Сара Оклър
Къщата на тайните (12)

Дванадесета глава

Кафенето на Луна, заедно със супермаркета и останалата част от търговската улица, която разгледахме още първия ден, се намират на десетина минути път от къщата на Нана. Слънцето все още грее, но не е прекалено горещо. За пръв път, откакто сме тук, очакването да се случи нещо приятно надделява над мрачните мисли.

Когато прекрачвам прага, изпитвам чувството, че пристъпвам в някоя от книгите за таро на Рейчъл. Стените са боядисани в тъмнолилаво, нашарени тук-там с кадифени драперии и сребристи звезди и полумесеци. Във въздуха витае аромат на прясно кафе и канела, около масите са насядали туристи, които пият капучино и се смеят безгрижно, хора във ваканция.

— Здрасти, Дилайла — провиква се Ем иззад бара. — Точно на време. Има опасност фенките да разкъсат Патрик. — Тя кимва към една истинска Изавел^[1], едрогърда, със златиста коса. — Гледай. Заслужава си.

Патрик ме забелязва, усмихва се и тръгва към мен, но Изавел го пресреща и се хвърля на врата му, а на лицето й е изписано: „Ах, колко ми липсваше!“ Глупавата пеперуда се блъска неистово в гърдите ми.

Патрик се изчервява и прави опит да се освободи от продължителната и твърде досадна прегръдка. Накрая успява да се измъкне, а тя го поглежда с големите си, изрисувани очи и обещава, че по-късно ще се върне за шоуто. След това лапва сламката, отпива от айскафето си и се сбогува с нова прегръдка, вместо да каже „Довиждане!“ като нормален човек. Докато излезе, изнася истински спектакъл. Върви толкова бавно, че няма как да не забележиш сребристия надпис „секси“, отпечатан върху задника на бледорозовите й шорти.

— Значи имаш фенклуб? — дразня Патрик, когато момичето най-после си тръгва.

— Според теб фенклуб, а според мен — напаст.

— Е, сигурно не ти е никак лесно да имаш вземане-даване с разни яки мацки — продължавам да го бъзикам. — Горкият.

— Да, права си, просто ми се хвърлят на врата, какво толкова! Трябва да видиш колекцията ми от дантелени прашки и ключове за хотелски стаи.

Знам, че се шегува, но думите му ми влизат под кожата. Опитвам се да си мисля за него като за Малкия Рики с брекетите и луничките, но така необяснимото привличане, което изпитвам към него, се засилва и у мен се заражда чувство за предопределеност, сякаш фактът, че знам повече за миналото, ми дава някакви права над бъдещето му. Невидима нишка свързва настоящето с времето, когато играехме на криеница под върбите, а той не искаше да се прибира, защото родителите му се караха.

— Сигурна съм, че и по-възрастните жени те харесват — усмихвам се.

— Да, при това те са повече — отвръща през смях Патрик и увива чашата си за кафе с термолента.

— Ред Фолс не беше така оживен, когато бяхме малки — отбелязвам.

— Освен това го нямаше и кафенето на Луна. Нямаше какво да правим, освен да гледаме надпреварите с лодки и да ядем сладки с кленов сироп.

— Чудя се какво ли ще стане с къщата на Нана — казвам на глас, а на ум се сещам за новите къщи, които Патрик ми показа на другия бряг на езерото.

— Вероятно ще я превърнат в хотел за богаташи, които смятат, че „селски“ означава сам да…

— Хей, тези богаташи идват на концертите ти, нали?

— Добър довод. Ще трябва да си взема бележка да бъда по-кротък. Емили! Може ли още едно кафе? — провиква се и размахва празната си чаша. Ем му показва среден пръст. Мисля, че наистина я харесвам.

— По-кротко — казвам. — Добро начало.

Патрик трябва да се подготви за сцената, затова намирам свободен компютър и се заемам да проверя пощата си за пръв път, откакто напуснах Кий.

Няма нови съобщения.

Решавам да се самоизтезавам и отварям имейла от Либи Дънбар по повод снимките в „Графити стена със свободен достъп“, с намерението да съчиня достоен отговор.

„Дилайла, аз не цензурирам никого. Смятах, че точно ти най-добре съзнаваш колко важна е свободата на словото. Баща ти умря, за да я защитава.“

Когато прочитам отново съобщението на Либи, осъзнавам, че спотаеният гняв заради ситуацията със снимките ме е напуснал като малка лодка, отнесена надалеч от вълните на много по-важните проблеми. Защо да й отговарям? Що се отнася до баща ми… тя никога няма да ме разбере. Няма да разбере смущението, когато майка ми пита дали не може да се обади по телефона, вместо да ходи на родителска среща. Никога няма да изпита като мен гадното чувство да видя, че писмото с бележките ми за срока (когато все още бяха добри) стои неотворено дни наред.

