Сара Оклър
Къщата на тайните (17)

Седемнадесета глава

По-късно, когато съм сигурна, че мама, Рейчъл, Патрик и всички останали в Ред Фолс спят, слизам боса по стълбите, излизам на верандата, като внимавам за скърцащото трето стъпало. Продължавам надолу по улиците, стиснала в ръка дневника на Стефани, далеч от къщата на Нана, покрай дома на Патрик, чак до другия край. На светлината на единствената улична лампа на „Мейпъл теръс“ протягам ръце, представяйки си, че светлината е силово поле, което бди над мен като ангел-хранител и прогонва мрачните сили. Когато всички са в леглата, във Върмонт е толкова тихо, че песента на щурците ме обгръща и става все по-силна и по-силна, докато не се слива с ритъма на сърцето ми — същото меко туптене, същото глухо бучене, същото басово жужене на хиляди неща едновременно, които карат земята да се върти около оста си.

Понякога се чудя дали целият ми живот ще мине така — в сянката, очаквайки да се случи нещо. Очаквайки някой друг да направи нещо. Нещо ново, различно, шантаво и изумително. Толкова отдавна съм там, оставям други да мислят вместо мен, докато аз се нося по течението, без посока и без ясна мисъл. Реагиране. Търсене на внимание, както го нарече мама. Импулсивно. Отчаяно.

Сещам се за Фин и за срещите ни в гората. Мисля си за Патрик, за Стефани и Рейчъл, за мама и мъртвия ми баща-журналист и мъка стяга гърдите ми. Изпитвам желание да се махна оттук, да избягам, да се кача на някой самолет с малък черен бележник в ръка, да обикалям села и градчета и хорските домове, докато не разбера как се е чувствал баща ми онзи ден в Туксар, срещу дулото на пистолета, опрял молив върху хартията, съзнавайки, че съдбата му е в ръцете на момче, което още няма мустаци.

Сядам на тротоара под лампата и разтварям дневника върху коленете си.

Мило дневниче,

Четири часа сутринта е, а аз не съм спала от два дена. Главата ми бучи, клетките на тялото ми бучат, всичко около мен бучи. Мама наистина ме ВЛУДЯВА. Трябва да се махна, да напусна града, да отида другаде. Няма значение къде.

К. ми обеща, че ще ме отведе оттук. Че ще заминем скоро, ще отидем далеч и никога няма да се върнем. А когато ми каза: „Стефани, обещавам ти, обещавам ти, че можеш да имаш целия свят, стига да го поискаш“, аз го целунах, абсолютно убедена, че наистина го мисли. Отвърнах му, че ще го обичам с цялото си сърце и душа до края на света и бях напълно искрена. А когато ни видя да се целуваме, старецът, който продава пуканки на дъсчената алея до плажа, се усмихна.

Колко още? Колко ли трябва да чакам, за да се разходя по улиците на някой нов град, да срещна нови лица, които се усмихват, само защото виждат колко сме влюбени?

Стеф

У дома хората не се усмихват, когато ме виждат с Фин. Те просто зяпат. Първия път, когато на един купон отидох с него в гората и излязох оттам с оплетени в косата ми листа и без една обувка, започнаха да шушукат и това ме накара да се почувствам войнствено, като принцеса на елфите. Фин никога не ме попита за тайните ми, за мама или за естеството на нашето приятелство. Не му пукаше. Стигаше му, че съм с него. С него аз бях безстрашна. Луда. Жива. Предизвикателна в стил „О, да, така ли? Кажи го. Предизвиквам те.“

Обзалагам се, че същият е бил и Томас Девлин и това го е убило. Но поне е усетил нещо. Личи от статиите му — винаги от далечни места, винаги стегнати, спиращи дъха, думите му се изсипват върху страниците като нинджи и дебнат, готови за унищожителна атака. Това ли е неговото завещание към мен? Това ли е генетичното ми наследство? Луда. Жива. Предизвикателна.

Когато се прибрах у дома след онзи купон и първия път с Фин, намерих в косата си издайническа борова клонка. Скрих я в една кутия за обувки под леглото, за да не забравя онзи момент, мига, когато Фин ме погледна през пламъците на огъня, кимна едва забележимо към гората и вдигна въпросително вежда.

Какво ще кажеш?

Добре, хайде.

Но това не е любов — не и любовта на Стефани и Кейси. Връзката ми с Фин по-скоро прилича на връзката на родителите ми. Звучи някак сюрреалистично, не ми е лесно да го призная, но е вярно. Не съм влюбена в него. Влюбена съм в начина, по който умее да изтрива нещата. Именно затова задържах боровата клонка. Не пазя спомена за онази нощ от копнеж или заради романтиката. Помня я, за да забравя.

Обаче сега, когато опитвам да се изгубя в мъглата на забравата, гласът на Патрик разсича мрака. Виждам го как пее със затворени очи. Вместо да избледнеят и да изчезнат, мислите ми се умножават, стават по-интензивни, блъскат се една в друга като притоци в планински поток, криволичат и се разделят, но накрая отново се вливат в една и съща река — онази целувка.

Затварям дневника и си поемам дълбоко дъх, задържайки нощния въздух на Върмонт в гърдите си. Щурците продължават да пеят, а аз се питам дали леля ми е била щастлива и изведнъж… неусетно започвам да си тананикам песните на Патрик, повтарям отново и отново думите, които съм запомнила, и стискам здраво перцето му, прибрано на сигурно място в джоба ми.

А забравата вече не е решение.