Сара Оклър
Къщата на тайните (21)

Двадесет и първа глава

На сутринта в деня, когато Стефани трябваше да празнува тридесет и седмия си рожден ден, се събуждам от кошмар. Образът на мъртвата ми леля ме преследва дори посред бял ден. Целият Ред Фолс е събран в моя въображаем свят. Всички са край езерото и копаят дупки в пясъка. Когато приближавам, виждам, че там те крият предметите, които заделяме за разпродажбата — дребни вещи и дрехи на Нана, играчките на Оли. Водата е като черна утайка и мирише на катран. Мама е стъпила на платформа, издадена над езерото и държи факла. Под одобрителни викове на останалите тя навежда факлата и езерото пламва като нефтено поле сред пустинята, пламъците се вдигат към небето, задушлив черен дим обгръща всичко наоколо. Изведнъж мама се появява на брега, стъпва върху могилите, под които са погребани вещите на Нана, стиснала в ръце купчина хартия. Подава ми я и ми нарежда да я хвърля в огъня. Изпълнявам и виждам снимките на Стефани. Опитвам се да ги измъкна от пламъците, но те горят много бързо. Ъглите им се сгърчват и започват да се топят, а момичето от фотосите пищи и ме моли да я спася. Хората от града вдигат очи и ръкопляскат.

Отърсвам се от кошмара, придърпвам дрехите си и пропъждам с ръка невидимия пушек. Изваждам плика със снимки от чекмеджето и бавно слизам по стълбите — стъпало след стъпало, надявайки се да намеря точните думи, преди да се наложи да говоря. Когато стигам кухнята, мама и Рейчъл вече са до вратата. Мама държи в ръка ключовете за колата, а Рейчъл — саксия с дребни рози.

— Към гробището ли сте тръгнали? — питам.

— Да, скъпа — отвръща Рейчъл, защото мама мълчи. — Отиваме да видим Стефани.

— Знам, че днес е рожденият й ден.

Най-сетне проговаря и мама.

— Само ще оставим цветята и… Не знам. Може да кажем няколко думи. Съжалявам, Дилайла. Не очаквах да станеш толкова рано. Няма да се бавим.

— Намерих някакви снимки в стаята си — сядам до кухненската маса и оставям плика. Мама и Рейчъл дръпват два стола.

— Какво искаш да кажеш? — пита мама. И двете с Рейчъл дишат учестено. — Какви снимки?

Преглъщам буцата в гърлото си, вземам в ръце плика и го отварям, а снимките се плъзват върху масата като водопад. Най-отгоре Стефани маха от колелото си, а кестенявата й коса се развява, сякаш се движи дори сега, в снимката в кухнята на покойната й майка.

— Съжалявам… аз просто… искам да знам повече за нея. На снимките трите сте толкова млади и щастливи, а сега нея я няма. Нана и Папа също не са сред нас, сами сме и аз държа да разбера откъде сме дошли.

Ръцете ми треперят. Мама се пресяга през масата и ги стиска. Пръстите й стискат моите като менгеме, но в очите й няма гняв, а единствено тъга и несигурност. Тя не казва нищо.

— Ние трите сме последните оцелели от рода Ханафорд, мамо. Никой друг не знае какво се е случило и скоро никой няма да си спомня за нас.

Мама кима, а очите й са приковани върху пръснатите на масата снимки.

— Искаш ли да я видиш?

— Може ли да дойда с вас?

Тя бутва стола назад и се изправя, като ми подава ръка. Рейчъл взема цветята от кухненския плот. Все още притиска една снимка към гърдите си, сякаш Стефани, която маха от надуваем сал в езерото Ред Фолс, може да усети биенето на сърцето й и да се върне.

Тръгвам с тях към лексуса на мама, все така сапфирено черен металик, с облицовано с кашмир купе, където все още пиука влудяващо спокойният глас на жената от GPS-а, сякаш през последните четири седмици откакто напуснахме Кий нищо не се е случило. Отивам, защото искам да им дам шанс, още една възможност да ми кажат каква е била Стефани и защо държат да остане погребана. Отивам, защото искам да знам.

Никой от нас не говори. Рейчъл притиска кърпичка към носа си, докато сестра й е концентрирана върху една точка в далечината пред предното стъкло. „Гледай си пътя, мисли за крайната цел и всичко ще е наред.“ Минаваме по „Мейн стрийт“, край кафенето на Луна, край железарския магазин и останалите места, които помня от миналото. Пресичаме онази част от града, която прелива в гората, минаваме през черна желязна порта, над която се чете надпис:

ГРОБИЩЕ „ФОРЕСТ ЛОУН“.

