Джоан Рос
Тайни грехове (31)

7.

Април, 1974 година

Калифорнийското слънце изгряваше във величествени, обрамчени от смог, розови и алени пламъци. В късата война на премиерите над „Сънсет булевард“ се извисяваха дъски с обяви и безсрамно просеха гласове за Оскари. Запалени кинаджии опасваха бетонния каньон на лосанджелиския център и се тълпяха на амфитеатралните пейки, нетърпеливи да зърнат поне за миг своите любими звезди; ескадра хеликоптери тътнеха над главите им, а операторите и операторките отвътре снимаха сцената. Петролната криза бе забравена, когато триста черни лимузини (наети, още преди година от Филмовата академия за царствената процесия до киносалона) си запробиваха път по хълма до двореца от стъкло и бетон на Лосанджелиския музикален център за церемонията по връчването на годишните награди.

Пристигналите слизаха от лимузините си на червения килим, който ги отвеждаше вътре. Репортерите подвикваха, фотосветкавиците избухваха, филмовите запалянковци пищяха. От другата страна на улицата групичка заядливци размахваха ръчно изписани плакати с цитати от Светото писание и анатемосваха звездите, че са се съюзили с дявола.

Дълга бяла лимузина удари спирачки на завоя и шофьорът в ливрея, достатъчно красив, за да бъде водеща фигура във всяко голямо студио, изскочи отвътре и направи нисък, почтителен поклон, който напомняше за падане в царски нозе, и отвори широката врата. Съвършено сложен крак, обгърнат от блестящ златист чорап, се измъкна от колата. Изминаха няколко секунди, преди да се подаде част от пищно бедро. С приковано внимание, тълпата затаи дъх. Когато Мариса, разкошно облечена с блещукаща рокля от златисто ламе, обшита с черни ловджийски мъниста, най-после се отскубна от луксозната задна седалка на лимузината и се появи в светлината на прожекторите, зрителите по пейките зареваха от възторг. Като отметна грижливо разрошената си медноцветна коса, Мариса се усмихна и помаха. Запалянковците пощуряха.

В контраст със златистия плам на Мариса, Лий се появи царствено недостъпна. Като бе загърбила холивудския обичай да е с нови, единствени по рода си одежди, шити специално за да бъдат запомнени още на влизане, тя бе облякла същата рокля, която си бе купила за премиерата на „Безразборна стрелба“. Носеше сребристосиния копринен Валентино, като първия път, когато Матю я бе целунал, и въпреки че дрехата извикваше болезнени спомени, Лий се държеше да не потъне в тях. За разлика от онази нощ, когато косата й бе пусната, понеже Матю я бе помолил, тази вечер тя я бе увила в изящна плитка на тила, за да се вижда отиващият на дрехата й чифт бледосини диаманти, които проблясваха като късчета лед на ушите й.

Седнал пет реда зад нея, Матю осъзна, че тя му напомня героиня от Калевала, националния фински епос, който бе чел наскоро: Ловиатар, Девицата на болката, защитник на земята на Похьолоа. Красива, съблазнителна, макар и в крайна сметка смъртоносна блондинка, ледената кама на Ловиатар я правеше неподатлива на всяко вълшебно заклинание, което човек би могъл да използва против нея. Ако някой някога решеше да филмира Калевала, размишляваше Матю, Лий щеше естествено да се впише в ролята.

Хладнокръвието й винаги го вълнуваше и вбесяваше. Матю знаеше, че би трябвало да е нервна — по дяволите, дори той бе обхванат от възбуда, когато ставаше дума за Оскари, — но външно тя си оставаше дразнещо спокойна. Като гледаше как Лий вежливо приема поздравления от върховни режисьори като Майк Никълс и Франсис Форд Копола, той изведнъж почувства, че го сърби да скочи през седалките, да ги раздели и да я раздруса. Или да я целуне. Единственото затруднение беше, че Матю си даваше сметка: поддаде ли се на кой да е от тези подтици, после нямаше да може да спре. Раната, която тя му бе нанесла, беше още прясна.

