Сара Оклър
Къщата на тайните (22)

Двадесет и втора глава

Патрик и Джак твърдят, че вече не е възможно да намериш оригинални, сто и петдесет годишни плантаторски капаци на прозорците в къщите в Нова Англия, най-малкото не и такива, които работят, не в толкова добро състояние и абсолютно сигурно — не и тридесет броя на едно място.

Тридесет. И трябва да ги свалим всичките, защото утре идват бояджиите, които ще боядисват къщата. След посещението на гробището, цветята и мълчанието в колата по обратния път, свалянето на тридесет сто и петдесет годишни капаци на прозорци изглежда най-безсмисленото занимание на света.

— Защо просто не боядисат капаците в същия цвят като къщата? — питам. — Тогава ще свършат всичко наведнъж. — Навън е тридесет и три градуса, потта се стича по гърба ми, нощният кошмар все още ме преследва, още по-реален след посещението на гробището.

— Капаците са сложна работа, Дел — обяснява ми Патрик. — Не можеш да мажеш с боя направо върху механизма, защото ще залепне и няма да работи. Взе ли пликовете?

— Да, сър — вдигам кутията със специалните найлонови торби.

— Никога ли не търсиш добрата страна на нещата? — пита ме Патрик, когато поемам без настроение нагоре по стълбата.

— Определено е по-лесно да намериш добрата страна, когато ти плащат на час.

— Дилайла, готов съм да ти дам цялата си надница плюс достатъчно за един месец количество от любимото ти шоколадово-лешниково и не знам си още какво лате, ако приемеш да си сменим местата и дрехите.

— Но ти нямаш риза.

— Това са условията на сделката, Ханафорд — отвръща той. — Приемаш или не? — Той измъква един капак от ръждясалите от времето панти, при което ожулва в стената голото си рамо.

— Нямаме сделка, Рийз — отвръщам през смях, но усмивката ми бързо угасва. Накъдето и да погледна, виждам очите на момичето, което прилича на мен. Думите й звучат в главата ми, преследват ме, умоляват ме, настояват да я спася от огъня в моя сън, от болестта й, от гроба под каменната плоча в гробището Форест Лоун.

Свалянето на капаците отнема цялата сутрин. Подреждаме ги по ред върху ливадата. Аз им поставям етикети и ги прибирам в найлоновите пликове. Когато привършваме, дворът прилича на клавиатурата на пиано, стигаща чак до къщата на Патрик.

— Не е зле — казва Патрик. — Накрая на месеца, когато приключим цялата работа, с право ще се гордеем с къщата.

— Да. Само че след това ще я продадат, а аз няма да я видя повече.

— Хм, а добрата страна?

— Добрата страна е, че… Трябва да се махна оттук. Може ли да излезем в езерото? Само двамата?

Когато влизам, за да се преоблека, мама работи на лаптопа си, телефонната слушалка е в ухото й, очевидно се е върнала към задачата, която е оставила сутринта, за да честити рождения ден на покойната си сестра. Не си правя труда да я уведомя къде отивам. Надрасквам набързо една бележка и я забождам върху календара на стената.

„Излизам с Патрик. Ще се прибера по-късно.“

Патрик гребе пред мен, мускулите на гърба му ту се напрягат, ту се отпускат, когато греблата потънат във водата и оттласнат лодката напред. Повтарям движенията му — напрягам, отпускам. Напрягам, отпускам — спирам единствено, за да отбележа колко спокойно е всичко наоколо, някак приглушено и сякаш умалено заради отдалечеността от брега, от родителите на плажа и малките деца, които сочат с пръст чайките. Далеч от гробището. Далеч от мама, от Рейчъл и призраците на семейство Ханафорд.

Сега гребането ми изглежда по-лесно от първия път. Лодката се носи гладко напред, а водата се плиска в бордовете като пале, което се учи да лочи. Слънцето нагрява бананово жълтия каяк и се отразява във водата като милиони звезди. Раменете ми горят — отвън, заради слънцето, а отвътре — заради усилието от гребането, но аз не искам да спирам. Тук, далеч от всичко, мога да продължа напред.

