Джошуа Слокъм
Пътуване с „Либердаде“ (4)

Трета глава

От Буенос Айрес продължихме по река Ла Плата близо до мястото, където се сливат Парана и Парагуай, за да спасим товар от вино от заседналия марсилски бриг „Сан Паскуал“.

Течението на величествената река на това място неудържимо се спуска към морето и самата тя се превръща в истинско море, и то много опасно за корабоплаването. Това беше причината за гибелта на „Сан Паскуал“ и на много други преди него.

Ако някой от нас е имал желанието да извика подобно на „Стария моряк“ „вода, вода навред и ни капка жаждата да утолиш“, то сега в този могъщ поток не би се сетил за това. За виното също нямахме дажба: застрахователният агент, за да предотврати всякакви извинения и опити за „тършуване“ из товара, гътна една от най-хубавите бъчви и щедро дръпна чепа й. Освен това при прехвърлянето се счупиха някои сандъци с бутилки и оляха от главата до петите моряците, които ги пренасяха.

Ех, колко изненади крие моряшкият живот! Може би ни очакваше преживяването на Дан и неговите приятели, които със сухи кожи на главите крачели по нажежения от слънцето бряг, а може и нещо по-лошо. Но сега ние ликувахме, потънали в разкош — безплатно вино и сладка вода! Макар че времената можеха да се сменят и след сегашното ни щастливо плаване да настъпят невесели дни, ние предпочитахме да вярваме, че това е компенсация за минали нещастия, като, разбира се, отбелязвахме, че „щастието никога не идва само“.

Товарът с вино беше закаран незабавно в Росарио с много малко загуби, а екипажът, освен при един-единствен случай, остана достатъчно трезв, за да води кораба дори и по трудната Парана. Само един стар грешник, старец-рибар от Лабрадор, се показа като негоден за нищо пияница въпреки всички наши усилия. Казвам наши, защото повечето от екипажа бяха на моя страна: държаха за справедливост в отношенията и „редовни дажби“.

Трюмът беше залостен и заключен. Ние претърсихме всяко кътче, където можеше да се скрие нещо, но Дан не изтрезняваше. Най-после преобърнахме дюшека му и намерихме отдолу една дузина бутилки от най-хубавото вино. Дан започна да се тръшка и да се кълне, че жестоко ще отмъсти на този, който е сложил алкохола в койката му „и се опитал да го злепостави“. „Някой от тези млади хора ще съжалява за това!“

След като разтоварихме виното, сключих договор за превоз на балирана люцерна до Рио. Междувременно в града започнаха да измират много хора с ужасяваща бързина. Скоро научихме, че всички ние сме заплашени от холерна епидемия, която бързо се разпространи из цялата страна, като напълни градове и села с болни и умрели.

Холерата застрашително ни приближаваше. Тя отнесе нашия лоцман; на другия ден след като той закара барка до стоянката за товарене, жена му остана вдовица. Младежът, който започна да ни предава товара, беше покосен един ден по-късно. Неговият кораб беше пристигнал!

Морът отнесе много яки мъже и много, много жени и деца. Ние бяхме щастливи, че преминахме през тъмния облак, без да загубим нито един от скъпите за сърцето ни хора, докато хиляди други изпаднаха в отчаяние от тежките загуби и скръб. В един момент ние като че ли се оказахме в центъра на облака, който извиваше грозното си змиевидно тяло из районите на града, отравяше всичко, до което се докоснеше, и оставяше смърт след себе си. Това наистина беше една от най-страшните холерни епидемии!

В хотела на вдовицата Ласина един човек ни каза:

— Преди четиридесет и осем часа седях вкъщи пред камината с жена ми и трите ми деца. Сега съм сам на света! Дори и къщата ми събориха!

Нещастието на този човек беше голямо! Той беше загубил и семейство, и дом!

От този мор нямаше къде да избягаш или да се скриеш. Единственото средство бяха дезинфекционните препарати, и то ако се прилагаха редовно, защото скоро болестта плъзна из цялата суша и въздухът беше пълен със зараза. Лекарствата бяха толкова скъпи, че мнозина измряха, без да са опитали да се лекуват. Вдигна се голям шум срещу безскрупулните аптекари, които продаваха лекарствата си с голяма надценка, но срещу тяхната алчност не беше направено нищо. Камфорът беше стигнал четири долара фунта, а аптекарят, който имаше няколко капки лауданум и още толкова хлородин, можеше да направи обиколка на Европа от печалбите по време на холерата.

Точно тогава в Росарио погребахме нашия млад приятел капитан Спек, обичан от млади и стари. Неговите приятели не се питаха дали е умрял от холера или нещо друго и му отдадоха последна почит, както подобава на сърцати и чувствителни хора. Свещеникът този ден не можа да дойде, но малкият приятел на капитан Спек — Гарфилд — каза:

— Флаговете се веят и викат ангелите да дойдат и отнесат душата на капитана на небето!

Беше ли нужно да се казва повече?

