Джоан Рос
Тайни грехове (43)

19.

По причина, за която знаеше, че е свързана с Матю и с нищо друго, Лий се чувстваше необичайно къщовна. Когато звънна телефонът, тя отривисто бъркаше яйца за омлета, който му бе обещала, в синя пирекска^[1] купа, докато той беше под душа.

— Ало?

— Лий, Тина е.

— Добро утро, Тина. Не е ли страхотно хубав ден днес!

— Всъщност започна да превалява, скъпа.

— Сериозно? — Лий погледна през прозореца навън. — Божичко, за малко да се закълна, че грее слънце!

— Боя се, че ти се обадих не за да ти давам справка за времето.

Със закъснение усетила напрегнатостта в гласа на Тина, Лий остави купата на плота:

— Нещо не е наред. Да не би Корбет?

— Не, той е добре. Е, не добре, но сравнително… Лий, скъпа, мисля, че е най-добре да прескоча до вас.

Страхът беше нещо студено и влажно и я обгърна като омара:

— Само ми кажи! За Мариса ли е?

— Не. — В слушалката се чу накъсаната въздишка на Тина. — Мила, става дума за Матю.

— Матю? — Неволно Лий погледна към спалнята и към пристроената баня. — Какво Матю?

— Не ми е лесно да ти го кажа. Той е мъртъв.

— Мъртъв? — За една ужасна секунда думите се впиха в самата сърцевина на душата й; но успокоението бързо я обхвана, след като въпросният мъж влезе в кухнята, с чифт посмъкнати джинси и с бисерно искряща по тъмните косми на гърдите му вода. — Тина, откъде ти дойде наум такова нещо?

— Къщата му е била взривена миналата нощ, мила. Пожарникарите се ровят из отломките, но полицията казва, че едва ли ще намерят оцелели.

Зад очите й бели петна заплуваха в море от черно кадифе. Лий се стовари на стола и изпусна слушалката.

Разтревожен, Матю я прихвана с едната ръка, докато с другата вдигаше телефона:

— Кой, по дяволите, е това?

От другата страна на линията се чу озадачена въздишка:

— Матю?

— Тина?

— О, хвала на бога, ти си жив!

Тя звучеше точно толкова зле, колкото зле изглеждаше Лий.

— Разбира се, че съм жив! Защо да не съм? — Докато слушаше обясненията на Тина, Матю се намръщи още повече. — Благодаря, че се обади — каза той. — Ако нямаш нищо против, смятам, че най-добре ще е да се заема с Лий. Естествено. Ще дойдем, след като поговоря с полицията. — Той постави слушалката на стенната вилка. — Тина казва, че според доклада експлозията е била в два и половина.

— О, господи!

Съдбата беше такова деликатно, непредвидимо нещо. Ако не му се бе обадила, ако не бе решила, че може да изчака до сутринта…

— Май този път наистина ми спаси живота — каза той и я прегърна силно, като притисна устни в челото й.

Лий се довери на неговата убеждаваща сила.

— Какво ще правим сега?

Като обхвана с пръсти брадичката й, той вдигна главата й и я целуна:

— Първо ще закусим. После, струва ми се, трябва да звъннем в полицията. След това обещах да се спуснем до Тина и Корбет, за да им докажем, че не си се любила току-що лудо и страстно с призрак. И след като се погрижим за всички тези светски задължения, ще се върнем тук и ще видим колко начина може да измислим, за да се подлудим един другиго.

Когато той развърза коланчето на късия й пеньоар, Лий си намисли безчет начини, без дори да се напъва.

— Преди това трябва да свършим друго.

— Какво? — Той наведе устни към гръдта й, езикът му се заразхожда възбуждащо по зърното й.

— Трябва да спрем до студиото.

— И да ни отиде денят!

— Само искам да съчиня един договор.

Той вдигна глава, мигновено нащрек.

— Какъв договор?

— Ще дадеш на „Барън стюдиоуз“ да направи „Окото на тигъра“, нали?

Преди няколко часа нищо не би го зарадвало толкова. Но това беше преди наетият от Фаръдей убиец да бе сринал със земята къщата му.