Въпреки че бе официално замислено като най-голямото зрелище в Холивуд, раздаването на Академичните награди можеше по-точно да се опише като четиричасова серия от протяжни следвечерни тостове, разведрена тази година от внезапната поява на една голотия, която пресече на спринт сцената.

Все пак досадата на вечерта не можеше с нищо да развали настроението на Лий, след като Академията бе номинирала нейната работа. Откак преди два месеца Патриша Хърст^[1] беше отвлечена от Съборната освободителна армия, „Опасен“, който вече беше получил добър прием от критиката и от публиката, беше станал темата на деня в града. Лий гледаше гордо как нейният проект-галеник събира Оскари в осем категории, включително за най-добър филм, за най-добър режисьор и за най-добър актьор. И макар че Мариса бе победена от Елин Бърнстин като най-добра актриса, всички присъстващи знаеха, че малката сестра Барън беше най-новата, най-ярката звезда на холивудския небосклон.

Бяха изминали петнайсет месеца, откак Лий не бе виждала Матю. Макар той твърдо да бе отказал (чрез Корбет) да обявява наляво-надясно, че филмът е най-добрият, членовете на Академията бяха единодушни, че неговото изпълнение е впечатляващо — както мислеше и Лий през онзи много отдавнашен ден преди почти две години, когато той за първи път се бе явил на прослушване за ролята.

Като наблюдаваше как Матю приема поздравления от лауреатите Шърли Маклейн и Уорън Бийти, бе невъзможно да не долови силата, която го обвиваше като аура. Когато вдигна излятата златна статуетка за фотографите, като едновременно приемаше гръмовните ръкопляскания на своите почитатели и изглеждаше сякаш незасегнат, Лий проумя, че той е все още онзи вглъбен самотник. Но вместо да работи против него в този град на установеното и на стадното, такова отношение само го правеше по-интригуващ.

Погледът на Матю обходи залата и безпогрешно се установи на Лий. За секунда очите им се срещнаха и задържаха и поток от кипящи, горчиво-сладки спомени я заля. Точно в този миг Лий осъзна, че неволно е лъгала Халил. Твърде дълго бе бягала от истината; време беше да признае, поне пред себе си, че никога не ще може напълно да се освободи от чувствата си към Матю.

Той неотвратимо бе променил живота й. Беше я въвел в един свят на чувственост, беше събудил в нея глад, за чието съществуване тя не бе и предполагала, и когато го бе извикал на бял свят, подбудил и разпалвал на една първична, изразителна висота, той й бе показал безразсъдното блаженство на споделеното притежание.

Матю Сейнт Джеймс я бе довеждал до най-високите върхове на екстаза и после (накрая) пак той й бе предал основния урок за човешката анатомия.

Че никоя жена не е умряла от разбито сърце.

 

 

Беше време на фойерверки и на музиканти, които свирят като състава на Джон Филип Соуса. Време, когато празненствата около двестагодишнината на Америка служеха като катарзис след събитията от последните години: Уотъргейт, сексскандалите на Капитолия, Виетнам, президентското падане, енергийната криза, банкрутиралите градове, бунтовете, стачките и рецесията.

Беше и чудесно време да бъдеш жена. Все повече и повече независими духове се изтръгваха на свобода от пасивния, домошарски стереотип и получаваха признание от едно общество, в което стойностите и стандартите задълго бяха определяни от мъжете.

Бойната Бела Абзъг, известна с грамадните си шапки и с дрезгавия си глас, разпиля патинираните от времето традиции, жените (и новите членове на Конгреса) да бъдат оглеждани, но не и изслушвани, а новата Първа дама, Бети Форд, открито вербуваше конгресмени в полза на законова добавка за равните права. Сара Колдуел, бивша арканзаска мързеланка, известна като Божествената Сара, стана първата жена, дирижирала някога в Метрополитън, в Ню Йорк, с умение, което накара заглавията за събитието да обиколят целия свят. Ей Би Си похарчиха безпрецедентните пет милиона долара, за да оттласнат бившата фото звезда на „Тудей“ Барбара Уолтърс далеч от конкурентната телевизионна мрежа Ен Би Си.