— Голяма късметлийка си — повтаряха приятелите ми. — Никой не ти държи сметка за оценките и домашните. Баща ми постоянно ме преследва за тези глупости.

Не, моят баща никога не ми се кара за оценки или домашни. Никога не ми опява за случайно задигнатото червило, за одрасканата кола или за измъкването от къщи с Фин. Но дори сега, толкова години след смъртта му, отново и отново разглеждам портрета преди всеки негов материал в интернет, вглеждам се в чертите на лицето му и търся нещо познато.

Излизам от пощата си и отново пускам запитване за Томас Девлин в Гугъл, обаче отново излиза познатия до болка списък със статии. Това е споменът за него — дребни сини букви на бял фон. Замръзнали на място.

 

 

— Смяната ми тъкмо свърши — казва Емили, когато се връщам на бара и вземам кафето си с мляко. — Да си намерим маса, преди да са ме извикали за нещо.

Кафенето вече се пълни с хора, но двете с Ем сядаме точно пред сцената. Патрик проверява озвучаването. Емили ми разказва за семейството си, за преместването от Ню Хемпшир във Върмонт преди няколко години, за по-малкия брат, когото много обича, въпреки че непрекъснато я дразни, за работата в Ред Фолс през цялото лято. След това ме разпитва за моето училище и за моето семейство, за това как се забавлявам, когато съм у дома. Разговорът ни продължава оттам, където спряхме онзи ден. Разказвам й за мама и как тя работи прекадено много, дори тук, край езерото. Казвам й, че баща ми е починал, преди да се родя, но бързам да сменя темата преди любопитството да я накара да ме разпитва повече за смъртта му.

На една кръгла маса недалеч от сцената седи възрастен мъж с две деца. Чакат шоуто да започне. Мъжът се смее и им сочи невидими неща навън, за да си отхапе тайно от пастите в чиниите им.

Обикновено не страдам от това, че баща ми го няма. Друг път наистина усещам липсата му и подхващам безсмислената игра на въпроси (Какво щеше да стане, ако…?) и отговори (Може би…). Какво щеше да стане, ако „Нешънъл пост“ не го беше изпратил на тази задача? Вероятно нямаше да се наложи мама да ме отгледа сама. Сигурно нямаше да работи на пълен работен ден. Може би нямаше да е нещастна. Какво щеше да стане, ако мама имаше шанса да изпита с Томас същото, което Стефани е изпитала с Кейси? Ако се бяха оженили? Може би той щеше да е тук сега с нас, да помага на мама и Рейчъл с продажбата на къщата. Или пък да седи в кафенето на Луна и да ни разказва накратко историята на британското нашествие, докато чакаме да започне шоуто на Патрик.

— Само почакай да го чуеш — обажда се Емили, когато Патрик включва още един усилвател. — Уникален е. И не го казвам, защото получаваме по-големи бакшиши, когато той свири.

Разбърквам кафето си със сламката.

— Нямам търпение. Забавно е да го видя горе, на сцената.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Последния път, когато видях Патрик преди това лято, скачахме от трибуните и се търкаляхме надолу по хълма, докато ни се завие свят. Сега всичко е съвсем различно. По-хубаво е. Харесва ми.

— Надявам се — отвръща Емили. — Патрик се упражнява цяла седмица заради теб. Но, както обикновено, не съм ти казала нищо, нали?

— Какво искаш да…

— Как се чувствате тази вечер, Ред Фолс? — прекъсват ме началните акорди, а публиката в кафенето избухва в аплодисменти и овации. Преглъщам въпроса си и се отпускам назад в стола, готова да пляскам и да викам заедно с хората, а Патрик подхваща първата песен.

О, Боже!

Той наистина може да пее.

При това нямам предвид просто леко и вярно. Той пее така, че кожата ти да настръхне, да задържиш дъх, да усетиш буца в гърлото си, да се просълзиш, да си спомниш, че всичко, от което се нуждаем, е любов.

Гласът му е уверен и едновременно с това мек, като мед и мляко, богат и топъл, и добър. Иска ми се да го изпия. Да сваля дрехите си и да се потопя в музиката му, като в гореща вана. Всяка песен преминава в следващата грациозно, плавно. Патрик спира за миг, колкото да нагнети очакването, плътно и тежко, усещащо се във всеки ъгъл и всяка сянка. Кафенето на Луна е претъпкано. Хората бързо запомнят думите и всички пеят заедно. Във въздуха се размахват ръце, юмруци и чаши с кафе. Окуражителни скандирания, овации и ръкопляскане съпровождат всяка нота. Изавел — президентката на фенклуба, се е върнала, както обеща. Застанала е точно пред сцената, пее и аплодира. Облечена е в потник с пайети, без сутиен. Не отделя очи от сцената, а приятелките й я снимат с мобилните си телефони. Вече дори не я мразя. Мисля, че я разбирам.