— Не искам да правя нищо, което би те изложило на риск, Лий.

— За един замъглен миг, когато Тина ми каза, че си мъртъв, се почувствах мъртва аз. — Тя го помилва по бузата. — В тази работа сме заедно, Матю — настоя тя. — Този път ще бъдем съдружници. Във всичко.

Матю благодари на всички богове и фатуми, които бяха решили, че няма да е лошо да му дадат още една възможност с тази жена.

— Ако наистина искаш да направиш този филм, има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, за което никога не си питала.

— Дали историята е действителна?

— Да. Помниш ли увеселителните турнета на Фаръдей?

— Разбира се. Те на практика го превърнаха в герой. При правителство, което се изправяше срещу все повече протестиращи, те се радваха, че едно известно име като Брендън Фаръдей поддържа тяхната необявена малка война. И дори тези от нас, които не одобряваха войната, вярваха, че Брендън поне се опитва да направи бита на войниците, които рискуваха живота си там, малко по-добър.

— Да, този тип беше същински скаут — измърмори Матю. — Истинската причина за всички тези похождения на Фаръдей във Виетнам бе, че той искаше да контролира отблизо картела за наркотици, който бе изградил.

— Откъде би могъл да знаеш такова нещо?

— Един от моята рота работеше за Фаръдей. Бедата беше, че след три месеца той взе да става малко алчен и започна да прави далавери сам. Малко след това Фаръдей пристигна в лагера с група хубавки русокоси момичета от USO^[2]. Когато си замина, момчето беше мъртво. Простреляно направо в дясното око на път за нужника. В официалния рапорт пишеше, че е застрелян от виетнамски снайперист. Но мнозина от нас знаеха, че Фаръдей е разпоредил убийството.

— И други са знаели за това?

— Няма смисъл да убиваш някого, ако с това няма към кого да отправиш предупреждение, че може да се случи и на други. Струва ми се, че Мърфи бе убит повече за пример, отколкото за отмъщение.

— Защо не си го казвал на никого?

— Шегуваш ли се! Кой би повярвал и думичка на такъв мърморещ копелдак като мен, изправен против човек като Брендън Фаръдей! Ти сама го каза, скъпа, човекът беше герой.

— И тогава защо отново се ровиш в тези неща?

— На първо място, само ти признавам, че историята е факт. А на второ място, сега съм по-равен на Фаръдей. — Той я погледна продължително, изпитателно. — И сега, когато знаеш истината, ако не искаш вече да правиш филма, ще те разбера.

Лий си каза, че след ужасяващия разказ на Тина за изнасилването й от Фаръдей, тя не би трябвало да е учудена, че актьорът живее двоен живот. Но все пак беше:

— Аз не хвърлях думи на вятъра, Матю. Ние сме съдружници — във всичко.

Никога не я бе обичал повече, отколкото в този миг.

— Добре тогава, съдружнице — избоботи той, като накъсваше думите си с целувки, — какво ще кажеш да се върнем в леглото и да консумираме сделката?

— Но аз се канех да ти правя закуска!

— Лий, скъпа… мъжете не живеят само с омлети.

Той я вдигна на ръце и я понесе целеустремено към стаята. Лий не можа да измисли ни едно възражение.

 

 

Беше лесно да си жена през осемдесетте — нови, неопределени години. Бети Фрийдън, която веднъж на шега се бе нарекла папата на жените, същата тази жена, която бе написала библията на феминистките „Мистиката на женското“, която беше основала Националната организация на жените и бе водила всеобщата женска стачка за равноправие (най-голямата демонстрация от този род от дните на суфражистите^[3]), бе публикувала друга книга, която възвестяваше, че нова мрежа от принуди насилва жените да се отказват от удоволствията на дома и на семейството.

От друга страна, „Синдърела комплекс“ се оплакваше, че личната психологична зависимост е главната сила, която потиска жените.

Лий беше сигурна, че няма повече да страда от комплекса на Пепеляшка^[4], но трябваше да признае, че навярно идеята на Фрийдън за втория етап има достойнства. Защото колкото повече време прекарваше с Матю, толкова повече се хващаше да фантазира за истински дом. С деца.

