Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Secret Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-001-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4492

 

 

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков (фотограф)

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-002-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4493

История

  1. — Добавяне

17.

— Не мога да повярвам, че ми погаждаш такова нещо!

Лий гледаше сестра си от другата страна на стаята. Мариса си хапваше късна закуска в леглото, облечена с бяла атлазена нощница и подхождаща й спална наметка, бродирана с щраусови пера. Моделът спокойно можеше да принадлежи на Джийн Харлоу, но колко странно, помисли Лий, той съвършено отиваше на Мариса.

— За бога, Мар, ние сме сестри! „Барън стюдиоуз“ винаги е било в семейството ни. Никога не бих ти дала онзи дял, ако знаех, че ще тръгнеш с Фаръдей.

Мариса тръсна глава:

— Ако трябва да сме прями, ти си ми само наполовина сестра, нали помниш? Впрочем изпитах облекчение, че Джошуа не ми е роден баща. Като имам наум неговата склонност към извратеност…

Лий светкавично разбра и разбирането почти я смачка със своята значимост:

— Ти си знаела! — каза тя пребледняла. — Знаела си през всичките тези години.

— Разбира се.

Суровата болка в очите на Лий възбуди Мариса и тя се изкуши да издаде кой е баща й. После си спомни какво бе казал Брендън за подобно разкритие и как би навредило то на политическата му кариера. Макар че Мариса беше абсолютно аполитична, обещанията, които той й бе дал — пари, власт, половината лихви от едно от казината, планувано да се отвори в Палм Спрингс — я накараха да премълчи.

— Точно ти си казала на Матю — промълви Лий, повече на себе си, отколкото на сестра си.

— Охо, когато започнеш да събираш две и две, си истинска умница! — Мариса си намаза портокалов мармалад върху препечен английски блат. — Сигурна ли си, че не искаш закуска?

— Не съм гладна. — Стомахът й се гърчеше от прииждащите вълни на гаденето.

Мариса сви облечените си в атлаз рамене:

— Точно в твой стил.

— Защо? — прошепна Лий.

— Защо? — Мариса я гледаше над ръба на чашката си за кафе. — Защо казах на Матю, че си правила секс с татко си? Или защо ще ти отнема твоето драгоценно студио?

— Струва ми се, и двете.

— Исусе Христе, ти си невероятна! — Мариса тупна чашката в чинийката си; по атлазените завивки с цвят на праскова се разля кафе, но никой не забеляза. — Мразя те! Ето, толкова е просто. Винаги съм те мразила. Години наред се мъчих в твоята сянка и чаках поне едничка дума, поне един поглед от мъжа, за когото мислех, че ми е баща. Но всичко, което му трябваше, беше ти. Винаги — Лий това, Лий онова.

Тя се изсмя с опасен, чуплив смях, който се заби в Лий, в самата сърцевина на душата й.

— През всичките тези години — продължи Мариса, а в очите й блестеше страшна отмъстителност — аз се скапвах да привлека вниманието на негодника, когато можех просто да си разтворя краката. Като скъпоценната му принцеса.

— Отвратителна си!

— Много неща съм правила през живота си. Но поне не съм се изкачвала до върха, като съм се чукала с баща си — изплю Мариса.

Лице в лице с голата завист на сестра си, Лий усети как сякаш някакво перде падна от очите й. Тя най-после беше принудена да осъзнае тази злоба и тази безпощадност, които едва сега започваше да разбира.

— Ти и Фаръдей няма да успеете — предупреди тя. — Жертвала съм твърде много за „Барън стюдиоуз“, за да се дам просто така и да ви оставя вас двамата да го съсипете.

— Ами тогава, значи, ще е война до дупка. — Мариса вдигна набраздената си чаша; светлооранжевата мимоза заискри на утринната слънчева светлина. — Може най-добрата да победи.

Сестрите се гледаха една друга. Изражението на Лий подсказваше хладнокръвна, желязна решимост; изражението на Мариса беше пълно с предизвикателно непокорство. Враждебността между тях най-сетне беше излязла наяве и Лий осъзнаваше, че никоя от тях няма да се измъкне от приближаващата битка невредима.

 

 

Сан Франсиско бе обвит в познатия саван от смог. Самолетът на Американ Еърлайнс кръжеше сякаш цели часове и седналата в първа класа Лий ставаше все по-раздразнителна.

Тя бе дошла в града, за да се срещне с адвокатите на Кейт Фарел. Те бяха останали непреклонни по телефона, когато ги запита за поддръжката на частната собственост на бившата актриса, но тя се надяваше, че ако може да поговори с тях очи в очи, ще може да ги убеди да й уредят среща с тяхната клиентка. Защото ако не успееше да уговори Кейт Фарел да гласува за нея, „Барън стюдиоуз“ щеше да мине в собственост на развойната фирма на Роко Минети и да се управлява от Мариса и от Брендън Фаръдей.

