Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fixing Delilah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
midnight sun17 (2017)

Издание:

Автор: Сара Оклър

Заглавие: Къщата на тайните

Преводач: Корнелия Лозанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-660-246-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3491

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Хайде, влизай! — мама отваря вратата. — Още не съм разгледала навсякъде, но плашещото е, че кухнята си е все същата.

Смехът й звучи пресилено и несигурно.

Леля Рейчъл влиза и обикаля набързо помещението. Едната й ръка е в джоба, а другата прокарва върху плотовете и перденцата.

Зад нея две мравки изпълзяват изпод печката, за да изследват лепкаво петно, абсолютно равнодушни към присъствието ни, към смъртта на баба и към всичко, станало по-рано.

— Ех, сестричке — въздъхва Рейчъл, — как стигнахме…

Бзззз.

— Моят е — обажда се мама, тършувайки из чантата си.

— Но аз…

— Изчакай, Рейч.

— Клеър?

Мама кима, но вдига пръст, сякаш да я сложи на пауза. Приключва разговора си бързо, но това не й носи точки пред леля Рейчъл, която изпуска пара, скръстила ръце на гърдите.

— Рейчъл, снощи ти казах — мама вади слушалката от ухото си и превключва плавно темата, сякаш си бъбрим край масата с ордьоврите на коктейл-парти. — Налага се да съм на разположение, ако се появи нещо важно в офиса.

— А погребението на майка ти не е ли важно?

Не съм казала такова нещо.

Мога да помоля някой друг за помощ, ако е толкова трудно да намериш време.

Да намеря време? Слушай, разбирам, че теб не те бърка да хукнеш, накъдето те духне вятърът, но моята работа е по-…

— Важна, нали? Защото да осигуряваш кетъринга на снимачната площадка не е важно, така ли? Хората не могат, без да ядат, Клеър.

— Щях да кажа по-подредена.

— Подредена? Клеър, та ти не знаеш абсолютно нищо за моята работа. Дори не си стъпвала на снимачна площадка, затова по-добре…

— Нека не се караме точно сега — мама грабва чантата си и бърка в джобчето отпред, където държи успокоителните хапчета. — Тази вечер имаме толкова работа. Трябва да свърша с разопаковането на багажа, после да се обадя в погребалната агенция… на приятелките и… — тя вади чаша от шкафа, пълни я с вода от чешмата и гълта малко бяло хапче. — Дори не съм пазарувала.

— Аз ще отида — прекъсва я Рейчъл. — Искаш ли нещо специално? Мляко? Тоалетна хартия? Малко съчувствие, може би? Ще взема една връзка. Трябва да имам купон някъде тук. Обаче нали се сещаш как се оправяме с купоните ние, по-неподредените.

— И аз ще дойда — обаждам се. И двете ме поглеждат стреснати, сякаш са забравили за присъствието ми. Преди мама да се възпротиви, леля Рейчъл ме хваща за ръка и ме повежда навън.

 

 

— Съжалявам — подхваща тя, както кара назад по алеята. — Бях си обещала да не позволя сестра ми да ме ядоса днес, а се провалих след първите пет минути. Картите ме предупредиха да се подготвя за конфликт. Как не го усетих навреме?

— Мама има специален подход. Мисля си, че има връзка с упражненията за агресивност, които правят в офиса. „Сделка на всяка цена“ и други подобни — вдигам пръсти, за да изобразя кавички.

— Толкова ли е зле? — учудва се Рейчъл.

Вдигам рамене.

Доста.

— Ето — тя вади малко шишенце от дезодорант от жабката и пръска във въздуха. — Тамян и портокалово масло. Създава усещане за щастие и покой.

— Чудесно. Можеш ли да пръснеш и върху нея, като се приберем?

— Ако смяташ, че ще помогне, Дел. Ако смяташ, че ще помогне.

 

 

Когато Рейчъл завива към „оживения“ търговски център, няколко хлапета слизат от колелетата си, за да ни огледат внимателно. Махат с ръце, сякаш сме карнавална платформа, от която хвърлят бонбони. Жена с лилава престилка мете тротоара и бъбри с клиентите, които пият кафе пред приветливо кафене с табела „При Луна“. Транспарант, опънат между магазина за шоколад вляво и железарията на Бендер вдясно, разсича на две сапфиреносиньото небе над главната улица и с помощта на повече от нужното удивителни знаци и главни букви обявява:

50-и парад по случай 4 юли!

