Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fixing Delilah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
midnight sun17 (2017)

Издание:

Автор: Сара Оклър

Заглавие: Къщата на тайните

Преводач: Корнелия Лозанова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-660-246-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3491

История

  1. — Добавяне

Седма глава

В къщата край езерото е тихо.

Продуктите са прибрани, а масичката-офис на майка ми е подредена — претъпкани с моливи чаши за кафе заплашват да избутат кутията с носни кърпички зад тях. Всичко е неподвижно. Безжизнено.

Няма никой.

На горния етаж всички врати са разтворени, освен една — на стаята в края на коридора, която деляха баба и дядо. Багажът на мама е струпан в бившата й спалня, нещата на леля Рейчъл — в нейната — лилавата стая. Веднъж заспах там. Под леглото имаше чудовище, покрито с люспи, с огромни жълтеникави очи, което ядеше деца. Спомням си, че мама беше по работа в Ню Йорк, затова се разпищях за Нана. Тя не беше тъй умела в гоненето на чудовища като еднокракия ми дядо, но определено беше в състояние да стигне по-бързо в стаята ми. Нана се озова до мен и светна лампата секунда след първия ми писък, но в бързината бе забравила да си сложи перуката. Дотогава не знаех, че тя почти няма коса, само няколко редки кичура, които се вееха край главата й като валмо захарен памук. На двамата с дядо им отне повече от час, за да ме убедят, че призрачната старица всъщност е Нана, дори когато тя се появи с перуката. След този случай сякаш изгубих доверие в баба, макар че никога повече не я видях без коса (нито пък някога заспах в лилавата стая).

Моите чанти са струпани в стаята, в която някога прекарвах летата. Досега не сме обсъждали това, но докато влача нещата си по пода към дрешника, изтръпвам от мисълта, че това трябва да е била стаята на Стефани. Присядам върху канапето — същото, както го помня от едно време, само без балдахина от бяла дантела, и се чудя дали и тя е спала в него. Дали съм си играла с нейните кукли и играчки. Сетне, без да разбера как, от мисли минавам към действие, свличам се на колене и пропълзявам под леглото, сякаш се надявам да намеря там някаква улика. Знак. Карта за скрито съкровище. Дневникът, който незнайно как никой не е забелязал през всичките тези години, в най-явното скривалище.

Разбира се, отдолу няма нищо, само голи дървени дъски, покрити с фин прах, леко одрани в ъглите, при редките местения на леглото и няколко дълбоки резки до левия преден крак:

СХ + КК

СХ — Стефани Ханафорд. КК трябва да са инициалите на приятеля й, който Рейчъл спомена. Прокарвам пръсти върху вдлъбнатините в дървото и се чудя какво ли е изпитвала в нощта, когато ги е издълбала. Преди колко време? Дали е искала да се виждат? Когато най-сетне излизам изпод леглото, въздухът е студен, затова потривам рамене. Какво още си оставила, за да го открият живите?

Независимо дали някога са принадлежали на Стефани, или не, куклите, подредени по лавиците, когато бях дете, сега са изчезнали. Заменили са ги буркани с копчета и кутии, от които се подават панделки, ципове и разноцветни парцалчета. Не помня да съм виждала баба да шие, но върху масата има шевна машина „Сингер“, сгушена под камари изрязани от вестник кройки, започнати, но недовършени части от дреха. Това е стаята, в която винаги съм отсядала, но сега я намирам съвсем различна. Всичко се променя за осем години — лицата, местата, дори спомените — реалността е тъй различна от представата ни за миналото, колкото ние сме различни от предишната си същност.

Дрешникът е задръстен със зимни палта, ботуши и пликове от ателието за химическо чистене, пълни с дрехи. Моите неща, обаче, се събират в едно празно чекмедже на скрина. На най-горната лавица има буркан с разноцветни копчета, които подрънкват, когато отварям и затварям чекмеджетата. Леглото сякаш току-що е оправено. Срещу него, до прозореца, има малка масичка и стол, където мога да седя, облакътена върху дървената рамка, и да наблюдавам чайките, стрелкащи се към езерото.

Прозорецът над леглото пък гледа към къщата на Патрик. Ако дръпна щората, виждам прозореца на старата му стая, както едно време. Питам се дали сега е там, потънал в „Спасителят в ръжта“, например в онази част, когато Холдън говори за книгите, които Фиби пише, но не завършва, или когато вика в хотелската си стая проститутка, или…

— Дилайла? — мама почуква леко върху вратата, но влиза, преди да съм й позволила. Присяда върху дивана. Отварям уста да й кажа да излезе, но войнствената ми половина се предава пред спомена за нея на ливадата преди няколко часа.