В Холивуд през тази втора половина на бушуващите седемдесет, да притежаваш собствена продуцентска фирма беше явно доказателство за сила и престиж. На това се гледаше като на Свещен граал. След зашеметяващия успех на „Опасен“ Лий заяви своята независимост, като си издейства собствена фирма в рамките на „Барън стюдиоуз“. Осемнайсет месеца по-късно за всички бе очевидно, че Лий преуспява в своята напредничава автономна фирма „Съндаун продъкшън“. Макар да се носеха всякакви слухове около избора на наименованието, само Лий си знаеше, че един от адвокатите на студиото й звънеше на всеки пет минути с настояване тя да измисли някакво, какво да е, име на компанията си, за да може той да свърши с проектодокументацията. След като изтормози мозъка си за подходящо име, когато по радиото прозвуча предаването на Гордън Лайтфут „Съндаун“, Лий с чиста съвест си присвои заглавието му.

Като рискува да е независим и като настояваше, че единственият начин да запази идеите си в тайна, е да ги държи в главата си, Матю бе режисирал и продуцирал мъчителна история за невинна виетнамска перачка, убита от американски артилеристи. „Приятелски огън“ спечели Оскар за най-добър късометражен филм.

 

 

— Кога ще употребиш малко от парите, които заработваш, за да си купиш една прилична къща?

Корбет седеше с Матю на предната веранда на наетата, нашарена като ръжен хляб, къщица във Венеция.

— Тук ми харесва — сви рамене Матю. — И съм абсолютно сигурен, че не можеш да ми предложиш по-добър изглед — секна той, когато една почерняла като върба жена изпрати покрай тях на ролкови кънки, облечена с флуоресциращи жълти бикини.

— Смятам, че си е твоя работа; щом искаш да живееш като някое изкопаемо от шейсетте… — заключи Корбет. — Всъщност това пасва на репутацията ти на човек, който плюе на всичко, която бързо си спечелваш. И като говорим за това — миналата вечер се оглеждаха за теб…

— След като не съм един от вътрешните в тази тълпа, съмнявам се някой да е забелязал отсъствието ми!

— Адски се забеляза, когато трябваше да се кача на сцената, за да получа твоя Оскар.

Матю долови негодуванието в гласа на Корбет и въпреки че разбираше чувствата на своя агент, не можеше да бъде друг. Друго.

— Виж какво, послушах те и присъствах на онзи трирундов цирк преди две години. Стига ми.

— Добре, колкото и да настояваш, че не си от вътрешните, смятам, че това ще те разубеди — каза Корбет и вдигна златната статуетка. — Роуна Барет те обяви за новия вундеркинд на Холивуд.

— Догодина ще се закачи за другиго. На Холивуд никога не са му липсвали момчета-чудо — тръсна Матю и сви рамене. — Орсън Уелс беше само на двайсет и три, когато му дадоха четири номинации. Аз съм на трийсет и две и този филм не е „Гражданинът Кейн“.

— Следващият ти може и да бъде.

За първи път, откак Корбет бе дошъл да донесе наградата, Матю изглеждаше заинтересуван:

— Харесал ти е…

— „Частни разследвания“ е най-доброто, което някога съм чел.

Матю долови несигурността в гласа му:

— Но…?

— Но няма да успееш да го направиш сам.

— Е, с абсолютна сигурност няма да дам на някое търгашеско студио да му сложи ръка. Виждам какво става с пишещите в този град, Корбет. Те стават роби на това, което съчиняват, мъчат се да изстискат от него всичко, което могат. После дават своята обична работа в ръцете на филистерите, които не устояват и започват да човъркат в нея, докато престане дори да напомня за първоначалната история… Накрая, след цялото това шибано чоплене, филмът излиза на бял свят и сценаристът е принуден да изпита болката, че неговият филм никога няма да бъде заснет. Вместо това, ей го този друг филм, който в повечето случаи е страшен боклук. — Матю стисна зъби. — По-скоро ще оставя „Частни разследвания“ да престои цяла вечност в чекмеджето на бюрото ми, вместо да се оставя някакъв скапан изпълнителен продуцент, с джобен калкулатор вместо с мозък, да го прецака.