Нямаше очевидци на насилственото унищожение на Матювата къща. След като един репортер от WBC пусна слуха, че Матю е бил заплашван с малтретиране, ръкописът на „Окото на тигъра“ стана водеща новина и натискът на периодичния печат нарастваше с всеки изминал ден. Покрай вниманието на печата и въоръжените пазачи около къщата на Лий и около студиото, прибавяха само нови притеснения към безпощадния стрес.

— Имам само два дена до това проклето събрание на акционерите, което Мариса и Фаръдей свикват — оплака се Лий, когато се върна в кабинета на Матю в студиото след среща с адвокатите си. — Какво ще правя?

Матю вдигна очи от купчината компютърни разпечатки, които преглеждаше. Оценките за разходите бяха солидни; за щастие Халил бе предложил неограничени средства.

— Бих ти предложил да говориш с Кейт Фарел, за да гласува с теб, вместо с тези гърмящи змии.

— Как мога да направя такова нещо, като не знам дори къде е тази жена?

Матю й подаде плик.

— Какво е това? Билет за самолет? До Кламът фолс, Орегон?

— Кейт Фарел има там ранчо — меко поясни той. — Тя ни очаква за обяд утре.

— Какво?

— Адвокатите й се обадиха, докато те нямаше.

— Тук има два билета… За нас! — Тя се втренчи в него, когато думите му заглъхнаха. — Идваш с мен?

През миналото, извън собствените си филми, той никога не бе изразявал и грам интерес към „Барън стюдиоуз“.

— Хей, ние сме отбор, не помниш ли? Съдружници.

— Но аз смятах, че се дразниш от моите чувства към „Барън стюдиоуз“.

— Дразнех се от въздействието на баща ти — кротко я поправи Матю. — Признавам, имаше времена, когато си мислех, че си прекомерно обзета от мисли за студиото, но в действителност не исках да те променям, Лий. Аз просто исках да разшириш хоризонтите си, да осъзнаеш, че в живота има много повече неща от работата.

Като любовта. Като свързването.

Тя кацна на ръба на бюрото му. Чувствата й, вече на воля, бяха в очите й, в усмихващите се нейни устни, в трепета на ръцете й, когато обгърна лицето му с длани:

— Обичам те, Матю Сейнт Джеймс! И щом се върнем вкъщи, ще прекарам остатъка от нощта да ти показвам точно колко много.

Матю хлопна корицата върху ценовите разчети.

— Скъпа моя, това е най-доброто предложение, което ми е правено днес.

Устните им бяха на сантиметри разстояние, когато вътрешният телефон зажужа.

— Мога да намразя това чудо — измърмори Матю; натисна копчето. — Да, Мардж?

— Съжалявам, че ви безпокоя с мис Барън — каза секретарката, — но в сутерена ви чака човек, който струва ми се, ще искате да видите.

— Не е пак репортер, нали?

— Не, сър. Тук е мис Фарел.

Матю и Лий се спогледаха.

— Кейт Фарел? — попита Лий.

— С такова име се представи на пазача — потвърди секретарката.

— Моля те — каза Лий, — нека пазачът я изпрати горе. Не, всъщност — реши тя — ние ще я посрещнем.

— Да, мис Барън.

— Чудя се какво я е накарало да дойде тук? — запита се Лий, когато с Матю напуснаха кабинета.

— Твоята догадка е не по-лоша от моята. Обаче е много зле.

— Кое е много зле?

— Че е решила да дойде тук. Казано между нас, харесваше ми идеята да я посетим в ранчото й.

— Сериозно? — Тя го погледна. — Никога не съм си представяла, че селският живот ти е по вкуса.

— Съвсем вярно — лесно се съгласи той. — Но представата да те раздрусам върху някоя купа сено беше много привлекателна.

— Ти си непоправим! — каза тя с усмивка.

— Знам, и между другото винаги съм го смятал за една от най-драгоценните си черти… Боже мой, погледни — каза той, когато приближиха сутерена, — наистина е тя!

