Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (8)

Седма глава

Веднага след като делото приключи, аз отпътувах с параход за Монтевидео, където баркът беше пристигнал само няколко дни преди това. Когато го намерих обаче, той беше демонтиран до последния блок и приготвен за дълъг престой в пристанището. Бях дал на Виктор строго нареждане да не се меси по никакъв начин в работата на испанеца, а да го остави да има пълен контрол върху почти всичко на кораба. Аз спокойно бих поверил на момчето цялостното командуване, макар че беше много младо, но екипажът предпочита да ги командува по-зрял човек, макар и не толкова опитен във ветроходството. Оказало се обаче, че дори и готвачът бил по-способен от капитана в много отношения.

Виктор ме посрещна с мрачна физиономия, а моряците скептично ме погледнаха, когато се качих на борда. Един от тях, когото никога няма да забравя, ме поздрави добродушно и поклати многозначително глава. На другия ден той вече се катереше по мачтите и поставяше реите. Моят бразилски екипаж се оказа съставен от отлични моряци; по мачтите и на палубите на „Акуиднек“ скоро закипя работа и нещата започнаха да изглеждат по-добре.

Разтоварихме, взехме нов товар и баркът се подготви за излизане в морето. Казах, че екипажът ми беше добър, но горките хора бяха обречени на големи изпитания. С много от тях се случи най-лошото — отнесе ги безжалостната смърт преди края на плаването. Нещастието никога не идва само! Имахме лошия късмет да попаднем на един дребен чиновник от Монтевидео, чиито знания може би бяха повече от тези на един каубой, но това съвсем не беше достатъчно за един консул. Този чиновник успял да пусне на моя екипаж мухата, че смяната на капитана анулира техния договор, и ги придумал да слязат на брега и да си поискат парите за цялото плаване плюс разноските за параход да се върнат по домовете си, все едно че баркът е продаден.

Последвалите събития ще покажат какви огромни затруднения и мъки може да създаде един некомпетентен чиновник, поставен на отговорно място. Неговата неблагоразумна намеса стана косвена причина за страданията и смъртта, които сполетяха по-късно екипажа.

Можех да докажа на консула и неговия чиновник, че моряците се наемат да работят на кораба, а не капитанът му и че смяната на капитана няма нищо общо с техния договор. Все пак аз платих на екипажа каквото трябваше и оставих на тях да решат дали да се върнат на кораба, или не. Това, което стана, не беше по тяхна вина — бяха ги придумали да постъпят така. Аз знаех, че те искат да се приберат у дома, а баркът щеше да ги закара право там.

Всички отново подписаха договора с изключение на един дългокос андалузец, когото не бих взел обратно на никаква цена. Надниците останаха същите като преди и всички моряци се върнаха на поста си весели и доволни. В очакване на решението на консула обаче те бяха преспали в една заразена къща, където, уви, бяха прихванали възможно най-лошата едра шарка.

Корабът се връщаше у дома. Дори и реките от ром, който можеха да им предложат ловките „ловци“ на моряци в Монтевидео, не би могъл да накара тези трезви бразилски моряци да изоставят кораба си!

„Ловците“ на моряци са сухоземни акули, които напиват моряците и после им обират парите от аванса. На всички моряци се плаща аванс преди плаването, като понякога те получават предварително по-голямата част от надниците си за целия рейс. Обикновено те се качват на кораба, след като похарчат или пропилеят парите, или пък някой ги обере. Така че моряците знаят твърде добре какво значи да работиш за изхарчени вече пари.

Когато наближи денят на отплаването, хората ми ме помолиха да ги пусна за половин ден на брега, за да направят покупки за приятелите и роднините си в Паранагуа. Аз с готовност им дадох разрешение да слязат на брега и бях възнаграден, като видях, че всички се връщат на борда в обещаното време и без нито един да е пиян. На утрото, когато трябваше да отплаваме, всички бяха на поста си, пееха „Весело напред“ и бяха щастливи. Само един от тях се оплака от леки тръпки и температура, но каза, че това често му се случва и че с една доза хинин бързо ще се оправи.