— И аз не искам това да се случва — съгласи се Корбет. — Но щем, не щем, убийственият, ако не и най-убийственият, проблем в правенето на филм днес е колко ще струва. А за да проходи тази твоя рожба, ще са нужни повече пари, отколкото можеш да измолиш сам, Матю. Така че защо не ми позволиш поне да го покажа на няколко души, на които вярвам?

— Имаш ли конкретно някого наум?

— Още не. Нека помисля.

За първи път в живота си Корбет лъжеше клиент и ненавиждаше дори самия факт, че му се бе наложило. Още повече, Матю не беше просто клиент, а приятел.

Докато караше по „Сънсет булевард“ към къщи, Корбет си каза, че в този случай крайните резултати оправдават средствата. Но след като бе изшикалкавил, от това не му стана по-добре.

 

 

Лий беше на върха на щастието. Беше утрото след връчването на Академичните награди и лосанджелиското слънце доблестно бе успяло да прониже смога и бе разбило небето на парченца блестящо злато. Чистотата на яркия пролетен ден усилваше притегателността на пейзажа пред нейния градински апартамент с канцеларии и въпреки че климатикът имаше преднина пред отварянето на френските прозорци, Лий си представи, че долавя силния аромат на набол розмарин, който се разнасяше от глинените мексикански саксии.

Като повечето от бегълците извън града, Лий би трябвало да се коси, че наивно се е предоверила на времето. Само през такива дни човек можеше да се поспре и да се хвърли под калифорнийското слънце, и макар никога да не бе смятала себе си за суеверна, тя не можеше да се въздържи и да не си помисли, че този прекрасен ден е бременен с надежда.

Миналата нощ беше чела един сценарий, всъщност, за нея не беше нещо необичайно. Но този беше различен; никога не й се бе случвало да прекара цялата нощ, без да може да се откъсне от четивото си.

Една от принципните причини Лий да основе „Съндаун продъкшън“ беше да снима филми, които иначе не биха били снимани. Миналата година пет финансово успешни филма — „Кръстникът“, „Дявол в тялото“, „Земетресение“, „Ад в небето“ и „Челюсти“ — бяха променили насоката на филмопроизводството. Впечатлени от касовите печалби, всички големи студиа бяха скокнали от печелившата страна на шокиращите изкормвания, за да възтържествуват на екрана кръвта и съсиреците.

„Частни разследвания“ — историята на неутешимо седемгодишно сираче, решено да преодолее обидата, нанесена му от прекалено суровите възпитателки, от бездушните бюрократи и от небрежните, често жестоки осиновители — подчертано се извисяваше над онова, което Лий смяташе за потискащо течение. Момчето оцеляваше от нещастното си съществуване, като се криеше в притъмнени киносалони през неделните следобедни матинета и ставаше изгнаник във въображаем живот, където си представяше себе си като Могъщия Мъж — поправител на несъвършенствата, покорител на злото.

Когато го дочете, Лий беше в сълзи. И решена „Съндаун продъкшън“ да направи филма.

Тя сама се обади, твърде нетърпелива, за да си играе на шеф и да кара своята секретарка да звъни на секретарката на Корбет.

— Добрутро, Корбет — поздрави Лий топло.

— Добрутро, Лий — отвърна агентът. — Май си в добро настроение. Май е имало пламенна нощ след купона по повод Академичните награди, а?

От вниманието на Корбет не беше убягнало, че тя бе напуснала увеселението на баща си по случай Оскарите минути, след като пристигна. Джошуа, като смотолеви нещо за дезертьорство, се цупи цялата вечер.

— Май, ама не би. Не, четох. Както обикновено.

Корбет не предупреди Лий за необходимостта да поддържа равновесие в живота си; тя не бе го послушала безчет пъти и той се съмняваше, че ще го послуша днес.

— Чела ли си добри сценарии напоследък? — попита я той с престорена официалност.

— Би могло да се каже — отвърна тя, като се нагаждаше към нехайния му тон; после, неспособна повече да удържа въодушевлението си, додаде: — Ти си знаел, че няма да устоя на „Частни разследвания“!

— Харесала си го…

— Влюбих се в него. Точно това търсех.