Малката, тънка като тръстика жена беше очевидно около седемдесет-осемдесет и непогрешимата миризма на коне и сено беше полепнала по облеклото, по-подходящо за селски ратай, отколкото за бивша филмова кралица: джинси, карирана черно-червена риза и каубойски ботуши. Все пак приликата с някогашния секссимвол на нямото кино беше явна. Топлите й кафяви очи все още по котешки се извиваха в крайчетата, сърцеподобната форма на лицето й притежаваше същите онези изумителни скули, в изблик на стария холивудски блясък нейната някога искряща кестенява коса беше боядисана в жизнерадостно оранжево.

— Мис Фарел — топло я поздрави Лий, като я хвана за двете ръце, — колко хубаво, че най-после ви срещам!

— Обзалагам се, мислели сте, че съм умряла преди сто години — каза Кейт с прямота, която обикновено бе качество на младоците или на старците.

— Съвсем не — отвърна Лий, не много искрено; само преди месец-два, ако някой я попиташе, тя щеше да предположи, че бившата актриса вече не е между живите.

Кейт изгледа Лий продължително и преценяващо:

— Брадичката е на дядо ти — отсече тя. — И ти ли си инат като Уолтър?

— Обвинявали са ме в неотстъпчивост.

Старицата кимна.

— Хубаво. Жените трябва да са твърди, ако искат да успеят в този бизнес. Още ме е яд на Лилиан Гиш^[5], дето каза, че режисирането не е работа за дами. Това беше, разбира се, след като тя се опита да режисира онзи ням филм в Ню Йорк. Хайде де, това, че не се справи от работната страна на камерата, не е основание да подпомага мъжете да държат вратите затворени за останалите от нас.

— Но вие режисирахте един девически филм за „Парамаунт“ — обади се Матю.

Тъмните очи на Кейт просветнаха:

— Чувала съм за теб, че си интелигентен мъж, Матю Сейнт Джеймс. Но не знаех, че си колекционер на древни филмови тривиалности. Малцина знаят за този филм. — Тя въздъхна. — Знаете ли, аз по-скоро обичах да казвам на хората какво да правят. Мисля, че можех да стана отличен режисьор, но Уолтър имаше други представи за посоката, по която трябва да поеме кариерата ми, а решеше ли нещо Уолтър Барън, то повече не се обсъждаше. — Тя им хвърли одобрителен поглед. — Но, разбира се, вие, млади хора, вече сте открили опасностите от смесването на филмопроизводството и женитбата.

Матю обви кръста на Лий.

— Работим по въпроса.

Кейт кимна доволно.

— Хубаво. Аз проследих кариерите и на двама ви с интерес и макар всеки от вас да е достатъчно успял сам, заедно вярвам, можете да съградите дори по-грамадна династия, отколкото Уолтър или Джошуа някога са сънували.

— Благодаря ви, че ни гласувате доверие — каза Лий. — Значи ли това, че ще имам вашата подкрепа и на събранието на акционерите?

— Мила моя, ти имаше гласа ми още преди тези главорези да се появят в ранчото ми миналата нощ.

— Главорези? — отекна Матю, мигновено настръхнал.

Кейт се огледа из стаята, като че ли търсеше шпиони.

— Защо не се повозим малко покрай брега? — предложи тя.

Те подкараха нагоре по крайбрежната магистрала, а Кейт им обясняваше за двамата мъже, които се появили нечакани и неканени в ранчото й в Орегон, за да намекнат, че Брендън Фаръдей ще е признателен за нейния глас.

— Естествено, аз се престорих на невежа по отношение на цялата битка — продължи тя със самодоволна усмивка. — После, когато те извадиха пълномощното за подпис, аз просто припаднах. О, не наистина, драга — отвърна тя на загрижения поглед на Лий. — Просто играех. Още ме бива, да знаете — извърна се тя към Матю.

Той се усмихна.

— Не съм се и съмнявал. Талант като вашия не изчезва, просто остарява като хубаво вино.

— О, този мъж наистина ми харесва! — каза Кейт на Лий. — Не трябва да му позволяваш да си замине този път.

