Джоан Рос
Тайни грехове (17)

16.

Очакването го влудяваше, а дните за подготовка на продукцията се нижеха бавно. Макар Корбет да му бе дал уж крайния вариант на сценария (трети през последната седмица) и да бе подписан договор с режисьора, студиото нямаше и намерение скоро да започне снимките. Раздразнен от неспирните отлагания, Матю прекарваше времето си в учене на реплики и в писане. Засега филмопроизводството не му се струваше по-вълнуващо, отколкото да гледаш как някой лови риба на вълнолома.

 

 

— Ти какво?! — Джошуа невярващо се втренчи в Лий.

— Изнасям се — повтори Лий, като гледаше баща си право в очите.

— И дума да не става! — Лицето му почервеня, една вена затуптя на слепоочието му. — Вече сме говорили за това. Ти си имаш дом. С мен. И със сестра си.

Не. Нямаше да се остави да я предумат отново. Нямаше да се поддаде на емоционален шантаж от какъвто и да е род. Странно как само започваше да третира Мариса като член на семейството, когато му изнасяше! И макар да се боеше, че този път той може да получи удара, за който я бяха предупредили докторите, Лий държеше на своето.

Тя стоеше в отсрещния ъгъл на неговия кабинет, ръцете й бяха положени на облегалката на едно от кожените кресла за посетители.

— Имам нужда от свой собствен дом — каза кротко тя. — От място, където мога да остана сама.

— И защо ти е? За да се въргаляш с някой амбициозен самец, който само те използва като пропуск към мен? Към студиото.

Лий си позволи да не се обиди:

— Понеже те обичам, ще се престоря, че не съм чула това. И макар искрено да съжалявам, че си толкова разстроен, няма как да промениш решението ми. А сега, ще ме извиниш, закъснявам за уговорена среща.

За нейна изненада и за нейно облекчение Джошуа не се опита да я спре. Трийсет минути по-късно Лий стоеше на балкона на двуетажната къща до Златното крайбрежие на Санта Моника, загледана покрай двойка високи палми към плажната ивица и към океана отвъд.

— Е? Как ти се струва? — попита Тина.

— Идеално е.

— Трябва да съм честна с теб — продължи Тина. — Причината да случиш на такава добра сделка е, че след миналогодишните зимни свличания, парче от крайбрежните скали се оказа в задния двор на собственика. Веднага след това той офейка и си купи място в Уентууд.

— Загубил е.

— Освен това — пътното движение. Ужасно е. Да не споменавам туристите, които паркират незаконно и препречват изходите за колата ти, и пияндетата, които криволичат по магистралата и се просват в гостната ти.

Лий беше чувала тази история. Преди няколко години една кола почти бе направила точно това: беше разбила оградата и се бе приземила в двора с фиданките на едно от старовремските студиа. Катастрофата бе записана от камерите на охраната.

— Все пак ми харесва — настоя тя. — Населено е с история.

Някога, през онези стари времена, когато филмите са се наричали подвижни картини, тъкмо тази ивица от плажа е била наричана Колонията. Наистина тогава Малибу, на голямо разстояние оттук по прашен, непавиран път, е бил за вторите цигулки и за онези, чиито коли са имали непоклатими брони и яки оси.

Някога къщата бе принадлежала на скромна филмова звезда, порочно известна с буйните си забави. Лий можеше да погледне надолу към брега и почти да си представи Ф. Скот Фицджералд и Уилиъм Рандолф Хърст, облечени в бели фланели, да играят пинг-понг, докато Мариън Дейвис и Норма Шиърър отпиват сухи мартинита и вдигат наздравици.

— Освен това е здравата прогнило — чувстваше се задължена да изтъкне Тина.

— Дървенията може да се подмени. Аз не търся просто къща, а нещо… повече.

— Начин на живот. — На Тина й си искаше да бе получавала по долар всеки път, когато чуеше тази фраза.

Лий кимна:

— Точно така. Само си представи: да се събуждаш всяка сутрин с Тихия океан.

