изключва. Не искам да му кажа какво се е случило. Не искам той да научи за неверния ми баща и слабохарактерната ми майка и всички лъжи. Разрових миналото, пресях пръстта и преброих костите и сега искам да ги хвърля обратно в дупката, да ги затрупам със сто лопати пръст. Да забравя. Да изтрия всичко, да се върна назад, в гората. Да лежа по гръб на земята, а бистрите води на Севън майл крийк да отнесат всичко.

Сключвам пръсти около китките му и отмествам ръцете му от лицето си, върху седалката отстрани на тялото му. Притискам тялото си в неговото, сякаш това е единственото спасение да не ни отнесе бурята. Усещам го как се размърдва неспокойно, а дишането му се учестява. Ръцете му се връщат върху врата ми, придърпват лицето ми по-близо до неговото.

Той си поема дъх, за да каже нещо, но аз не му позволявам. Засипвам го с целувки и единственото, което искам, е да съм близо до него, още по-близо, възможно най-близо. Изхлузвам пуловера над главата му, за да усетя топлината на тялото му през дрехите си. Вятърът вие срещу пикапа, дъждът продължава да блъска по покрива и заглушава учестения пулс в ушите ми. Но тук, вътре, двамата дишаме един въздух и това ми стига. Така трябва да е. Нищо друго не съществува.

Събличам якето и тениската си. Ръцете му обхождат голия ми гръб, а аз посягам към колана на панталоните му.

— Дилайла — обажда се той, а горещият му дъх пари врата ми. — Дел, почакай.

Не го слушам. Спирам с целувки думите му. За миг той спира да се съпротивлява, но нещо го спира.

— Какво има? Какво не е наред?

— Не можем — сега ръката му е върху гърдите ми, сякаш задържат сърцето ми да не експлодира. Пръстите му ме отблъсват внимателно, тънка като шепот сила, която застава на пътя на неизбежния край на нещата между нас. Големият финал. Фойерверките, ярък водопад от звезди в небето, който в дъжда угасва сред дим и пепел.

Пуф…

— Не го ли искаш? — питам.

— Не можем да го направим, Дилайла.

— Можем. Няма никой, освен нас.

— Не е това. Просто…

— Мислех, че искаш да си с мен.

— Дилайла — прошепва той. — Убиваш ме, знаеш ли? — очите му са тъжни и дълбоки, и пълни с огън, дори в мрака на бурята. — Откакто се върна в Ред Фолс през ума ми не е минала нито една почтена мисъл.

— Тогава защо още говорим? — покривам с целувки лицето му, но настроението е различно. Устните ми изстиват, когато неговите не ми отвръщат.

— Не. Не и по този начин. Утре вероятно ще се самоубия заради това — казва го със затворени очи, — но не мога да те оставя да го направиш, когато не си на себе си.

— Патрик, добре съм.

— Не си ли спомняш какво съобщение ми изпрати току-що? Изражението на лицето ти, когато излязох да те посрещна? А? Хайде, моля те.

— Ще се оправя.

— Ще съжаляваш за това. Аз също. Нещо е станало в къщата тази вечер. Може би не си в състояние да ми кажеш точно сега, но няма да ти позволя да се самоунищожиш.

— Значи ще ми се правиш на психоаналитик, а? Моля те. По-добре си гледай ремонтите и китарата.

— Ох, Дилайла — прошепва той, а златистите му очи са сериозни. — Недей. Моля те, недей.

Виждам как обидата го залива, като вода в счупена чаша, но не мога да спра.

— Забрави. Забрави всичко.

— Дел…

Грабвам тениската си и я навличам през глава, разплитам ръцете и краката си и изхвърчам от пикапа.

— Чакай! — Патрик изскача след мен, гол до кръста, тича подире ми до брега. Дъждът забива в телата ни милиони иглички, но аз съм напълно безчувствена.

Той успява да надвика воя на вятъра.

— Съжалявам. Чуваш ли? Съжалявам. Върни се в пикапа, за да поговорим!

