Сара Оклър
Къщата на тайните (14)

Четиринадесета глава

Не споменавам пред мама, че миналата седмица намерих рецептите на Нана.

Не разговаряме нито за хапчетата, нито за срещата за имота, нито за шоуто на Патрик, нито за това как Рейчъл се отдръпва от нас — денем се крие в мазето да преглежда вещите на Нана, а вечер излиза с Мегън.

Не казвам на мама и за дневника, където излиянията на Стефани стават все по-прочувствени и лични, докато тя потъва стремително в любовта си към Кейси и губи част от себе си. Мисля си за шоуто на Патрик миналата седмица, когато го чух да пее сякаш специално за мен и вече разбирам колко е лесно да се изгубиш в сърцето на другия. Направо е плашещо. Океан без спасителна лодка. Стефани е била нагазила в дълбокото с Кейси и сега, след като съм прочела написаното и вече го знам, когато усещам как думите й нажежават въздуха… не мога да го споделя с мама за нищо на света. Това ще я убие — невероятният контраст между интензивния живот на Стеф върху страниците и студената, непроменима реалност на нейната смърт. Как човек би могъл да приеме, че някой тъй жив, тъй бликащ от енергия, си е отишъл завинаги и никога няма да се върне? Тя има повече право от мен да чете дневника, но дори да смятах, че няма да й навреди… Любов? Страст? Живот? Това са неща, за които ние с мама никога не говорим.

Толкова съм свикнала да я избягвам, че когато почуква на вратата на стаята ми тази сутрин, докато обличам дрехите си за боядисване, известно време не мога да си спомня какво да отговоря, за да я поканя да влезе. Тя влиза и заявява, че иска да поговорим. Че трябва да говорим. Чудя се какво ли съм направила този път.

— Ами, добре — отвръщам. — Какво се е случило?

Мама сяда на ръба на леглото и приглажда с ръка нощницата си, въпреки че по нея няма нито една гънка.

— Искаше ми се да поговорим за… Исках да ти разкажа за срещата за къщата — подхваща тя. — Онази вечер бях смъртно уморена, а после направо ми изскочи от ума.

— Няма проблем. И аз забравих за това — излъгвам.

— Оказа се, че тази година градската управа е обявила къщата за паметник на културата с историческо значение. Тя е част от единственото оригинално селище, оцеляло до днес във Върмонт.

— Какво означава това? — питам, докато завързвам връзките на маратонките си. — Трябва да отворим музей или нещо друго?

Мама поклаща глава.

— Не, нищо подобно. Просто ще искат повече документи. Смятат също, че е възможно да намерим купувач и без официалната обява за продажбата.

— О — изправям се и поглеждам през прозореца. Патрик и Ем ми махат от задния двор, готови за бояджийското парти. — Добре. Е, днес ще боядисваме навеса, тъй че…

— Почакай, има още нещо. Родителите ми имат малко спестени пари — явно са били доста разумни с инвестициите, а и все още важат някои от привилегиите на дядо ти като ветеран от войната.

— Това е добре.

— Ще има достатъчно средства, за да ремонтираме къщата и да я предложим на пазара. Разноските за погребението също са платени.

— Чудесно. Благодаря, че ме осведоми. Мога ли да…

— Дилайла, тя е оставила голяма сума за теб. За образованието ти.

— Какво?

— Парите са в специален фонд. Достатъчно, за да покрият по-голямата част от разходите за колежа. Може би и нещо да остане.

Мама отмества поглед към буркана с копчета върху скрина. Очите й се пълнят със сълзи.

— Но… Не разбирам. Не ме е търсила откакто си тръгнахме от Ред Фолс преди осем години. Защо е решила да ми завещава нещо?

Тя се усмихва и се обръща към мен.

— Не знам, миличка. Предполагам, е искала да е спокойна, че си осигурена въпреки… е, въпреки всичко.

— Но след като е била загрижена за мен, защо не ми се обади, не писа? През всичките тези години нямаше никаква вест от нея. Сега се опитва да се реваншира, като ми плаща колежа. На кого му пука? Мамо, ти имаш спестявания, нали? Не искам нейните пари — потърквам сребърното сърчице на врата ми и си пожелавам да можех да заменя хилядите долари за пропуснатите осем години.

— Дилайла, все пак това е щедро от нейна страна. Не знаем какви са били мотивите й, а нея вече я няма. Така че — няма и да ги научим…

— Та аз дори не я помня, мамо — прошепвам със свито гърло. — Продължавам да се опитвам да видя лицето й или да чуя гласа й, но напразно.