— Няма да е най-касовият филм, който са правили някога в „Барън стюдиоуз“ — предупреди я Корбет.

— Не. Но със сигурност ще е един от най-добрите. Колко студиа го оглеждат?

— Само „Барън“. Засега.

Лий въздъхна с облекчение. Колкото и решително настроена да беше за войни и ежби с конкурентите, тя беше много по-загрижена от това, да не загуби сценария. Нещо, което не биваше да се случи.

— Кога можем да се срещнем?

Корбет замълча, изглежда, обмисляше въпроса:

— Какво ще кажеш за един обяд утре?

— Какво ще кажеш за вечеря днес?

— Убедена ли си, че ти се ще да си толкова трескава?

— Никога не съм си играла на котка и мишка, Корбет, и с абсолютна сигурност няма да започна играта сега. Този нов писател, когото си намерил, има рядък, самобитен талант; не искам да му дам да ми се изплъзне.

— Довечера ще стане ясно. Къде?

— В „Ма мезон“? В осем?

— Страхотно. — Той помълча, после добави, сякаш му бе хрумнало в последния миг. — Как ти се струва да доведа и автора?

— Ще се радвам.

Лий затвори телефона усмихната. Беше съвършен, великолепен ден.

 

 

Усмивката на Лий се стопи, когато й се обади Райън Макинтайър, режисьор на новия филм на Мариса. Макар да не бе сполучила да спечели Оскар за изпълнението си в „Опасен“, Мариса си бе извоювала свое място в романтичните комедии и беше непрекъснато търсена въпреки растящата й слава на трудна актриса. Лий пропиляваше доста време, за да успокоява гневни режисьори.

— Сега пък какво има? — попита тя.

— Заключила се е в съблекалнята и охка, че й е дошло.

— Вероятно наистина не се чувства добре.

— Лий, за трети път през последните две седмици си търси същото оправдание. Колко шибани мензиса може да има една жена през един-единствен месец?!

Лий си спомни как, когато Мариса беше първокурсничка в средното училище, тя бе повикана в училището от декана на момичетата, за да обсъдят редовните отсъствия на по-малката й сестра от часовете по физическо възпитание, уж поради менструални болки. Тогава, както и сега, Мариса беше взела да поставя невъзможни биологични рекорди с по три до пет мензиса на месец.

— Множко, наистина… — измърмори тя.

— Добре, трябва да направиш нещо. Тя е там вътре, надула е тази проклета диско музика по стереото, тъпче се с „Маломари“… и като стана дума, дрехите й отново трябваше да се отпускат миналата седмица — ако хлапачката не спре да излива сладкиши в устата си, ще се надуе до размерите на Шели Уинтърс и може да се прости с кариерата си на сексбогиня.

— Ти лично ли изиска нейното присъствие на снимките?

— Шегуваш ли се! И ти като мен чудесно знаеш, че това е въпрос на протокол, Лий. Режисьорът би трябвало да е безспорният шеф на снимачната площадка. И като режисьор, моето място също е там. На снимачната площадка. Ако тръгна да се разправям с негодницата, равновесието на силите ще се разклати и тогава всички ще сме за кенефа… Пращах помощник-режисьора. Три пъти. Тя така и не отвори проклетата врата. Както и да е — заключи той, след като си пое така необходимия му въздух, — всички знаят, че ти си единствената, която можеш да я върнеш на работа, когато е такава.

— Дай ми двайсет минути да разместя някои уговорени срещи, и съм на линия.

Лий затвори и въздъхна. Е, беше чудесен ден до някое време. Поне й оставаше да си мисли с упование за вечерята с Корбет и с новото му откритие.

 

 

„Ма мезон“ бе отворило врати с фанфари преди три години и бързо се бе превърнало в Мека за големите клечки от Бевърли хилс, които искаха да се поглезят с първокласни ястия, без задължително да си слагат вратовръзки. Беше осем без пет, когато Лий стъпи в ресторанта, получи въздушна целувка по ръката от възторжения управител и мигновено бе провряна край чакащите вкусотии до масата, където Корбет беше вече седнал.

— От ден на ден ставаш все по-хубава — усмихна й се агентът. — Ако бе избрала да бъдеш от другата страна на камерата, можех да те представлявам и да натрупаме състояние.