Ежегоден фестивал Шугърбуш!

4 юли!

Търкаляне на трупи, надбягване с понита, бонбони с кленов сироп, кленов фъч и СВЕТОВНОИЗВЕСТНОТО реване с кленов сироп!

Спираме на паркинга пред „Краснърс“, който след последното ми идване се е разраснал от малка бакалия до огромен супермаркет, нищо че някои от буквите от неоновия надпис не светят. Докато Рейчъл паркира колата, задавам въпроса, който ме мъчи от пристигането ни във Върмонт и който сега тежи още повече, заради връхлетелите ме спомени от минали издания на фестивала Шугърбуш.

— Рейчъл, какво се случи онзи ден, на погребението на дядо?

Рейчъл изключва двигателя и откопчава колана си. Взира се до болка в табелата на магазина, а ръцете й лежат в скута, сгърчени като сухи листа.

— Рейч?

— Всяка сутрин се събуждаш с мисълта, че утре ще оправиш нещата — казва, без да отделя очи от табелата. — Или вдругиден. Или по-другиден. Обаче сега… вече няма следващ ден. Мама… тя просто… няма я. Ей така, изведнъж — тя щраква с пръсти.

— Съжалявам, помислих си, че…

— Спомням си как пазарувахме тук за училище — продължава тя и оправя сребърните гривни на китката си. — Двете с майка ти винаги си разменяхме чантите на път към колата, за да видим коя тежи повече.

Опитвам се да си представя мама и Рейчъл като деца, как ровят в кутиите за моливи и разглеждат линийките, гумите, лепилото, но усещам, че нещо липсва. Другата ми леля. Не я споменаваме често. Никога не съм я наричала леля Стефани. Починала едва деветнадесетгодишна, от спиране на сърдечната дейност, така и не доживяла да стане леля. И макар мама да ме е кръстила с второто име на най-малката си сестра, когато пораснах достатъчно, за да задавам въпроси, историята беше погребана, заедно с останалите от семейство Ханафорд и дежурния отговор: „Съжалявам, Дел… Наистина не ми се говори за това.“

Искам да попитам Рейчъл за Стефани, но не стигам по-далеч от първата буква.

— Ссс… не мога да си представя мама като малка — изтърсвам вместо това.

— О, Клеър чакаше с нетърпение учебната година. Беше много методична. Изсипваше всичките принадлежности върху леглото и ги разделяше по категории. След това ги подреждаше в чантата си в строго определен ред.

— Трябваше да я видиш тази сутрин — обаждам се аз. — Забеляза ли кутиите с етикети и чантите, които си приличат?

— Аха.

— Тя си носи официални костюми, Рейчъл.

— Официални костюми? Сериозно ли говориш?

— Мога ли да се шегувам с такова нещо?

Рейчъл поклаща глава.

— Цяло чудо е, че си оцеляла досега, Дел.

— Е, донякъде — отвръщам и се сещам за изражението на мама, когато вчера дойде да ме вземе от „Блаш“. — Положението вкъщи не е съвсем розово.

Рейчъл се обръща към мен.

— Е, сега ще те попритисна. Какво става с теб? Снощи майка ти ми каза, че си се забъркала в неприятности.

Поклащам глава и се разсмивам.

— Двете с мама си говорите един път в годината. Защо изведнъж се е разприказвала толкова?

— Тревожи се за теб, Дилайла.

Вдигам слънчевите си очила на главата и се заглеждам през прозореца в двама мъже, които се състезават по плюене на тротоара.

— Тя все се притеснява, когато не трябва — отвръщам, повече към мъжете отвън, отколкото към Рейчъл. — Всичко е наред.

— Така ли? Чух за кражбата в магазина. Освен това бях на телефона снощи, когато майка ти разбра, че си се измъкнала от къщи, вероятно с някакъв младеж.

— Фин не е просто някакъв младеж.