— И покрай него, с наводненията, с влажния въздух, със солната корозия, с пияниците, заспали пред прага ти…

— Взимам я.

Лий имаше нужда от убежище. От място, където да избяга от несекващите битки на Джошуа и Мариса, от нарастващите финансови затруднения на „Барън стюдиоуз“ и от най-обезпокоителния проблем: новата звезда на студиото. Макар Лий по никакъв начин да не искаше да си признае, напоследък тя се улавяше, че мисли за Матю Сейнт Джеймс по начин, който нямаше никакво отношение към бизнеса.

Не че да фантазираш беше нещо лошо, утеши себе си тя тази сутрин, след особено дългия душ, по време на който затвори очи и си представи, че пеещата гореща вода, обливаща тялото й, е… са ръцете на Матю. В края на краищата, ако се вярва на списание Космополитън, да се наслаждаваш на сексуални фантазии, е съвършено нормално поведение за съвременните жени през тези еманципирани времена.

Но дори сега, когато се уверяваше, че няма от какво да се срамува, Лий знаеше, че щеше да се чувства по-добре, ако мъжът от нейните еротични блянове беше друг.

— Продадено. — Доволният глас на Тина нахлу в мислите на Лий. — Да знаеш — добави тя, като изостави ролята на посредник по недвижими имоти и заговори като приятелка, — баща ти няма да е много зарадван.

— Аз съм на двайсет и пет. Отдавна беше време да имам свой собствен дом.

— Все пак, очевидно е, че Джош предпочита да останеш в Бевърли Хилс. А баща ти не е от хората, които понасят загубите си с достойнство.

Спокойните сиви очи на Лий гледаха решително:

— Може би е време да научи, че нещата невинаги могат да стават както той ги иска.

 

 

Матю вдигаше пара, докато прекосяваше благословените зали на „Барън стюдиоуз“. Докато стигне бюрото на Мередит, от ушите му направо излизаше дим.

— Вътре ли е тя?

— Да, но говори по телефона. Обадиха се отдалече. Ако просто седнете…

— Ще почакам в кабинета й.

Само един поглед към пламъка в тъмните му очи беше достатъчен, за да спре всяко възражение, което секретарката на Лий би имала намерение да отправи.

Лий го изгледа от долу на горе, когато той нахлу в кабинета. Само леко повдигнатата руса вежда над тъмните рамки на очилата подсказа изненадата й от неговото неочаквано появяване.

— Питър — изрони тя в слушалката, — тук нещо се задава. Ще трябва пак да ти се обадя за това, става ли? Страхотно. Признателна съм ти за всичко, което си направил.

— Това беше Питър Уорт — поясни тя, като затвори телефона. — Във Вашингтон се говори, че ще изгубим данъчните облекчения върху разходите за реклама. Ако инвеститорите си получат първоначалния разход плюс гарантиран процент, Службата за вътрешни постъпления може да го сметне за заем и да отмени прогресивното намаляване на данъците. Ако това се случи, ни чакат още по-трудни времена при търсенето на инвеститори, което, от своя страна, ще намали броя на филмите, които можем да правим годишно. „Барън стюдиоуз“ плаща на мистър Уорт здравата, за да доведе нашия случай до знанието на съответните членове на Конгреса. Предполагам — завърши тя бодро, — че това, което ви е изстреляло днес насам, е също толкова важно.

Той беше вече достатъчно разгневен; Матю знаеше, че ако позволи хладното, надменно отношение на Лий да му влезе под кожата, той ще експлодира:

— Трябва да поговорим — изръмжа кратко и се стовари на едно кресло.

Лий свали очилата си, отпусна се на коженото си кресло, положи лактите си на ръкохватките, оформени като животински лапки, и го разгледа над сплетените си пръсти.

— За какво?

— За онова сладурче, което оглавява отдела за рекламиране.

— Джанет Бриджис? Това сладурче случайно има диплома по журналистика.

— Без съмнение — по жълта журналистика.

Лий пренебрегна неговия сарказъм:

— Освен това е най-добрата в този занаят. Не мога да изброя колко пъти е вадила кестените ни от огъня.