Сметнахме го за дреболия и продължихме работата. Два дни по-късно тръпките му се превърнаха в нещо, което не ми беше известно. На следващия ден още двама моряци паднаха на легло с вкочанени гръбначни стълбове и болки в тила. За мен стана ясно, че на кораба имаше едра шарка!

Незабавно обърнахме към Малдонадо, който беше най-близкото пристанище. Това е мястото, за което се говори в „Пътешествията на Гъливер“, макар че според мен Гъливер греши по отношение на името и местоположението му. Пристигнахме там подгонени от надигащата се буря, която ни връхлетя от изток, придружена със студен дъжд. Вдигнахме сигналите за бедствие и помолихме за незабавна медицинска помощ. Флаговете се развяваха в продължение на трийсет и шест часа, преди някой да дойде при нас. После един уплашен яху^[1] (страната все още беше населена от това племе) дойде на борда с една лодка, карана от две подобни животни, и каза:

— Да, вашите хора са болни от едра шарка.

Той я нарече Vechega, а аз добре разбирах езика на яху. Можех дори да кажа няколко думи и да се разбера криво-ляво.

— Vechega! — изрева той на другарите си в лодката и като се обърна към мен, каза на яху: — Трябва незабавно да напуснете пристанището! — след което скочи в лодката и бързо се отдалечи от кораба заедно с уплашените си придружители.^[2]

Да напуснем пристанището в нашето състояние беше тежка участ, но в Малдонадо моят умиращ екипаж не получи никаква помощ. Затова не ни оставаше нищо друго, освен да тръгнем, ако изобщо можехме и това да направим. Ние бяхме много оредели, но безизходното ни положение ни даде сила да вдигнем котвата и да поставим достатъчно ветрила на мачтите, за да излезе баркът от негостоприемното пристанище. Извън залива ни подхвана попътен вятър и ни понесе към остров Флорес в крайно окаяно състояние. Щорм, който дълго ще помним, ни връхлетя внезапно и на три лиги от острова отбрули ветрилата ни като есенни листа. Ние нямахме сила да прибираме ветрилата и те бяха отнесени, а корабът полетя като обезумял с голи мачти. Една снежнобяла птица дойде и кацна на палубата да се приюти от бурята и да си почине. Това събитие изпълни моряците със страхопочитание: за тях то беше знаменателна поличба и те в отчаянието си изпълзяха на палубата и изтощени се проснаха пред птицата, като молеха Светата дева да каже на господа да ги запази от зло. Върху нас се лееше дъжд като из ведро, вълните блъскаха и люлееха кораба, а денят стана черен като нощ. Щормът духаше от изток-североизток, а нашият курс беше запад-северозапад, което значеше, че се носехме право пред него. Спомням си, че стоях на щурвала в официалните си дрехи, защото нямах време да се преоблека в мушамените. Това беше дреболия, но то ми напомня, че тогава имах други грижи. Винаги съм бил добър кърмчия и затова в бурята поех управлението на кораба в собствените си ръце. През това време давах нареждания на Виктор и дърводелеца как да правят дезинфекционни средства за себе си и лекарства за болните. Нашата аптечка беше добре заредена. Само на няколко корабни дължини от нас забелязахме Флорес. Проблясващите светкавици разкриха ниските скали на толкова близко разстояние, че когато баркът прелетя покрай тях с огромна скорост, ревът на прибоя надви грохота на бурята. Това ни предупреди, че трябва да се пазим от нова опасност. Завъртях щурвала и баркът като вярно и послушно същество обърна нос срещу вятъра в завета на острова.

Хвърлихме и двете котви с всичката котвена верига, защото щормът се беше превърнал в ураган. Но въпреки усилията ни „Акуиднек“ повлече и двете котви. Чак когато удължихме едната верига, котвата се захвана за дъното и обърна носа на кораба срещу бурята, която целия го разтърсваше.