— Здравей — обаждам се. — Къде бяхте?

— Ходихме до града, да се срещнем с Боб Шейн от погребалната агенция и да обсъдим какво ще правим. Оказа се, че мама е уредила нещата преди години, в случай че когато моментът дойде, наоколо няма никой.

Сядам до нея на дивана, все пак не много близо.

— Кога ще е погребението?

— Надявах се да приключим с това възможно най-скоро, за да се заемем после с къщата, но няма как да стане. Изричното й желание е да бъде кремирана, което Боб може да уреди тази седмица, заедно с полагането на урната до дядо ти. Обаче тя е пожелала също част от праха да бъде разпръсната над езерото. И понеже напоследък в Ред Фолс има много туристи през лятото, за подобни церемонии на открито е нужно разрешение и ограждане на част от езерото.

— Изглежда сложно — кимам аз.

— Така че реалистичният срок е краят на лятото.

— Да не забравяме и това момче — леля Рейчъл се появява на вратата, стиснала в ръка буркан от майонеза. — Намерих го в шкафа в коридора, както каза Боб.

Мама поклаща глава.

— Наистина се надавах, че се шегува.

— Ами. Боже, за буркан с пепел тежи доста. Трябва да е било доста едро куче.

Скачам от леглото и отстъпвам назад към стената.

— Куче? Там има мъртво куче?

— Малкият Оли — отвръща леля Рейчъл, като оставя буркана на пода. — Кучето на баба ти — санбернар. Починал миналата година и тя го кремирала при ветеринаря. Боб каза, че искала да го погребем заедно с нея. Това не е позволено, но той обеща да смеси пепелта им.

— Това семейство е откачено — въздишам аз и се тръшвам обратно върху леглото. — Не мога да повярвам, че трябва да вися тук дало лято.

Мама поглежда ръцете ми, но не посяга към тях.

— Дилайла, знам, че плановете ти за лятото не бяха такива. Никой от нас не очакваше да е тук, а и ще ни отнеме време докато свикнем с тези… приготовления. Разполагаме с два месеца, за да стегнем къщата, да организираме продажбата и погребението. Освен това, очаквам още утре тук да гъмжи от посетители — приятели и познати, дошли да изкажат съболезнования, и агенти на недвижими имоти. Ще заприлича на зоологическа градина. Трябва да запазим самообладание и да помним защо сме тук.

Поглеждам мама, сестра й и бродираните върху кувертюрата на леглото рози и се чудя коя версия на „защо сме тук“ има предвид. Тук сме, за да се ровим в миналото? Да поговорим за това, какво се случи на погребението на дядо преди осем години? За да си спомним за Стефани? За да се простим? Или просто, за да продадем къщата, да се приберем в Кий и да забравим завинаги за Ред Фолс?

— Разбирам, че не ти е лесно да си тук — продължава тя. — На всички ни е трудно. Но не искам да изчезваш без предупреждение, както днес следобед. Като имаме предвид последните ти провинения със спазването на правилата, от теб се очаква да стоиш около къщата с мен и Рейчъл, докато не кажа друго.

Каня се да кажа нещо в своя защита, обаче мама подхваща безкраен монолог за поведението ми напоследък, като не пропуска да вмъкне някои от любимите си клишета — преиграване, търсене на внимание, да си провалиш бъдещето и неочаквани последствия. Чувам думите й, но с крайчеца на ухото си, тъй както наблюдавах днес платноходките на езерото Ред Фолс — минаваха пред очите ми, но сякаш на километри далеч, а извивката на земята някак смекчаваше скоростта и нестабилността им.

— Чуваш ли ме, Дел?

Свивам рамене.

— Онзи ден говорих с мистър Маршал в „Кенеди“ и той…

— Какво? — възкликвам аз. — Говорила си за мен с училищния съветник?

— Не е тайна, че тази година едва премина. Бягаш от часовете. Не пишеш домашни. Закъсняваш за час. Притесняваме се, че може да не завършиш успешно.

Увивам един конец от шортите си около пръста и го стягам. Наблюдавам как връхчето на пръста ми става лилаво, после побелява, лилаво, бяло. Току-що е загубила майка си, Дилайла. Не й обръщай внимание. Лилаво. Бяло. Лилаво. Бяло.

— Той ми каза, че пропускаш и всички извънкласни занимания, че често обядваш сама в библиотеката. А приятелите ти блогъри? Мислех, че ги харесваш. Какво се случи?

