Сара Оклър
Къщата на тайните (25)

Двадесет и пета глава

Юли неусетно преминава в август, а аз изпадам в някакъв транс, сякаш сънувам дори когато съм будна. Тялото ми се подчинява на напрежението от безкрайните разпродажби и тежката работа в къщата, но мислите ми блуждаят от смъртта на Стефани към дневника, от баба и дядо до мама и Рейчъл, от летните спомени за цъфнал храст, светулки и сладки с кленов сироп до онази нощ в стаята на Патрик.

Когато свършваме работа и наоколо няма никой, двамата се притискаме един към друг — устните му докосват нежно моите, ръцете ми галят косата му под прикритието на плачещата върба, специални моменти, примесени с дългите часове работа или свободното време, което споделяме с Емили. Достатъчни, за да ме накарат да забравя неприятните мисли за онова, което ни очаква — да погребем баба, да продадем и последните нейни вещи, да продадем къщата. Да се сбогуваме.

В една дъждовна вечер слизам в кухнята за чаша горещ чай. Нося и „Спасителят в ръжта“ — копието на Патрик. В полетата той е отбелязал заради мен любимите си места. Обещахме си да правим това и след като си тръгнем от Ред Фолс — да пишем бележки в любимите си книги и да си ги изпращаме, за да не се забравяме, въпреки че няма да мога да го посещавам в Ню Йорк толкова често, колкото ми се иска. След всичкото време, което прекарах да се ровя в миналото, бъдещето ми изглежда като чужда страна, където не разбирам нито езика, нито нравите. Не искам нищо друго, освен еднопосочен билет назад към настоящето. Но все още остава цял месец и сега не искам да мисля за есента и за разстоянието между Кий и Ню Йорк.

Тази вечер Рейчъл е навън с Мегън и както винаги закъснява. Но когато стигам дневната, разбирам, че не съм единствената будна.

— Мамо? Не си ли си легнала? — отпускам се на дивана до нея. — Мислех, че очакваш важен разговор рано сутринта.

Тя кима и се загръща по-плътно с халата си. Очите й са зачервени. Проследявам погледа й до снимката в скута — трите сестри Ханафорд, прегърнати. Мама и Рейчъл са застанали от двете страни на Стефани. Тя шепне нещо в ухото на мама, която се смее, а дългите й кестеняви плитки стърчат закачливо.

— Колко големи сте тук? — питам.

— На десет, на осем и на шест. Някъде там.

— Приличате на тризначки.

— Всички казваха така. Господи, виж я. Виж очите й. Луничките. Изглежда толкова щастлива, нали?

Мама въздиша, а професионалната й усмивка „Клеър Ханафорд, слушам“ е заключена в чекмеджето за през нощта. Това е същата крехка жена от първия ден във Върмонт. Жената от посещението на гробището за рождения ден на сестра й.

Толкова дълго двете с мама сме работили, за да издълбаем пропастта помежду ни, че тя сякаш е част от семейството. Колкото и да исках да извадя всичко на показ, сега чувствам празнината между нас — дълбока, прясна рана там, където се криеха призраците от миналото. Вината е моя. Аз я отворих и пуснах духовете навън, дълбаейки, ровейки, драскайки с нокти, настоявайки, че това, което мама споделя с мен, не е цялата истина.

Стефани е страдала от депресия, като майка си, и въпреки че е обичала Кейси, сестрите си и приятелите си, любовта се оказала недостатъчна, за да я спаси. Каквото и да е минало през главата й във времето след последната бележка в дневника, случките в живота й и приятелите, не са били достатъчни, за да я спасят. И тя сложила край, все едно дали случайно или съвсем съзнателно. Нея я няма. Като Папа. Като Нана. Като осемте пропуснати лета, които не прекарахме в Ред Фолс. Може би мама и Рейчъл са прави. Може би някои неща наистина са толкова прости, а други имат повече пластове, отколкото се виждат, и единственото, което ни остава, е да приемем факта, че не ни е дадено да знаем всички отговори.

Поглеждам към мама, отпусната в другия край на дивана, замечтана за онова, което е могло да бъде… Няма значение каква е причината за скарването преди осем години. Наистина няма. Дълго време не идвахме тук, а сега вече няма кого да посещаваме. Скоро ще загубим и къщата и Ред Фолс наистина ще остане просто спомен. Единственото, което ни остава, е да продължим напред.

— Съжалявам, мамо.

Тя обръща бавно глава към мен, а очите й се разширяват.

— Съжалявам за сестра ти, за всичко, което се случи тази година, и за това, че толкова настоявах да говорим за Нана и скандала между вас. Нямах намерение да възкресявам миналото. Държах се егоистично.