— Нямам и намерение — отговори Лий, като се спогледа бързо и гордо с Матю.

— Хубаво. Докъде бях стигнала? О, да. Така или иначе, моята домашна прислужница, която също не е толкова лоша актриса, увери мъжете, че често имам такива припадъци и че ще се възстановя напълно до сутринта. Или поне достатъчно, за да подпиша хартишките им.

— И това ги задоволи? — попита Матю с явно съмнение.

— Нямаха друг избор, освен да се съгласят. В края на краищата бях в безсъзнание. Те си отидоха, като обещаха, че първата им работа ще е да се върнат на сутринта. Разбира се, в мига, в който си заминаха, аз се обадих на авиолиниите да си запазя билет за първия полет от Кламът фолс. После, като се боях, че те може да наблюдават къщата, си сложих дрехите, които нося, когато почиствам конюшните, съобразявайки, че ако ме видят да си тръгвам, ще сметнат, че съм някой от ратаите. Ето защо съм облечена така — обясни тя. — Обикновено се издокарвам къде по-добре, когато поемам на път. Както и да е, отидох до обора, взех стария пикап, който използваме за превозване на сеното и запраших към летището. — Тя прихна с наслада. — Чини ми се, че сега Фаръдей би трябвало да им шари дирниците, че са оставили една бабка да ги подхлъзне.

— Радвам се, че дойдохте — промълви Лий, — но трябва да разберете, мис Фарел, тези хора са много опасни.

— Можеш да ме наричаш Кейт, мила — потупа тя ръката на Лий със своята ръка, цялата в пръстени; сини вени кръстосваха опакото на дланта на Кейт Фарел, но меката й кожа имаше цвета на гардения, без старческите петна, от които страдаха повечето нейни връстници. — И, разбира се, знам, че тези хора са опасни. Може да съм стара, но не съм глупава. Ако техните костюми не ми се бяха набили на очи веднага (приличаха на статисти от филм с Едуард Дж. Робинсън^[6]), оръжията, които носеха под саката си щяха вероятно да ми подскажат с кого си имам работа. — Тя се вторачи в тях с блеснали кафяви очи, които напомняха на Лий за любопитна птичка. — Сега, след като успях да им избягам от капана, какво ще правим по-нататък?

— Първото нещо, което трябва да направим, е да ви намерим някое място, където да ви държим скрита през следващите два дена — размисли се Матю. — За зла участ, тъй както приличат на нещо от стар гангстерски филм, тези типове стрелят със съвсем истински куршуми.

— Чух за къщата ти — вметна на място Кейт. — Голям късмет си извадил, че не си бил в нея; още щяха да ти събират чарковете по крайбрежието на Каталина.

Когато Матю изцъка одобрително към прямата реч на Кейт, Лий потисна ненадейна тръпка. Тя се опитваше да остави това зад себе си, но не можеше да забрави колко близо беше до това, да загуби Матю завинаги.

— Какво ще кажеш за къщата на Корбет и Тина? — предложи Лий. — Смятам, че Фаръдей изобщо няма да се сети да надникне там.

Матю кимна.

— Добро хрумване.

— Ще ми е приятно — реши Кейт. — Дядото на Корбет Маршал, Джордж, ми беше банкер, знаете ли. Още когато работех във „Феймъс плейърс Ласки стюдиоуз“ на Лонг Айлънд. Той дори ми предложи женитба. Три пъти. И всеки път го попарвах.

Очите й станаха умислени.

— Почти бях решила, ако ми предложи още веднъж, да приема. Но той не го стори, и накрая вместо за него, взех че се омъжих за Уолтър Барън и не издържах и година. Уолтър беше труден човек. Чувах, че синът му е бил също толкова безскрупулен. — Тя погледна очаквателно към Лий, като че искаше дъщерята на Джошуа да потвърди изявлението.

— Джошуа Барън беше изключително сложна личност — каза тихо Матю, за да спаси Лий: той стисна ръката й, за да я увери, че е успял да остави миналото (и издевателството на Джошуа) зад гърба им.