Лий погледна часовника си за трети път през последните пет минути, сякаш това можеше да ускори нещата. Не можеше.

 

 

Матю седна на своята тераса и се загледа във вълните, които миеха брега. Нещо измъчваше мислите му цяла сутрин. Нещо, което бе прочел в тазсутрешна статия на „Ел Ей таймс“, която портретуваше кандидатите за губернатори. Макар че изборите бяха след месеци, Брендън Фаръдей бе смятан за почти сигурен победител. Данъчната реформа бе отрязала здраво постъпленията, което пък бе отекнало като намаляване на услугите, за които данъкоплатците бяха свикнали да си мислят като за гарантирани. Съответно все повече калифорнийци гледаха на узаконеното комарджийство като на отговор на всичките си фискални поличби.

Той знаеше, че Брендън Фаръдей е бил шофьор на камион, преди да стане звезда; историята беше нещо като легенда, заедно със славния тезгях за сода на Лана Търнър в „Шваб’с“ и, в по-малка степен, с неговото откриване, докато наливаше питиета на увеселението на Джошуа Барън. Онова, което не бе знаел, беше, че Брендън Фаръдей е роден в Невада, комарджийската столица на Америка.

Интересно.

Последния път, когато беше в Лас Вегас, бе за сватбата с Лий. Навярно бе дошло време да направи още една разходка дотам.

 

 

— Да не би да казваш, че съм се наслаждавала на кръвосмесителната връзка с баща си?

Хариет Сингър, психолог с майчински вид, около петдесетте, се отпусна назад в креслото си й загледа Лий над сплетените си пръсти:

— Аз просто предположих, че една връзка, която е започнала с невинност и с доверие, разбужда потайни и опасни подводни течения; тази опасност може да стане вълнуваща — кротко каза тя. — Страхът, примесен с наслада, може да е като игра с огъня.

Лий прекарваше по три часа седмично с доктор Сингър през последните два месеца, като се опитваше да разплете фройдисткия възел на връзката с баща си и нито минута през цялото това време не й беше лесно.

— Но аз не си спомнях нищо толкова години! И дори тогава не започнах да си спомням останалите пъти. — (А не бяха малко, установи тя под хипноза; като се започнеше от времето, когато беше на пет годинки, и се свършеше с началото на менструацията й, когато беше на тринайсет.) — Как съм могла да блокирам нещо такова?

— Не е било толкова трудно. Просто си създала свое друго аз, едно момиченце със спомени и опит, отделно от теб самата. Когато баща ти те е приближавал, ти си се превръщала в онова малко момиче.

— То ми изпращаше послания. Чрез сънищата ми.

— Да.

Лий затули лицето си с ръце:

— Не само баща ми е бил чудовището, нали? То е било и моето друго аз. Ревнивата ненавист на майка ми. Онова преждевременно развито момиченце, което обичаше да има татето само за себе си. — Лий изохка протяжно и накъсано. — Не е чудно, че майка ми никога не прояви никаква топлина или любов. Трябва да ме е мразела.

— Не можеш да поемаш вината за каквито и да било проблеми, които родителите ти са имали с брака си — строго я посъветва Хариет. — Каквото и съглашение да са сключили, били са зрели хора. Докато ти си била просто дете. Дете, което е оцеляло чрез забрава.

Не напълно. Сенките винаги бяха там, само че изчезваха, преди тя да успее да улови очертанията им.

За осем седмици Лий бе изговорила всичко. Сега, за първи път, Хариет беше склонна да й даде увереността, от която толкова се нуждаеше.

— Трябва да разбереш, че когато си ходила на училище или на работа — продължи психоложката, — когато си се сприятелявала и си трупала познания и опит, другото ти аз е оставало дете, неспособно да се справи със сложните чувства, с трудните морални решения.

— То ли е причината, че винаги съм се страхувала да обичам?

— Навярно. Любовта винаги е трудна работа. Дори за разумен възрастен. — Тя се усмихна. — Знаеш ли, почти всеки път, когато от време на време поглеждам през масата на закуска към мъжа си (когото обичам почти трийсет години), се питам: кой е този? И какво, по дяволите, прави тук, в моята кухня?! — Когато Лий се усмихна, както се и предполагаше, Хариет Сингър кимна доволна. — Има още нещо, което трябва да обмислиш.

— Не съм сигурна, че мога да поема още — въздъхна Лий.

— Ти си твърда жена, Лий Барън. Това, което постигна, го доказва. А то ни води към следващата точка: расла в разбито семейство, ти гледаш на дома като на опасно, измамно място, докато външният свят — публичната арена, която плаши повечето деца — е бил незнаен свят, и следователно — място на надеждата.

— Нима искаш да ми кажеш, че част от успеха ми се дължи на това, че баща ми се е заигравал с мен?

— Това е малко опростенческо, но да, възможно е покрай причиняването на огромна болка и душевна мъка, неговото поведение да е допринесло и за твоето желание да поемаш рискове.