Когато стигаме брега, Патрик ловко слиза от лодката, първо единия крак, после другия. Сетне я изважда от водата, следейки внимателно как издърпвам за носа моя каяк върху песъчливия бряг.

— Как се чувстваш? — пита ме, а в очите му се чете задоволство. — Усещаш ли си раменете?

Поглеждам го и вдигам ръце.

— Добре съм. Малко съм уморена, но всичко е наред.

— А как са останалите от семейството? — Патрик ме гледа по-съсредоточено, а трапчинките изчезват.

Вдигам рамене.

— Предполагам все още обработват информацията. Сутринта им показах снимките, а те ме взеха на гробището, на посещение. Днес щеше да е рожденият й ден. — Разказвам му всичко. За розите и за лалетата. За хапчетата. За несигурността. — След като говорих с Мегън, след като прочетох дневника до края и ходих с мама и Рейчъл на гробището… не мога да спра да мисля, че… ами ако… ако се предава по наследство в семейството ни?

— Хей — той се пресяга и стиска ръката ми. — Майка ти и Рейчъл са добре, нали? Ти също. Не си причинявай това.

— Но как може човек да разбере дали е добре, или не? Сигурна съм, че дълго време Стеф също си е мислела, че е добре. Майка ми взема хапчета, за да изкара деня. Какво ще стане, ако един ден се събуди и реши, че вече няма да ходи на работа? Или че не иска да е самотна майка? И просто…

— Дилайла, нищо подобно няма да се случи.

— Ами аз? Ами ако…

— Не е възможно. Твърде голям инат си, за да оставиш нещата просто така. Видя ли как се справи с каяка днес, след онова, което се случи първия път? Направо й разказа играта на лодката.

Усмихвам се.

— Май й показах кой командва, а?

— Стигна до тук, без да паднеш, нали? Смятам, че това впечатляващо постижение заслужава награда. — Патрик се усмихва на свой ред, изважда чантите ни от лодките и ме повежда към малка полянка, заобиколена от кленове.

Лапвам цяла шепа грозде.

— Не мога да повярвам колко тихо е тук — възкликвам с пълна уста.

— До тук може да се стигне с кола, само че мястото не се вижда от пътя — отвръща Патрик. — Туристите не го знаят, но местните много го харесват. Учуден съм, че сме сами. Сигурно заради облаците.

Вдигам очи към небето. Следобедното слънце все още припича и от него пясъкът пари, но откъм отсрещния бряг се задават плътни сиви облаци.

— Как се казва? — питам.

— Брайтън бийч.

— Така си и мислех. Рейчъл ми спомена за това място. Каза, че дядо ми често ги водел тук като деца, когато все още можел да шофира.

— Да. И моите родители са израснали тук. Водиха и мен няколко пъти, но сега най-често идвам сам, през езерото, с каяка. Няма по-подходящо място, ако искаш да избягаш и да помислиш на спокойствие.

Обръщам очи към водата и не мога да спра мислите си, които се връщат към семейство Ханафорд.

— Поне едно нещо у Стефани, което има смисъл… дори обяснява как някой, побъркан на тема самоконтрол като майка ми, може да се подлъже за авантюра за една нощ със случайно срещнат в бара мъж. Не помня някога да е имала друго гадже, освен лаптопа. Няма време дори за спийд дейтинг. Сериозно. Онази вечер явно съвсем не е била на себе си.

— Сигурно. Освен това, една от причините връзката им да остане авантюра за една вечер е, че баща ти е бил убит веднага след това. Не знаеш какво е щяло да се случи, ако беше изпуснал самолета, ако беше влязъл в друга къща или поначало не беше приел задачата. Може би щяха да се срещнат отново. Да се влюбят. Майка ти можеше да се премести в Лондон. Можеше да се родиш британска гражданка. Кой знае?

— Тогава нямаше да те срещна. От друга страна, щях да говоря с онзи готин акцент, така че не знам кое бих избрала.

