Джоан Рос
Тайни грехове (28)

4.

Обезумялото стълпотворение на летището в Абу Даби беше нещо средно между римски цирк и китайско гасене на пожар. На шумния терминал Лий се оглеждаше за шофьора, който Иърин Макмърфи, режисьорката на филма, й бе обещала да я посрещне.

— Мис Барън?

Дълбок глас отдясно привлече вниманието й и Лий се обърна, за да се окаже лице в лице с един от най-пленителните мъже, които някога бе виждала. Изглеждаше на около трийсет и пет — четирийсет години и тъмните му очи й напомняха за обсидиан, само че без бездушната му твърдост. Мургавото му лице — цялото изваяно от вдлъбнатини и изпъкналости — беше увенчано с прав, леко провиснал нос и със стиснати устни под черен мустак. С красивите си черти той изглеждаше суров и недостъпен, докато не се усмихна ослепително:

— Вие ли сте мис Барън, или не сте?

— Аз съм.

— Аз съм Халил Ал-Таджир. — Под неразбиращия поглед на Лий той се допредстави: — Заместник-министър по културата.

Човекът, за когото се бяха договорили с правителството да бъде свръзка между екипа на „Барън стюдиоуз“ и местния филмов екип, спомни си Лий. Осъзнаваше, че се е опулила, но не можеше да превъзмогне себе си. Той беше висок, превъзходен, със страхотно присъствие, но нещо у него намекваше за мистика. Нещо, което извикваше в съзнанието лица-видения от романтичните арабски нощи. Тя се улови, че си го представя в дълги одежди и с куфия.

Като подложи дланта си под лакътя й, той я поведе през тъпканицата далеч от дългите редици, плъзнали из терминала.

— Ако дойдете с мен, мис Барън, ще улесня преминаването ви през митницата.

Той я поведе надолу към дълъг коридор до тясна врата.

— Сигурно ще стоят там три-четири часа — изкоментира водачът й.

Ако преди бе благодарна на Халил за превеждането през тълпата, сега му беше два пъти по-признателна. Той щракна с пръсти и, сякаш излязъл от вълшебната лампа на Аладин, един портиер се появи с багажа й. До бордюра чакаше дълъг ролс-ройс с включен климатик. Стъклата на лимузината имаха дебели завески, за да не пропускат горещината.

Пътното движение беше тежко, колите — калник до калник. Шофьорите сякаш бяха решили да затъкнат всеки сантиметър свободна площ. Лий наблюдаваше как младо момиче, облечено със сини джинси и тениска на райета, със силен смях премина край тях на мотоциклет, провесило трупа на заклана коза върху рамката, докато си прокарваше път между навалицата от тойоти и ландроувъри.

— Иърин каза, че ще прати хамалин да ме посрещне.

— Това беше първоначалното й намерение, но тъй като един обикновен хамалин нямаше да може да облекчи преминаването ви през митницата, почувствах, че ще одобрите личната ми намеса.

— Така е. Благодаря.

— Беше удоволствие за мен.

Халил изобщо не би допуснал когото и да е другиго да посрещне американската филмопроизводителка. През студентските си години в Оксфорд той бе виждал портрета на Лий в едно британско списание. По него време тя беше дванайсетгодишна и макар майка му да се бе омъжила точно на тази възраст, Халил знаеше, че в Америка тя е смятана за малко дете. Това познание не му попречи да се заинтригува от тайните, които сметна, че открива в строгите й сиви очи.

Когато тя влезе в терминала днес, свежа и хладна, с широки ленени панталони с цвят на слонова кост и с бяла копринена риза, той реши, че преди да приключи пребиваването й в Абу Даби, той и прелестната Лий Барън ще са любовници.

Абу Даби беше омагьосваща смес от древен Изток и съвременен Запад. Стари джамии и минарета извисяваха силуети на фона на блестящи стъклени кули. Тротоарите бяха претъпкани като улиците, прелестни млади момичета с оскъдни парижки миниполички чакаха на автобусните спирки редом със забулени жени, които се движеха като сенки под диплите на обемни черни чадори.

— Невероятно! — отрони Лий.