— Бих казала, че никой мъж на света не би могъл да се справи с повече от една сестра Барън — отмери сухо Лий, докато се настаняваше; след като си поръча питие на сервитьора, тя съзря сребърната кофичка до масата, където в гнездо от натрошен лед, бе кацнала бутилка „Мое е шандон“. — Не е като да броиш пиленцата си, Корбет.

— А, но имам добри предчувствия за тази сделка — каза той. — Нещо ми подсказва, че ти и моят клиент веднага ще направите удар.

Тя скръсти ръце върху масата:

— Харесвам сценария, Корбет. И искам да направя този филм. Но нямам желание и да прахосам всичките си запаси, за да го сторя.

— Сигурен съм, че ще се споразумеем, Лий. Имай ми доверие.

Винаги му бе имала доверие. Но имаше нещо странно у Корбет тази вечер. Някакво дяволско пламъче в очите му, което никога преди не бе виждала.

— Криеш ли нещо от мен?

— Кой, аз!? — Той сложи ръка на сърце. — Та всеки в този град знае, че аз съм като отворена книга!

— Всеки знае също, че не би се отказал от мъничка манипулация, когато си тръгнал да сключваш сделка. Така че какво си намислил този път?

Преди той да успее да отвърне, нещо зад рамото на Лий прикова вниманието му.

— А, ето го и него!

Лий се обърна и се вцепени: Матю пресичаше ресторанта. Когато очите им се сблъскаха със силата на парен чук, който троши кристал, нееднозначни чувства се надигнаха в нея — суровата болка от дезертьорството му и несъвместимата радост, че го вижда отново. За късмет сервитьорът избра точно този миг, за да й донесе питието. Тя се подкрепи с глътка водка с тоник.

Матю изглеждаше сепнат и изключително непохватен:

— Здравей, Лий.

Не се бе променил, но Лий се запита защо пък трябваше да се е променил. Почти против волята си, миналата вечер тя се бе уловила, че го търси на церемонията по връчването на Академичните награди. Всъщност не беше изненадана, че той не присъства; Матю си печелеше славата на най-затворения чудак в Холивуд.

— Здравей, Матю. Това е голяма изненада.

Матю прониза Корбет с тъмен поглед.

— Нали?

— Добре, ще си призная — смънка Корбет. — Аз нагласих цялата тази работа. Но си имам сериозно основание.

— Бих искал да го чуя — каза Матю, като се настаняваше на стола си; коленете им леко се отъркаха и предизвикаха шок от неволното желание и у двамата.

— И аз — добави Лий.

Матю я погледна:

— Ти не си знаела, че ще бъда тук тази вечер, така ли?

— Разбира се, че не! Тук съм, понеже Корбет ми обеща да ми представи мъжа, написал „Частни разследвания“.

— „Частни разследвания“! Ти си чела сценария ми?

Тя се наежи на обвинителния му тон:

— Не знаех, че е твой! Заглавната страница сочеше за автор Уилиъм Сиймор. — Тя отпи още една укрепителна глътка от питието си — за холандски кураж, както казваше баща й. — Мога ли да запитам защо си използвал псевдоним? Толкова уплашен ли беше, че ще отхвърля проекта ти след всичко, което ми причини?

— По дяволите, госпожице, аз дори не знаех, че Корбет ще ти даде да четеш проклетото писание! Много отдавна съм му казал, че не искам да имам нищо общо с „Барън стюдиоуз“, и особено с твоята драгоценна „Съндаун продъкшън“… Какво съм ти причинил?

— Изчезна така, че полудях, и се върна със съпруга, за която нямаше мъжество поне да ми кажеш… Защо не искаш „Барън стюдиоуз“ да направи филма ти?

— Съпруга? Какви ми ги говориш, по дяволите! — Като осъзна, че току-що е събрал погледите на околните, Матю сниши глас. — Нямам никаква съпруга.

— Тогава коя беше жената, с която те видях на връчването на Академичните награди?

— Не бях на връчването на проклетите награди!

— Не миналата вечер. Преди две години. Когато взе Оскар за „Опасен“.

