Сара Оклър
Къщата на тайните (10)

Десета глава

— Е, момичета, откъде започваме? — Емили е застанал насред кухнята, с престилка на кръста. Косата й е прибрана с червена кърпа. Цяла седмица преглеждаме непотребните вещи в къщата и посрещаме несекващия поток посетители. Време е да планираме разпродажбите. Мама има работа в града, затова Емили и Мегън, самообявили се за кралици на гаражните разпродажби, предлагат да помогнат с първата вълна.

Рейчъл и Мегън се запътват към мазето, а нас с Емили оставят да сортираме съдържанието на кухненските шкафове и чекмеджета в отделни купчини — неща, които ще използваме, докато живеем тук, предмети за продажба, за подаряване и за изхвърляне. Засега най-голяма е купчината за изхвърляне. Тенджери без капаци, чаши с отчупени дръжки, излинели покривки за пикник, които отдавна не са напускали къщата.

— Я виж това — Емили държи две керамични чаши. — Трябва да са от „Шанс“ — така се казваше кафенето, преди да го купи Луна. Баба ти сигурно ги е задигнала оттам. Ама че странна птица!

Вдигам рамене.

— Нея помня много добре.

— О, Дилайла, толкова съжалявам.

Вземам чашите от ръцете й и ги оставям при нещата за продаване.

— Всъщност, откакто бях малка не съм идвала тук.

— Да, Патрик ми каза. Хей, надявам се да не ти се стори твърде патетично, но ти наистина му липсваше. Само не споменавай пред него, че съм ти казала.

Когато чувам името му, вътре в мен оживява пеперуда, която пърха с криле и се блъска в гърдите ми. Глупаво насекомо.

— Така ли?

— Трябваше да видиш лицето му, когато ми разказваше за теб миналата седмица. Мили Боже, двамата трябва да сте били много близки.

— Да, бяхме. Но оттогава мина много време. Толкова е странно, че съм отново тук. Все още се опитвам да подредя спомените си.

Не знам защо ми е толкова приятно да говоря с Емили. Може би е заради усмивката й или заради това, че казва всичко направо, без да увърта. Без излишни превземки и неловки паузи. Или пък заради очите й — открити и честни. А може да е заради забавната пиеска, която ми изигра с кухненските ръкавици и кутиите от шкафа.

Часове наред работим в кухнята и разговаряме — за живота, за книги и филми, за важните неща и за нещата, за които не си струва да се тревожи човек. Устата ме заболява от смях, а когато Рейчъл и Мегън най-сетне се измъкват от мазето с торбите боклуци, готови да обявят края на работния ден, поглеждам часовника над печката и съжалявам, че не разполагаме с още един час.

— Ще дойдеш на шоуто на Патрик утре, нали? — пита ме Ем.

— Да.

Ако не успея да убедя мама да ме пусне, прозорецът е на мое разположение.

— Супер. Свършвам работа в шест. До скоро.

На тръгване ме прегръща, а понеже не помня от кога не ме е прегръщала приятелка, нужна ми е секунда, за да осъзная какво става и да се сетя как да отвърна.

— Двете май си допаднахте, а? — отбелязва Рейчъл, когато оставаме сами. — Радвам се. Тя е добро момиче.

 

 

След вечеря изваждам от дрешника палтата и ботушите, за да ги сортирам — за продажба, за дарение и за изхвърляне. Изпразнен от всичко, освен паяжините, дрешникът е твърде голям за якето ми, официалната рокля и няколко нощници, които се бяха измачкали в скрина. Дори след като подреждам обувките си край стената, остава достатъчно място за празните куфари. Опитвам се да набутам най-големия навътре, но той се изплъзва от ръцете ми, а при падането повдига една от дъските на пода.

Перфектно. Надявам се, че Джак ще успее да я поправи, преди мама да разбере, че съм повредила нещо. След като ударих колата миналия месец, не мога да си позволя нова издънка.