— Само преди тринайсет години Абу Даби беше тихо рибарско поселище край залива. После печалбите му полетяха към небето и шейх Заид взе да харчи милиони, за да създаде този истински град. Аз учех в Англия, когато за първи път потече петрол; когато се върнах, едва успях да позная града. Все още ми се случва да карам по някоя улица и да зърна небостъргач, който не съм забелязал преди, сякаш е поникнал в пустинята посред нощ.

Той посочи едно бедуинско семейство, което живееше в палатка от кози кожи, макар предоставеният им от правителството дом да бе в съседство.

— Толкова неща се променят — продължи той; мекият му тон накара Лий да се попита дали одобрява бързото озападняване. — И макар че петролните запаси може би са знак за щедростта на Аллах, трябва още работа, за да бъде прието построеното. Иншала^[1] ще се научим как да употребяваме новооткритото благосъстояние, без да разрушаваме обществото. Само се моля тези златни богатства на бъдещето да се вплетат в древните прежди на миналото ни и да сътворят незиблем^[2] гоблен.

— Ако това, което сте постигнали досега, е някакво знамение, струва ми се, че ще е повече от незиблем. Ще е изящен.

— Целта е да надминем блясъка на бейрутското пристанище; смятаме да го осъществим, без да губим връзка с миналото си.

— Иншала — отекна Лий с новозаучения термин и си спечели одобрителния поглед на Халил. — От Абу Даби ли си, кореняк?

— Не, аз съм бедуин. Не само че бях първият в рода, който дойде в града, но бях и първият, който се изучи зад граница.

— Това трябва да ти е докарало страшно осъждане.

— Беше изключително трудно в началото — призна той. — Когато се завърнах след следването на право в Оксфорд, загубих три нервни седмици в опити да установя къде е семейството ми. — Той тихо се засмя при този отдавнашен спомен. — Боях се онзи непрестанен английски дъжд да не е разрушил пустинните ми инстинкти.

— Но все пак си ги намерил.

— Разбира се.

Разбира се, повтори си Лий тихичко; от онова, което бе видяла дотук, той беше мъж, който винаги постига каквото е решил да постигне.

Тя се загледа навън от прозореца, като дете, което току-що е зърнало Оз отблизо. Магарешки каручки и мотоциклети се бореха за пространство с камионетки, натоварени с цимент и стомана, бучащи таратайки, тежкотоварни камиони и автобуси, натъпкани с пакистански строителни работници. Амбулантни търговци с тюрбани бяха провесили своите стоки — фурми и ядки, медни съдове, кожени дрехи, току-що заклани тлъсти гълъби — на същите улици, по които често се срещаха бизнесмени, облечени с тъмни европейски костюми. Сякаш осемнайсети, деветнайсети и двайсети век се бяха омешали в тъканта на някакво научнофантастично време. Всичко и всички, изглежда, съ-съществуваха на това странно, чудно място.

— Ще се обидите ли, ако ви кажа, че повечето ми представи за вашата част на света идват от американските филми?

— Не мога да си представя, че ще бъда обиден от каквото и да било, което вие кажете. Или направите.

Одобрителната му интонация и топлата му усмивка я предразположиха да се разкрие пред него.

— Когато бях на осем годинки, учителката ми в трети клас сестра Люк ни попита какви искаме да бъдем, когато пораснем. Всички дадоха обичайните отговори: доктор, медицинска сестра, пожарникар, полицай, учителка, мама, филмова звезда…

— Нима да бъдеш филмова звезда, е обичайно желание в Америка?

— Е, поне в Бевърли хилс. Мисля, че обидих деликатната чувствителност на сестра Люк, когато заявих, че смятам да стана танцувачка на кючек в Казба. — Тя усети, че бузите й поруменяват. — Знаете ли, на никого не съм разказвала тази история.

Халил разбиращо се засмя.

— В такъв случай се чувствам двойно привилегирован. И въпреки вълнуващия облик, който безспорно има, чувствам се длъжен да отбележа, че Абу Даби е град, който не може да бъде опознат от пръв поглед. Той се разкрива постепенно, пласт след пласт. Както и хората му.

Макар неговият тон да си остана учтиво разговорен, когато тъмните му очи срещнаха нейните и се задържаха, Лий усети смътно, далечно пропърхване някъде дълбоко в себе си.

 

 

— Този сценарий е боклук! Като всички останали.