През цялата нощ треперехме от страх да не би да се скъса и втората котвена верига, но на борда имахме по-голяма опасност, която още повече ни плашеше.

През тази нощ два барка с лоцмани на борда си се бяха разбили при опит да преминат оттам, откъдето „Акуиднек“ само с трима моряци на палубата беше минал без лоцман. С големи трудности спасиха екипажите им и ги откараха в Монтевидео. Когато направихме всичко, което беше по силите на нас тримата, вдигнахме фенер на мачтата, който заблещука в бурята и след това угасна. После, подгизнали и съсипани от умора, паднахме с мокрите дрехи върху койките да починем, да поспим или да слушаме стоновете на умиращите ни другари.

Когато се разсъмна (след тази най-зловеща нощ, която съм прекарвал в морето), вдигнахме сигналите, които съобщаваха за печалното състояние на екипажа и молеха за медицинска помощ. Привечер бурята започна да стихва. Но тъй като от брега не дойде никаква лодка, екипажът на злощастния кораб беше обзет от мрачно униние. В ужаса си моряците отново започнаха да се молят да бъдат пощадени, за да се върнат у дома при тези, които ги обичаха и чакаха.

На другия ден на нашите повторни сигнали се получи отговор: „Приближете брега!“ Carramba! Ние едва се държахме на котва, та камо ли да вдигнем ветрила и да лавираме срещу вятъра и течението, за да влезем в пристанището! На острова знаеха това много добре, защото аз им обясних със сигнали цялото положение. Бяхме само на миля и половина от брега и флаговете можеха лесно да се различат. В това нямаше никакво съмнение.

Все пак привечер една гемия излезе от пристанището и приближи към нас, управлявана от банда уплашени мухльовци, които едва не я обърнаха! Кърмчията беше по-устат от доктора, а яхуто на носа (забравих да кажа, че все още се намирахме в страната на яху, но това може да се разбере и без обяснения) говореше повече и от двамата. Всичките дръпнаха по една голяма глътка от шише с cacharra^[3]. Докторът, който още на брега беше започнал с една-две глътки, изглеждаше по-храбър от екипажа.

Той още веднъж обърна бутилката и с пиянска смелост се качи на борда, за да донесе един фунт сяра, половин литър карболова киселина и ечемик, колкото да нахраниш няколко пъти една червеношийка. Ние все пак бяхме благодарни на всичко, защото дезинфекционните ни средства бяха на привършване. После, като хвърли един поглед към проснатите мъже, той побърза да слезе от кораба, както направи другият от Малдонадо. Попитах го какво да правя с умрелите през нощта и дали да ги погреба в морето.

— О, не, не! — извика яхуто на носа.

Но докторът многозначително посочи водата край борда.

Тази нощ погребахме Хосе — морякът, който ме поздрави с откритата си усмивка, когато се качих на кораба в Монтевидео. Бях наредил преди стъмване да докарат камъни на борда под предлог, че ми трябват за баласт на лодката. Знаех, че скоро ще ни потрябват. Към полунощ готвачът ме извика и с отчаян глас ми каза, че Хосе умира, без да се е изповядал. Така тази нощ погребахме бедния Хосе в голямата река Ла Плата. Чух скръбния плясък на водата, който извести, че един живот е свършил и един човек е стигнал края на земния си път. Но колкото и мрачна, тъжна и жалостна да беше тази картина, аз не можах да си сдържа усмивката, когато готвачът, който не беше вързал добре камъка за трупа, го хвърли след своя приятел с думите:

— Довиждане, Хосе, довиждане! Вярвам, че ще почиваш в мир!

На другия ден на моя настоятелен зов за помощ от брега получихме същия отговор: „Влезте в пристанището!“ По това време моите хора вече се бяха деморализирали и паникьосали. Те започнаха да се молят, ако няма лекар, който да се опита да ги излекува, то поне да намеря свещеник да ги изповяда. Видях по брега да крачи един католически свещеник и с помощта на флаговете го помолих да дойде на борда. Но той не обърна никакво внимание на нашия сигнал и ние бяхме оставени изцяло на съдбата.