Дръпвам връвта, за да светна лампата и изваждам куфара. Навеждам се, за да наместя обратно дъската и го виждам — бял пакет, който сякаш свети в тъмната дупка в пода. Потънал е в прах, но аз затаявам дъх и пъхам ръка, за да го извадя.

Тук, под дъските на пода, сред паяжините и паяците, лежи изгубеният дневник на Стефани Дилайла Ханафорд.

Издърпвам го внимателно от скривалището и усещам тежестта му в ръцете си. Подвързан е с бяла кожа, пожълтяла от времето, в ъгъла е гравирана златна роза. Медната ключалка, която някога заключвала страниците, се е повредила и когато пускам дневника в скута си, корицата се отваря и освобождава водопад от изсушени цветя и избелели кленови листа, притиснати между листове восъчна хартия. Сърцето ми ще се пръсне, неспособно да асимилира мисълта, че е било писано аз да намеря дневника. Че самата Стефани е искала аз да го намеря, тук, точно тази вечер, грижливо скрит преди смъртта й под дъските на дрешника, скрит през всички лета, през които съм спала на няколко педи от тайното му скривалище.

Отварям дневника на първата страница. Изписана е с черни букви, ситни и равни. Прокарвам ръка върху встъпителните думи, докато пръстите ми запомнят всяка извивка. От миниатюрните заврънкулки на почерка научавам за Стефани повече, отколкото от нечий разказ или стара фотография.

— Благодаря ти — прошепвам в тъмния дрешник.

Скъпо дневниче,

Днес ставам на шестнадесет години. Клеър те изпрати при мен и аз знам, че очаква да запълня страниците с умни мисли. Обаче аз нямам идея как да го направя. На шестнадесет би трябвало да съм помъдряла, нали? Да съм станала по-уверена? Да, но не усещам да е така, въпреки че вече минаха осем часа, откакто съм на шестнадесет. Само с мен ли е така? Сестрите ми изглеждат тъй спокойни, сякаш знаят някаква тайна, която не искат да споделят с мен. Дали не се чувстват и те понякога тъй объркани и самотни? Тъй несигурни? Клеър завършва втората си година в колежа, а Рейчъл… Ами… все още сме близки, но знам, че всяко нещо има край. На нея също й предстои да замине, при това скоро. И макар да знам, че и двете ме обичат, не мога да се отърва от чувството, че ме изоставят тук съвсем неподготвена, да се оправям сама с мама и нейните настроения, с тате и неговото невъзмутимо спокойствие, което единствено гневните изблици на мама са в състояние да нарушат. Мисля, че не е по силите ми.

Но положението не е тъй безнадеждно, както излиза от тези мрачни редове. Щом протегна ръце към неясното и несигурно бъдеще, там ме чака Кейси Конрой.

Моля те, не казвай за него на сестрите ми. Той си е малко луд, в добрия смисъл на думата. А те са толкова разумни и практични. Не съм убедена, че те ще разберат какво намирам в него.

Е, добре. Честит рожден ден, честит рожден ден, честит рожден ден на мен.

Целувки:

Стефани

Кейси Конрой — КК. Ето го, черно на бяло, името, което съответства на инициалите, издълбани под леглото. Сега, когато го виждам, когато устните ми го изричат, то засяда в гърлото ми, заедно с буцата, която усещам, откакто прочетох думите на Стефани. Написаното е тъй обикновено, тъй предсказуемо, точно както би го написало момиче на моята възраст, че за миг забравям, че Стефани е мъртва. Че е скрила дневника си тук, преди да се родя. Че между първата страница, от шестнадесетия й рожден ден, и последната може би ще открия истината, която търся.

А мама и Рейчъл нямат представа, че дневникът е тук, а не е изгубен. Че Стефани не го е отнесла със себе си в отвъдното. Нямат представа, че сега е при мен и чрез нейните думи постепенно навлизам в загадъчната семейна история.