Гласът на Патрик си пробива път над тълпата, над аплодисментите и бръмченето на китарата и ме пронизва, усещам го чак в петите си. Целият грее, като обезумял е и изглежда толкова естествен там горе, на сцената. Там е неговото призвание, както други са родени да бъдат родители, да се занимават с медицина или с изкуство. Изражението на лицето му говори, че е напълно отдаден на музиката, на живота и на публиката, която не спира да го аплодира и да щрака с фотоапаратите си. Когато на последната песен ми намига и до края не отделя очи от мен, изпитвам чувството, че ме е допуснал в най-съкровените си мисли, че двамата споделяме безценна тайна. Никога няма да забравя този момент. Няма да го предам, дори да минат още осем, или осемдесет, или пък осемстотин години преди да го видя отново.

 

 

— Вярно, каза ми, че можеш да пееш, — започвам аз, когато поемаме към къщи след шоуто. — Обаче не уточни, че пееш толкова добре.

— Благодаря ти — отвръща той. — Радвам се, че дойде.

— Патрик, наистина мисля, че си невероятен.

— Знам. И ти благодаря за това. Наистина. — Той се усмихва, спира в края на алеята с кленовете и обръща лице към мен: — Радвам се, че се върна. Аз…

Той не довършва, а очите му прескачат върху устните ми. Той обгръща с ръце лицето ми, а аз усещам как земята (по онзи предателски начин, както тя умее) изчезва под краката ми. Не чувам нищо друго, освен собственото си дишане — учестено и задъхано. Някаква сила привлича тялото ми към неговото, както хладилникът привлича магнитите. Не мисля за възможните усложнения, защото очите ни се срещат, затварят се, притворените клепачи хвърлят сенки-полумесеци върху кожата му и…

Бззззз.

— О! — Телефонът вибрира в джоба ми. — Аз съм. Съжалявам! Телефонът ми.

Не му обръщай внимание, Дилайла.

— Трябва да вдигна.

Сериозно ли говориш?

— Защото… знам ли, може да е важно.

Мили Боже! Същата си като майка си! Спри! Спри веднага!

— Секунда — игнорирам гласовете в главата си и отварям телефона, без да погледна кой ме търси. — Ало?

— Лайла.

— Здрасти… — Прилича повече на въздишка, не на дума, сякаш бушуващите в мен чувства искат да се излеят навън.

— Как е? — пита Фин. Обажда се за пръв път, откакто напуснах Кий.

— Ами… излязох на кафе. В едно кафене наблизо. Нали получи съобщението ми за Върмонт?

— Да — отвръща той. — Сигурно е гадно да си сама насред нищото, а? Аз вероятно бих се вписал добре.

— Ще се справя — опитвам се да не обръщам внимание на чувството за вина, което надига глава. Та ние с Патрик не сме заедно, а пък Фин не ми е гадже. Защо тогава се притеснявам, че говоря с него? — Как си?

— Искаше ми се да си тук — казва Фин. — Без теб в Севън майл не е същото.

— Мисля, че ще останем тук цяло лято. Баба ми почина. Трябва да се погрижим за много неща.

А сега трябва да кажеш: Дилайла, толкова съжалявам. Как понасяш всичко това?

— Стига бе, сериозно? Е, добре, обади се като се върнеш. Звъннах просто да те чуя. Довечера съм на купон. Знаеш как е.

— Хм, да. Знам. Аз…

Но разговорът е приключил.

— До скоро — прошепвам, макар че отсреща няма кой да ми отговори. Затварям телефона и го пускам в джоба си. Патрик не пита нищо, но и не прави опит да продължим оттам, където спряхме. Сякаш е различен човек, сякаш пет минути по-рано е бил обсебен от някой друг, който си е отишъл, а с него си е отишла и магията.

Не казвам нищо, когато продължаваме към дома. Просто се усмихвам на Патрик, кимам с глава и от време на време повтарям „удивително“ и „невероятно“. Той също се смее, прегръща ме и ме кара да обещая, че ще ходя да гледам концертите му в кафенето на Луна, докато той има китара и аз съм в Ред Фолс.

— Обещавам — заявявам тържествено и му махвам с ръка, когато стигам до вратата. Той ми махва на свой ред и завива по пътеката към синьо-бялата къща във викториански стил.