— Приятелят ти ли е?

— Не точно. Ние просто… не знам… няма нищо, наистина.

Разбирам — Рейчъл пресяга с ръка и обръща лицето ми. — Приятел. Просто младеж. Няма нищо. Моля те, кажи ми поне, че си в безопасност.

Мисля си как чакам Фин в нощния мрак, на ъгъла на тъмната улица, а той както винаги закъснява, как на връщане ме оставя да се прибера сама. Чувам отново свистенето на гумите върху асфалта, когато се опитва да върне колата на пътя, след като пъха ръка под блузата ми, преди да стигнем гората. Усещам как кората на дървото пред прозореца на стаята жули пръстите ми, докато се катеря обратно към втория етаж. В безопасност?

— Боже, Рейчъл. Да, в безопасност съм. Не съм глупачка, независимо какво мисли майка ми.

— Тя знае, че не си глупачка, Дел. И точно затова смята, че поведението ти напоследък не е нормално.

— Браво. Сега говориш точно като нея — свалям слънчевите очила на носа си и отново извръщам глава. Състезателите по плюене са изчезнали. — Мислех, че си на моя страна.

— Тук няма страни — казва тя. — Просто искам да си добре. И се притеснявам за теб.

— Тогава бъди откровена. Какво се случи в онзи ден? Малка бях, но си спомням, че се скарахте с Нана, мама събра набързо багажа и си тръгнахме. След това дори не ми разрешаваше да говоря за Ред Фолс. Сякаш искаше да изтрие всичко. Сега, осем години по-късно, отново сме тук, а аз не разбирам нищо.

Рейчъл потропва нервно с пръсти върху кормилото, но не ми дава отговори.

— Трите трябва да седнем и да си поговорим, скъпа. И ще го направим. Обещавам. Не се опитвам да се измъкна. Но сега по-добре да се заемем с покупките, за да се приберем навреме. Това е първият ни ден заедно от много време, така че няма да е лесно за никого, особено за майка ти.

— Предполагам.

— Може ли да те помоля за нещо? Обещай ми, че ще останеш тук по-дълго.

Стискам протегнатата й ръка.

— Добре, Рейч. Обещавам.

— Чудесно. Сега да потърсим щанда за сладкиши, да видим дали още правят онези великолепни орехови кексчета с кленов сироп.

* * *

Рейчъл удря сребърната камбанка на тезгяха и се усмихва, когато иззад гигантската печка излиза жена с бяла книжна шапка.

— Добър ден, дами. Какво мога да направя за вас? — пита тя и изважда тава със златисти кифлички. — Току-що извадих пресни… Рейчъл Ханафорд? И… ах, Боже!

Тя изпуска тавата с пресни кифлички.

Ръката й затиска устата.

Поклаща глава, втренчила в мен ококорени очи, сякаш съм призрак.

— За миг си помислих, че виждам нея — обръща се към леля ми.

— Клеър ли? — пита Рейчъл.

— Не. Стефани.

 

 

— Не мога да повярвам, че си почти на седемнадесет — повтаря Мегън сладкарката, когато си взема почивка и сяда с нас на една от масичките до щанда за сладкиши. — Едно време ти сменях памперсите.

— Наистина ли? — успявам да докарам вяла усмивка, докато се чудя какво ли има в прясно изпечените кифлички, та една абсолютно непозната смята, че подобно изявление е в реда на нещата.

— Дел — обажда се Рейчъл, — защо не отидеш да си вземеш чипс или каквото друго искаш? Трябва да разпитам Мегън за доста неща.

Тя бутва количката към мен и аз поемам към рафтовете е нездравословна храна, като се старая да не ми проличи, че съм обидена.

Докато разглеждам бисквитите, пакетите с чипс и шоколадовите десерти, не мога да се отърва от усещането, че всички в града ме зяпат. Мисля си, че ако в магазина имаше плоча, щеше да изскърца и да прескочи в мига, в който пристъпих прага. Че всички очакват от мен някакво драматично изявление, а ръцете им са върху оръжията, за всеки случай.

В този град няма място за двете ни.