А флаговете продължиха да се веят през целия ден.

След това поставихме, както му е редът, паметна плоча. Но най-трудното беше как да кажем на вдовицата и децата му. Това направихме с едно простичко, но изпълнено със скръб и съчувствие писмо, което изпратихме в Санта Фе.

Бавно и мъчително минаваха безрадостните ни дни в Росарио. Те се проточиха в седмици и месеци. Мислите ни често бягаха оттам и се скитаха в щастливото минало. В сърцата си мечтаехме да напуснем това място и да намерим други страни. Сред нас обаче имаше една щастлива душа — детето, чието личице беше като слънчев лъч сред всички нещастия. Щастливо беше то в незнанието си за злините, които постигат хората!

Най-после дойде денят за отплаване от Росарио. С чувството, че се отърсваме от окови, прибрахме въжетата и с пълен товар на борда потеглихме по течението на реката. Но вместо да потеглим към Рио, за където беше стоката, от бразилския консул ни беше наредено да отидем на Иля Гранди (Големият остров), който беше карантинното пристанище на Бразилия и се намираше на около шейсет и две мили западно от Рио. Там трябваше да ни дезинфекцират и да оставим товара под карантина.

На кораба дойде нов екипаж, но по пладне, докато си взема документите, те откраднали една от корабните лодки и загребали с всичка сила надолу по реката. Оттогава нито лодката, нито тях съм виждал някъде. Всички до един дезертираха! Освен лодката те отнесоха със себе си и предплатата за един месец, която бяха получили от някой си Дътч Хари, агент за вербуване на нови моряци, който открадна моя предишен екипаж и се похвали, „че щял да качи нови моряци на тяхно място“. При мисълта, че на този най-долен мошеник са му задигнали парите, аз почти бях склонен да простя на моряците за кражбата на лодката ми. (Корабът обикновено плаща аванс двайсет и четири часа след потеглянето му, и то при положение че екипажът потегли с него.) Като разбрах още по-добре какъв сорт хора бяха те, недостойни за името моряк, аз се успокоих. Макар и без лодката, бях доволен, че се отървах от тях.

Искам все пак да си взема думите обратно, че Дътч Хари е „най-долният мошеник“. В Росарио се появи друг, наречен Пит Гърка, по-лош и от него. Той отрязал в Бока ушите на агента за вербуване на моряци и негов конкурент, хвърлил ги в реката и забягнал в Росарио, на около сто и осемдесет мили оттам. В Росарио отново разгърнал дейност, натоварил холандеца Хари пиян на един кораб и „щастливо зацарувал вместо него“. Един капитан, който като мен беше страдал от грабителските набези на това знаменито съсловие, ми каза с огромна радост, че видял Хари да отплава на борда на натоварен с кокали италиански барк. За последен път моят приятел капитанът го видял „сред клоните“ с въже около врата му — може би са го обесили, иначе не знам за какво друго ще е било въжето. Пък и кой ли друг заслужава повече да бъде обесен! Капитанът дори се развика от радост:

— Ако не е така, поне ще пояде известно време чорба с кокали, вместо овнешки котлети в Санта Фе за наша сметка.

Вторият екипаж ми беше доставен от господин Пит, за който вече споменах. На 17 декември вдигнахме ветрила и отплавахме от тази страна на революциите. Нещата скоро тръгнаха по обичайния си ред и аз бях склонен да съм доволен от смяната на екипажа. Ние се плъзгахме гладко надолу по течението, като мечтаехме вече никога да не видим Росарио при такива нещастни обстоятелства, на които станахме свидетели.

На следващия ден, носени от лек ветрец, забелязахме едно куче, което се бореше да се измъкне от силните водовъртежи на течението. Личеше си, че беше много изтощено. Когато се изравнихме с него, един моряк скочи от борда, вързан през кръста с въже, завърза кучето и ние го изтеглихме. Оказа се, че това е едно прекрасно ловджийско куче. То така умно изразяваше благодарността си, че сме го спасили от удавяне, че ако можеше да говори, едва ли щеше да бъде по-красноречиво!

Тъй като това приятно събитие се случи в петък, кучето получи името Петкан. Негов нов стопанин без съмнение стана Гарфилд, който веднага заяви:

— Мисля, че когато си отида у дома, няма да ме познаят с моя нов костюм и куче!

Оттогава от ранна утрин до късна вечер двамата лудуваха по палубите. Приятно беше да им гледаш лудориите и Петкан да лае радостно.

Вече имахме доста животни на борда и всички бяха щастливи, докато някаква котка, която се беше промъкнала в трюма заедно с товара, един ден уби нашето канарче Пит. Повече от десет години в много страни и сезони бяхме слушали песните на тази малка птичка, но на края този най-приятен от всички певец беше погребан във водите на огромния Атлантик. Една чужда котка и небрежният стюард бяха виновниците за неговата преждевременна смърт. За всички нас това беше голяма загуба и всички тъжахме за него, както ако бяхме загубили дете.