Мисля си за пътуването до Кънектикът е мама, за деня, когато празнувахме повишението й, за снимката със сапунените балони и за това, че макар нищо да не е същото, аз все още я обичам. Все още съм готова да се откажа от всичко и да започнем отначало, стига и тя да приеме предизвикателството.

— Права беше — продължавам. — Всичко е в миналото. Вече няма значение. Не искам отношенията ни да са такива… ненавиждам това напрежение, скандалите, мълчанието.

Мама въздъхва и ме прегръща силно.

— Липсваше ми, мамо — при тези думи гърлото ми се свива, като детско юмруче около букетче глухарчета, по бузите ми се стичат горещи сълзи, а аз най-сетне осъзнавам, че всъщност проблемът не е в тайните, или в истината, или в призраците. Проблемът е в това, че мама ми липсва. Липсва ми усмивката й и това да знам колко важна съм в живота й.

Мама не казва нищо, но плаче, прегръща ме все по-здраво и по-здраво, сякаш ако ме пусне, и двете ще се разпаднем на парчета. Сетне започва да трепери. Наистина.

— Добре ли си? — питам загрижено. — Какво има?

— Не исках да стане така — отвръща едва чуто тя.

— Нито пък аз, мамо. Просто всичко е толкова необичайно… И понеже не си спомнях какво се случи тогава, съчиних си разни неща. След това се уплаших, че някой ден и ние с теб може да стигнем до там, докъдето и вие с Нана. Не исках да…

— О, Дилайла! — тя се дръпва назад и присвива очи. На лицето й се изписва тревога, толкова изразителна и силна, че кожата ми настръхва. Никога не съм я виждала тъй разтърсена, тъй несигурна, тъй използвана. Затова съм уплашена. Уплашена съм повече от всички пъти, когато е трябвало да стоя и да слушам как директорът се е обаждал в офиса й. Повече от онзи ден, когато дойде да ме вземе от „Блаш козметикс“. Повече от момента, когато ме хвана да се промъквам през прозореца в нощта, в която научихме, че Нана е мъртва.

Чудя се дали Томас може да ни види. Дали все още мисли за мама и дали харесва жената, в която се е превърнала след смъртта му. Чудя се дали знае за мен. И ако знае, защо не ми дава знак.

Срещам напрегнатия й поглед.

— Няма значение, мамо. Няма нужда да казваш нищо.

Тя кимва бързо, изважда кутийката с хапчета от джоба на халата си и слага едно върху езика си. Протяга ръка към чашата с вода и отпива няколко големи глътки. Сетне я оставя върху масата, поглежда към тавана и поема дълбоко дъх, сякаш убеждава сама себе си да скочи от най-високия пристан на брега на езерото. И го прави. Скача.

— Дилайла, Томас Девлин не ти е баща.

Пляс.

Гледам как устните й се движат, а стаята се завърта около нея и се пълни е вода, така че движенията се забавят, размиват се, а звукът заглъхва. Чувам ударите на сърцето си и плясъка на вълните, песента на щурците, скрити сред високата трева, чувам света, който продължава да се върти, сякаш нищо не се е случило.

Сетне сякаш две гигантски ръце ме измъкват от водата и ме оставят на брега. Поемам си дълбоко дъх, когато мама отваря уста, за да продължи.

— Има още. Слушай ме. Трябва да чуеш цялата истина.

Не искам да слушам. Тялото ми е напълно безчувствено. Не усещам кожата си. Опитвам се да накарам краката си да се раздвижат, да се отделят от пода, да ме вдигнат от дивана и да ме отнесат далеч, но те не ме слушат. Остават си на едно място и чакат сърцето ми да експлодира.

Мама ме поглежда с широко отворени очи, които молят за прошка, а аз почти съм готова да й простя. Да забравя всичко. Да се сгуша в скута й и да й кажа, че няма значение, да не казва нищо повече, да забравим всичко.

— Отнася се за Стефани — добавя тя.

Стефани Дилайла Ханафорд. Поглеждам към снимката на дивана между нас и се сещам за името, издълбано върху надгробния камък, за дневника и за кошмарите, които сънувам за леля си, която не познавам. Питам се дали двете си приличаме и дали щяхме да се разбираме добре. Дали пък не е била като мама — сериозна и уравновесена? Или като Рейчъл — енергична и леко смахната? Ако беше живяла по-дълго, щеше ли да бъде мостът в семейната история? Щеше ли да се случи това, което се случва сега?

Гласът на мама трепери.