Матю се помъчи да си спомни.

— Това беше Розария.

— И коя по-точно е Розария?

— Не че е твоя работа, но тя ми е приятел. Тя спаси живота ми в Мексико, така че когато се върнах в Щатите, помолих Корбет да й помогне да си намери работа.

— Така е — потвърди Корбет. — Тя започна като шивачка в „Метро Голдуин Майер“, но си проби път до помощник-дизайнер на костюми.

Лий не даваше пет пари за крояческите способности на неприсъстващата Розария. Нещо друго бе привлякло вниманието й:

— Спасила ти е живота?

— Тя ме измъкна от затвора, а после се грижи за мен, когато огнестрелната ми рана се инфектира.

Лий се чувстваше като в капан за зайци.

— Огнестрелната ти рана? Стреляли са по теб? И какво си правел в затвора?

— Това е дълга история…

— Исках да ти кажа, Лий, но Матю ме закле да пазя тайна — вклини се Корбет. — Щом трябва да съм съвсем искрен, ако ме бе притиснала, аз вероятно щях да поддам и да ти кажа истината, но когато ти се върна от Абу Даби и отказа всякакви разговори за Матю, реших, че каквото и да се е случило между вас двамата, то си е ваша работа… Но има лични работи и професионална работа — продължи той. — И тук аз тегля чертата. Сложих псевдоним върху страниците, които ти изпратих, Лий, защото знаех, че сценарият на Матю е нещо по-особено и исках да го прочетеш без предразсъдъци. А по това, че не бях напълно честен с теб, Матю… Боях се, че ако знаеш кой ще оценява историята ти, ще откажеш да й я продадеш… Давам си сметка, че поведението ми е непрофесионално, но този филм заслужава да бъде направен от сериозно студио. „Барън стюдиоуз“ е най-голямото и понастоящем — най-печелившото, благодарение до известна степен и на компанията на Лий „Съндаун продъкшън“. И защото се смятам за приятел и на двама ви, мисля, че е време да разрешите противоречията си. Свършил с речите, той се надигна. — Порадвайте се на шампанското. Сметките са уредени; ще звънна и на двама ви утре сутринта. — Проникновеният му поглед мина от Матю на Лий и се върна обратно. — Не, ще го сторя утре следобед.

Докато той си отиваше, те мълчаха.

— Корбет се изръсва — каза най-после Лий. — Той винаги твърдо е вярвал, че студиото трябва да плати сметката.

— Както каза той, има лични работи и професионална работа. Имам усещането, че този жест е изключително личен.

— И аз мисля така. — Тя помълча. — Поздравления за Оскара.

Матю сви рамене:

— Исках само да се пробвам и да направя добър филм. Ако перифразирам Ричард Бъртън, Оскарите са само гадно конно състезание. И да ти кажа истината, странно е да правиш филм за военна трагедия и накрая да получиш златна статуетка. Някак си не се съотнася.

Лий се радваше, че Матю не бе заслепен от златната светлина на Оскара, че успехът не бе го променил. След това й дойде наум друго и тя се зачуди защо си е мислела, че това би могло да се случи. Той винаги бе имал вярна представа накъде върви.

— Това ми припомня нещо, което четох някога — каза тя. — В Барселона имат годишно поетично състезание. Третата награда е сребърна роза, втората награда е златна роза, а авторът на най-доброто стихотворение получава истинска роза.

— Май са наясно с нещата.

— По него време и аз смятах така… „Приятелски огън“ беше великолепен филм. Ще ме сметнеш ли за безнадежден случай, ако ти кажа, че го гледах три пъти, и всеки път плачех и плачех?

Матю се усмихна.

— Това за мен е по-ценно от всеки Оскар.

— Наистина беше ужасно, нали? Във Виетнам?

Канеше се да подмине въпросите й, както го бе правил толкова пъти преди. Но нещо го подтикна да каже истината:

— Да, беше трудно. Но аз много отдавна бях разбрал, че животът не ти поднася на тепсия златно кюлче като гаранция.

— Наистина ли не си бил женен?

— Никога.