Върху зелената трева от двете страни на широката пътека стърчат бели надгробни плочи, подобно на редките зъби в пастта на чудовище, захапало здраво земята. Продължаваме към по-новата част, където плочите са все още лъскави, а някъде имената още не са издълбани. Гробището изглежда безкрайно, безброй редици с надгробни плочи, бележещи края на стотици живота, хиляди години, смесени в едно под земята. Когато минаваме край гробовете, чета надписите върху надгробните плочи — Мартин, Ковалски, О Конър и Данън, и се чудя какви са били тези хора? Какво са оставили след себе си? Колко пласта истории и поуки са погребани тук, подобно на айсберги?

Когато стигаме един участък с повече дървета и по-малко трева, мама спира колата и слиза, махайки ни да я последваме край една редица гладки, синьо-бели камъни.

— Ето я — казва накрая, коленичи и прокарва ръка върху арката на една светла надгробна плоча, висока почти метър. Пръстите й проследяват очертанията на дребна птичка, гравирана върху камъка.

— Това е кардинал — обяснява. — Стефани много ги харесваше. А сякаш и те нея. Имаше цяла колекция от червени пера.

— Кардинал? — отново се сещам за птичката, уловена в капана на зимната градина преди толкова години. Спомням си колко се дразнеше Нана, когато повтаряхме историята отново и отново.

— Да, все още ми напомнят за нея — казва мама. — Но напоследък не се срещат често.

Рейчъл коленичи до нея и нагласява розите до саксиите с бели лалета, които заварваме там. Гробът отляво е на Бенджамин Ханафорд, а празното парче трева от другата страна очаква баба. Когато виждам името на Папа върху надгробната плоча, сърцето ми се къса. Човекът, чийто смях можеше да изпълни цяла зала, сега е замлъкнал, заспал завинаги до най-малката си дъщеря.

— Стефани Дилайла Ханафорд — прошепва мама и пипва с пръсти издълбаните в камъка букви. — Малката ни сестричка. Беше само на деветнадесет. Толкова млада, толкова…

Мама и Рейчъл се споглеждат, а когато Рейчъл кимва и се протяга да стисне ръката на сестра си, мама си поема дълбоко дъх и започва:

— Дилайла. В по-късните тийнейджърски години откриха, че Стефани страда от депресия. Двете с Рейчъл не научихме веднага, по онова време вече не живеехме у дома. Разбрахме няколко месеца по-късно, при една ваканция у дома. Тя ни каза, че взема лекарства и се съветва с лекар.

— Разбира се, че се притеснихме — добави Рейчъл. — Но тя изглеждаше добре. Татко каза, че следи лекарствата й и че според него Стефани има прогрес. Мама настояваше да пропуснем семестъра, но тате ни разубеди. Смяташе, че това не е необходимо. Много хора страдат от депресия. Много хора успяват да се справят с нея. Но не мина много време и тя просто… светлината й угасна.

— В някакъв момент — продължи мама, — Стефани започнала да взема приспивателни. Лекарят не й ги бил предписал, а ние така и не намерихме опаковка. Вероятно ги е вземала от приятели или ги е откраднала от нечий шкаф с лекарства. Лекарят каза, че сигурно ги е вземала няколко дни. Може би седмица. Но една вечер взела прекалено много. Пет. Може би шест. Във всеки случай достатъчно, за да влязат във взаимодействие с останалите лекарства в организма и й да предизвикат реакция. Получила сърдечен удар. Всъщност си е направо предозиране.

— О, мили Боже. Сама ли… Имам предвид, откъде…

— И до днес не знаем със сигурност дали умишлено е сложила край на живота си — добавя Рейчъл. — Пет хапчета? Прилича на съзнателно решение. От друга страна — когато човек страда от депресия и иска да вземе нещо, за да заспи… възможно е да е било и случаен инцидент. Първото хапче не свършило работа. Второто също. Тя не остави предсмъртна бележка. До самия край кроеше планове да замине с приятеля си.

— Няма и да разберем истината — обажда се мама. — Мама я намерила на следващата сутрин. Лежала на пода в зимната градина. Вероятно е слязла там през нощта, след като взела сънотворните. Вече била… тя… била мъртва.

