Джоан Рос
Тайни грехове (4)

3.

На Джошуа Барън не му беше до увеселения.

Полетът му от Лас Вегас бе отложен заради неработещ уред за отчитане на горивото в изтребителя на студиото. Той пристигна в Лос Анджелис тъкмо за да се насади на следобедния трафик на път за студиото, и едва се бе добрал накрая до кабинета си, когато Корбет Маршъл му звънна с нов списък от изисквания на една от новонашумелите холивудски звезди. И отгоре на всичко, някакъв републиканец от проклетата Гилдия на американските писатели имаше нахалството да го заплашва със стачка.

— Негодниците се опитват да ме поставят на колене — мърмореше Джошуа, докато вървеше към поршето, паркирано на запазеното си място.

Съседното място за паркиране, отредено за Лий, беше пусто, което подсказваше, че си е тръгнала към къщи рано, за да се приготви за увеселението. Джошуа се надяваше, че тя е овладяла положението; вече не знаеше колко грижи може да смели стомахът му за един ден.

— Те знаят много добре, че една стачка ще закопае студиото — продължи да говори на себе си той. — И тогава къде ще отидат всичките тези гадни префърцунени писателчета?

Джошуа Барън предполагаше, че сценаристите са в същата дяволска лига като актьорите и редакторите. Той ненавиждаше цялата алчна пасмина.

Когато охраната подвикна весело лека нощ, докато Джошуа излизаше през портите, в отговор той смогна само да помаха отсъстващо с ръка. Вече караше поршето на запад по Сънсет булевард, когато се сети за указанията на Лий да прати поздрави за рождения ден на старчето. Едва тази сутрин тя звънна в хотела да му напомни за шейсет и петия рожден ден на Хари Потър.

Шейсет и пет годишен. Само с пет години повече от него. Божичко, и той ли щеше да изглежда толкова западнал и безцветен?

Спрял пред червения светофар на кръстовището между Сънсет булевард и Ла Сиенега, където през безоблачните дни човек можеше да види един от най-необозримите изгледи, които Лос Анджелис можеше да предложи, Джошуа поизследва преценяващо отражението си в огледалото за обратно виждане. Гъстата му бяла коса беше вещо оформена от личния му фризьор, който идваше в кантората всеки четвъртък следобед. Цветът на кожата му беше реквизитния за Холивуд бронз, придобит през следобедите, прекарани на тенис кортовете или на голф игрищата край кънтри клуба Хилкрест. Макар неясна мрежа от бръчки да обрамчваше очите му, предпазени от тъмни очила Ферари, жените все го уверяваха, че бръчките прибавят към чертите му по-скоро характерност, нежели възраст. Признато суетен мъж, Джошуа си беше избрал да им вярва. Все пак той премахна пухкавите торбички под очите си миналата година при най-скъпия пластичен хирург в Бевърли Хилс. Неимоверните пари за операцията обаче се оправдаха до последното пени; тя го подмлади с поне десет години.

В тази златоносна филмова индустрия, в място, населено с поне един пластичен хирург на четири и половина жилищни блока, беше повеля хората от двете страни на камерата да изглеждат млади. Жизнени. Джошуа отлично знаеше, че Холивуд е изграден върху въображението и илюзиите. Обликът беше всичко: здравият вид се равняваше на успешен бизнес.

Бизнес. Невидима ръка разбърка стомаха му. Като посегна към джоба на своята бяла-беленичка копринена риза, Джошуа измъкна опаковка „Роулейдз“ и хвърли две хапчета против киселини в устата си. Докато хрускаше тебеширените таблетки, той се замисли, че ако нещата не се оправят, и то скоро, той, иска или не, ще почне да купува гадните хапове с кашони.

Питаше се дали Хари Потър има язва и реши, че вероятно няма. Какво толкова стресово може да има в това, да седиш в бърлога с климатик, да отмяташ имена по списък и да гледаш мачовете на „“Доджърс"" на портативен телевизор? Потър, нает от Уолтър Барън, бащата на Джошуа, бе дошъл да работи в „Барън стюдиоуз“ преди четиридесет и пет години — десетилетие, след като Уолтър бе основал студиото.