Патрик хвърля по мен зърно грозде и преди да се осъзная какво става, обсипва ме цяла канонада. Подгонвам го към водата, но той ме хваща и ме повлича със себе си, измокряйки до кости и двамата. Гроздето остава за чайките.

След неочакваната баня лягаме по гръб върху затоплените от слънцето хавлиени кърпи, говорим си за птиците, за облаците, за гигантските, безкрайни размери на нещата.

Обръщам се към него и отпускам глава върху хавлията.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Че и това е тема-табу между мен и майка ми. Още нещо, за което никога не ми е разказвала. Уж двете с Рейчъл ми обясниха причините да не искат да говорят за Стефани, но на мен ми се струва, че това не е цялата истина. Не искам да съм егоист и да ги карам да се връщат към нещо тъй болезнено — дори не мога да си представя какво означава да загубиш някой близък по този начин. Но щом се прибрахме, Рейчъл слезе в мазето да сортира нещата за разпродажбата, аз се захванах с капаците, а мама седна на компютъра, все едно всичко е наред. Само че не е така, Патрик. Възможно е малката им сестричка да се е самоубила. Как тогава е възможно всичко да е наред?

Патрик стиска ръката ми и въздиша. Известно време и двамата мълчим. Гледаме облаците, които се събират в другия край на езерото, чайките кръжат над главите ни с писъци, а в главата ми се върти едно и също — че не съм по-близо до отговорите на въпросите си от онзи миг на паркинга пред „Краснърс“, когато Рейчъл за пръв път ми разказа как са пазарували за училище със сестрите си. И че отчаяно ми се иска да направя така, както казва мама, да продължа напред, да престана да дълбая и да забравя… Не мога да заглуша безкрайните мисли, подредени в дълга редица от въпросителни.

— Виж — Патрик притиска към дланта ми гладък плосък камък, идеален за правене на жабки във водата.

Вдигам камъка към очите си, за да го разгледам по-добре, и го обръщам. Върху него са издълбани едри печатни букви:

ПР + ДХ

— Удивително, нали? Така го намерих. Това е знак от небето. Питай Рейчъл. Тя ще ме подкрепи.

Устните му са на един дъх разстояние от моите, косата му пада върху очите му. Златистите му очи ме гледат така, сякаш съм водата, която ще го спаси от жадна смърт.

— Дилайла? — Сега е още по-близо и шепотът му гали като перце кожата ми, докато пръстите му галят лицето ми. — Нали знаеш, че си красива?

Когато ме целува, забравям къде съм. Слънцето избледнява, а облаците вече са по-близо. Сигурно трябва да усещам хлад, но голите ми крака и незащитената от банския кожа поемат топлината под тежестта на тялото на Патрик. Вкусът на портокалов сок от устните му се смесва с аромата на грозде от моите и аз знам, че искам да остана на този плаж завинаги. Притискам се към него и го обгръщам с ръце, докато той ме целува по шията. Нищо друго не трябва да има значение в този момент, но когато отварям очи и виждам камъка, издълбаните инициали ми напомнят за други букви, издраскани върху пода под леглото в спалнята ми:

СХ + КК

— Май трябва да се прибираме — изтърсвам, като се дръпвам назад. — Съжалявам. Аз… просто не мога да спра да мисля за нея.

— Няма нищо. Хайде — той отмахва косата от лицето ми и ме целува по челото, докато се изправяме, за да изтръскаме пясъка от хавлиите си.

Прибираме багажа в чантите и избутваме лодките във водата. Тинята драска дъната, а ние следваме същия ритъм — напрягане, отпускане. Напрягане, отпускане. Напрягане, отпускане. Когато стигаме средата на езерото, раменете ми горят от усилието. Облаците се скупчват и скриват напълно слънцето и още преди първата капка да удари лицето ми, знам, че дъждът идва, нетърпелив да отнесе остатъка от деня. Но когато най-сетне започва, не отнася нищо. Просто бие косо, тежък и твърд, сковава от студ кожата ми. Ускоряваме бягството си към брега в пълно мълчание.