— Тогава нека се оправя с вашите кестисвания. Просто оставете моите на мира.

— Да не си дошъл днес тук, за да ме впечатлиш с виртуозното си владеене на английския? Или има и друга причина?

— Тя е разказала на „Върайъти“ за сребърната звезда, която получих във Виетнам.

— Но нали си я получил!

— Това не е съществено.

— Едва ли е несъществено, че новата звезда на „Барън стюдиоуз“ е награден с медал за храброст в битка.

— А не се ли боите! Хората могат да помислят, че новата звезда на „Барън стюдиоуз“ е горила бебета.

— Не и след утрешното продължение на историята във „Върайъти“ за ордена ти Пърпъл харт. Наблягането върху раняването ти ще прекрати всякакви антивоенни чувства.

— Всичко сте премислили, а?

— Джанет предложи медалната стратегия. Войната е хлъзгава тема. Тя реши, че е по-добре да извадим на бял свят твоето участие, вместо да оставим някой супермаркетен таблоид да го извести пръв.

— Спомням си времето, когато да служиш на страната си, бе тълкувано като патриотизъм — измърмори той.

— Истина е. И макар много хора да предпочитат все още да вярват, че войната е такава, каквато я рисуват онези героични филми с Джон Уейн, вечерните новини поднесоха действителността право на домашната трапеза. Какви други оплаквания имаш?

— Ами това, че е пуснала снимката ми в „Ел-Ей таймс“?

— Онази на Джил Кокърън? Сама избрах точно този кадър. Беше много хубав.

Повече от хубав. Един поглед, и образът на възлестия му врат, на здравите мускули на ръцете му, на могъщия му гръден кош и на оголения му корем беше закован в паметта й завинаги.

— Трябваше ли да изберете единствената снимка, на която съм без риза?

— В този бизнес има една стара поговорка, Матю: имаш ли го, покажи го. Още нещо?

Някак, без да надига своя меко модулиран глас, тя бе успяла да потуши яростта му. Матю се улови, че е възхитен от умението й:

— Премиерата довечера.

— А, да. — Тя се полюшваше напред-назад на креслото. — Нека отгатна; отказваш да носиш официален костюм.

Тя смътно си представи какво би било, ако той се появи на премиерата облечен с онези избелели тесни джинси и с голи ръчища. Жените ще откачат; щеше да е като да го хвърлиш в кофа с човекоядни пирани.

Матю видя слаба усмивка да мъждука в крайчетата на устните й и се зачуди за причината.

— Не съм луд по идеята да се обличам като келнер — призна той. — Но категорично отказвам да ескортирам Синди Рейнис.

— Синди е една от най-нашумелите ни млади актриси. Печатът я обича; появата с нея на публично място може да ти е от полза.

— Но тя има интелектуалния коефициент на един сешоар.

— Няма нужда да разговаряш с нея, Матю. Ти ще си гледаш филма.

— Да, но започвам да разбирам как гласите нещата тук. Аз трябва само да се покажа в киното с Мис Силикон под ръка и следващото нещо, което ще узная, е, че вашата свръх образована Джанет Бриджис е пробутала в „Холивуд рипортър“ баснята, че Синди и аз сме страшно запалени един по друг.

— Та какво?

Матю се взря в нея. Да не би да бе проговорил внезапно суахили? Защо, по дяволите, не можеше да го разбере?

— Та… не искам хората да си мислят, че спя със Синди Рейнис.

— Кои хора по-точно? — попита тя с хладнокръвна небрежност.

Ако от нежеланата си тяга към Матю само се безпокоеше, Лий направо беше потресена от своята реакция към представата Матю да е обвързан с някоя безименна, безлична жена.

— Какво ще кажеш за всички по-точно? Няма да отида, Лий. Разбрано?

Въпреки първоначалната липса на разбирателство, Лий се бе срещала с Матю няколко пъти, за да уредят внимателно подбрани публични появи и интервюта. Ако всичко вървеше според плановете, по времето, когато „Опасен“ излезеше на екран, зрителите, влюбени в омаята на Матю Сейнт Джеймс, щяха нетърпеливо да очакват филма.