Мама погалва отново плочата.

— Майка ми вярваше, че Стефани се е самоубила. Обвиняваше ни, че не сме видели признаците. Понеже не бяхме тук през цялото време, нямаше как да забележим как се е променяла, малко по малко. Всеки ден. Предполагам, че цял живот ще се питам дали ако бяхме прекъснали семестъра щеше да има значение.

Сядам на земята пред надгробната плоча. Мисля си за дневника на Стефани, скрит в продължение на години под дъските на пода в най-тъмното ъгълче на дрешника. Сега, в сянката на мамините думи, споделените в него мисли изглеждат по-мрачни, по-напрегнати, по-черни.

— Толкова е тежко — гласът на Рейчъл трепери, — да живееш с мисълта, че вероятно сама е отнела живота си… Мразя я за това, че ни напусна. Задето не ни повярва, че можем да й помогнем. А ако не го е направила нарочно, тогава се обвинявам за това, че не съм била тук. Че не съм… не знам.

Представям си розите, гравирани върху корицата на дневника, и се питам дали мама и Рейчъл са могли да спасят Стефани. Ако го бяха намерили и ако бяха прочели последните й размишления навреме, за да могат да променят нещо.

Затова тук, тази вечер, казвам сбогом, скъпо дневниче. Сбогом.

Мама вперва очи в безкрайната зелена шир, обсипана с бели камъни.

— Когато Стефани си отиде, мама прибра всичките й снимки и престана да споменава името й. Тате не повярва, че е било самоубийство. До последния си ден постоянно повтаряше, че е било нещастен инцидент. Грешка. Не знаех на кого да вярвам. Дори сега, когато и мама вече не е между нас… все още не знам каква е истината. Много по-трудно е да изровиш старите кокали от пръстта, отколкото да ги оставиш да почиват в мир.

Мама не плаче, но гласът й е необичайно тънък, а думите й пронизват мозъка ми като здрава метална жица.

— Мислех, че е изхвърлила снимките — казва Рейчъл. — Особено пък след като се скарахме. Радвам се, че ги намери, Дел.

Погалвам с пръсти кадифените листенца на лалетата, а в главата ми се блъскат объркани мисли и спомени, болка и о, да — гняв. Не познавам Стефани, но и аз съм й ядосана. Написаното в дневника… хората, които е обичала… дали наистина е посегнала сама на живота си? Защо не е споделила със сестрите си? Или с Мегън? С Кейси? Защо е спряла да пише? Ако поне един човек е знаел какво изпитва, вероятно сега тя щеше да е сред нас. Вместо това, ето че клечим край гроба й, трите последни Ханафорд, клюмнали глави като увехнали цветя, неспособни да се измъкнем от бремето на болката.

— Ето нещо, което вероятно не знаеш за баба си — обажда се Рейчъл. — Тя обичаше лалетата, но все не успяваше да ги отгледа. Опитваше всичко — всеки сорт, всеки цвят, всяка луковица, която й попаднеше под ръка, но те така и не поникваха. През пролетта след смъртта на Стефани, градината за пръв път беше пълна с цвят, но само бели лалета. След това те продължиха да цъфтят всяка година, на същия ден. Вероятно цъфтят и до днес. Тези тук сигурно са от Мегън.

— Толкова много неща не знам — прошепвам. — За Стефани. За Нана. За скарването.

Мама хваща ръката ми и ми помага да се изправя.

— Вече няма значение. Сега сме тук, трите, както сама каза. Заедно. Продължаваме напред.

Рейчъл й отвръща с нежна усмивка:

— Ще се справим.

Поглеждам отново към името на дядо ми, гравирано върху камъка до гроба на Стефани, но то не разкрива нищо. Всеки отнася със себе си в гроба тайните, които е пазил приживе.

Опитвам се да мисля за Мегън и за различните пластове в нашия живот, но това е твърде много. Вече не искам да знам повече за Стефани, не искам да знам защо е спряла да пише в дневника, защо е взела хапчетата, защо спряхме да идваме тук, защо мама и Рейчъл продължават да бягат. Искам единствено да се прибера у дома.

Оставям сестрите край гробовете на техните близки и влизам да ги изчакам в лексуса на мама, свита върху кашмирената седалка. Минават двадесет минути преди да дойдат. Рейчъл върви с наведени очи няколко крачки зад по-голямата си сестра.