Какво се случи? Мога да й разкажа подробно какво се случи — от начало до край. Да й обясня, че така наречените ми приятели-блогъри се интересуват повече откъде да намерят алкохол за следващия купон, отколкото да правят репортажи на злободневни теми и да прекарват с мен повече време. Да й разкажа как откакто Либи Дънбар пое блога на първокурсниците, той заживя свой собствен, демоничен живот; как за една вечер се превърна от приятно и доста полезно място за академични справки в трибуна за клюки; как новият, модерен формат превърна Либи в училищна псевдознаменитост, а първокурсничките се надпреварваха за честта да й носят учебниците или да почистят подноса с обяда й. Да й обясня за най-популярната тема в блога — „За или против“, която приканва читателите да слагат оценки на външния вид на съучениците си; или за колонката „Работилница за слухове“, която публикува повече зловредни лъжи от най-долнопробните жълти вестници. Да й призная, че миналия месец някой беше качил в рубриката „Графити стена със свободен достъп“ снимки как двамата с Фин се целуваме до зимната пързалка, едната му ръка е под бузата ми, а с другата стиска задника ми. Да й разкажа как след това всяка сутрин намирах нови разпечатки, залепени върху шкафчето ми, а от другия край на коридора момчетата ми подвикваха: „Кога е моят ред, Ханафорд? Трябва ли да си купя билет предварително, или услугата е безплатна?“

Когато помолих Либи да свали снимките, тя ми отговори, че преигравам и че не са никак лоши. След това се засмя и изтърси, че блогът й ще ме направи толкова известна, колкото самата нея. А когато й изпратих имейл с последна молба, ето какво ми отговори тя:

„Дилайла, аз не цензурирам никого. Смятах, че точно ти най-добре съзнаваш колко важна е свободата на словото. Баща ти умря, за да я защитава.“

Обаче, когато отварям уста, за да призная тъжната истина, единственото, което успявам да кажа, е:

— Тази година нещата са доста различни, мамо.

— Да, съгласна съм — въздъхва тя. — Понякога нещата се променят, и то невинаги така, както ни се иска. Разбирам. Но в случая става въпрос за по-големия проблем — твоето поведение и честно казано…

Вдигам ръка.

— Не ми се говори за това сега, мамо.

Рейчъл се раздвижва и аз забелязвам как бърка в джоба си. Незнайно как въздухът се изпълва с аромат на портокали, но не мисля, че той стига до мама, защото тя продължава да ме притиска.

— Аз съм ти майка, Дилайла Ханафорд, и държа да говорим за това.

— Шегуваш ли се? Та ти никога не искаш да говорим за каквото и да било! — не споменавам нещата, които от години вият неизказани между нас, но те са тук, усещам ги във въздуха. Сълзите напират в очите ми, полагам неимоверни усилия да остана на леглото и да не позволя на краката ми да ме отнесат там долу, при езерото.

Преди мама да отговори, леля Рейчъл застава пред нас, стиснала ръце пред гърдите си.

— Твърде много негативна енергия. Хайде всички заедно да си поемем дъх и да се пречистим — тя вдиша дълбоко и ни маха да направим същото. — А сега — да издишаме.

Подчиняваме се и повтаряме упражнението три пъти.

— Така е по-добре — усмихва се Рейчъл. — Очевидно е, че всички трябва да се справим с много неща, но едва пристигнахме. Дори не сме разопаковали багажа. Освен това, помните, че някой е починал, нали?

Мама затваря очи и разтърква слепоочията си:

— Рейчъл има право. Съжалявам, Дел. Всяко нещо с времето си, нали?

— Да, мамо. Само че…

— Да извадя ли картите? — обажда се Рейчъл. — Ще ни помогнат да проясним мислите си.

Когато гостувах на Рейчъл във Вашингтон, обичах да ми гледа с картите таро. Но това беше отдавна и бъдещето ми не изглеждаше тъй мрачно. Точно сега нямам емоционална сила да се изправя пред непредсказуемите карти смърт, дявол и полуголите момичета тук, сред иглите, макарите с конци и кройките на баба.

— Не, благодаря — отвръщам. — Мама и без това няма да се съгласи.

Рейчъл се разсмива.

— Представяш ли си, убедих я да изключи телефона си до утре сутрин. Стават и по-странни неща, а?

Мама вдига рамене.

— След уикенда, който изкарах, нищо не ми се струва странно. Готова съм на всичко.

 

 

Рейчъл обръща последната ми карта и я оставя върху черната кърпа, осеяна със сребърни звезди и полумесеци.

— Това е финалният ти отговор.

— Във финалния ми отговор има момчета с чорапогащи? Прекрасно!

— Това е Пажът на чашите — обяснява тя. — Означава раждане на нещо ново.

Мама взема картата, за да я разгледа отблизо, сякаш отговорите за всичките ми проблеми са написани върху златната чаша на пажа.