Мариса метна листите върху тухления бордюр на плувния басейн. Тя си бе купила къщата в Лоръл каниън със спечеленото от „Опасен“.

— Не е толкова лош — оспори Корбет.

— По дяволите, как да не е! Вече ти казах, Корбет: не искам да бъда поредният чифт цици.

Когато тя се наведе към него и гърдите й преляха от плетената горница на бикините й, Корбет реши, че никой не би сметнал Марисините цици просто за поредния чифт:

— Бих казал, че сама се заключи в тази роля, когато отиде в онова Бари Джеймс шоу. По дяволите, Мариса, изглеждаше така, като че ли искаш да изядеш онзи тип по националната телевизия.

— Публиката ме хареса.

— И ще продължи да те харесва в тази ти роля.

— Това е експлоатация!

Корбет се чудеше защо актриси, които използваха телата си, за да се докопат до някоя роля, толкова често бяха първите, които опищяваха света, че са били експлоатирани. Не се реши да спомене, че нейната сестра й бе дала отлична възможност да избегне клиширането й в определен типаж с ролята в „Опасен“. Не беше виновна Лий, че Мариса се появи по телевизията и изпъчи цомби пред лицето на цяла Америка.

— Това е комедия, нова възстановка на един френски фарс. Ще бъдеш страхотна.

Тя задъвка един от оръфаните си нокти и погледна надолу към сценария:

— Наистина ли смяташ, че публиката ще ме хареса в тази роля?

Когато погледът й се върна на лицето му, тя внезапно бе заприличала на плахото момиченце, което Корбет познаваше. Това беше главната причина да вземе Мариса за клиент, с риска да получи мълчаливото неодобрение на Тина. Някой трябваше да се погрижи за момичето, някой, който ще се интересува за нещо повече от своите десет процента:

— Ще те харесат — повтори той. — И по времето, когато ще завършиш снимките по този филм, „Опасен“ ще е на екран и, кой знае, може и да те затрупат със сценарии, в които има по-сериозни роли.

— Иска ми се да играя в нещо като Клут — замисли се тя.

Миналогодишният Оскар беше издигнал Джейн Фонда от редиците на многото мацета и боркини против войната, в главна сила в Холивуд. Самата Мариса се бе обзаложила, че Фонда никога няма да надскочи Барбарела.

— Нека просто я караме филм подир филм — посъветва Корбет.

— Значи смяташ, че би трябвало да подпиша?

— Смятам, че ще е добре за теб да се захванеш отново с работа.

Корбет бе забелязал, че Мариса е неуправляема, когато не работи. Последните два пъти, когато бе посещавал дома й, посоката на течението, по което се носеше момичето, го бе разтревожила.

— Добре, ще подпиша. Ами участието на Джеф?

Той погледна оттатък басейна, където Джеф Мартин лежеше гол върху надувен дюшек. След като краткотрайното залисване с Бари Джеймс бе отжужало, Мартин се бе появил отново.

— Баща ти не иска Джеф да работи повече за Барън.

— Защо не?

— Не знам — честно отговори агентът. — Но изглежда твърд в решението си да не му дава роли.

— Мамка му!

Мариса се протегна към една брезентова торба на ивици, извади пудриера и малка стъкленица с бял прах. Като пренебрегна неодобрителния поглед на Корбет, тя намаза на пръста си и нарони праха върху огледалцето, подреди го в две чисти линии и го вдъхна. Проникването беше мигновено, съзнанието й се проясни, позволи й да измисли как да отвърне на баща си.

— Добре — кимна тя, — ще постъпим другояче. Сложи разходи за още един гримьор в договора и ще подпиша.

— Става.

Корбет отлично знаеше кой ще е този излишен гримьор. Раздуванията на щата бяха правило в този бизнес. Когато се правеше бюджет, съветът беше да се добави още една трета за сметта, като под смет се разбираше антуражът на звездите. Ами че той току-що бе приключил преговорите за договор с „Парамаунт“, който включваше възнаграждения за личния фризьор на звездата, за хомосексуалния партньор на фризьора, за две секретарки, за личния й треньор, за астролога й и за физкултурника-шофьор, който напоследък чукаше звездата. Отгоре на всичко студиото се бе съгласило да наеме личната кола с ремарке на звездата на двойно по-голяма цена, отколкото би платило, ако ги вземеше под наем от някой посредник.