Пъхам дневника между дрехите в най-долното чекмедже на скрина и слизам долу, за да похапна нещо преди лягане. Сърцето ми бие до пръсване, мислите ми препускат в галоп, а въздухът е зареден със статичното електричество на страха и надеждата, които неизбежно следват всяко ново откритие.

* * *

— Още ли не си легнала? — посреща ме мама. Тя е в кухнята, чете местния вестник и не ме поглежда. Когато обръща страницата, с мъка потискам желанието да й разкажа за дневника. Да й призная, че на горния етаж, в чекмеджето при летните ми дрехи, живее частица от сестра й. Частица, която двете с Рейчъл не познават, но която все още имат шанс да опознаят, въпреки че тя отдавна не е тук. Но докато наблюдавам как майка ми прелиства посред нощ вестника в кухнята на родния й дом, думите ми убягват.

— Не можеш да заспиш ли? — пита тя, докато аз тършувам във фризера.

— Не точно. Има ли сладолед?

— Провери зад формичките за лед. Рейчъл се опитва да го скрие от себе си, за да не се изкушава.

Намирам кутията.

— А тя къде е? Спи ли?

— Излезе с Мегън. Трябва да се прибере всеки момент.

— Аха. Как мина денят ти?

— Добре. Срещнах се с Боб Шейн в погребалната агенция. Взех урната с праха.

— Урната с праха?

Не е ли странно, че някой може да изживее живота си — да се влюби, да се ожени, да има деца и внуци и семейни ангажименти, и накрая от него да остане единствено урна с прах?

— Да — отвръща мама, — след кремацията.

— И къде е… тя…?

— Урната ли? Върху скрина в стаята й. Мисля да я държим там, докато получим разрешението за церемонията край езерото.

— Искаш да кажеш, че тя е тук? В къщата? Горе? — усещам как кожата ми настръхва.

— Какво толкова? Прибрана е в стаята. Няма за какво да влизаш там. А, тъй и тъй си тук, да поговорим за утре. Сутринта имам малко работа с ДКИ, затова искам да си готова, когато Патрик дойде да чисти улуците в осем. Джак каза, че в навеса има инструменти, а материалите са в гаража. Ще трябва също…

— Мамо, мястото липсваше ли ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти ли липсваха идванията тук? Имам предвид, не съжаляваш ли, че спряхме да идваме на гости?

— Дилайла, наистина не желая…

— Защо? — опитвам се да я притисна. По ръката ми се стича струйка разтопен шоколад. Мисля за дневника, скрит на горния етаж, за леля Стефани, за това как бих дала всичко, за да прекарам един ден с баща си, а мама скъса отведнъж и безвъзвратно връзките със семейството си и захвърли детството си на боклука, като непотребна вещ.

Откъсвам хартиена кърпа от рулото.

— Защо, мамо? Защо реши да се държиш така, сякаш тя е мъртва? Как можа?

Мама замръзва на място. Сякаш виждам спомените, които се мъчат да си пробият път навън, към устата, като пипало на извънземно, но тя ги преглъща, затваря очи, после пак ги отваря. Поглежда ме със смесица от изненада и отвращение, сякаш съм непознат вид гъба, сцена на отблъскващо престъпление или трудна кръстословица, която със сигурност би решила, само да разполага с повече време.

Само че време няма, затова тя просто повтаря:

— Дел, съжалявам. Наистина не съм в състояние да обсъждам това сега. Късно е и…

Продължава в същия дух — имала да пише имейли, клиенти, за които да се грижи, маркетингови планове, които да изпълнява. Естествено не пропуска да спомене и кулминацията на моята лятна ваканция — чистенето на улуците с Патрик.

— Да вървим да си лягаме — завършва накрая. — Утре ни чака дълъг ден.

 

 

Искам единствено да пропълзя в леглото и да се завия презглава, за да се скрия от гнева, който изпитвам срещу нея, от чувството за безсилие и безизходност. Познавам добре и трите емоции, но когато отпускам глава на възглавницата и зачаквам съня да ме погълне, от мрака изскача любопитството — надвесва се отгоре ми, взира се в мен и чака да светна лампата и да извадя дневника от чекмеджето.