Една книга, прочетена в морето, ни става близък приятел и на нас не ни се иска да се разделим с нея или да я сменим дори и с по-хубава. А колко по-мъчително е да се разделиш с изпитания другар в много плавания! Да му отредиш вечно жилище сред тържествената самота на океана, в който няма пътища, а само въображаеми линии и кръгове, е безрадостен край, но колко много хора са оставили най-скъпите си там!

Но да се върнем към плаването и корабния дневник: нашият лоцман се оказа некадърен и ние избягнахме на косъм разбиването на плитчината Мартин Гарсия — едно много опасно място на река Ла Плата. Капитанът на малка шхуна, който забелязал, че ние го следваме по петите без всякакъв смисъл, и тъй като явно по душа не е бил моряк, ни скрои лош номер. Докато аз разчитах напълно на моя лоцман, а той (лоцманът) разчитал на шхуната, която можеше да плава в прекалено плитки за нас места, разбойникът-капитан прекара кораба си почти на косъм от едно много опасно място, а моят лоцман — по петите му. Когато се изравнихме с плитчината, той скочи на гакаборда на своя кораб и изрева като команч на моя лоцман:

— Ляво на борд! — И моят глупак с всичкия си акъл взе, че завъртя щурвала наляво. Баркът, естествено, още в същия миг заседна в калта, както оня беше планирал, при което целият пиратски екипаж (защото какво друго можеха да бъдат, освен пирати!) избухна в гръмогласен смях. Те продължиха надолу по реката, без да ни причинят друго зло.

С цената на нечовешки усилия успяхме да изтеглим барка от плитчината, и то едва ли не в последния момент, защото веднага щом го издърпахме на дълбокото, ни връхлетя пампейро. Благодарение на енергичния екипаж изкарахме щорма на котва и без неприятности. Отново напълнихме резервоарите си с прясна вода; бяхме ги изпразнили, за да олекотим кораба и го отървем от опасната плитчина.

На другата вечер бурята стихна и по взаимно съгласие нашият „кален“ лоцман си отиде, като се качи на един минаващ кораб. Заедно със заплатата му дадохме и един съвет — да отиде да работи на дълбачка, където способностите му ще бъдат оценени. След това без повече премеждия стигнахме кораба-фар, който отминахме навръх Коледа. Същия ден преди мръкване заобиколихме плитчината Инглиш бенк и когато всички други опасности на сушата останаха зад нас, ние взехме курс към Иля Гранди с попътен вятър. Едва тогава от гърдите на всички ни се изтръгна въздишка на облекчение. Никой никога не се е радвал на моренцето така, както ние в онзи коледен ден!

По пътя към Бразилия не се случи нищо друго по-интересно, освен смъртта на малката птичка, за която вече говорих и която дълбоко ни порази.

На Иля Гранди пристигнахме на 7 януари 1887 г. и по пладне хвърлихме котва на девет сажена дълбочина. Намирахме се в обсега на „мускетите“ на стражевия кораб и в близост до още няколко съда, които бяха на карантина и от време на време обменяха съобщения със сигнални флагове. Няколко кораба, ядосани от ограниченията на карантинния режим, непрекъснато „изстрелваха сигнали“ към стражевия кораб. Спомням си, че един скандинавец питаше дали ще му бъде разрешено да се свърже по телеграфа със собствениците му в Християния^[1]. Отговорът на стражите беше „уклончив“ и предполагам, че телеграфистът се е отказал. Друг молеше за полицейска помощ, а трети — един немец — питаше дали може да получи пресни провизии за десет милрейса (пет долара), като изброяваше дузина и повече различни стоки, а „остатъкът от парите да му бъде върнат в лук“! Общо взето, младежите от стражевия кораб се упражняваха в корабна сигнализация.

На другия ден, 8 януари, офицерите от пристанището дойдоха при нас на един парен катер и ни наредиха да си отиваме, защото същата сутрин били затворили пристанището.

— Но ние за тук сме тръгнали — казах аз.

— Няма значение — каза стражата, — ако не напуснете веднага, стражевият кораб ще открие огън по вас!

Трябва да призная, че от тяхна страна това беше чиста грубост и произвол. Гръм от ясно небе нямаше да ни изненада повече и да ни причини по-голямо зло, тъй като да фалираш или да те удари гръм е еднакво зло.

Като насочи към нас нещо подобно на пистолет, господин Педро каза:

— Vaya Homem^[2], защото ще ни заразите с холера!

И така, ние трябваше отново да минем целия път до Росарио с цял товар сено и грижи на борда. Но при пристигането си там установихме, че нещата стоят по-добре, отколкото при отплаването. Епидемията, която при тръгването ни беше понамаляла, сега беше преминала напълно. Когато се върнахме, нямаше вече нито един случай на холера в цялата страна, източно от Кордова. Това беше все пак една утеха, но нашето затруднение оставаше същото. Впоследствие, след мъчителни изпитания и жертви, то доведе и до пълната загуба на кораба, както ще видим от следващите събития.