Мама ме прегръща и ме притиска към гърдите си, но не казва нищо. Усещам неравномерното й дишане върху косата си. Приисква ми се да сме обратно в Кий, в деня преди инцидента в „Блаш козметик“. Аз ще се сетя да платя за червилото и ще я убедя да си остане у дома, ще изключа телефоните, ще си поръчаме пица и ще гледаме филми, двете заедно, както някога. Ще пропуснем обаждането на леля Рейчъл и няма да разберем какво се е случило. Тогава няма да се налага да идваме тук, да живея в стаята на покойната й сестра и да се чудя как по дяволите да постъпя оттук нататък.

— Е, добре — мама става от леглото и избърсва очи с опакото на ръката си. — Днес ще е прекрасен ден, а вече свършихте доста работа. Мисля, че трябва да се порадвате на езерото, преди да се появи тълпата туристи за четвърти юли. Навесът може да почака. Обявявам днешния ден за почивен!

Мама пристъпва към мен, но изведнъж спира, сякаш внезапно се е сетила, че е оставила колата със запален двигател. Пъхва ръце в джобовете на халата си и отстъпва назад към вратата. Очите ни се разделят, едва когато се обръща, за да завие към стаята си.

Патрик и Емили са седнали на сянка под навеса. По земята около тях са натрупани кофи с боя, четки и валяци.

— Почивен ден — извиквам им от прозореца. — Да вървим да караме лодки.

Мама и Рейчъл не ме чуват, когато наближавам кухнята, но до ушите ми долитат откъслечни фрази от разговора, който водят шепнешком.

— Клеър — казва Рейчъл, — вместо да се сърдиш на мен, защо не поговориш с нея?

— Знаеш, че не мога — отвръща мама. — Толкова е сложно… и…

— Защото ти го усложни… колкото по-дълго… по-лошо…

— Не смяташ ли, че…?

Слизам още едно стъпало надолу, като внимавам да не вдигам шум и напрягам слух, да чуя още нещо през стената, въпреки чаткането на ножа върху дъската за рязане.

— Не, не смятам — казва Рейчъл. Чат, чат, чат.

— … да доведе тук… — обажда се мама… — очакваш да кажа?

— … нямам идея — отвръща Рейчъл. — Ти… аз не бях съгласна… да се справи… Кейси? Чат, чат, чат.

При споменаването на гаджето на Стефани наострям уши. Какво общо има той? Дали знаят къде е сега? Горя от желание да чуя какво си говорят, но ако сляза още едно стъпало по-надолу, ще ме видят.

— … едва на шестнадесет — прошепва мама. — Ситуацията… особено… няма да разбере.

— Не и осемгодишно дете — обажда се Рейчъл. — Говори с нея… истината.

Изчаквам една минута, но разговорът не продължава, само Рейчъл реже още по-ожесточено зеленчуците. Слизам още едно стъпало и заставам пред тях, а те изведнъж пребледняват като пердетата над прозореца.

— Дилайла? — сепва се мама. — Мислех, че ще излезете навън днес.

— Бях горе, за да се приготвя. А вие за какво си говорехте?

— Какво искаш да кажеш? — мама поглежда Рейчъл.

— Чух ви.

— Кое си чула? — пита тя. — Цяла сутрин говорим за различни неща.

— О, мамо, моля те. Чух ви преди малко. Рейчъл се опитваше да те убеди да ми кажеш нещо. Какво има?

Тя отново поглежда сестра си, но Рейчъл е отдадена на задачата да нареже морковите и не отвръща на погледа й.

— Двете с леля ти обсъждахме някои подробности от завещанието — казва мама. — Казах й, че съм ти споменала за фонда за колежа. Трябва да доуточним още някои неща с адвокатите й, за да получим достъп до парите за ремонта и за надгробния паметник. Нищо от тези неща не е твоя работа, за да се тревожиш.

Някак си не мога да свържа „сложен“ и „Кейси“ с подробностите от завещанието и надгробния паметник, но мама очевидно не желае да каже повече, а Рейчъл все едно е навън с Мегън, ако се съди по приноса й към разговора.

— Чудесно — грабвам една ябълка от купата на масата. — С Патрик и Емили отиваме да караме лодки на езерото. Ще се прибера преди вечеря.

— Довечера ще сервирам вегетарианско чили — уведомява ме Рейчъл, сякаш новината заслужава аплодисменти. — Голям хит на „Сънданс“.

— Звучи добре. До скоро.

— Дилайла? — вика ме мама, когато стигам вратата. — Не забравяй да си сложиш спасителна жилетка. Не искам да пострадаш.