— Вероятно така са говорили и за Чингис хан — подхвърли Кейт. — Както са ми казвали, другите филмови гиганти може да са убивали, за да ядат, но Джошуа Барън е убивал за забавление.

 

 

— Имам подарък за теб. Нещо, което сигурно ще ти се стори вълнуващо — каза Матю по-късно същата вечер.

Седяха отвън на балкона пред спалнята и гледаха как слънцето потъва в океана.

Лий му се усмихна. Нежно наслаждение мъждукаше в очите й:

— Още нещо? — Бяха се любили преди това и някак си не й се анализираше как, всеки път, когато тя и Матю го правеха, беше като че ли за първи път. — Не съм наясно колко вълнения мога да поема за един ден.

Той влезе в къщата. След няколко мига се върна с кафеникав плик.

— Мислех си, че може да поискаш да занесеш това на събранието ви.

Лий извади тестето листи. Тя започна да чете, а любопитството й се замени с недоверчивост.

— Фаръдей е контрабандирал за Роко Минети? — запита невярващо тя. — Как откри това?

— Наех детектив, да покопае в миналото на този тип няколко месеца. Те добре бяха покрили почти всичко, но тези документи доказват, че Брендън Фаръдей — някогашният Арни Столър — не е скаутът, за който го представят.

— Ако това излезе наяве, с кампанията му е свършено — смънка Лий.

— Ще го отнесе като бръмбар сламка — весело потвърди той, като се отпусна назад и изпружи дългите си крака. — Тъй както го виждам, Фаръдей с радост ще се подпише да даде своите двайсет и четири процента от студиото в замяна на това малко петънце от неговото минало. Колкото и голяма риба да е „Барън стюдиоуз“, все пак е като дребна цаца пред властта, която може да придобие, ако го изберат за губернатор.

Беше толкова изкушаващо. Дори сега, когато с помощта на Кейт Фарел тя щеше да оттласне завоевателния опит на Фаръдей и Мариса, докато притежаваше своя дял, Фаръдей все щеше да има глас в управителния съвет на „Барън стюдиоуз“, нещо, което беше анатема за Лий.

— Ако сключа тази сделка с Фаръдей — каза бавно тя, — аз на практика го пращам заедно с бандитските му приятелчета в губернаторската мисия. — Тя поклати глава, като хвърли последен печален поглед към документите, преди да ги пъхне отново в плика. — Трябва да ги препратя на главния прокурор.

— Скъпа моя Лий — въздъхна протяжно Матю, — за интелигентна жена, понякога показваш забележителна липса на житейска досетливост. Нима баща ти не те е научил, че когато преговаряш, би трябвало винаги да държиш най-жизненоважния къс информация в запас?

— Да, но…

— Хеда Хопър или Луела Парсънс бе казала, че колкото по-надълбоко проникваш, толкова повече се цапаш? — риторично запита Матю. — Ето я димящата пушка, която ще ни освободи от присъствието на Фаръдей завинаги — каза той и й подаде още един лист хартия.

Очите на Лий се разшириха, докато четеше сведението върху страницата.

— Не мога да повярвам! Брендън Фаръдей е убил баща си?

— Всъщност Арни Столър е надупчил стареца си на решето — потвърди Матю. — Но тъй като са едно и също лице, смятам, че полицията в Невада ще е много доволна да може да затвори папката с делото. — Той се ухили. — Щях да ги осведомя по-рано, но исках да ти дам възможност да си откупиш дяловете на Фаръдей, преди да бъде арестуван. Няма смисъл толкова много от собствеността на студиото да затъне в някакво гражданско дело, което ще се точи през следващите двайсет години.

— Не бързах да кажа това, понеже щеше да прозвучи като диалог от ням филм, но ти наистина спасяваш студиото. — Гласът й трепереше; тя се изправи й го погледна с несдържано възхищение и любов. — Как ще мога да ти се отплатя?

— Не се тревожи — весело отвърна Матю; той я придърпа върху скута си. — И двамата сме интелигентни люде. Ако си напънем главите заедно, смятам, че все ще измислим нещо.