Макар техните отношения да бяха останали строго делови, тя го наблюдаваше как работи и беше наясно колко устремен беше към целта да стане сценарист. Лий не можеше да не се възхищава на стремежа му. Тя бе открила и че е в състояние да го подтиква.

— Добре — кимна тя. — Мисля, че ще можем да уредим Паркър Мастърсън да ескортира Синди. Новата му комедия ще види бял свят другата седмица и от подбраните кадри, които зърнах, май ще му трябва цялата помощ, която мога да си представя.

— Благодаря. — Матю стана. — Съжалявам, че прекъснах телефонния разговор.

Сега, след като бе постигнал победа по отношение на най-важното си изискване, можеше да си позволи да е благороден.

— Няма нищо. Само да не става навик. — Лий също стана и заобиколи бюрото, за да го изпрати до вратата. — Само още нещо.

— Какво? — застина Матю, подозрителен към нейния небрежен, нехаен тон; той вече бе решил, че Лий Барън никога не е небрежна към своята работа.

— Все пак ти ще трябва да присъстваш на тази премиера.

— С кого?

— Не знам. Защо не ми се обадиш пак по-късно следобед, когато с Джанет ще сме измислили нещо?

— Мога ли аз да предложа?

Лий го погледна с любопитство. Досега Матю не бе проявявал интерес към представителната страна на бизнеса. Напротив, тя често се чувстваше така, сякаш бе използвала целия си жизнен запас от търпение, да го предума за някоя от малкото появи, на които той се бе съгласил.

— Разбира се. Кого имаш наум?

— Теб.

Едничката дума рикошира край тях във внезапната тишина на кабинета.

— Мен?

— Точно така. — Той нагази още малко във водата. — Някакъв проблем ли е за теб, госпожице шеф?

Лий го изучава разсъдливо. Пробваше ли я?

— Никакъв. Само дето идеята, ти и аз… ние двамата… никога не ми е минавала през ума.

Очевидно й беше неудобно от ненадейния обрат, който бе приел разговорът. Матю вече бе стигнал до извода, че има много малко неща, които биха могли да смутят вечно изрядната мис Барън. Той реши, че му е приятно да е едно от тях.

Матю я погледна с учудване:

— Какво има, Лий? Да не би в „Барън стюдиоуз“ да е прието правило против това, клечките да отделят от личното си време за общуване с талантите?

— Естествено — не.

— Добре. — Зъбите му проблеснаха в доволна вълча усмивка. — Ще те взема в седем и половина. — Той се извърна да си ходи, после се спря на прага. — Облечи нещо секси! И махни тази проклета панделка! Харесваш ми повече с пусната коса.

Това бяха последните му думи, а Лий остана зяпнала след него. За какъв, по дяволите, се мислеше той! За човек, който преди шест седмици обслужваше бар и тепърва имаше да снима първата си сцена, имаше страхотната наглост да й нарежда как да се облича и как да носи косата си.

Ще му даде време да стигне до вкъщи, после ще му се обади да го извести, че се е появило нещо спешно и й се налага да му откаже. Не. Не по този начин. Тя беше Лий Барън, наследничка на „Барън стюдиоуз“, не му дължеше никакви обяснения. Просто ще му каже да присъства на премиерата с някоя друга — с най-противната актриса, която можеше да намери за толкова късо време.

Точно това ще направи, реши тя, докато крачеше обратно към бюрото си. Беше крайно време мистър Матю Сейнт Джеймс да научи кой точно е шефът. Когато Лий вдигна слушалката, две мисли изникнаха в съзнанието й.

Първата беше, че тя наистина е шефът.

Втората беше, че, като шеф, тя може да прави каквото си поиска.

— Мередит — каза тя, когато секретарката й се обади. — Моля те, отложи всичките ми срещи за този следобед, после повикай Джулио и виж дали не може да ме изстиска за едно измиване с шампоан и ондулация.

Когато Лий затвори телефона, тя осъзна, че се усмихва.