Като прилагаше тактика, обикновено използвана от разбойническите барони по Източното крайбрежие, Уолтър саморъчно измъкна властта от една слабо сплотена група мълчаливи кино производители и превърна новото предприятие в най-голямото, най-печелившо филмово студио в Америка. В света.

Невинаги беше лесно, размишляваше Джошуа. Докато превземаше зелените хълмове, надвесени над Лос Анджелис, Джошуа си спомни мрачните дни през четиридесетте. Студиото бе загубило повечето от водещите си творци във въоръжените сили и макар че те продължиха да правят документални военни филми, профсъюзните беладжии се бяха заяли с печалбите от тях. Тогава, сякаш си нямаха достатъчно грижи, през четиридесет и шеста, един британски филм — Хенри Пети на Оливие — бе номиниран за Оскар и наложи британската школа — костюми, кинематография, и дори произношение — като висша мода. Бентовете се отпушиха. Скоро след това, покрай британските, Академията започна да номинира също френски и италиански филми. Когато чуждестранни филми спечелиха четири Оскара през четиридесет и седма, американските студиа едва не получиха колективен сърдечен удар.

Последвалият приток на чуждестранни филми се оказа такава заплаха, че през 1948 година главите на всичките шест най-големи холивудски студиа — „Уорнър брадърс“, „Парамаунт“, „Метро Голдуин Майер“, „Туентийт сентъри Фокс“, „RKO“ и „Барън стюдиоуз“ — се съюзиха за първи път от кризата за работна ръка през тридесетте и гласуваха да оттеглят спонсорирането на Академичните награди.

Точно по времето на тези неуредици Уолтър бе изумувал последния си план, за да задържи студиото на повърхността. Той инструктира сина си да се позавърти около дъщерята на Йенс Елдринг, норвежец, израснал в Сан Франсиско като корабен магнат и финансист. Джошуа, който се радваше на сладостно съществуване като плейбой и престолонаследник на „Барън стюдиоуз“, не припираше да се задомява. А дори да искаше, Сигни Елдринг едва ли щеше да е първата, която да предпочете за жена.

Все още неомъжена на трийсет, Сигни беше висока и болезнено кльощава, със сприхав език, който дълги години бе обезкуражавал не един ухажор. Но Джошуа не беше някакъв си редови, лесен за отрязване Ромео; той беше мъж с мисия. Да спаси „Барън стюдиоуз“, каквото и да му струва това.

Две седмици след първата им среща, Джошуа й направи предложение с искрящ десеткаратов диамантен пръстен от платина, инкрустиран със смарагди от Картие. Парите за екстравагантния къс карбонизиран камък бяха от рекламния бюджет на „Барън стюдиоуз“.

Както се оказа, нямаше защо Уолтър и Джошуа да се тревожат за така рисковано изхарчения си ценен капитал. Сигни, винаги прагматична, осъзна, че мъжът, седнал срещу нея на отрупаната със свещници маса, е последната й възможност да избегне доживотната игра на милото лелче за безчетните си племенници и племеннички. След като го накара да почака до другата сутрин, тя прие предложението на Джошуа.

Когато дванайсет седмици по-късно Джошуа Барън даде клетва на своята сдържана, облечена в дрехи на Диор булка, повечето от гостите, поканени на претрупаната брачна церемония, разбраха, че са свидетели повече на сливане на капитали, отколкото на бракосъчетание. На екстравагантната сватбена вечеря, която мина всред златолистното великолепие на балната зала в хотел Балтимор, Йенс Елдринг, успокоен, че най-сетне е омъжил щерка си, даде на новия си зет чек за повече от десет милиона долара и успешно избави „Барън стюдиоуз“ от хищните челюсти на банкрута.

Сега, след трийсет години, щом измъкна спортната кола на криволичещия път за своето имение Каниън драйв, Джошуа установи, че желае отговорът на сегашната му финансова дилема да би могъл да се реши с подобна експедитивност.