След като погребахме още един член от екипажа, решихме да не стоим повече на това ужасно място. От английски кораб за поддържане на телеграфния кабел, който излизаше от пристанището, прочели нашите сигнали и докладвали на техния консул в Малдонадо, който пък телеграфирал в Монтевидео.

Тъй като вятърът духаше откъм брега — дано винаги духа така, когато някой мой приятел наближи този бряг, — ние решихме да вдигнем котва или да откачим котвеното въже от кораба без повече губене на време. Бяхме сигурни, че вследствие телеграфното съобщение на брега ще бъдат нащрек и ще ни очакват, надявахме се, че ще излязат и ще отведат „Акуиднек“ с влекало в пристанището, ако се случеше най-лошото и останалите членове на екипажа легнеха болни. Тримата заедно вдигнахме единствената останала котва с деветдесет сажена котвена верига. Веригата на другата се беше скъсала от брашпила по време на щорма.

Обърнахме носа на кораба към Монтевидео — пристанището, откъдето толкова скоро бяхме отплавали, пълни с надежди и приятни предчувствия. А ето ни сега по обратния път с отчаяни и потиснати сърца и оредял състав! Някои от нашите другари бяха вече заминали на най-далечното плаване!

В Монтевидео нещата се пооправиха. След двудневно закъснение останалите болни моряци най-после бяха свалени от кораба. Моят агент намери влекач, който ги взе на влекало в корабната лодка, вързана с въже, дълго триста сажена. По този начин ги закараха до остров Флорес, където дни наред им бяха отказвали да ги приемат! Този път ги съпровождаше заповед от губернатора на Монтевидео и в края на краищата ги приеха. Двама от моряците бяха минали критичното състояние и отиваха на подобрение. Но горкият готвач, който предано ми помагаше, за да не изостави старите си другари, отиде с тях на острова да се грижи за тях до края, прихвана страшната болест и умря. Там го и погребаха, недалеч от мястото, където неотдавна той самият беше погребал приятеля си Хосе. Смъртта отнесе този предан човек в деня, когато най-после баркът беше потеглил отново на път и минаваше покрай острова. Ние бяхме срещу прозорците на болницата, когато неговият кораб-призрак отплава и го отнесе отвъд хоризонта. По-късно научих, че когато вдовицата му в Паранагуа научила за съдбата на мъжа си, се поминала от скръб.

Работата по дезинфекцията на кораба в Монтевидео стана за някои източник за печалби и те най-безогледно спекулираха с това. На борда бяха донесени цели дузини дамаджани с карболова киселина по три долара едната. Киселината беше разредена и готова за употреба. Изпратиха и един пазач, който трябваше да извърши дезинфекцията и който най-добросъвестно започна да облива собствената си драгоценна личност. Това ставаше в моята каюта на кърмата, което беше най-отдалеченото място от огнището на зараза в предната част на кораба. За него беше по-добре някой друг да дезинфекцира носа, а не той! Колкото и много да беше киселината, аз трябваше да си отварям очите и да спася известно количество за кубриците, докато на кърмата дезинфекторът беше удавил всичко в тази течност по три долара дамаджаната. Хищникът, който кацна на палубата в Малдонадо, изпрати сметка за сто долара. Аз платих осемдесет.

Стойността на всичките тези нещастия, изчислена в пари, колкото и да е неуместно да го споменавам, надвишаваше хиляда долара. Но душевните страдания и здраве, които те ми струваха, не могат да се изчислят с никакви цифри! И все пак аз не бях най-големият страдалец. Най-трудният момент за мен настана, когато трябваше да събера дрънкулките и другите подаръци, които моряците бяха купили за жените и децата си у дома и да ги изгоря или да ги облея с карболова киселина. Тук шапка за синчето, там чифт ботуши за майката и какви ли не още подаръци за семейството — всичко трябваше да се унищожи!