— Не искам да говоря! Говоренето ме обърква повече!

Той се опитва да хване ръцете ми, но аз се отскубвам. Гледам го как трепери, вир-вода от дъжда, от гняв и страх, и още нещо, което не смея да изрека, защото изпитвам болка дори да мисля за него. Не мога да дишам. А може би и не искам.

— Мислех, че искаш да си с мен, Патрик.

— Така е — отвръща той. — Искам го повече от всичко на света.

— Как да ти повярвам? — крещя насреща му. — Та ти нямаш смелост дори да признаеш пред баща си коя е най-голямата ти мечта. Животът ти е лъжа. Хайде, върви се скрий зад глупавата си музика, преструвайки се, че изобщо не съм идвала тук това лято.

Това го наранява. Знам, защото и мен ме боли, докато го изричам. Думите ми го зашлевяват през лицето като плесница.

— О, а ти се безпогрешна, така ли, Дилайла? Ти и съсипаните ти отношения с майка ти и всички останали в живота ти? Чудесно. По-добре ли се чувстваш, като ми крещиш? Това поправя ли нещата?

— Ти… не можеш… да ме… поправиш! — вече крещя с пълно гърло, надвиквам бурното езеро, дъжда и вятъра. — Не можеш цяло лято да си най-добрият ми приятел, да ме караш да се чувствам на седмото небе и след това изведнъж да ми обърнеш гръб, сякаш нищо няма значение. Направо ме подлудяваш!

— Дилайла Ханафорд, ти подлудяваш мен! Не го ли осъзнаваш?

— Какво да осъзнавам? Ти просто…

— Влюбен съм в теб!

Патрик стои под дъжда, а спорадичните светкавици осветяват лицето му. За миг забравям всичко останало. Забравям за дъжда и за гневните думи, изречени току-що, и си представям онзи Патрик на сцената, под разноцветните светлини на прожекторите, усмихнат, сякаш целият свят принадлежи на нас двамата, на мен и на него.

Но когато светкавиците угасват, виждам тъгата върху лицето му, мократа коса, дъждовните струи, които се стичат в очите и устата му.

Обръщам му гръб и хуквам боса по брега към пристана и дървените трибуни в подножието на хълма към къщата на Нана.

Патрик не ме последва, но когато най-сетне се добирам до къщата, той ме чака в сянката на кленовите дървета до портата. Дъждът и дългото бягане са укротили гнева ми, останали са единствено дълбоката яма в сърцето ми и раната на крака, от сблъсъка с пристана в мрака. Тръгва към мен, когато ме вижда да пълзя с последни сили нагоре по хълма, слага ръце върху раменете ми. Искам да рухна в прегръдката му. Искам да му кажа как се влюбих в него в първия миг, под дървените трибуни, в мига, в който обърна шапката си и ми се усмихна, а златистите му очи заблестяха по-ярко от слънцето, макар и да ми отне толкова дълго време, за да го повярвам.

Но не мога. Не го правя.

— Добре ли си? — пита ме той, като ме прегръща по-силно и се навежда, за да огледа раната на крака ми.

— Просто драскотина.

— Добре. Прибирай се — ръцете му пускат раменете ми.

— Патрик, почакай — посягам към него, но той вече се е обърнал да си върви. Затичвам се да го настигна, опитвам се безуспешно да вплета пръсти си в неговите. Той спира, но не ме поглежда, дори когато докосвам с ръка лицето му.

— Патрик… Толкова съжалявам.

— Недей, моля те. Недей — най-сетне вдига поглед, но очите му са черни и леденостудени, когато отмества ръцете ми от лицето си. Гледам го как си тръгва. Как се отдалечава. Чакам цяла вечност да се обърне, да се върне, да ми прости, да ме целуне отново под дъжда, сякаш нищо друго няма значение.

Но той не го прави. Изчезва в сенките, без да погледне назад. Оставя ме под бледата жълта светлина на уличната лампа, а дъждът се лее като из ведро.