— Тя беше нашето бебче, Дилайла. Толкова я обичахме. Беше тъй млада и толкова красива, а когато се разболя, искрата й угасна. Просто изгасна и никой от нас не знаеше как да я запали отново. Вечерта след погребението й нейният приятел, Кейси… — мама пребледнява още повече и макар че сърцето ми се къса като я гледам, не я прекъсвам и не задавам въпроси. Оставям я да го преживее. Оставям я да ми каже какво се е случило, защото дълбоко в себе си, въпреки болката, гнева, недоверието и горчилката все още храня частичка надежда, че греша.

— Кейси беше разгневен — продължава тя. — Разгневен на себе си, на Господ, на мама и татко и на нас, задето не разбрахме навреме колко болна е Стефани и не успяхме да я спасим. Беше гневен дори на Стефани, задето го е оставила още преди животът им заедно да започне. Беше само на двадесет и една — толкова млад. Всички бяхме много млади.

Вечерта, след като я погребахме, след като видяхме как я спускат в земята, седях на кея. Опитвах се да се върна назад във времето и да поправя каквото трябва, за да предотвратя смъртта й. Опитвах се да открия смисъла. Опитвах се да не скоча и да изчезна. Луната светеше високо над замръзналото езеро. Светлината беше много ярка, а аз я мразех задето свети точно тази нощ. Стефани беше под земята, заровена дълбоко. Как смееше да изгрее Луната? Бях сама, треперех от студ. Ридаех. Блъсках с юмруци по дъските на кея. И тогава чух, че някой идва зад мен. Беше Кейси. Ръката му стисна рамото ми. Той седна до мен, отпусна глава на гърдите ми и се разхлипа. И двамата плачехме… и тогава се случи.

Мама посяга отново към водата и пресушава чашата на големи глътки.

— Какво се случи?

Моля те, моля те, нека греша.

— Отидохме в колата му, за да се стоплим. Наоколо нямаше никой. Ние… беше отчаяна връзка между две съсипани души. Приключи веднага, след като започна и двамата си дадохме дума никога да не говорим за това.

— Нима казваш, че… нима… с приятеля на покойната си сестра?

— Дилайла, казвам, че Кейси Конрой е баща ти.

В главата ми преминават откъси от подслушани разговори и пъзелът се подрежда.

Защо просто не поговориш с нея за това?

Кейси.

Твърде сложно е.

Кейси.

Вече не е осемгодишно дете, Клеър.

Кейси.

Мозъкът ми е калейдоскоп от стотици картини — размазани образи на мама и някакъв мъж без лице на кея, леля Стефани, която тъпче устата си с хапчета, леля Рейчъл с нейните карти таро, Томас Девлин, окачен на таблото у дома, Патрик, Фин, Емили, погребения, скандали и всичко останало. Всичко е обърнато с главата надолу, не на място, нащърбено, забравено, като старите чинии на Нана, и ме връхлита тъй бързо, че губи всякакъв смисъл. В стремежа си да се излеят навън, думите се объркват и засядат в гърлото ми. Не мога да говоря.

— В деня, когато беше погребението на дядо ти — продължава мама, — споделих с Рейчъл. Ти беше осемгодишна. Дотогава тя вярваше, че баща ти е Томас Девлин. Майка ми ни чу и…

— Значи това е причината да се скарате? — успявам да си върна гласа. — Затова напуснахме Ред Фолс?

— Отчасти заради това, Дилайла, но всъщност е по-сложно. Това съвсем не е всичко.

Значи досега е използвала цялата си енергия за една измама, да я измисли и да я подхранва. И заради това е жертвала всичко останало — връзката с майка й. С Рейчъл. С мен. А сега искам единствено да разбия сърцето й.

— Не, наистина няма друго, мамо. Съвсем просто е. Спала си с приятеля на покойната си сестра вечерта след погребението й и близките ти са научили. Нищо чудно, че Нана спряла да ти говори. Нищо чудно, че никога не опита да се свърже с мен — сигурно ме е намразила, когато е разбрала истината. Ти си виновна за всичко.

— Дилайла, моля те. Опитай се да разбереш. Бях само няколко години по-голяма от теб сега. Не съм…

— Не мога да повярвам, че имам нещо общо с теб. Не мога да повярвам, че собствената ми майка може да постъпи тъй долно. Отвращаваш ме!

Боли я, но не ме е грижа. Всичко в нея ме отвращава. Глупавият й халат, къдравата коса, слушалките на хендсфрито, гласът й, малките й ръце и лешниковите й очи с кафяв триъгълник. За жената, която ме нарича дъщеря, нямам друго, освен омраза и отвращение.

— Заслужавам го — казва тихо тя, свела поглед към ръцете си. — Крих истината от теб. Знам, че не е лесно да я научиш след толкова години. Знам, че ти…

— Не знаеш нищо за мен! — крещя през дневната. С три скока стигам входа и изхвърчам навън, под дъжда и вятъра, който затръшва вратата зад гърба ми.