Лий го погледна през широка бездна неувереност:

— Но аз ходих до твоята къща. Там имаше жена, млада мексиканка, която ми каза, че е твоя съпруга. Дори ми показа сватбената ви снимка.

— Шегуваш се!

— Не ми е до шеги, Матю.

— Лий, казвам ти за последен път, не съм и никога не съм бил женен.

Искаше да му повярва. Мили боже, как искаше да повярва, че не я бе използвал за свои цели и не я бе захвърлил, след като ги бе постигнал!

— Но защо някой изобщо ще лъже за такова нещо?

Матю имаше своите подозрения от самото начало, но нямаше доказателства:

— Нямам си представа. Може да е била една от недодяланите шеги на Джеф.

— Джеф? Не Джеф Мартин, нали?

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Той и Мариса ту живеят, ту не живеят заедно, откак… — Гласът й заглъхна.

— От онова лято, през което се срещнахме.

— Да.

Непритеснено мълчание се установи на масата. Лий беше вцепенена от откритието, колко хубаво беше да е отново с Матю.

— Наистина много харесах „Частни разследвания“. Историята е разтърсваща и е написана в чудесно сбит, драматичен стил, който ще се хареса на режисьора и на актьорите.

Те си говореха за работа, но очите им говареха на друг, интимен, припомнен свой си език.

— Същия сбит драматичен стил, който продуцентите и изпълнителните директори не могат да разберат — каза Матю с лека усмивка.

— Повечето изпълнителни директори.

— Така е. Ти си от малцината хора на работа в студио, които обичат киното.

Тя бе споделила с него чувствата си през нощта на премиерата, която бяха посетили заедно, преди почти четири години. Понякога й се струваше, че онова добро старо лято е било преди сто години. А понякога — че е било вчера.

— Учудвам се, че си спомняш.

— О, имам добра памет, Лий. Спомням си всичко.

Двамата се погледнаха и в един дълъг, томителен миг годините се изнизаха и те се върнаха в онова благословено време, когато животът беше злато, а любовта им — по-ярка от калифорнийското слънце.

— Откъде ти дойде идеята за „Частни разследвания“! — попита тя, след като се помъчи да измисли нещо, какво да е, което да каже.

— Струва ми се, че мога да пийна нещо. — Матю вдигна бутилката шампанско от леда и наля по чаша за двамата; след като жадно изпи своята, той отново я напълни. — Да ти кажа, не искам Джанет Бриджис да го превърне в част от рекламата. Това — в случай че реша „Барън“ да прави филма…

— Съгласна.

— Дори Корбет не знае.

Лий положи длан на ръката му:

— Матю, обещавам да не казвам на жива душа.

Той погледна надолу към дланта й и сякаш изучаваше как бледите овали на пръстите й светят върху ръкава му. Когато се пробуди споменът за тези изящни ръце върху неговото тяло, които предизвикваха опустошения във всяка пора, той въздъхна дълбоко:

— Автобиографично е.

Лий се опита да отнесе този забележително успяващ, самоуверен мъж към онова самотно малко момче.

— Не знаех. Не говореше много за детството си.

— Изобщо не говорехме много — припомни й Матю. — Повечето от времето си прекарвахме в леглото.

— Може би това беше част от проблема.

— Може би. — Като взе ръката й в своята, Матю погледна Лий така, сякаш четеше всичките й най-най-съкровени тайни; споменът за страстта се разпали, толкова наелектризиращ, че тя потрепери. — Много ли си гладна?

Тя си мислеше за всички пропилени нощи и седмици, и години, защото, веднъж наранени, те и двамата се бяха оттеглили зад привидната безопасност на своите емоционални барикади. Дори напомняйки си, че може да бъде наранена отново, тя не можа да устои:

— За храна?

Матю се засмя. Дълбок, гърлен смях, който Лий си мислеше, че никога повече няма да чуе.

— Изпреварваш ме.

Сърцето й туптеше така силно, че тя се удивляваше как така цялата зала не го чува.

— Трябва да поговорим.

— Абсолютно. — Той докосна косите й. — При теб или при мен?

— Къде живееш сега?

— Все още съм наемател на моята къщичка във Венеция.

— Тогава при мен — реши Лий. — По-наблизо е.