Скъпо дневниче,

Реших да разкажа на сестрите си за КК. Те първо откачиха, но след това Рейчъл се овладя и започна да ми задава разни въпроси. Накара ме да обещая, че ще внимавам да не се забъркам в някоя неприятност. Клеър, естествено, все още се опитва да ме убеди, че той не е за мен, но тя не го познава. Сигурна съм, че ще промени мнението си. Доволна съм, че сега и двете знаят. Мразя да имам тайни, особено от сестрите си.

Разбира се, на никого не казах какво ми шепне К вечер край езерото, под звездите. Отиваме там, когато градът заспи. Излизам през прозореца, спускам се по кленовото дърво, а той ме чака в подножието на хълма. След това двамата лягаме върху дъските на кея. Той гали ръката ми и ми разказва как ще живеем, когато най-после се махнем от този град, малка спирка върху картата на нашия живот. Мечтая си да обиколя света с него. Когато се усмихва, очите му грейват като звезди и аз знам, че наистина вярва в това, което казва, и че ще го обичам до последния си ден.

Дори и след това.

Сестрите ми може и да са видели много неща, но когато лежа до К край черните води на езерото, а всички във Върмонт отдавна спят, затварям очи и се питам дали някога ще имат шанса да изпитат същото чувство.

Но… но… винаги има, но. Понякога, когато не мисля за К, когато съм сама в стаята си, а вън е спокойна нощ, усещам някаква… празнота… която притиска сърцето ми. Не мога да я назова, нито да я проследя. Не знам защо е тук, нито откъде идва. Знам само, че я има. Понякога боли, сякаш нещо липсва, само че още не съм открила какво. Друг път е само онова предчувствие, че нещо не е наред. Толкова ми се спи. Сигурно мозъкът ми опитва да се предпази. Ще помисля повече за това и ще пиша отново. Просто, толкова е… странно…

Както и да е… В края на седмицата Клеър ще си дойде! Двете с Рейчъл подготвяме официална вечеря. Мама и татко още не знаят. Нямам търпение да я видя.

Целувки:

Стеф

Прочитам още малко — за посещението на мама, за това как Стефани запознава сестрите си с Кейси и как те го харесват. Опитвам се да си ги представя, но не сега, остарели, объркани, мъртви, непознати, а като деца. Все още щастливи. Все още предвкусващи живота, който ги очаква.

Аз нямам дневник, но се питам дали ако имах щях да пиша за Фин. Как ме нарича Лайла. За срещите ни в гората. Освен това не знам какво друго да разкаже за него. Дори не сме се чували от нощта, когато мама ме хвана да се прибирам през прозореца, вечерта, преди да заминем за Ред Фолс. Нашата история определено не заслужава цял дневник, но когато прелиствам страниците в дневника на Стефани, виждам името на Кейси на всяка от тях — някъде е изписано цялото име, друг път — само буквата К. Чудя се колко ли време са били заедно. Дали е бил с нея до края? На погребението? Какво се е случило с него след това?

Връщам дневника в чекмеджето и се мушвам в леглото. Думите на леля ми са ново бреме, нова тема, която да премислям и за която да се тревожа. Най-напред мама губи малката си сестра. След това баща си. Сетне — майка си. Двете с Рейчъл не са близки както някога, а и аз с нищо не й помагам.

През повечето време си мисля, че я мразя. Но тази вечер не е така. Не мога да направя друго, освен да затворя очи и да обещая на звездите, които блещукат през прозореца, че ще опитам. Ще работя наравно с мама, Рейчъл, Джак и Патрик, за да завършим къщата, да продадем вещите на баба и да се върнем към обичайния си живот.

Но преди да се предам на съня, отново си припомням думите на Стефани и се питам дали някой от нас знае какво е нормален живот.