— Моля те, не ми казвай, че си бременна, Дилайла!

— Възможно е да означава и дете — Рейчъл поглежда мама, — но тук по-скоро се има предвид нова връзка или приятелство. Неочаквано начало. Може да е ситуация, но ако става въпрос за човек, то той определено има богата фантазия и артистичен талант. Страстен. Мечтател. Какво ще кажеш, Дел?

Опитвам се да не гледам към съседната къща, но пред очите ми се мержелеят сини петна.

— Очаквам ти да кажеш нещо? Ти си гадателката.

— Това не е гадаене. Картите са начин да получим послания от Вселената. Мога да ти кажа само какво означават според позициите при изтеглянето. От теб зависи да отгатнеш какво се опитват да ти кажат.

Поглеждам картата на бъдещето — Глупакът — младо момче, което свири на флейта със затворени очи, на крачка от ръба на стръмна пропаст. Тра-ла-ла!

— Така ли?

— Да. Искам да ти обърна внимание върху картата на финалния отговор — Рейчъл посочва пажа, — особено във връзка с Петицата чаши по диагонал. Тонът е картата на пропуснатите възможности, докато Пажът на чашите символизира време на емоционално прераждане. И ако петицата подсказва за края на една връзка, пажът означава, че няма проблем да се довериш на някого отново. Не се затваряй за нови възможности. Не забравяй за Глупака и не се впускай в приключение на сляпо. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съм съвсем сигурна — поглеждам картите върху масата. — Завръщането във Върмонт ли имаш предвид? Или семейството?

Мама се навежда напред, за да вижда по-добре, но Рейчъл поклаща глава.

— Не мисля. Когато посланието се отнася до семейството, обикновено има повече „майчински“ карти, като Императрицата или кралиците. Тук явно става въпрос за приятелството. Може да се отнася до приятелите от училище или за нови приятели, които ще срещнеш тук, в Ред Фолс, или пък за връзката ти със самата себе си. Сама трябва да решиш.

Поглеждам отново картите и изведнъж се сещам за Патрик. Той ли е мечтателят с артистичен талант? Дали Пажът на чашите предвещава страстна… не. Нямам нужда от още едно не-гадже. Единствената карта, която разбирам, е Глупакът, защото това наистина съм самата аз (дори само заради факта че се занимавам с това), в царството на кленовия сироп, заобиколена от тайни и разбито семейство, което не може да издържи и час, без да се скара.

Рейчъл събира картите и разбърква тестето.

— Сега да видим какво има да каже Вселената на майка ти.

Първата й карта е жена, стегната с въжета, с превръзка на очите, оградена с мечове.

— Тук Осмицата мечове вероятно означава тегобите на успешната кариера — подхваща Рейчъл.

— Не усещам такива тегоби — прекъсва я мама, а пръстите й опипват деликатната златната верижка на часовника й. — Обичам кариерата си. Нещата в ДКИ се развиват чудесно. Цял живот работя, надявайки се да получа такава възможност, и най-сетне тя се появи.

— Както казах и на Дилайла, всичко зависи от твоето тълкуване. Виж — следващата карта изглежда по-страшна, отколкото е — върху картата е нарисувана жена, която лодкар превозва през реката с дървена лодка. Също като жената в първата карта на мама, и тази е затворена в клетка от мечове. — Плава в бурни води — продължава Рейчъл, — но продължава напред. Мечовете не я ограждат плътно. Вероятно означава прошка или че ще се изправиш пред трудности, които ще преодолееш.

— Интересно — мама взема картата и се вглежда в нея с присвити очи.

— Има върху какво да помислиш, докато сме тук — казва Рейчъл. После обяснява още няколко карти, символизиращи най-вече кариера, работа и материално благополучие. Накрая обръща картата за финалния отговор на мама.

— Ха — възкликва и проследява с пръст рисунката на две деца, застанали на огряна от слънцето пътека, заобиколени от пълни с цветя съдове. — Чудех се кога най-после ще излезе.

— Какво е това? — пита мама.

— Шестица чаши. Странно е, че се появява като финален отговор. Шестицата чаши е свързана със спомените от детството — обяснява Рейчъл. — Означава също носталгия.

Мама поглежда сестра си, после картите и накрая мен. Поглажда с ръка опашката ми и се изправя. Пресича стаята и излиза в коридора. Миг след това я чуваме да затваря вратата на спалнята си. Рейчъл събира безмълвно картите и ги прибира в кадифената торбичка, сгъва черната кърпа със сребърните звезди и полумесеци и също излиза, оставяйки ме сама с буркана от майонеза, съдържащ останките на Малкия Оли.

Всичко зависи от твоето тълкуване.