Когато умряла, Стефани била малко по-голяма от мен. Вероятно много приличам на нея, но не съм виждала нейни снимки, дори в къщата на баба и дядо. Само онази, която мама държи в чекмеджето на нощното си шкафче. Трите сестри, хванати за ръце, скачат от пристана в езерото. Само че лицата им не се виждат.

Щом стигам до края на редицата, надничам към щанда за сладкиши да проверя какво правят Рейчъл и Мегън. Ръцете им се движат бързо, докато говорят, прескачат от рамо на рамо като дребни розови птичета. Израженията им са тъжни и сериозни. Когато Мегън прегръща леля, виждам отново лицето й и най-после си го припомням.

След малко се връщам при тях и Мегън ме сграбчва в мечешка прегръдка, притискайки ме до задушаване към гърдите си, побелели от брашното.

Прегръщам я на свой ред.

— Утре ще се отбием с мама у вас — казва тя и подава на Рейчъл кутия със сладкиши. — Повечето хора научиха вчера, а сега, щом сте в града, сигурно ще имате доста посетители. Всъщност няма да е лошо да вземете повече сладкиши. Ето, тези са от мен — тя взема от стъклената витрина нова кутия и ни я подава, като целува още веднъж и двете ни.

 

 

— Спомних си я — казвам на леля, когато тя поема количката и я подкарва към зарзаватчийския щанд. — Винаги беше с нас на езерото.

Рейчъл кима.

— Да, обичаше да се занимава с теб.

— А откъде я познаваме?

Рейчъл поглежда назад. Зад витрината с пасти Мегън бърше очи с крайчето на престилката си, а хартиената й шапчица се е килнала на една страна.

— Мегън беше най-добрата приятелка на Стефани.

— Уау.

Рейчъл кима и обръща количката към рафтовете с пресни зеленчуци.

— Лельо Рейчъл? Не исках да… Имам предвид… Знам, че ви е трудно да говорите за нея, понеже е умряла толкова млада, но… как така… защо няма никакви… — не знам как да формулирам въпроса си, затова го оставям да виси така, полуизречен.

— Виждаш ли, скъпа, след като Стефани почина, ние спряхме да говорим за нея — казва Рейчъл, а ръцете й стискат здраво ръкохватката на количката. — Имаше толкова болка. Предполагам смятахме, че сме я предали. Че ако си бяхме у дома, вместо в колежа, щяхме да направим нещо, за да я спасим. Нещо, което са пропуснали родителите ни, лекарите, приятелят й. Понякога си мисля, че нямам право да говоря за нея. Сякаш не я познавам достатъчно, за да кажа, каквото и да било. Толкова голяма част от живота й си остана тайна. Прекарваше много време с гаджето си, а когато беше вкъщи, не вдигаше глава от дневника си. Кълна се, този дневник беше най-добрият й приятел, по-важен от Мегън.

— Чела ли си го? — питам я.

— Не.

— Дори след смъртта й?

Леля Рейчъл поклаща глава, взема един патладжан от средния рафт и го притиска с пръст.

— Не знам дори дали искам да го прочета. Така или иначе — изобщо не го намерихме, сякаш тя просто го взе със себе си.

Неволно потръпвам. Рейчъл слага патладжана в количката и ме повежда към салатите. Искам да я разпитам още за Стефани, за дневника, за приятеля й, за живота й и кое е накарало сърцето й да спре. Но тя изглежда смазана под тежестта на спомените, затова млъквам и вместо това се съсредоточавам да й помогна да намери пресен магданоз и салатата с най-свежите и хрупкави листа.

Поддържаме измамно непринуден разговор, докато обсъждаме асортимента вносни сирена, докато избираме зърнена закуска и препарати за почистване. Накрая минаваме отново покрай щанда за сладкиши, за да кажем довиждане на Мегън. Помагам на Рейчъл да сложи покупките върху лентата на касата. Наблюдаваме как касиерката ги маркира и след това ги прибира в книжни кесии. Не споменаваме повече нито Стефани, нито семейния скандал, нито нещо друго от миналото. Просто се усмихваме, плащаме и отнасяме покупките на паркинга, където всичко изглежда много по-добре под синьото небе без нито едно облаче.