Така се играеше играта във високата лига. Мариса бе израсла на игрището и добре бе научила невидимите тънкости на играта.

Като прибра листите, той се накани да си тръгва.

— Още нещо.

Мариса вдигна глава.

— Да?

— Онзи прах е кофти работа.

— Ти си мой агент, а не мой пазач! — Когато грабна тъмните очила от темето си и заслони очите си, хубавото й младо лице стана сурово. — Довиждане, Корбет. Сигурна съм, че знаеш как да излезеш.

Докато подкарваше колата по нанадолнището на криволичещия път през каньона, през главата на Корбет мина мисълта, че колкото и да го отричаше баща й, тъкмо напротив — Мариса много приличаше на Джошуа. И двамата можеха да бъдат твърдоглави като скали.

 

 

Силният, непогрешимо отчетлив аромат на кафе го събуди. Матю се надигна на лакти и огледа стаята, която му беше едновременно позната и непозната.

— Ето че се събуди! — Жената, която седеше до леглото му, се усмихна.

— Така ми се струва. Освен ако не си втори сън.

Но сънищата му бяха кошмарни. Тази млада жена беше видение.

— Не е сън, сеньор. Бяхте много болен.

Той потърка лице и бе прободен от болка, предизвикана от лекото размърдване.

— Беше прострелян — отвърна тя на въпросителния му поглед.

Матю се отпусна обратно на възглавниците, като се опитваше да си припомни нещичко през мъглата от кошмари.

— Някой ме преследваше. Полицията?

— Не, един стар приятел. — Тя му се усмихна извинително. — Когато се напие и ме види с друг мъж, става малко локо. Луд, нали разбираш?

Матю се смръщи, като се мъчеше да седне. Сякаш целият му гръден мускул бе разпорен.

— И какво оръжие използва? Пушка за слонове?

— Наистина не знам, сеньор.

Той започна да си спомня.

— Ти си момичето от кухнята. Дето ме измъкна от затвора.

— Си.

— Защо?

— В кухнята разправяха, че си филмова звезда.

— Всъщност не съм.

— Но работиш в Холивуд, нали? Във филмите?

— Да, май е така. — Смешно как все още не можеше да се възприеме като актьор!

Тя му подаде купчина рисунки.

— Аз съм шивачка и дизайнерка на дрехи. Мечтата ми е да работя в Холивуд, във филмите. Може би познаваш някого, който ще ми уреди пропуск?

— Сигурно можем да направим нещо. Знаеше ли, че съм арестуван за наркотици?

— Си.

— Тогава трябва да знаеш и че съм невинен.

— Но ес импорта^[3]. — Тя повдигна рамене. — Ми хермано каза, че трябва много да си ядосал някого, защото полицията те държеше в тайна.

Брат й. Матю смътно си спомни един спор.

— Той ти забрани да викаш доктор, понеже не искаше да привлича вниманието на полицията. — Той прихвана рамото си, като изучаваше вещо навития бинт. — Май си се наложила в спора.

— Не. Боя се, че не.

— Тогава кой извади куршума? Със сигурност не ти.

— Не. Братовчед ми следва медицина в университета. Той махна куршума и ме научи как да се грижа за теб. — Широките й тъмни очи станаха тъжни. — Бяхте много болен, сеньор. Имахте треска.

Още един спомен го навести. Някаква жена — ангел — увива пламналата му плът с хладни чаршафи. Матю изведнъж осъзна, че е без дрехи.

— Как се казваш?

— Розария, сеньор — меко каза тя. — Розария Рамирес.

— Е, Розария, благодарен съм за всичко, което си направила — каза той; уви горния чаршаф около себе си като тога и се отдалечи от леглото. — И обещавам да ти се отплатя за всичките неприятности веднага щом се върна у дома.

Той тъкмо щеше да попита какво е станало с дрехите му, когато в стаята влетя мъж. В ръката му имаше револвер тридесет и осми калибър, насочен към Матю:

— Колкото и да ми се иска сестра ми да бъде възнаградена за щедрите й добродеяния, страхувам се, че не мога да ви пусна да си отидете, сеньор.