Лий дълго мисли над това.

— Все още не мога да разбера какво го е накарало да го направи — отрони тя тихо.

— Вероятно никога няма да можеш да разбереш — посъветва я Хариет. — Но онова, което трябва да сториш, Лий, е да простиш. Трябва да простиш на баща си, а така ще можеш да простиш и на себе си.

 

 

Нещо сякаш се носеше във въздуха. Слънцето беше ниско, макар че нямаше да залезе поне до час. Хладният вятър, който замиташе вълните, донасяше лютия аромат на сол и на тихоокеански щорм, който цял ден а-ха да се извие. Морето бушуваше гневно, бялата пяна се надигаше високо и се стелеше нашир; отгоре притичваха тъмни облаци.

Времето на вихрите идеално отговаряше на настроението на Лий. Като изпитваше потребност да остане сама, тя се разхождаше по степания пясък на границата между вода и суша. Мозъкът й беше като виелица: мислите й се въртяха диво, спомените се стелеха като разпилени сънища, безразсъдни надежди бяха застигани от страхове.

Винаги се бе смятала за човек, надарен с умението да оцелява. Ако някой някога попиташе, тя би рекла, че най-добрите й качества бяха нейната гъвкавост и нейната настоятелност пред лицето на сякаш непреодолими пречки. Решимостта й да спаси „Барън стюдиоуз“ на всяка цена беше чудесен пример за нейното упорство. За зла участ бракът й беше друго нещо.

Когато ставаше дума за Матю, тя беше първа страхливка. Бягала бе от своите чувства към него и дори след като правеха любов, тя си оставаше боязлива по отношение на това, да се отвори към всичко, което тяхната връзка можеше да й даде. Вместо да го преследва по петите и да се противопостави на изкупителния му брак, тя бе хукнала към Абу Даби като някоя вятърничава героиня на роман от деветнайсети век. Дори когато това недоразумение беше достатъчно огладено, та да им позволи да се оженят, тя продължи да държи нещичко зад гърба си.

Матю беше прав всичките пъти, когато я бе обвинявал, че кръстосва света, за да оправя гафове, с които всеки средностатистически наемен служител би могъл да се справи. Неприветливата, непривлекателна истина беше, че тя се бе радвала на тези пътувания, понеже те държаха брака й и Матю встрани от възможността да се превърнат в най-важното нещо в живота й. Тя бе стояла безсилна, когато той напускаше болничната стая в деня, когато баща й получи удар; тя бе останала няма, когато впоследствие той поиска развод. Тя дори не бе вдигнала ръка да го спре, когато той реши да се жени за Мариса, въпреки че представата как той се люби със сестра й беше почти на ръба на това, което можеше да понесе.

По време на сеансите при Хариет Сингър Лий бе разбрала, че нейният почти маниакален перфекционизъм извираше от погрешната детинска вяра, че би трябвало тя да може да влияе върху нещо, което беше извън нейното влияние. Тя най-сетне беше в състояние да повярва, че е била жертвата. Нямаше за какво да се чувства виновна.

И може би най-важното: тя бе осъзнала, че е станала затворник на собственото си защитно поведение; черупката й, която винаги я бе опазвала да не бъде наранена, сега й приличаше на клетка.

Клетка, от която тя отчаяно искаше да избяга.

 

 

Мъжът лежеше в здрача и гледаше. Чакаше. Облечен бе в мокро черно яке с качулка, като за разузнавач в джунглата. Непромокаемата чанта, която носеше със себе си, съдържаше навивки от двойна жица, четири малки кръгли капси, радиоприемник и достатъчно пластичен експлозив С-4, за да превърне на прах Колизеума. Мъглата се бе просмукала навсякъде и обвиваше къщата с дебела сива завеса, която засенчваше тънкия резен на луната и приглушаваше нощните шумове. Щурците скрибуцаха; наблизо лаеше куче. Час след час мъглата ставаше все по-гъста, а нощта — все по-тиха. И все пак мъжът чакаше.

Старши сержант Джон Хил някога беше член на Делта форс, елитен отбор, който се бе зародил в джунглите на Виетнам. Докато бе дислоциран в Нха Транг, той бе вербуван от един летец, който твърдеше, че армията търси няколко добри пехотинци, мъже, на които им е гарантиран орден, смъртен чувал или и двете. Те би трябвало да бъдат единаци, годни да работят самостоятелно и да имат поне намеци за параноя.

Макар Хил да се вписваше и в трите категории, такива бяха и повечето войници от вътрешността. Онова, което му осигури силно желаното място в Делта форс, беше страстта му към рушене и любовта му към силните шумове.

Преди малко самотният командос беше изключил сложната алармена система със сръчност, която предполагаше, че такъв саботаж за него е дребна среднощна работа, и сега, когато си проправяше път към къщата и съчетаваше бързината с пантероподобна гъвкавост, сержант Джон Хил се усмихваше. Хубаво беше, че отново има работа.